Автор: Моторетка

Всички, които ме познават, знаят, че нерядко правя презентации на живо, пред много хора и разказвам истории, свързани с мои пътешествия. Заради ситуацията това към момента все още е невъзможно. Миналата година по това време, при първия локдаун, реших всеки ден да пускам снимка с неразказана история от различни мои пътувания. Направих го хем, за да можем да попътуваме, макар и виртуално, хем, защото исках да повдигна духа на хората с нещо различно.

Така! Декември 2017-та – Норвегия! 

На вашето внимание северното сияние или по-точно една от най-лошите ми снимки на сиянието, но нека започна подред. Първо, който не е виждал този УНИКАЛЕН природен феномен на живо му го пожелавам. Наистина е нещо незабравимо и няма никакъв аналог! Предпоследна нощ в северна Норвегия и последна с кемпера, който сме взели под наем, за да обикаляме за Aurora-та. Последните 9 дена не сме виждали грам слънце, а само по макс два часа на ден нещо като, ама не баш, полудневна светлина. Тогавашният ми приятел Барт кара стотици километри този ден, защото прогнозите за сиянието все се меняха. Имаше и лека форма на студова алергия след 2 нощи на силни бури и разни други премеждия. Та, тръгнали сме към някакъв супер забутан фиорд много северно (то след това е океанът и Северният полюс) и в основата на едно възвишение просто не можем да продължим нагоре и почваме да се плъзгаме надолу. Барт успява да спре кемпера и осъзнавайки ситуацията ни почва да псува на всички езици, които знае, а те не са малко. Виждам го, че е мега ядосан и си казвам „значи нямам право и аз да се ядосвам, ще съм опора и ще оправим положението“ .

Поглеждаме, че е лед навън (то ние 9 дни не сме карали или виждали асфалт така или иначе) и си казвам, ще сляза да проверя и ще се опитам да го навигирам назад, за да се върнем на равното. Аз съм само по полар и бъф и в момента, в който единият ми крак стъпва навън рязко се хлъзгам надолу. То не е просто лед, а нечовешкото огледало и духа страшен вятър. Успявам да се задържа за задната врата и викам „добре, многоо е зле, ама дай да се опитам да те навигирам да слезем просто 20 метра назад и ще сме сейф“. В момента, в който той отпуска минимално ръчната, кемпера неконтролируемо тръгва назад и по посока на едно дере, дето не му се вижда края, а мантинелата няма да ни спаси, защото ние сме доста високи. Влизам вътре и почваме да звъним на телефони да дойдат да ни спасяват. В това време и двамата се усещаме, че ако има някой, който идва срещу нас, в момента, в който е на върха на хълма и почне да се спуска, докато ни види – край! Няма да може да спре при никакви обстоятелства заради огледалото и ще се разбие в нас и това най-малкото, ако не заминем и в дерето. Почвам да търся триъгълник, за да изкача хълма и да го оставя на подходящо място. Туше – по закон в Норвегия не е задължителен триъгълникът, търся жилетка заради светлоотразителите, пак греда. Има само пожарогасител. Освен да се напръскам с него не знам какво да правя.

Обадихме се, тези едвам разбраха къде сме и казаха, че ще тръгне някой към нас и горе-долу 40 минути докато дойде. Ок. Разбрахме се, че някой трябва да остане вътре, ако тръгне надолу кемпера нещо от вятъра (или не знам какво) да го спре, а някой да излезе, да изкачи хълма и да стои там, ако дойде превозно средство от другата посока. Аз излизам навън. Адреналинът ми бие в петите и мозъка едновременно и не усещам студ. Барт ми крещи нещо от вътре – не чувам. Не мога да ходя нагоре... пързалям се. Прескачам мантинелата и почвам да ходя до дерето по снега. Супер тъмно е и пере е*ати вятъра със сняг (лед) във въздуха. Нищо не виждам, но стигам най-високата точка, пак нищо не виждам. И се сещам, аз още съм по полар, нямам шапка или ръкавици.

Връщам се - „ти луда ли си, виках те да облечеш нещо!!!“ В този момент зад нас се задава снегорин. Не си представяйте нормален такъв, там това са едни огрооомни машини, които трошат леда. Казвам си "спасени сме"! Машината спира на 50 метра зад нас. Чудя се тоя защо не идва до нас виждайки ни положението. Айде, казвам си, влизам в действие. Сложих ръкавици, излизам, едвам се добрах до него. Заставам под прозореца на снегорина и се чувствам все едно този е на 16-ия етаж. След една минута онзи благоволи да пусне стъклото и ме изглежда с най-ядосаната физиономия.... Аз с най-милите сини очи и нежен глас на английски му обяснявам какво става. Този ми ти не говори английски... Мисля си - какво ми пука, че не говори, нали вижда обстановката. Избоботва ми нещо на норвежки супер сърдито. Тръгва и разтрошава леда още 10 метра и обръща и си бие камшика.

Барт вътре бесен – „Тояяя луд ли еее? Що не дойде и до нас?!“ викам му, че не знам, но беше много сърдит. Обаче на края на този фиорд има село/град и това е единственият път до него. Решаваме, че е редно да се обадим на тяхното 112 и супер спокойно да обясним ситуацията, за да може да предупредят там местната управа да не тръгне някой по пътя и т.н. и т.н. , защото нашият спасител ще се забави „не е ясно колко“. Звъним, обясняваме ситуацията и ме питат „има ли умрели?“ Аз: „ ъъъъ не, ама за да няма затова звъним“ Амиии добре, да, разбираме, нищо не може да направим, чао. Тия, братко, ми били развита страна. Чакаме си още, аз правя някакви опити да намеря нещо светлоотразително, но няма.

Излизам навън (вече е минал час от самото начало) и виждам БРУТАЛНОТО сияние. Още повече не усещам студ, вятърът е по-силен, ама AURORAAA и какво мислите – с някакви много сложни маневри отварям отзад, вадя стативи, дистанционни, апарати, батерии... Може и да бедстваме и да сме го гледали предните 7 нощи, ама изпуска ли се такова нещо... Според мен не! Няма къде да сложа статива на този лед и вятър. Прескачам мантинелата към дерето, закрепвам някак си статива в снега, едвам успявам да го удържа от вятъра, не мога да наглася хубаво настройките, защото и мене ме духа. А горе танцува ли танцува и не му пука, че някой бедства, а аз умирам от красота. Затова снимката е така размазана. В това време идва нашия спасител, а аз си щракам и чакам, че съм настроила блендата на някакво време и трябва да държа статива. Този гледа и се смее. Вади няк`ви странни вериги, чукове, пособия и понеже вятърът е много силен ме моли каквото каже да предавам аз на Барт и да седя по средата им, за да си комуникират. Ляв, десен, спирачка, за 15 минути успяхме някак. Сиянието продължава, мен очите ми се пълнят. Aurota-та трая над 2 часа, после заспахме...

И последната нощ, макар и от град, пак го гледахме. И така всъщност исках да ви кажа, че най-размазаните снимки не са само от пиянски нощи. На основната снимка виждате как изглежда сиянието, когато мога да си разположа статива по-спокойно и няма силен вятър.

Още от същия автор:

За билките и още нещо

Може да харесате също:

Китайска история