Автор: Любов Даскалова

Здравей, малко екранче! Привет, мои малки ситни буквички, които се нижете като чертички на бяло-синьото осветление на луминофорестото правоъгълниче! Ако не си сложа очилата, ще гледам само линии, а като пусна лаптопа за учебния час, ще виждам само ситни пощенски марки от една серия. Ако не сложа очилата, не виждам и буквите на клавиатурата, което веднъж ми донесе главоболия. Шефът беше решил да раздава служебни ангажименти в тъмната част на денонощието, а аз реших, че след около месец обучение от вкъщи в разнообразна среда ще съм добила нова професионално-квалификационна-следдипломна-степен – „Умения на машинописка“. Уви, тогава ескалиращата самоувереност се бе разляла като руйно вино на бяла покривка преди да дойдат гостите. Такъв текст без очила и на мижаво осветление от нощна лампа му бях сътворила на шефа, че след него беше събирал Етичната комисия да разчете и разтълкува посланието. Но, понеже те не успели да свържат по смисъл обърканите думи, някои от които с множество значения, та началникът  го беше пращал и на Езикови справки в БАН. От там го бяха питали дали още пускаме ученици да преминават от клас в клас, вместо да повтарят. Така се разминах с наказанието… Но и аз си взех поука, пиша вече на размер 18 и проверявам старателно всичко, което глава-пръсти-клавиатура са сътворили, че понякога се къса връзката.

Миналата седмица ни натовариха с отговорната задача да направим родителска среща през Zoom. Викам си – лесна работа! Пускам срещата, изговарям си рецитала от последните осем родителски срещи, който го знам наизуст като възрожденска поезия и гася тока после.

Настройвам срещата и пращам линк във Viber групата на родителите. То там си тече една перманентна среща на танцуващи GIF-чета, коледни рецитали, 78 пъти думата „Ехо!“ и 94 – „Честит понеделник“ или „Петък е!“ на Скафето. Искам само да разясня, че тази група се чете от 7 човека, но по стар български обичай информацията се разнася през телефонни разговори, които се явяват задълбочен аналитичен разбор на цялата образователна система от 70-те години до вчера.

Аз съм вече много уверена как стоя на екран, дори съм си мислела, че мога да издам сборник с PR-напътствия на съвременната българска учителка и нейния облик в електронния прозорец в учебните часове във всевъзможна среда. Това какъв цвят червило се възприема добре от синия филтър на екраните, колко руж да оклепам на бузите така, че да не приличам на Ким Дейвис. Както и да не забравям очилата, защото понякога се налага и да пиша нещо в чата… И много е важно кучето да не лае от щастие по печащото се пиле с картофи във фурната, а папагалът да не се е настроил да изнася рецитал. Ако котката е разгонена, винаги е добре да мяука на аквариума, отколкото да създава в ефир филмова музика за хорор индустрията. Не, че не се е случвало котката да е на балкона и да е решила да го играе вещица, както и дивият й вой да не е събирал наплашени граждани да звънят на 112 с цел спасяване на нечий живот. Случвало се е. Но аз се чувствам вече доста уверена и мога да кажа, че освен PR-ски наръчник, мога да издам и продуцентски такъв.

15 минути до виртуалната родителска среща.

Влизам да хвърля едно око има ли някой там. Четири майки са с включени камери и микрофони и обсъждат как се решава задачата по математика на 46 страница в сборника. Има микрофония, от някъде се чува гласът на Юксел Кадриев.

10 минути до виртуалната родителска среща

Седем майки са на екран и микрофон, две по две си говорят, една говори на мъжа си какво има да пазаруват от Кауфланд.

5 минути до началото, щото то срещата вече тече

Всички микрофони са включени, слушаме новините от четири телевизионни емисии, два семейни съвета, едно куче и три глобални разговора, в които участват всички. Говори се за задължителното носене на маски в час, задачата по математика от преди малко и къде ще се ходи по време на ваканцията.

Начало

„Добър вечер, скъпи родители! Започва наш…“. Така започва виртуалната родителска среща – точно на третата секунда идва първият залп от „Добър вечер!“, „Здравейте!“, „Здрастии!“, „ Здрастиии на всичкиии, Елена, ще ти пиша на вайбър след малко!“, „Привет и от мен!“ , „Бау-бау-бау!“ – и куче от някъде се включва в ефир, котката ми изчезва от стаята.

Втори опит да продължа: „Започва нашата родителска среща, ще си говорим за дисциплината, оценките и какво ни предстои в оставащите седмици до края на първия учебен срок“. Четири акаунта са си изключили камерите и микрофоните, останалите са в ефир. На екраните се виждат кухненски шкафове, хладилници с магнити, пердета и щори, осем телевизора, преминаващи членове на семейства, шест деца, два полилея и един фикус бенджамин. Лицата на участниците са усмихнати.

„До момента успехът на класа е много добър, но…“ дванадесет майки едновременно питат за оценките на децата им. Подсещам ги да използват за информация електронния дневник, чуват се осем реплики „Ааа, да бе, вярно, че можеше и там“. През същото това време влизат двама родители на срещата и всички сме удостоени с „Добър вечер!“ без значение от темата. Някъде на заден план върви реклама на паста за зъби.

Трети опит да продължа „Имаме проблем с дисциплината. Има деца, които се вижда, че са участници в часа, ама като ги попитам нещо – не отговарят, което ме кара да си мисля, че в този момент правят нещо съвсем различно.“. Успявам да кажа първото цяло изречение, което ми повдига леко настроението. Влиза нов родител на срещата и с победоносен патос казва „Здравейте на всички, как сте?“. Никой не му отговаря. Аз се настройвам да говоря по темата: „Ето, например, в часа по БЕЛ в четвъртък исках да разбера какво са написали децата в учебните тетрадки на трето упражнение, но шест от тях въобще не си включиха микрофоните, да не говорим за камерите“. В този момент две майки ме питат „Извинете, как да си изключа микрофона в момента?“, „Госпожо Даскалова, може ли да ми кажете решението на задачата по математика на 46 страница от сборника?“, някъде звъни звънец на врата, чува се „Аз ще отворя!“ куче лети зад камерата с радостен лай. Влиза нов родител и казва „Добър вечер на всички!“, един татко пита дали имам още какво да кажа за дисциплината. В този момент се чува детско гласче, камерата е пусната, малката Ася е в скута на майка си и разказва, че баба й я е викнала да закусва, докато сме имали час по БЕЛ.

Тийн жаргон - речник за родители

Пет майки ме контраатакуват – „А защо сте намалили толкова много часовете, госпожо Даскалова?! Как не Ви е срам да взимате пълна заплата, а да работите наполовина?“. Сещам се, че някъде това е описано, май в наредба беше. Всички пазят тишина, за да чуят колко ме е срам, че взимам цяла една учителска заплата, аз обаче отговарям по темата, че работим по заповед на директора, който много добре знае какво трябва да се прави. Една майка ме прекъсва с „Извинявам се много на всички, но на мен ми се налага да изляза от родителската среща, защото имаме билети за театър“. От няколко изключени камери по микрофоните се чуват реплики „Абе, как може на това КОВИД време да се бута някой в един салон с болни хора, бе!“. В този момент – “Здравейте на всички, аз сега влизам в тази родителска среща. Бях до сега на родителската среща на по-голямата ми дъщеря от шести „б“. Ще ми кажете ли какво пропуснах?“. Две майки се впускат да обясняват за дисциплината, една пита знае ли се решението на задачата по математика от сборника на 46 страница. В спортната емисия се говори за Антъни Джошуа и Кубрат Пулев, чува се репликата „Котенце, сложила ли си сол на шкембе-чорбата?“, гладен татко вдига кен с бира и казва с много настроение „Наздраве на всичкии!“.

Чува се глас без кадър „Госпожо Даскалова, моята прекрасна дъщеря си е забравила в училище очилата. Става ли да ги потърсите в съблекалните на салона по физическо или в кабинета по трудово, както и в шкафчето й? И да ни ги донесете, че съм хоум офис.“. Следват още три сходни заявления за изпълнение на издирваческа, а веднага след това и куриерска дейност. Казвам, че работя от вкъщи, а училището е затворено за посетители. Половината родители са възмутени от моето бездушие, чува се глас отдалеч „Хайде, започва „Черешката на тортата!“, „Мамо, ака ми се!“, два мобилни телефона звънят с различни мелодии в ефира.

Думата взема мъжки глас, няма включена камера. „Добър вечер, аз съм дядото на Андрей! Искам да кажа, че часовете са много кратки! Математиката и българският трябва да се изучават и по време на физическото, музиката и трудовото, за да растат децата умни! Освен това, госпожо Даскалова, искам да кажа, че още от мое време домашното се записваше на дъската в десния ъгъл горе, за да може всеки да си го запише в тетрадките и да го изп…“ тук следва прекъсване от „Приятна вечер! Оставям Ви, че ме чакат за вечеря. После някой да качи записа от срещата!“ . Чуват се още седем „Довиждане!“, „Приятна вечер!“ , „Чао и от мен!“… обаче и хората изчезват. Остават 10 човека.

Една майка взема думата „Чакайте да Ви покажа колко хубава картичка сме направили с детето за Коледа! Ще я подарим на комшийката Иванова, която в неделя ни донесе чиния с баклава и баница“. Три майки искат да видят баклавата и питат за рецептата, едно дете слага картичка пред камерата. Всички се радваме на детско-майчинското творчество. Дядото не е забравил мисълта си и продължава “… домашното да се записва на дъската и също така да Ви помоля, ако е възможно и акуратно, да съблюдавате децата какво правят по време на междучасията, защото те все пак са на училище и не е редно де се говорят неприлични думи, за които в училище не трябва да има никаква толерантно…“ . Тук четири майки питат защо в междучасията децата са оставени на произвола на съдбата, а аз се опитвам да обясня, че те все пак са си по къщите и е неясен метода как да въздействам дистанционно.

То дистанционно, дистанционно, ама е учене и не е като да сменяш програмите на телевизора или да включваш или изключваш климатика.

Мъжът ми мина покрай разклонителя, спъна се в кабела и изключи компютъра за шести път от онлайн обучението. Включих го набързо, влязох в Zoom, но вече нямаше никой на родителската среща.

А при Вас как е положението? Аз отивам да пиша за важните неща във вайбър групата…

Може да харесате също:

Любов Даскалова и компютърното моделиране

Единният информационен портал вече работи. Вчера вкарах моите данни и установих, че вече е отбелязано, че съм ваксинирана.

Ето къде можете да се регистрирате за ваксинация срещу COVID-19. Информацията и снимките са от страницата и сайта на министерство на здравепазването. 

https://his.bg/

Регистрацията в системата се състои от 4 лесни стъпки: 

1. Въвеждате своите личните данни;

2. Въвеждате своя телефонен номер или електронна поща; 

3. Избирате предпочитания от Вас вид ваксина; 

4. Избирате ваксинационен център и удобен за Вас час за посещение. 

След успешна регистрация ще получите съобщение за потвърждение.

Имунизираните с първа доза ще получат автоматична регистрация в системата и ще бъдат уведомени за поставянето на втора доза от ваксината.

Напомням, че ваксинирането е доброволно. Напомням също, че е и единственият начин да се върнем към нормален начин на живот, който науката и медицината ни предлагат. Освен, разбира се, ако вирусът просто не се “умори” и не затихне от само от себе си.

Ето откъде можете да намерите още полезна информация.

1)ОФИЦИАЛНИ ПРЕПОРЪКИ ЗА ВАКСИНИРАНЕ ПРИ РАЗЛИЧНИ СЪСТОЯНИЯ И БОЛЕСТИ

 080014515 

Безплатна телефонна линия на Национална пациентска организация всеки делничен ден от 9-18 ч - за всички хора и пациенти, които искат да зададат индивидуалните си въпроси за ваксините спрямо заболяванията, състоянието си и терапията, която приемат, могат да се свържат с д-р Великова и д-р Бацелова на посочения телефонен номер.

2) Група Ваксини - https://www.facebook.com/groups/vaksini

3) Въпроси и отговори за ваксините тук.

4) Препоръки на основните експертни медицински съвети ето тук.

5) Можете да следите за съвет и достоверна информация в социалните мрежи д-р Аспарух Илиев, д-р Борис Таблов, Д-р Христиана Бацелова и Д-р Цветелина Великова, имунолог 

Напомням ви това кратко и ясно обяснение на д-р Илиев за ваксините: 

Европейската Медицинска Агенция преглежда данните и ще направи препоръка за приложение, ограничения, като непрекъснато ще се проследяват странични ефекти, които всеки може да изпрати, заедно с медицински документи. При данни за проблем, ваксината може веднага да бъде спряна. 

 

Как се прилагат ваксините срещу COVID-19? Информацията е от Министерство на здравеопазването:

 

И трите одобрени за употреба ваксини (на Pfizer/BioNTech, на Moderna и на AstraZeneca) се прилагат мускулно, в рамото, като две отделни дози.

Препоръчителният интервал между поставянето на първа и втора доза е различен:

*За ваксината на Pfizer/BioNTech – през интервал най-малко от 21 дни;

*За ваксината на Moderna – препоръчва се втората доза да се приложи 28 дни след първата;

*За ваксината на AstraZeneca – интервал от 4 до 12 седмици, като препоръката на Националния ваксинационен щаб е втората доза да се постави на 10-тата седмица.

Ваксината срещу COVID-19 се поставя от медицинско лице в разкритите в страната ваксинационни пунктове и в кабинетите на общопрактикуващите лекари или от мобилните ваксинационни екипи.

Преди поставянето на ваксината гражданите попълват т.н. Информирано съгласие за ваксинация срещу COVID-19.

След като бъде приложена доза от ваксината, имунизираните остават за около 15 мин. под медицинско наблюдение.

Ваксините срещу COVID-19 са безплатни и по желание.

Имунизацията не е обвързана със здравноосигурителния статус на гражданите.

В тази статия споделям и за своята ваксинация, без да спестявам неприятните странични ефекти. На всички здраве, на болните - скорошно и пълно възстановяване!

Имам си една приятелка, която е с мен от най-ранно детство и ще остане с мен до последния ми ден. Искам да ви  разкажа за нея, защото днес тя има празник.

Бях невръстно хлапе, когато се намерихме. В началото не я разбирах много добре, но гласът й ме успокояваше. Харесваше ми да слушам как ми разказва най-различни истории и приказки. Докато пораствах, тя растеше с мен и се сближавахме все повече. Сякаш аз надничах в душата й, а тя в моята. Чрез нея научавах все повече за света и многообразието на живота, а много често намирах и себе си в думите й. Признавам си, невинаги я харесвах и не всичко в нея можех да приема. Понякога ме отегчаваше, друг път дори ме дразнеше. Случвало се е да не спя заради нея или да ме натъжи, но нерядко и ме е разсмивала до сълзи.

С времето все повече се привързвах към нея, станахме неразделни. Пътувахме заедно с автобуса до училище, а после ми правеше компания в метрото до работа. Споделяше с мен всичките ми делници и не се отделяше от мен на почивки и празници. Случвало се да си разлея кафето върху  нея, да я изцапам с пясък на плажа или да скъсам красивата й дреха. Прощаваше ми. Когато децата бяха малки, кротко и търпеливо ме придружаваше на разходките в парка и ме изчакваше на пейката да й обърна внимание. И до ден-днешен заспивам с нея всяка вечер и понякога насън довършвам разговорите ни.

Разбира се, тя се променя, както се променяме всички ние. Ту е развълнувана и напрегната, ту ласкава и спокойна, ексцентрична и палава, или изискана и стилна. Понякога отговаря на очакванията ми, друг път избира да ме изненада и всяко от лицата й, а тя има хиляди, е способно да извиква нови и различни емоции в мен.

Общуването с нея ми дава много - не само познания и преживявания, но и цели светове. Среща ме и с нови хора, с които споделям обичта към нея. Защото тя не е само моя приятелка и вярвам, вече сте разбрали за кого говоря.

За книгата.

В някои страни по света на първия четвъртък през месец март се чества световният ден на книгата, тази наша вярна спътница, към която се обръщаме за всичко - за да научим нещо ново, за да разберем по-добре света, но и просто да се позабавляваме или да отдъхнем след работния ден.

С цялото си сърце желая да предам на децата си тази обич към книгата и да им разкрия нейната вселена. Ако  успея в тази мисия, значи съм свършила една от важните си задачи като родител. Защото “Читателят живее хиляди животи, преди да умре. Човек, който не чете, живее само веднъж.“.

Ще завърша с нещо смешно. Книгите понякога изкарват наяве неподозирано лоши черти у нас. През целия си живот съм задигнала нещо чуждо един-единствен път. Бяхме цялата огромна фамилия на екскурзия в Лондон и наехме къща. Там започнах една книга от библиотеката на собственика и… НАИСТИНА не знам как се озова в багажа ми. Но има голяма вероятност да съм я пъхнала сама. Добре, признавам си, задигнах я, защото исках да си я довърша. За свое извинение ще кажа, че после ми стана гузно и писах  на хазяина, той каза да не се притеснявам, че не му  трябва и изобщо да не я връщам, а аз вместо това му пратих ваучер за онлайн книжарница.

Беше хубава британска кримка, не че това ме оправдава. 

И накрая - не забравяйте занапред в първия четвъртък на март да честитите деня на книгата на всички нейни приятели!

С тази статия исках просто да ви разкажа как се научих да чета сам-самичка на 5 годинки и защо до ден-днешен това е най-любимото ми занимание, а тя взе, че се превърна в истинска ода на книгата. И по-добре, защото с нея започваме кампанията на Lidl “Честит  ден на…!”, която в продължение  на цяла година ежеседмично ще ни напомня, че винаги има повод да се усмихнем, а когато няма, можем да си го създадем сами. А междувременно в Lidl можете да намерите не само книги, но и всякакви малки наслади за душата, с които четенето се превръща в още по-специален ритуал - като почнем от чаените свещи, сладките изкушения и ароматния чай, та чак до лакомствата за котката, която е полегнала в скута ни и наднича в страниците.

ПС. Какво четете сега?

Може да харесате също:

Любовта им - старо вино

*Цитатът “Читателят живее хиляди животи, преди да умре. Човек, който не чете, живее само веднъж.“ е на Джойен Рийд – менторът на Бран в „Танц с дракони“, петата книга от „Песен за огън и лед“ на Джордж Р.Р Мартин

Автгор: Богомил Димитров 

Преди да започна със случките, ще цитирам изказвания на децата ни, доказващи по безспорен начин голямата им любов към нас, родителите им.

Дъщеря ни в първи клас към майка си:

 - Мамо, обичам те почти колкото другарката Клисарска!

Синът ми в шести клас, когато най-сетне му купих мечтаното голямо шах-табло за игра на стена: 

- Татко, обичам те най-много от целия вход! 

По-долу следват историйки от моя живот или този на децата ни, в които приумиците на някое дете са предизвиквали смях или недоумение в околните.   

                                                         Бу-бу

Дъщеря ни бе току-що проходила и бърбореше някои срички. В събота с жена ми решихме тримата да се поразходим из квартала с чисто новата ни кола „Вартбург“. В нея детето се заоглежда с интерес, но когато запалих колата, зарева. Жена ми се премести отзад и взе да го успокоява:

- Не бой се, маме, това е тати - бу-бу. Добро бу-бу, оо-о, тати-бубу. 

Аз, начинаещият шофьор, потеглих чак когато сълзите на малката се превърнаха в сополи - с много газ и на полусъединител. Минувачите взеха да се обръщат към нас и това успокои щерката. Тя и досега обича всички да гледат в нея. След 20 минути, изтощен, паркирах пред блока ни само с три опита. И двете бяха разочаровани от кратката ни разходка. Жена ми обясни на детето, че тати - бубу трябва да нани. Вече в апартамента тя го изведе на балкона, показа му оттам колата и го накара да й помаха. Аз също като тати-бубу исках да „понаня“. За да си осигуря тишина, реших този път по изключение лично да пусна една прахосмукачка. Но щом я извадих на стартова позиция, щерката скочи въпреки страха си от нея, хвана ме за ръка, заведе ме на балкона и ми посочи колата ни от там:

- Тати-бубу. Върна ме отново вътре, хвана майка си за ръка и й заповтаря пред прахосмукачката: 

- Ма-ма-бубу,  докато тя не започна да чисти с нея. Така в един ден дъщеря ни преодолея страха  си от прахосмукачката и внесе ред в дейностите в семейството ни.   

                                                  Вълчо 

Същото дете, след още само две години започна да чете. Не само книжки, а и каквото зърнеше. Един ден тръгнахме с колата към вилата на родителите ми. По пътя имаше задръстване на един светофар. Точно там то възкликна:

 -   Я, не знаех, че и те имат фамилии!

Бях все още неуверен шофьор и не бе разумно да приказвам, но попитах:

-   Кои те?

Жена ми ме погледна учудено, а детето отговори доста неясно:

- Как кои? – Вълците! 

Наредих на жена си да провери дали детето има температура. Нямало. Все още не можеше да потеглим и попитах пак: 

- Нийка, кажи, тати, за какви вълци говориш? Те са в гората, не се бой! 

- Говоря за Вълчо Иванов. От животните май само Зайо-байо има фамилия - Средногорски, но че Вълчо е Иванов, това научавам чак сега.  

Настъпи тишина. С жена ми се спогледахме. По едно време тя ме бутна с лакът и ми посочи усмихната голямата табела над сградата в дясно: „Завод Вълчо Иванов“. Не само движението се отпуши в този момент, а и смехът ни. Май точно тогава се отпуснах като шофьор. В оставащия път съвсем се напикахме, слушайки размислите на глас на детето ни как си представя този Вълчо Иванов - с костюм и вратовръзка, мъж на гримираната Кума Лиса Иванова.   

                                              Детска помощ 

Бяхме доста малки с батко. Една събота сутрин /тогава в събота се работеше до обяд/, чухме мама да казва на татко, че като се върне я чакало голямо пране. С батко решихме да я отменим. Знаехме какво правеше тя - от котлите с вряла вода, които бяха върху кухненската ни печка сипваше в четири легена, после слагаше в тях мръсни неща и ги насапунисваше. Накрая простираше прането на телта в двора. Доста се поизпарихме докато наливахме водата от котлите, но се справихме някак си. В единия леген сложихме нейното кожухче без ръкави, в други два - възглавниците /заедно с калъфките/, а в четвъртия - нашето плюшено мече. Когато водата поизстина, насапунисахме всичко и се заехме с простирането. Взехме „гердана“ с щипките и един стол, на който батко стъпваше, за да достигне високата тел на двора и простряхме. Към 1 ч. след обяд бяхме готови и се заиграхме доволни пред бумтящата печка, на която вече бяхме върнали отново напълнените от дворната чешма котли. Бяхме сигурни, че когато мама се върне,  ще се разплаче от умиление. Но не очаквахме тя да направи това още на двора. Най-дълго плака пред кожухчето, което, както ни каза по-късно, било станало "като мача глава"- след като ни пооскуба косите. Все пак, добре че не каза нищо на татко и се разминахме без шамари. 

                                            Братска любов 

Като малки, когато ни купеха марципан, батко бързаше да ми предложи: 

- Искаш ли да си го разделим? За теб -„златцето“ /станиоловата опаковка/, за мен - марципана. 

Аз си събирах тези „златца“, имах малка колекция, с която обичах да се фукам. Бях леко гузен, че батко нямаше подобна колекция.

Граматика за родители

                              Покръстването на кокошарника 

Като малък живеех в двор с общ външен клозет, с две отделения, градинка с домати и кокошарник. Това, което често правех, бе да застана отвън пред мрежата на кокошарника, да изкопая някой червей или просто да взема трева и да размахам това, което държа. Кокошките се скупчваха отвътре и започвах да правя движения във формата на кръст - наляво-надясно, нагоре-надолу. Те следят ръката ми и така ги „покръствах“. Петелът не ми се връзваше - скачаше върху някои кокошки, според мен залудо, те вече боготворяха само мен. 

                                    Триумфът на сина ни - 1  

 Един ден жена ми се зае яко със сина ни по математика. Той бе в четвърти клас и им бяха дали задача за домашно, цитирам: „ Ако сега е 12 ч. на обяд, можем ли да се надяваме след 36 ч. да грее слънце?“ Жена ми му каза да отиде в детската стая и когато реши задачата, да се върне при нея в кухнята и да й обясни как я е решил. Той пое навъсен. Минавайки наблизо до детската стая, след малко дочух следния разговор между сина ни и кака му:

- Ама аз откъде да знам дали ще има облаци? Да не съм метеоролог?

    На което кака му отвърна почти веднага:   

- А бе, тъпчо, не загряваш ли, че 36 ч. след 12 ч. на обяд ще е нощ?

    Синът изглежда загря и изтича в кухнята при майка си. Аз го последвах и бях свидетел как след неговото обяснение жена ми се възторгна:

- Браво, мами!  Мама толкова се радва, че всъщност си бил умничък! Боже, как съм се заблуждавала досега!      

                                Триумфът на сина ми - 2

Един ден се връщам по-рано от работа и заварвам сина ми, въпреки че бе вече в пети клас да си играе с колички на пода, които блъска една в друга и озвучава сблъсъка с: „Джуф“. Чудех се за кое първо да му се скарам -  че все още играе с колички или че е сложил на главата си свои гащи, при това - наопаки.

Попитах го защо има гащи на главата си. Той, без да вдига поглед, отговори: 

- Ама ти не знаеш ли? Вечер преди битка на другия ден, Наполеон е слагал гащи на главата си,  за да измисли как да надхитри враговете си!  

Това ми бе нещо ново. Според мен, връзката на Наполеон с гащи, бяха наполеонките на дядо ми - дълги гащи, светлосини и избелели, леко пожълтели отзад. Казаното от него не ми даваше мира. Спомних си и мисълта на Съмърсет Моъм, че преди да произнесе присъдата, съдията трябва да има до себе си руло тоалетна хартия.  Накрая не издържах и влетях при него с въпроса: 

- А ти какво още знаеш за Наполеон?

- Вчера учителката ни спомена за него. Май накрая са го прецакали. 

- А защо си е слагал гащи на главата преди битка?  

- Знаех си, че ще се вържеш. 

- А защо сега ти си ги свалил от главата си?  

- Много ясно - слънцето вече не ми пече на главата отзад!                                             

                                  На всеки километър

Семейството ни се връщахме с колата от морето. Тогава всички бяха луднали по сериала „На всеки километър“. Децата често ме попитаха ще стигнем ли навреме за сериала. Когато наближихме Калофер, с жена ми им предложихме да посетим музея на Ботев. Те някак си набързо го овършаха и ни чакаха отпред. Следваше Карлово и музеят на Левски. Този път ги спирахме пред черно-бели снимки и им четяхме какво пише под тях. Показвахме им  пищови и пушки. Те пак бързаха. Накрая ги скастрихме, че бяха проявили неуважение към Левски,  а те нас - че май ще закъснеем за сериала. 

В Сопот се оказаха гладни и посетихме музея на Вазов на галоп. След това хапнахме набързо и им обещах тържествено, че ще карам по-бързо до София и ще стигнем навреме за сериала. 

Когато наближихме с. Кърнаре, се сетих, че в него живее моя леля и така и така минаваме оттам, ще е редно да я видя. Жена ми одобри идеята - и без това й се пишкало. Децата се навъсиха. Взех да се тюхкам дали леля ми ще си е вкъщи и ако не - кой знае кога ще ми се удаде нова възможност. Оказа  се, че тя наистина в момента не бе там. На мъжа на лелята му се искаше да поостанем, докато тя се върне от магазина, но децата побързаха да кажат:

     -   А бе татко, бе, карай, бе, те и другите трима не си бяха вкъщи. И какво - заради това струва ли си да изпуснем сериала?

Още от Богомил:

Комплекс за пълноценност

Автор: Илиана Тодорова

Всички знаем за легендата, която ни е предавана през годините за мартеницата - за хан Аспарух и неговата сестра, затворена в кула, която му пратила вест по лястовица. За крачето й било привързано с бял конец писмо с картата как да стигне до нея и да я освободи. Но птицата била ранена и кръвта й окървавила конеца, та той станал бял и червен. Ханът наредил всичките му войници да си вържат бяло-червен конец на ръката и така се родил този обичай. Тъй като лястовицата пристигнала при Аспарух на 1 март, на този ден празнуваме и ние. Това, разбира се, е само една интерпретация на легендата и само една от многото легенди за този празник. Всъщност мартеницата представлява усукана нишка от червено и бяло. Нишката е универсалният символ на съдбата, завъртането ѝ е символично представяне на раждането и живота.

Защо точно през март?

Някога прабългарите са го наричали „читем”-сухият месец. Точно преди него е „тутом”-месецът на страшния лед. А след март идва „твирем”-многоцветният. По-късно тези месеци са станали февруари-сечен, март-сухи, април –брезов.

Някога са се кичили само с червен конец – ерион - вълна. По-късно се добавя и белият, като отначало мартеничките са се правили на едни пръчици, на които се слагали бели и червени топчици вълна. Това са им били „подръчните материали“, за да изразят пресичането на студеното – бялото, към топлото – червеното. От зимата, снега – бялото към слънцето, топлината – червеното. В един по-късен период са ги посуквали в едно, защото решили, че има и значение как да се почете сливането на мъжкото с женското.

Денят за закичване е избран за почитането на бог Март и неговата любима Белона.

Това е било преди повече от 2 хилядолетия. Така и се наричали в началото Пижо и Пенда – Марто и Белона. И така тази легенда се е превърнала в приказка за баба Марта -  за жената на бога, която от мила и добра бързо ставала люта и зла. Така и я намираме в описанията като Баба Марта. Тя пък била сестра на Малък и Голям Сечко – месеците януари и февруари. И все била сърдита, защото ѝ правели пакости. Ето по този начин са си обяснявали времето през тези два месеца - защото Марта си сменя настроението и често се мръщи.

Обаче има и една друга легенда, която малко хора знаят.

Някога имало една млада жена – овчарка. Тя излязла със стадото си овце на паша още на първия ден от марта и казала високо:

- Еее, и аз жена, и тя жена, какво пък толкоз може да ми направи?

Това ядосало Баба Марта и тя взела от брат си Малък Сечко няколко дни в заем (това е причината февруари да има 28 дни). Тези дни се наричат „земани“,“броени“. Та тогава спуснала студ, мраз и виелица и замразила овчарката със стадото. Те се превърнали се в каменни статуи, а от нейния камък протекла лековита вода. Така разказват бабите по това място, където скалите изглеждат точно така – стадо и пастирка.

Затова не трябва да я лютим тази баба, защото че ще ни прати лошо време.

Но пък много се радва да среща весели, засмени деца и младежи. Тогава се усмихва и изгрява слънце. Когато срещне лоши и злобни хора обаче се мръщи и люти.

Как да я посрещнем?

Сутринта трябва да преметем и очистим дома си. В миналото събирали сметта на едно място в двора и заедно със старата метла я изгаряли, като вярвали, че по този начин изгарят натрупалите се лошотии и болести през зимата. Изнасяли навън на слънце дюшеците и юрганите, всички дрехи и завивки, за да не ги нападат бълхи през лятото. Огньове се палели и прескачали от младите за здраве и благополучие през годината. През целия ден домакините не месели хляб, не предели, не тъчели и не шиели. Не простирали бяло пране, за да не падат слани през пролетта и градушки през лятото. За да предпазят житото от болести, не слагали на огнището черно и опушено котле. На времето жените премятали през оградата на двора или връзвали на дървена тояжка на покрива или на стрехата на къщата, за да се вее някаква червена дреха (кърпа или пояс), за да посрещнат Баба Марта „на чисто и червено”.

Баба Марта и нашите сръчни майки

Каква е символиката на цветовете в мартеницата?

Червения цвят има защитна и прогонваща сила, свързва се с живота, кръвта, енергията. Той е основния цвят в мартеницата. Белият цвят символизира красотата, чистотата и невинността на младостта. На някои места си донаждат и зелен, и син цвят. В Родопите тази мартеница се нарича „байница” (което ни доближава най-точно до пожеланията за здраве и берекет) и слагат различни цветове конци: зелен цвят като тревата, син - като небето и жълт - като слънцето. На други места из страната си слагат синьо манисто, пера от петел, конски косми, черупки от миди, житни сламки, дървени тресчици, малки сребърни или златни монети. Така ги превръщат в един амулет. Много рано сутринта, още преди изгрев-слънце, жените в дома започват да ги усукват. Посоката е винаги на ляво, а се връзва на дясната ръка. Така тя придобива защита към лошото и магически подкрепя живота, растежа и възпроизводството.

Съчетанието на бялото и червеното, на женското и мъжкото, се изразява и в Пижо и Пенда. Така се почита възраждането на природата и плодовитостта. Закичвали са се на децата предимно на ръчичката, а на момите - на шията. Момците ги запасвали на пояса си. Така мартеничката се носела, докато човек види щъркел, чуе песента на лястовичката или кукувицата. Сваля се мартеничката и се слага на плодно дърво или под камък .Слагайки я под камък след девет дена се гадаело – ако има много мравки, ще е берекет по нивите. Ако видели бръмбар или червей, ще е берекет при стадата. А възрастните стопани слагали мартениците в полога на домашните птици.

В русенско има един обичай – всяка година в началото на Малък Сечко се започва везането и бродирането на една особено красива мартеница -  Вардарка. Вардарка, защото внизвайки разни защитни нишки в тъканта се правело един вид амулет за къщата и рода. Те са изключително красиви, закачат се на вратата на дома, за да го пазят, докато стопаните чуят кукувица. Тогава се сваля, и се пази до идната година. Интересното е, че се започва от един малък символ, а в годините се добавят нови и нови, докато накрая става една красива извезана картина като гоблен.

Години наред тази ни символика се разпростира и по други краища в съседните нам държави, че даже и по-далеч. А в различна форма я има от векове насам дори в Индия, но там гривните се връзват в друг период – празникът Ракша Бандан е на 22.08. Интересно е, че това при тях е празник на братята и сестрите. В Иран пък имат два обичая - единият посреща зимата, другият я изпраща. В техният прочит за библията Адам и Ева са наречени Мартя и Мартаняк.

А през 2017 е вписана в културното наследство на ЮНЕСКО, благодарение на общата кандидатура от държавите, в които съществува тази традиция.

Днес всички се кичим, повечето даже вече сами сплитаме и посукваме тези цветове, но най-важното е, че  традицията има своя живот и днес и ще продължава чрез децата ни!

Може да харесате също:

Червено и бяло

Автор: Светла Чимчимова

Щастието е различно за всеки от нас. За мен то има име, местоположение във времето и пространството, образ, ухание и вкус.
Често се шегувам, че има една област в психологията, която не е добре развита. Науката обръща изключително внимание на нещастието, тъгата и бедите, на негативните преживявания в детството ни, а незаслужено пренебрегва това, което аз наричам "Синдром на щастливото детство".

Аз съм от живеещите с този синдром.

Ранното ми детство премина в Еврейската махала на малък провинциален град, в триъгълника на улиците "Дебър" "Милин камък" и "Стара Планина". Най-интересното и любопитно нещо в моето детство бяха хората. Противно на името на махалата (останало от отминали времена) в нея не живееха само евреи. Имаше представители на всичкото многообразие по родната земя. Гърци, евреи, цuганu, турци и всички бяха българи. Сал арменци ни липсваха и всеки път сърцето ми кърви от този факт, накърняващ белетристичното съвършенство и пълнота на разказа ми. Ама хайде холан, както казваше баба, то не може всичко да е тип-топ. Аз сега за хората няма да разказвам. Това личностно, етническо и верско многообразие заслужава специален разказ. Този е за щастливото детство като усещане. За постоянното обгрижващо присъствие на баба ми Елена, която правеше нещата с такава лекота, че да изглеждат така сякаш се случват от само себе си. Всички семейни истории да изглеждат като вълшебни приказки. И че няма начин това, което ме очаква, да не е хубаво.

Детство изпълнено с най-прекрасните вкусове на света. Вкусът на яйце, печено на книжка, върху печка с дърва. На картофи оваляни в сол и печени във фурната на същата тази печка. На пиле намазано с масло и опечено в книжна кесия. На фунийки с крем, казваха им ,,Шилерови букли". На домашни бухти, които двете изрязвахме от тесто с различни по диаметър чаши. И разбира се вкусът на наливни лимонади, какъвто нямаше никъде другаде, освен в нашия град. Смес от теменужка и етър ми беше любимо. Виолетово на цвят. Струваше осем стотинки. Вкусът на детството ми струва осем стотинки обаче няма откъде да се купи.

Детство в малка къща от три стаи и салон с невероятен дървен бюфет. В него стояха специалните чаршафи с ръчно плетени дантели и мильото. Снимките, документите, шоколадовите бонбони и ликьорът.

С печка с дърва, през пролуките, на която, вечер в тъмното, играеха весели пламъчета по тавана.
С легло с метални табли с изрисувани лебеди на тях. С кавьори по стените.
С много, много цветя. Саксии с мушкато, бегонии и циклами по прозорците. И с любимото ми, цъфтящо в червено, дама и кавалер. Със сменящи се през сезоните в градината кокичета, нарциси, лалета, малки карамфилчета, шибои, кученца и опиумен мак. И най-обичаните сякаш от баба цветя - гергините или далии. Тя им викаше далчета. И полагаше големи грижи за тях. А те и се отплащаха с едри, кичести цветове.

Детство, което през зимата беше изпълнено със снежни човеци, червени кожени ботушки, чай от липов цвят, който според баба лекуваше всичко от нервно разстройство до настинка. И с приказките на Ангел Каралийчев за житената питка и изгубената ръкавичка на Тошко.

Детство, в което през лятото, вечер баба ме къпеше на двора със слънчева вода. И настоятелно изплакваше къдриците ми измити с шампоан "Лайка" с отвара от лайка, за да си остане косата ми руса и да изсветлее още. Когато косата ми все пак потъмня в юношеството ми, баба прие това като лична обида към себе си и настоятелно ме инструктира като навърша осемнайсет да се изруся. Изобщо баба ме инструктираше за всички сфери на живота, от това какво не правят дамите (не псуват, не четат чужди писма, не ровят в чужди чекмеджета, не пият вода в друго, освен във водна чаша, в чаена абсурд!) до това да не нося черни обувки с бяла рокля, от това за какъв мъж да се омъжа до това как се правят най-вкусните пурички с локум. Абе голям инструктаж падаше, ама от де в Светла толкоз мозък, че да запомни всичко.

Цветовете на детството

Но някои неща помня. Помня ежедневните й рокли от басма и от рипсено кадифе, ушити в класически или редингот кройки, които се сменяха за по-официален повод с черна рокля от дебела фигурална коприна. Черни лачени ниски обувки с каишка с малка сребърна катарама, оставащи през годините един и същ неизменен модел. Черно палто с астраганена яка, единствения лукс, който баба си позволяваше, заедно с пръстен от дубле с кафяв камък. Косата ѝ сплетена на плитка и завита на стегнат кок. Вечер вадеше фибите и разпускаше кока, а плитката оставаше. Ние спяхме в едно легло и когато заспеше, аз навивах плитката около дланта си , за да съм сигурна, че ако някое приказно същество дойде да ме грабне, баба ще се събуди и ще ме спаси. Защото там, където не е тя, няма начин да е хубаво. Няма да има разкази за живота, любовта и съдбата на тези преди нас. За това как е загубила първото си дете изплашена като бременна от полудял кон. Нито как прабаба ми Вида е умряла млада и красива и баба е останала сираче. Как прабаба Зоя я е осиновила и отгледала с всеотдайност и любов. Разкази за ориста на прабаба бежанка, да загубиш децата по пътя на бягството и никога да не разбереш дали са някъде живи или умрели и погребани в незнаен гроб. Но и разкази за журове и соарета от младостта ѝ. За красиви рокли с дантелени гарнитури. За разкрасителни процедури като избелваща маска с лимон и белтък. И че зехтинът, освен за готвене и лечение на гастрит, прилагано върху невръстната ми особа, служи и за подхранване на косата.

Детство изпълнено с игри до мръкнало, чоплене на слънчоглед и набези в местната зоологическа градина върху сменящата се кожа на нищо неподозиращия американски бизон.
Детство със сбирки на всички баби - зълви, снахи, етърви на баба ми ядящи домашно или бяло сладко, пиещи вишновка и разказващи интересни и неподходящи за детските уши истории, които аз по-тиха от мишленце и свряна зад някой стол, слушах попивах и запомнях.
Детство като приказка.
Детство като атлазен юрган.
Детство като сметанов сладолед във вафлена кофичка.
Абе, щастливо детство.

Още от Светла:

Надежда има и тя се върти