Автор: Станислава Славова-Петкова

В селото повечето къщи бяха необитаеми. Обитателите на останалите бяха старци и цигани. Като цяло не цареше мир и любов, но имаше търпимост и липсваха глобални проблеми. Българските старци бяха разположени в горната махала, по-младите им тъмнокожи съселяни – в долната. Магазинът на мегдана беше по средата на селото и служеше като езикова допирна точка.

Това лято нещата се промениха. Циганетата, дето ходеха на училище в съседното село, бяха във ваканция и мирът в селото се скри от тях. Ходеха, правеха поразии по къщите, веднъж дори счупиха прозореца на магазина. По-късно главният виновник изяде шамарите на чичо си, нищо че беше вече на 18, защото се оказа, че магазинът е на местния цигански лидер и сега ще трябва те да го поправят.

Гневът го споходи много бързо и не щеше да го пусне. Цял ден шумът от шамарите в ушите му не стихваше и вечерта беше вече решил да се пробва в българската махала. В дома му никога не говореха за нея, все едно не съществуваше. От дете не беше ходил там, малко усойно беше мястото, но сега адреналинът в кръвта му се беше превърнал в дявол и искаше мъст за преживяната болка и унижение.

Приятелите, като чуха за намерението му, се опитаха да го дръпнат. Идеята да пият в двора на старото училище беше къде-къде по-добра. Но той не се отказа, искаше да бушува някъде, дето после да не яде шамари.

В горната махала светеше само една къща. То къща силно казано, повечето от стените и двора бяха прорасли с треви, само от кривия комин се процеждаше тънка струйка дим. Не му направи впечатление, че посред лято дими коминът, тука не всички имаха ток и някои си готвеха като едно време – на дърва.

Погледна през прозореца. Въпреки прокъсаните перденца и оплютите от мухи стъкла, успя да види, че вътре беше само една старица. Тя стоеше до голямо огнище и бъркаше с дървена лъжица в голям казан. Казанът го привлече, все едно в кожата му се наелектизираха хиляди магнити. Погледът му трескаво обходи стайчето в търсене на други „ценности“. На полицата до камината имаше наредени чудно красиви метални чаши, всяка с различна форма. Видя ги с очите на професионалист. Тези можеха да се продадат и заради себе си, не заради метала, от който са направени.

Васко Белия

Докато обмисляше дали да чупи прозореца, или да мине през високите треви в двора, вятърът леко повя и дворната врата се отвори с жалостиво проскърцване. Чак се стресна, помислил, че има някой друг в тъмното. Бабата дори не го усети, като влезе. Стоеше си тъпо до казана на огъня и бъркаше ли, бъркаше. За да спести време, да не рови по цялата къща, ѝ изкрещя дали има нещо ценно, пари от пенсията, икони. Старицата първо го погледна, после поклати глава. Тихо промърмори под носа си: „Не се научиха, всяка година едно и също“. После както стоеше, със свободната си ръка му посочи полицата с металните чаши. Той се огледа с какво да събере чашите. Грубо ги изсипа върху покривката на леглото, за да ги носи в нея. После му хрумна, че старицата може да няма пари, но все нещо друго може да му предложи и се завъртя с мръсна усмивка към нея. Пред него стоеше тя, но някак не чак толкова прегърбена и държеше насочена към него дървената лъжица. Стана му смешно, нима мислеше, че има шанс? Перна леко лъжицата с ръката си и лепкавата зелена течност по нея го изгори. Болката беше едновременно жестока и парализираща. Усети, че не може да стои повече на краката си и коленичи. Старицата го погледа малко и после без усилие го вдигна за тениската и пусна в казана.

На сутринта родителите му не го намериха у дома и тръгнаха да го дирят по комшиите. После заразпитваха приятелите му. Като разбраха, че вечерта ги е пазарил да ходят в горната махала, баща му пребледня и позеленя, а майка му писна на умряло. По писъците на жените и вайканията на мъжете се разбра, че цялата махала вече знае за изчезването му. Приятелите му и по-малките недоумяваха. Към обяд по-възрастните се събраха в голяма група и тръгнаха към горната махала. Но само майка му събра смелост да почука на прозореца на старицата.

- Како, върни го, моля ти се. Няма повече никой тука да идва, сичко щъ е като преди, ма – сълзите и сополите и покриваха цялото й лице, забрадката се беше свлякла до раменете.

Два дена стоя там циганката. Не щеше ни да пие, ни да яде. Мъжът ѝ се отказа и само от време на време ѝ носеше вода, храна, които тъй си останаха недокоснати.

Чак на залез слънце на втория ден прозорецът се отвори и една бяла костелива ръка ѝ подаде медно красива чаша.

Препоръчваме ви още:

Как участвах в етническата интеграция

Толерантност в действие

Черно-бялата съдба на пъстрите деца