Автор: Мая Цанева

Преди мечтаех за къща с веранда и изглед към планината. Сега събирам пари за стадион.

Не, аз не съм спортна натура. Тичам след дете, спринтирам след автобус, гледам тенис и снукър, но любовните ми афери със спорта са краткотрайни и опасни. Последната завърши със... забременяване. Родих прекрасно момче, което не спира да се движи и да говори. Вероятно е наследил любовта към спорта от баба ми по бащина линия, която е била волейболистка, а чичо ми е тренирал водна топка. В рода ни има още две волейболистки, а отскоро и атлетка. Синът още е само взрив от енергия, но много иска стадион.

И така, след дълги години мечти за къща в планината, в която да пиша своите истории, събирам пари за стадион. Той ще гарантира дълъг живот на дивана ми, спокойни вечери, сън още в 20,30 часа и достатъчно сериозни занимания за „здрав дух в здраво тяло“ на детето ми, бъдещ спортен талант.

Вярвам, че не съм единствената майка с подобни мисли. Чувам как съседското дете скача на батута си с викове на възторг или играе футбол точно над спалнята ни. Моето хлапе изпробва издръжливостта на дивана ни. Лети между мебелите като Спайдърмен, въпреки моето предупреждение: „Не знам какво ще правиш, но не го прави!“. Племенникът ми има навика да прави кръгчета из стаите и да скача на всяко легло или да прави кълбо на пода. Затова не е ли естествено да искам... стадион?

Светът е голям и децата дебнат навсякъде

Аз не искам обикновен футболен стадион, макар че няма как да мина без него.  „Гоол!“ - ът е неизбежен, въпреки че предпочитам тенис. Искам комплекс с тенис корт,  с писти за лека атлетика, със зала за гимнастика, с фитнес и с басейн, с конна база... Това ще ми спести обикалянето по залите, където ми предстои да водя сина си. Сега тренира само плуване и футбол, харесва ездата, опитахме с карате и спортна гимнастика, а отскоро иска и фехтовка. Как да се справя с цялата тази стихия от енергия в 24 часа?!  Искам топла връзка към собствена спортна база!

Разбира се, в комплекса ще има и малко студио за масаж, сауна и зала за спорт за родители – който иска да прави йога, да се разтяга или да тренира. Ще има и стая за почивка с дивани за дрямка.

Е, споделих си. Наясно съм, че няма как да построя стадион, дори и да спечеля милион от лотарията, но е утешително, че не го мечтая само аз, нали... Ще го споделям с приятелите на сина ми, защото няма смисъл от спорта, ако няма отбори. Ще се подкрепяме с другите родители при победи, травми и при загуби заради лоши съдии. Ще се гледаме лошо, когато децата ни се конкурират... Ще бъдем истински спортни... майки!

По-късно, когато децата пораснат, вероятно ще използват игрището на открито за шумни и зрелищни купони, заради които съседите ще ни мразят. Но тогава тийнейджърите ще си чистят. Освен това ще плащат такса за всяка тренировка. Така правят пълнолетните, нали...

Ние ще си направим клуб „Спортна майка“ в залите от  комплекса, които децата не използват. Ще си наемем инструктор по йога и пилатес, ще си обзаведем фитнес и ще организираме  тенис турнири за млади надежди. Може и състезания по плуване. Каквото дойде, стига да живеем „златните си години“ здрави и в отлична естетична среда, която да радва очите ни.

Колко много ползи само от един спортен комплекс, нали... Има ли желаещи да се пробваме? Какво ни трябва толкова – имаме план, трябват ни терен и пари. Не е много, а колко много дивани ще спасим. И колко спокойни вечери и щастливи съседи ще има. Един стадион... Кой е с мен?!

Препоръчваме ви още:

Как се отглежда 85-сантиметров терорист

10 родителски постижения, които трябва да отпразнувате

Денят се познава от сутринта

Светът се сблъсква с многобройни проблеми в здравеопазването. Има бум на инфекциозни заболявания и патогени устойчиви към лекарствата, растат и показателите за затлъстяване. Към това можем да добавим замърсената околна среда, климатичните промени и многобройните хуманитарни кризи. Световната здравна организация публикува списък с основните проблеми на 2019 година.

Замърсеността на въздуха и климатичните промени

През 2019 година това е основният екологичен риск за здравето, тъй като 9 от 10 души дишат замърсен въздух. Микрочастиците проникват в дихателната и кръвоносната система, увреждат белите дробове, сърцето и мозъка. 7 млн. души умират ежедневно (преждевременно) от рак, инсулт, сърдечно-съдови и белодробни болести. Около 90 % от смъртните случаи са в страни, в които населението е с ниски доходи, а въздухът е с високи нива на изхвърлените отровни газове. Изгарянето на горивата е не само основна причина за замърсяването на въздуха, но влияе на климата и рефлектира върху здравето на хората. Очаква се от 2030 до 2050 г. да има до 250 хиляди смъртни случая годишно от недояждане, малария, диария и топлинен удар.

Неинфекциозните заболявания

Тези заболявания – рак, диабет, сърдечно-съдови болести са причина за повече от 70 % от смъртните случаи по света. 15 милиона души умират преждевременно във възрастта 30-69 години. 85 % от случаите са регистрирани в страните с ниски и около средните доходи. Ръстът на тези заболявания е обусловен от пет основни фактора: пушене, липса на физическа активност, употреба на алкохол, нездравословно хранене и замърсен въздух. Тези фактори задълбочават проблемите с психиката, които могат да възникнат още в ранна възраст. Половината от всички психически заболявания се проявяват до 14-тата година, но в повечето случаи остават незабелязани, а децата не получават нужното лечение. До голяма степен заради това самоубийствата са втора най-честа причина за смъртта при 15-19-годишните.

Грипната пандемия

Светът все пак ще се сблъска с глобална епидемия от грип. Единственото, което не знаем, е кога ще започне и колко тежка ще бъде. СЗО осъществява непрекъснат мониторинг върху циркулацията на грипните вируси, за излъчване на потенциални щамове. 153 институции в 114 страни участват в глобалния епидемичен надзор. Всяка година СЗО определя щамовете, които трябва да бъдат включени във ваксината срещу сезонния грип. Ако новият щам развие пандемичен потенциал, партньорите на СЗО трябва да осигурят ефективен достъп до диагностика, ваксини и противовирусни препарати, особено в развиващите се страни.

Природата ще реши проблема, но скъпо

Устойчивост към противомикробните препарати

Разработката на антибиотици, противовирусни и противомаларийни препарати е един от най-големите успехи на съвременната медицина. Но способността на бактериите, паразитите, вирусите и гъбичките да противостоят на тези лекарства заплашва да ни върне във времето когато пневмонията, туберкулозата, гонореята и салмонелозата бяха нелечими. Неспособността да се предотврати инфекцията може сериозно да навреди на пациентите, на които е необходима химиотерапия например. Устойчивостта към лекарствените средства срещу туберкулоза сериозно затруднява борбата с това заболяване, от което се заразяват около 10 млн. души годишно. През 2017 г. близо 600 хиляди човека болни от туберкулоза, се оказаха невъзприемчиви към рифампицин – най-ефективното средство срещу това инфекциозно заболяване.

Лоша първична медицинска помощ

Първичната медико-санитарна помощ (иначе казано спешната помощ) е първата среща на хората със системата на здравеопазването. Тя трябва да е достъпна през целия им живот и да е висококачествена. За съжаление в много страни има хора, които нямат достъп до нормална спешна помощ. Ниското й качество може да бъде свързано с недостига на ресурси в страните с ниски доходи на населението.

Отказът от имунизации

Нежеланието или отказът от ваксиниране заплашва да унищожи прогреса постигнат в борбата с болестите, които реагират добре на ваксините. Точно имунизацията е един от най-ефективните начини за елиминирането им. Днес ваксините предотвратяват до 3 милиона смъртни случая годишно, а още 1,5 млн. можеха да бъдат избегнати, ако имунизирането беше глобално. Прави впечатление, че през миналата година, в световен мащаб, случаите на морбили се увеличиха с 30 %. Причините, поради които хората не искат да се ваксинират, са сложни. Недостъпността на ваксините и липсата на доверие към имунизациите са ключов фактор. Здравните служители, особено на местно ниво, имат основно влияние върху вземането на решения за ваксиниране. Те трябва да бъдат подкрепяни и да предоставят пълна и достоверна информация за имунизациите.

Морбили - рискови групи, мерки и усложнения

Треската Денга

Преносители на тази треска са комарите. Тя може да бъде смъртоносна и убива до 20 % от хората с тежка форма на болестта. Разпространява се в сезона на дъждовете в страни като Бангладеш и Индия. През 2018 година в Бангладеш беше регистрирано най-голямото количество смъртни случаи за последните две десетилетия. Сега болестта обхваща и страни със субтропичен и умерен климат, като Непал. Според оценката на СЗО до 40 % от населението по света е подложено на риск от инфектиране с тази болест, а ежегодно с нея се заразяват около 390 млн. души. Стремежът на СЗО е да съкрати смъртността от Денга с 50 % до 2020 г.

СПИН

Прогресът, който бе постигнат в борбата със СПИН, е огромен от гледна точка на това, че сега хората са осигурени с антиретровирусни препарати и имат достъп до профилактични мерки. Но епидемията все пак продължава и ежегодно от СПИН умират близо 1 млн. души. От началото на епидемията заразените са повече от 70 млн., 35 млн. са починали вследствие на болестта. Към днешна дата заразените със СПИН са около 37 милиона. Все по-често болестта засяга момичета и жени във възрастта 15-24 години. Недостатъчни са данните за заразените сред затворниците, хората от порно индустрията, хомосексуалистите, транссексуалните, защото те много често нямат достъп до медицинско обслужване или са капсулирани в общността си.

Уязвимите и нестабилни райони

Над 1,6 млрд. души живеят в кризисни зони – там, където върлуват сушата, гладът, военните конфликти. Жителите на тези райони често остават без достъп до базова медицинска помощ. Неблагоприятни условия има почти във всички региони по света. В тях е невъзможно да бъдат спазвани ключовите цели в областта на устойчивото развитие и особено в опазването на здравето на майките и децата. СЗО продължава да работи за укрепването на здравната система в тези райони, за да може навреме да бъде овладян бумът на редица заболявания и да бъдат взети мерки за ограничаването им. Целта на организацията е да има възможност да се предоставят висококачествени медицински услуги, включително и имунизация на населението.

Препоръчваме ви още:

Защо нагазих в дълбокото с ваксините?

Ваксини и автоимунни заболявания

Скъпи родители, лъжат ви!

През февруари БНТ започва излъчването на новия български шестсериен филм „Денят на бащата“. Телевизионната му премиера ще бъде на 18 февруари с излъчвания понеделник и вторник от 22:00 ч. по БНТ1 и БНТ4 и повторения по БНТ2.

Модерната градска драма „Денят на бащата“ проследява битката между двама родители за попечителство над малкия им син. Филмът разказва за проблемите в семейните отношения, до които води отчуждението и за кризата в човешкото общуване. Сериалът разкрива жестоките травми, които раздялата нанася на децата.

По данни на Европейската комисия на всеки два брака в Европа се пада един развод. Тази тенденция поставя началото на нов социален феномен, който се разпространява лавинообразно – „Синдром на родителско отчуждение“ (PAS). Този синдром характеризира случаите, в които след раздялата на родителите, детето започва да отхвърля единия от тях под въздействието на другия родител. Във Великобритания например едно от всеки три деца на разведени родители, престава да вижда бащата след развода. България не е изключение от тази тенденция.

По време на създаването на филма екипът, работил по продукцията, получава безпрецедентен достъп до форуми на организации, които се борят срещу PAS синдрома. Така сериалът стъпва върху истински истории и съдби. Днес в цяла Европа има организации, които се опитват да постигнат промени в националните законодателства, за да изградят работеща законова основа за „споделено родителство“. Това все още е изключително трудно, тъй като почти навсякъде преобладава схващането, че майката е тази, която притежава неоспоримо правата върху детето.

Сюжетът на семейната драма „Денят на бащата“ е композиран така, че поставя и зрителя на изпитание да вземе едната или другата страна в задълбочаващия се конфликт между двамата герои.

Главните роли са поверени на популярните актьори Захари Бахаров и Весела Бабинова. Във филма участват още: Александър Сано, Глория Петкова, Петя Силянова, Явор Гърдев, Малин Кръстев, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Иван Налбантов, Свежен Младенов и други.

В „Денят на бащата“ своят дебют в главна роля получава малкият Патрик Шон Хесън. Патрик, който е с българо-австралийски произход, вече е участвал в няколко филма. С харизматичното си присъствие на екрана той със сигурност ще привлече прожекторите върху себе си както у нас, така и в чужбина. 

Режисьор на шестте епизода е един от най-талантливите млади български режисьори Павел Веснаков - носител на редица международни фестивални награди, а оператор е друг доказал се професионалист – Александър Станишев. Сценаристи на филма са Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов, които имат зад гърба си хитовите сериали „Под прикритие“, „Стъклен дом“ и „Революция Z“.

Препоръчваме ви още:

Правила за съвместен живот като разведени

Има ли живот след развода? И как да въведем децата в него?

Разводът през очите на детето

Автор: Янка Петкова

„Здравейте, ще се радвам, ако чрез вашата голяма аудитория се даде гласност на един наболял проблем, за който се мълчи, а именно унизителното заплащане на труда на медицинските специалисти в малките общински болници. Конституционно право на всеки гражданин е достъпът до медицинско обслужване, но ако нещата не се променят в скоро време, хората в малките общини ще бъдат лишени от това си право, защото няма да има кой да им осигури медицинско обслужване. А няма да има кой да им го осигури, защото хората квалифицирани за това ще откажат да го правят за мизерни възнаграждения. Не е нормално една акушерка или медицинска сестра да работят за минималната заплата... и ако се чудите защо досега сме го правили, то е защото за нас това не е професия, а призвание, но всичко си има граници. Ние също имаме семейства, имаме деца и плащаме сметки. Омръзна ни от празни обещания с които ни залъгват вече толкова години.“  Написаното е от Десислава Киликчийска-Оприцова, медицински специалист от МБАЛ „Св. Иван Рилски“ в Козлодуй.

От Ботево време насам по Коздлодуйския бряг е тихо, няма кой знае какви революционни настроения. Досега. Докато медицинските сестри и акушерки в местната общинска болница не отказаха да подпишат колективния трудов договор, според който настоящите им възнаграждения „скачат“ от 520 на 580 лв. Не за друго, а защото се вдига минималната работна заплата и просто няма как да не бъдат актуализирани. Да, договорената стартова заплата между синдикати и работодатели в бранша е 900 лв., но такива суми никой от работещите в болница „Св. Иван Рилски“ не е получавал. Просто защото болницата е общинска и като всички подобни в страната парите не стигат, въпреки че в държавния бюджет за здравеопазване, за тази година, предвидените средства са с 490 млн. лв. повече от предходната, а общо в здравната система се наливат над 4 млрд. и 300 млн. лв. Тези пари няма да стигнат до протестиращите в Козлодуй, които отказват унизителните 60 лв. увеличение, което им се предлага, и ще продължат да оцеляват благодарение на семействата и близките си.

Един най-обикновен общопрактикуващ ден

Абсурдното е, че има дефицит на медицински специалисти, а цената им пада, твърдят сестрите от общинската болница. Според общото им мнение дълго коментираната реформа в здравеопазването се е провалила, очакваните промени не са се състояли и в резултат има недоволен персонал и недоволни пациенти. Те призовават колегите си от цялата страна да се обединят под исканията им, защото „ножът е опрял до кокала“. Отливът на специалисти от общинските болници продължава. В „Св. Иван Рилски“ те са общо 52-ма, като по-голямата част от тях са на възраст около 50 г., 10-ма са работещи пенсионери и едва 5-ма са на възраст около 30 години.

Това не е изолиран случай, картината е подобна във всички общински болници в страната. Тези здравни заведения са обречени на бавна смърт. Всъщност на Министерството на здравеопазването общински болници не му трябват. В тях се лекуват предимно здравно неосигурени пациенти, специалистите ги напускат, оборудването е архаично, сградите се рушат и трудно се поддържат. По-лъскави са само там, където има сключени договори за съвместна дейност с частен медицински център или клиника, които вместо да подпомогнат бюджета им допълнително ги обезкостяват. Няма инвазивни кардиологии и модерни диализни центрове, няма лазерни ножове за операции (като в елитните държавни и частни болници). Клиничните пътеки, по които работят, са ниско платени, тъй като са предимно от първо ниво на компетентност (най-ниското), а стандартите за по-високо ниво имат критерии за специалисти и оборудване, които не могат да покрият, защото от години никой не инвестира в тях. На всичко отгоре им натресоха и делегирани бюджети като ги превърнаха в търговски дружества, които издъхват, заради недофинансираните клинични пътеки, по които работят.

Защо битката, която започват сестрите от болницата в Козлодуй, е важна? И защо е важно да бъдат подкрепени не само от колегите си, но и от нас? Защото те осигуряват здравна грижа на най-безпомощните, на възрастните ни родители, които виждаме веднъж-два пъти годишно, на хората, които никога няма да видят компютърен томограф, защото не могат да си го позволят. Заради всяко забравено кътче в страната, където има живи хора, а живите хора боледуват.

Основна снимка от kozloduy-bg.info

Препоръчваме ви още:

Защо пицата идва по-бързо от линейката

Докторе, благодаря

Криворазбраното здравеопазване

Автор: Траяна Кайракова

Крем карамел не ям, не близвам, не помирисвам. Значи само като го гледам да ми се пландика едно мазно-мазно, направо ми се отщява. Ми то всеки има право на лош вкус. Аз не обичам, обаче добитъкът из къщи здраво го лапа. Тия хлапета моите кой ги е научил крем карамел да ядат значи? Само яслите и градините са виновни! Тъй да ми объркват кулинарията на мене. И двамата се връщат и искат да ядат едни бели, много хубави работи. Чак в градината ходих да питам кой туй чудо – бяло, че и хубаво. Макарони бе, хора! Ами аз не ям такива бели и хубави неща, пък да ги готвя абсурд! Ми почнах, к`во да правя. Тъй и с карамела – къде са го видели не знам, ама и те искат. Мъж ми например, в казан с крем да го пуснеш, сух ще излезе, честен кръст! И само мрънкоти: “Напръй ми едно карамелче, напръй ми де…“. Ми хубу!

Шибвам се веднага при Кремето от Куке, че и смайле (Сook with a smile). Вярно че готвих, обаче не се смях, усмихвах или каквото да значи туй смайле. Вадя три деня по-рано продуктите, че да са топли! И почвам да чета ред по ред, докато научих всичко наизуст. Чупя едно яйце, тичам на компа, чупя друго, пак към екрана и тъй с всички продукти. Юсейн Болт ряпа да яде! Болтовете ми изпадаха! Такова ходене от котлон до комп не бях правила. Замразила съм две кофи с лед, туй е тайната, драги зрителЕ. Слагам захар на котлона, карамелизирам, изгарям си само два пръста, вия на куче, но не се отказвам! Разбърквам всичкия тоз гювеч, внимаааааателно го наливам, слагам да се пече – всичко по инструкции. Навивам си алармата на 25 минути (на толкова се слага лед в тавата, тъй пише поне), шибвам по кило лед във водата, че да няма шупли. У нас потоп, де що падне вода – пързалка. От толкоз тичане до компа и фурната, направо се лъзгах безпаметно накрая. Вадя готовия продукт, поливам обилно с водата от тавата навсякъде по пода и се тръшвам премаляла, чакам да изстине. Иде мъжо, ухилен до ушите, аз дебна като хиена в засада да гребне и к`во да видя! Не шупли, дами и господа, ами кратери! Да се думнеш у тях, че да се удавиш, да не кандисаш! Ама той не придиря, опатка го и за още пита. Туй упражнение го повторих още няколко пъти и се отказах. Щото кратерите ставаха все по-големи, нещо като черни дупки. Ама то бива, бива кулинарни резИлтати, ама тоз пусти крем направо ми смачка готварския фасон.

Ужасен ужас

Мдаааа, обаче един ден у фейса (то къде другаде да е), ме намери една другарка и ме покани в една група за готвене със специални уреди. Влизам, зяпам и о, Боже! Народът прави крем карамел за 5 минути!, повтарям – за 5 минути и то без шупли и кратери. Правят хората, ама в една специална тенжУра. Направо ми светнаха очи, лампи и каквото се намира из моя организъм! Даже единствената мозъчна клетка, умряла отдавна, се размърда и заръкопляска. Искам я! Ама веднага я искам тъз тенжУра! Тъй де, ама тя се намирга само в чужденеция и трябва оттам да си я вземеш. Почвам да се пъна. Нямам регистрация в тоз сайт, издирвам една девойка, дава ми свойте акаунти-макаунти, шибвам се вътре. Брех, сичкото на инглиш. Ма де толкоз акъл у мене, бе! Аз българския едва оправям, вий ще ме карате на английски да поръчвам. Строявам двете деца, почват и те да ръчкат, нещо не правим, както му се полага. Толкоз пари потрошихме по уроци и езикови гимназии, ще им се не знае, една тенджера да не могат да ми поръчат! Ми ако река да пиша до НАСА, пък те да преведат? Боже, опази!

Я звъни тогава бърже на другарката, дет ме фърли в тъйзи група. Толкоз любезна и готина излезе, че веднага рече, че тя ще ми я поръча. Борислава Чолакова, жива да си! Направо ми скрепи брака, пък как се издигнах сама в очите си, не е истина, ши знайш! Пращам веднагически пари по нейна сметка и почвам да чакам. Благоверният пак мрънка за пустия му карамел. Ще чакаш! Кът дойде тъз магия, тогиз! Минаха се две недели, няма никой. Викам си – ще пия една студена вода. Нито я знам тъз жена, нито съм й копала царевицата, най-много да се почерпи за мое здраве. Да, ама не! Дойде! Дойде ви казвам! Ама не тенжУра, ами жива ракета! Ударих търговските гащи право в тавана. И глей, моля ти се, прости хора! Инструкциите пак на инглиш. Абе еееееееееееееей! Вий направо за мезе ме взехте мене! Мъжът ми влиза, подавам му всичките книжки и питам какво пише. Отговор да видиш:

- Дъра-бъра аборигенас, дъра-бъра стюпид, дъра-бъра стюпид булгар.

Той пък знай английски и на него ми приказва. Ама туй и аз го разбрах. Упътването трябвало да върви с червен надпис “Не е за аборигени и глупави българки!“. Ся, недей много да знайш, че като ви запухам всичките, не само карамел няма да видите, ами вместо сиропирано реване, ще има ревАне до сабахлям. Обаждам се на Бобито да ме светне къде баш да натискам, ама тя жената на работа. Намирам друга другарка – Магито Санчес. Пиша й тъй едно любезно веднага да си даде телефона! Обаче тя казва, че децата таман са се прибрали и няма да се чуем от тяхната патардия. Ама каква й сега тъз работа? Ти шамари нямаш ли? Аз умирам тука от незнание, ти с едни деца ще се лигавиш. Заключи ги за малко, да речем за половин час на терасата, сега е топло, и ми обяснявай как да подкарам туй чудо. Жената ми праща клип. Чак като го пуснах, разбрах що не ще да говорим. Докато жената натиска нагледно копчетата, озвучаването е страшно! Значи много ме е яд, че няма как да ви го визуализирам и най-вече слухоазирам!

- Мамо, мамоооо, мамоооооооооооооооооооооо!

Първото „мамо“ е ръмжене, второто минава в по-висока октава, третото бичи бас, баритон и накрая сопран. Щом мъжът ми изскочи по гащи от спалнята да пита кой умира, смятайте. Важното е, че разбрах всичко.

За мама... няма!

Тук да ударя една ретардация, билям ретроспекция. И аз знам някои важни думи, ко като не са на английски. Като ми дойде съобщението, че ракетата е кацнала в един куриерски офис, веднага пратих имейл на мъжа (Знаете, че си комуникираме с имейли): „ТенжУрата доди! Вземи яйца, захар и мляко, ванилия! И кабел, български кабел ми намери!“. Щото туй нещо дойде с един кабел с три пръчки. Ми аз контакти с три дупки нямам. Къде ще го ръгна? Направо се препотих.

Отваря се вратата с пъшкане. Да вземе да се натовари кът родопски катър с 10 литра мляко, 5 кила захар, 100 ванилии и 3 кори яйца. Бе аз млечна кухня ли ще отварям? Мъжка му работа. Важното е, че носеше една джаджа, ама адаптор ли е, какво е, важното е, че е с дупки за три пръчки.

Слагам малко вода с оцет за дезинфекция и чуката-пуката натискам разни копчаляци. Взе да нещо да се бълбука, пландика, бунтува. Брех, неговата майка! Толкоз го чакам туй чудо, мога ли не го гръмна от първия път! Канселето го знам от компа. Веднага го натиснах.

- Добре де, сега що го спря бе, жена?

- Ми да не гръмне.

- Аборигенас, аборигенас…

- Ама говори ми по нашенски, значи, щото…

- Няма да гръмне. Те хората да не са малоумни. Знайш колко защити има туй чудо?

Отде да знам, аз людски езици не говоря! Пак пускам. Почват да мигат едни чертички, да светят в червено, ракета ви казвам, ракета! Забърквам в един казан всичките продукти и ги разпределям в купички. Всяка завивам с фолио, ама алумин, не какво да е, отгоре овързвам с ластичка. Знам си урока аз! Една година пекох чийзкейк, ама не го завих и водната му баня се оказа воден душ. Тъй се беше напълнил с вода, че го ядоха с черпака. Слагам решетка, малко водичка, хакам капака и пускам на 5 минути. Няма да повярвате, ама стана страшен крем. Че то повече му й чакането да изстине, отколкото правенето, бе.

Нали съм една умница, слагам го на парапета на терасата и пуша блажено. Увита съм като мумия с елеци, одеяла и терлици. Минавам покрай него, та да си вляза, и закачам края на купата. Тя полита от петия етаж, прави няколко плонжа и издрънчава на асфалта, естествено с карамела надолу. По терасите заизлизаха стреснати баби, с торби сухари и вещи първа необходимост. Помислили, че иде краят на света. От цялата работа се облажиха бездомните кучета. Ама и те са хора бе! Мислех да рева, ама сетне се сетих, че пак ще туря за 5 минути друга доза. Ми матриал много! Прибрах си купичката, заредих ракетата и я запалих. Отядоха си на крем карамел, казвам ви. Пък аз само обикалям пуста му тенжУра и й се радвам. Моят само ме подиграва:

- Голяма работа, жена! Страшна работа! Щракаш с пръсти и готово!

Ама и аз не оставам длъжна:

- Кола да бях си купила, нямаше да се радвам толкоз!

Тука го засегнах пряко. Ставаме сутринта и той вика:

- Я дай ключовете за колата?

- Що, бре?

- Слагай си тенжУрата между краката, пали и отивай на работа!

Сега направо ме е страх да му кажа, че и мляко с ориз ставало за 5 минути. Предполагам, че ще си направим оризова плантация, а на терасата ще завъдим крава!

P.S. Умишлено не казвам фирмата, защото адски ме вбесиха. Още щом разбрах за този уред, се свързах с тях. Любезният отговор беше, че не възнамеряват да го продават в България. Така де, що да не сме 100 години назад. А иначе става въпрос за мултикукър под налягане. И наистина прави крем за 5 минути, а всяко друго ястие за отрицателно време.

Препоръчваме ви още:

Захарче, сготви ми пак!

Как да накараш жена да ти готви

Шерше ла суп

Автор: Станислава Славова-Петкова

В селото повечето къщи бяха необитаеми. Обитателите на останалите бяха старци и цигани. Като цяло не цареше мир и любов, но имаше търпимост и липсваха глобални проблеми. Българските старци бяха разположени в горната махала, по-младите им тъмнокожи съселяни – в долната. Магазинът на мегдана беше по средата на селото и служеше като езикова допирна точка.

Това лято нещата се промениха. Циганетата, дето ходеха на училище в съседното село, бяха във ваканция и мирът в селото се скри от тях. Ходеха, правеха поразии по къщите, веднъж дори счупиха прозореца на магазина. По-късно главният виновник изяде шамарите на чичо си, нищо че беше вече на 18, защото се оказа, че магазинът е на местния цигански лидер и сега ще трябва те да го поправят.

Гневът го споходи много бързо и не щеше да го пусне. Цял ден шумът от шамарите в ушите му не стихваше и вечерта беше вече решил да се пробва в българската махала. В дома му никога не говореха за нея, все едно не съществуваше. От дете не беше ходил там, малко усойно беше мястото, но сега адреналинът в кръвта му се беше превърнал в дявол и искаше мъст за преживяната болка и унижение.

Приятелите, като чуха за намерението му, се опитаха да го дръпнат. Идеята да пият в двора на старото училище беше къде-къде по-добра. Но той не се отказа, искаше да бушува някъде, дето после да не яде шамари.

В горната махала светеше само една къща. То къща силно казано, повечето от стените и двора бяха прорасли с треви, само от кривия комин се процеждаше тънка струйка дим. Не му направи впечатление, че посред лято дими коминът, тука не всички имаха ток и някои си готвеха като едно време – на дърва.

Погледна през прозореца. Въпреки прокъсаните перденца и оплютите от мухи стъкла, успя да види, че вътре беше само една старица. Тя стоеше до голямо огнище и бъркаше с дървена лъжица в голям казан. Казанът го привлече, все едно в кожата му се наелектизираха хиляди магнити. Погледът му трескаво обходи стайчето в търсене на други „ценности“. На полицата до камината имаше наредени чудно красиви метални чаши, всяка с различна форма. Видя ги с очите на професионалист. Тези можеха да се продадат и заради себе си, не заради метала, от който са направени.

Васко Белия

Докато обмисляше дали да чупи прозореца, или да мине през високите треви в двора, вятърът леко повя и дворната врата се отвори с жалостиво проскърцване. Чак се стресна, помислил, че има някой друг в тъмното. Бабата дори не го усети, като влезе. Стоеше си тъпо до казана на огъня и бъркаше ли, бъркаше. За да спести време, да не рови по цялата къща, ѝ изкрещя дали има нещо ценно, пари от пенсията, икони. Старицата първо го погледна, после поклати глава. Тихо промърмори под носа си: „Не се научиха, всяка година едно и също“. После както стоеше, със свободната си ръка му посочи полицата с металните чаши. Той се огледа с какво да събере чашите. Грубо ги изсипа върху покривката на леглото, за да ги носи в нея. После му хрумна, че старицата може да няма пари, но все нещо друго може да му предложи и се завъртя с мръсна усмивка към нея. Пред него стоеше тя, но някак не чак толкова прегърбена и държеше насочена към него дървената лъжица. Стана му смешно, нима мислеше, че има шанс? Перна леко лъжицата с ръката си и лепкавата зелена течност по нея го изгори. Болката беше едновременно жестока и парализираща. Усети, че не може да стои повече на краката си и коленичи. Старицата го погледа малко и после без усилие го вдигна за тениската и пусна в казана.

На сутринта родителите му не го намериха у дома и тръгнаха да го дирят по комшиите. После заразпитваха приятелите му. Като разбраха, че вечерта ги е пазарил да ходят в горната махала, баща му пребледня и позеленя, а майка му писна на умряло. По писъците на жените и вайканията на мъжете се разбра, че цялата махала вече знае за изчезването му. Приятелите му и по-малките недоумяваха. Към обяд по-възрастните се събраха в голяма група и тръгнаха към горната махала. Но само майка му събра смелост да почука на прозореца на старицата.

- Како, върни го, моля ти се. Няма повече никой тука да идва, сичко щъ е като преди, ма – сълзите и сополите и покриваха цялото й лице, забрадката се беше свлякла до раменете.

Два дена стоя там циганката. Не щеше ни да пие, ни да яде. Мъжът ѝ се отказа и само от време на време ѝ носеше вода, храна, които тъй си останаха недокоснати.

Чак на залез слънце на втория ден прозорецът се отвори и една бяла костелива ръка ѝ подаде медно красива чаша.

Препоръчваме ви още:

Как участвах в етническата интеграция

Толерантност в действие

Черно-бялата съдба на пъстрите деца

Автор: Янка Петкова

Реян е на 9 години, има рак и няма време. Това накратко е историята. Видимо не се различава от историите на много други деца, за които сме ви писали. Винаги има страшна диагноза, винаги има болка, винаги има съсипани родители и винаги има надежда. Надеждата сме ние с вас.

Ето какво се е случило на Реян през тези 9 години.

Ражда се, не изревава, отнасят го и майка му Кристина разбира, че нещо не е наред с детето й. Изписват го без диагноза. Вкъщи прави гърчове и след изтощителна обиколка по болници и лекари го диагностицират с епилепсия. От бебе пие лекарства за заболяването, които никога не са спирали.

През лятото на 2016 г. силно се влошава. Приемат го в критично състояние в ИСУЛ с хемоглобин – 20. След 4 дни вливания и мъки майка му Кристина научава страшната диагноза „Остра лимфобластна левкемия В фенотип“. Детето прави по 10 гърча на ден, след пълна упойка не се събужда в продължение на 2 дни. Успява да се пребори за живота си, въпреки че не може да се храни и в продължение на 25 дни е на изкуствено поддържане със сонда в нослето и тръбичка в ануса. Кристина чува и думите „тежка хипоплазия“ (животозастрашаващо увреждане на дихателната система). Реян преодолява и това. 10 дни химиотерапия в ИСУЛ, 10 дни в Монтана за растежен фактор – така преминават месеците през първата година от лечението му. Когато спират високодозните вливания, момченцето пие лекарства и всяка седмица го бодат за кръвни изследвания, за да следят появяват ли се отново страшните клетки.

През ноември миналата година клетките все пак се появяват. Миограмата и натривката показват, че има рецидив. Сега Реян отново е в ИСУЛ и отново е подложен на високодозна химиотерапия. Ако издържи. През двете години на лечение в ИСУЛ майка му изучава симптомите и термините на болестта; превръща се в справочник за онкологични лекарства; вижда как умират деца с диагнозата на нейното; разговаря с родители и разбира, че единствената възможност детето й да остане живо е да му бъдат трансплантирани стволови клетки. Операция, която има шанс да бъде успешна, ако бъде направена в чужбина. Да, такива трансплантации на деца се правят и у нас, но за двете години престой в болницата, Кристина не вижда нито едно дете да ги преживее. Поддържа връзка с родителите на две деца трансплантирани в клиники в Германия, които оцеляват. Затова започва да събира оферти, превежда документи и открива дарителска сметка на Реян. Интересува се дали синът й може да получи финансиране от НЗОК за лечението си, но й казват, че първо трябва да премине химиотерапията и да настъпи ремисия, за да задвижат документите му.

„Не мога да седя и да чакам най-лошото.“ – казва майката, която от седмици не е виждала по-малкото си дете. Момиченцето е в Монтана с баща си. Семейството непрекъснато е разделено. Миналата година правят опит да се устроят в Германия, но не успяват.

За трансплантацията на Реян ще разчитат на чужд донор. Биологичният баща на момченцето дори не е пожелал да бъде изследван за съвместимост. Процентът за съвместимост на майката е твърде малък. Тя е с него 24 часа в денонощие, не смее да го остави дори за пет минути, защото се страхува да не направи гърч. Реян е на домашно обучение, което обаче често бива прекъсвано заради лечението му. Криси казва, че интелектуалното му развитие е на нивото на 5-6 годишно дете.
Обича да слуша музика, да рисува, лесно се сприятелява, любознателен е.

И тук вече сме ние. Вярно е, че дарителските акции са ежедневие. Но е вярно и че наистина помагат. Последната добра вест, която научихме, е за успешната операция на Лори от Русе в САЩ, преди нея беше Марая от Плевен, на която трансплантираха черен дроб в Германия и други малки герои, от чиято борба за живот сме били част. Смисъл има, докато има добри хора. За трансплантацията на стволови клетки в Германия са необходими около 300 хиляди евро.

Как да помогнем на Реян

Банкова сметка: BG58UBBS80022079267740, Реян Калоянов Иванов

PayPal Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Какво се случва с детето можете да следите на страничката Да Помогнем на Рей Да Оздравее

Препоръчваме ви още:

Животът не е само 16 горчиви медикамента

Да ви разкажа за Лори

Душа не се трансплантира

Автор: Ростислава Димитрова

Всички знаем за кресливото царство. Били сме поданици там, туристи, завоеватели или пък воюваме с него. Там всички са различни, но различните не са добре дошли. Границите му се простират отвъд територията му. Благодарение на царицата му то все повече се величае. Нейно величество я познава всеки…

Тя е добронамерена. Ще ти помогне винаги, ако й се издължиш след това.

Тя знае най-добре всичко за всеки. За себе си също има представа.

Тя напътства най-добре. Никога не греши.

Тя иска да я приемеш такава, каквато е. И да си припомняте взаимно колко естествено е това.

Тя има най-широката усмивка на земята. За непознати.

Тя използва най-скъпия парфюм на земята. С гнила нотка.

Тя е чистофайница неземна. Всичко около нея блести. Разхвърлията е прибрала в душата си.

Тя обожава цветя. Домът й е пълен с букети, които се изхвърлят, когато изсъхнат. Няма цветя за поливане.

Тя обича и животните. Затова каретата й не се тегли, а се носи само на ръце.

Апатията е новият принцип

Тя е грациозна, защото пази диета. Когато хората си отидат, сваля тесния корсет, но тесногръдието я пази от кошмари през нощта.

Когато сочи с пръст по поданиците си, тя облича най-гиздавата си премяна, изтъкана от огледални нишки.

Тя има чорлава коса, но бляскава корона от красиви думи.

Огнището й е пълно с пепел от истини. У тях винаги е горещо.

Тя обича силно в парливи пламъци. Ще те изгори. Не може да те сгрее.

Тя не мрази. Милостива и жалостива е, когато не злорадства.

Тя вижда всичко от кристалната си кула. Стига да не е по-далеч от носа й.

Тя има семеен портрет със златна рамка, покрит с фин прахоляк от последната вечеря заедно.

Тя не е глупава, но е простовата.

За да бъде чута по-добре от всички, крещи пискливо.

Тя не е ограничена. Затова границите са й чужди.

Тя открива най-скритото местенце, което ти носи уют. Забива знаме там и го застроява с посредственост.

Тя се стреми към райските порти. А на прага им остъргва калта от обувките си, за да влезе чиста…

…. Тя понякога е той. Висок е, но някой е поставил огледалото невъзможно ниско. Затова има представа само за образа си.

Препоръчваме ви още:

Не ме гони!

Не обичам тълпата

На какво ме научи шъткането