Приятелите, без които (не)можем

Автор: Мая Цанева

Аз имам стотина приятели онлайн. От тях познавам лично и искрено 10-ина. С около 50 сме работили заедно или имаме наистина общи интереси, идеали, цели. Останалите – за тях не искам да казвам нищо, не от липса на уважение, а защото не ги познавам достатъчно.

Защо пиша това? През последните няколко години направих сериозна ревизия на своите познанства и приятелства. Спрях масово да изпращам онлайн пожелания за празници или рождени дни, самата аз очаквам да ме попитат „как си?“ малко хора, но такива, които действително се интересуват.

Осъзнах, че има хора, които минават през живота ти, но дори и да се видите още три пъти след това, щом си помислиш за тях, ти става топло и светло на душата.

Има и хора, които разбъркват душата ти без остатък, после си тръгват, а на теб ти става по-леко, но и гузно, че не си разбрал какво и защо ти се е случило.

Има и трети тип познанства – по спорадични поводи. С тях ставаш „френд“ във ФБ поради неясни причини и после бършете праха от това „приятелство“ с досадата, с която чистите под сувенирите на шкафа в хола.

Приятелките (не) говорят за пари

ce6a239f3f33a6f46229d1458612a154 XL

Най-тежките и важни приятелства са с тези хора, с които не помниш кога сте се поздравили със „здравей“, но след това винаги е имало какво да си кажете. Дали ви е събрала площадката за игра, дали Фейсбук, няма значение, щом сте си казали много или понякога нищо, но заедно се чувствате добре.

Имам няколко такива скъпи хора. С едната от тези близки приятелки сме се карали за едно конче в двора на детската градина, веднъж тя заподозря, че имаме един и същи вкус за мъже, но бързо се изяснихме. След това единствено недоразумение сме си казвали всичко или си пазим гърба мълчаливо.

Напоследък с нея много не си говорим – не защото нямаме какво да си кажем, а защото и двете се чувстваме зле от това, че сме безпомощни да променим обстоятелства, които правят живота ни труден. Аз се чувствам глупаво да кажа: „Разбирам те. Всичко ще се оправи.“, защото не знам как и кога нещата ще се променят. Тя не иска да говорим за проблеми, които са или по-големи от нашия хоризонт, или твърде дребни, но болезнени като камъчета в обувките.

Аз не разказвам за моите предизвикателства, защото са преодолими и се чувствам глупаво да ги коментирам пред близък човек, който води тежки битки. Когато наистина ни боли до кръв (мен или нея), се обаждаме и говорим.

Дали ми липсва? Много. Липсва ми да седнем и да си говорим не за децата и сметките, а за нас. Да се посмеем или поплачем, да си разчовъркаме душиците и лошото да се излее като вода от ведро. Липсва ми да си мълчим, децата да играят наблизо, ние да се радваме, че сме живи, здрави и знаем посоката, в която вървим.

Всичко знам, сестро

f281ac802210810c0fb503efc1b12ce0 XL

Но ние сме заедно. Аз мисля нея и кръщелниците си, помагам дискретно и не я разпитвам, когато не ѝ се говори. Но пазя гърба ѝ и тя го разбира. Знам го, защото не я чувствам далечна. Имам вяра в нея и в нас – в силата да се справим заедно. Затова не казвам: „Разбирам те. Всичко ще се оправи.“, а „Обади се, ако имаш нужда от мен. Тук съм“.

И тя е тук, заради мен, за да изкаже на глас истините, които не признавам, или да ми даде кураж за следващото голямо нещо, което предстои. Да ме обича, така както само тя може.

Имам и друга приятелка. С нея се познаваме сравнително отскоро, но я почувствах близка бързо и безвъзвратно. Приятелството с нея ми помогна да намеря посока, да се почувствам готова да продължа напред в момент на колебание.

Тя е от хората, които видях на живо година и половина, след като се запознахме. Тогава наистина се развълнувах, защото тя беше повече от това, което очаквах. За разлика от други подобни срещи, не се почувствах не на място, а напълно на мястото си в обкръжението на тази жена с голямо сърце и размах. Към днешна дата се виждаме все така рядко, но и тя, и аз, си казваме лични неща, които имат значение за двете ни.

През последните дни тя има нужда от малко вяра и много подкрепа. Не мога да ѝ кажа: „Всичко ще се оправи“, а „Обади се, ако имаш нужда от мен. Тук съм“. Смятам, че това е честно. Приятелите строят оградата около сърцето ни, за да го пазят, но не могат да дишат, плачат или да се смеят вместо нас. Приятелите (съз)дават сила да се справим заедно. Затова: „Тук съм. Обади се, ако имаш нужда“.


Препоръчваме ви още:

Мамешката мафия

Тези, които остават

Четири типа приятели, от които всеки има нужда

 

Последно променена в Неделя, 21 Април 2019 21:01
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Летни тела

Летни тела

10 Юли, 2019 Общество

Една Неда

Една Неда

21 Юли, 2019 Истории

Как уча децата да взимат решения

Как уча децата да взимат решения

19 Юли, 2019 Образование

Обречени

Обречени

18 Юли, 2019 Здраве

Курбан чорба и двойна дъга

Курбан чорба и двойна дъга

18 Юли, 2019 Развлечения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам