Автор: Нели Славова - Истории от гардероба

Преди години написах текста за комуникацията и общуването като начин да стигнем един до друг. Говорейки да открием себе си и да се свържем с човека до нас. Това може да е наш родител, сестра ни, с която не си говорим вече втора година, приятел, който ни липсва или имаме нещо да изгладим с него, партньорът, с който живеем или пък това може да са нашите деца.

Тогава бях казала, че за да се осъществи комуникация, са необходими две страни. Трудно ще ми е да говоря с вас, без вие да искате и без да ме допуснете до себе си. Определено е желателно да се движим по гребена на една и съща вълна.

С мълчанието не е така. Достатъчно е само един да мълчи. Вече от вълна се ражда стена. И ако аз си реша, че това е моят начин, това е моят избор да оцелявам, мълчейки - нищо не може да я бутне тая стена.

Човек, който се оттегля да мълчи, може да го прави по няколко причини: 

1. Страхува се, че връзката ще бъде изложена на караница. Той иска да поддържа стерилна идилия и безоблачно безветрие. Мълчим си, разминаваме се, хладни сме, но има ли явен конфликт? Има ли скандал? Има ли препирня между нас? Няма. Тихо е.

Кои хора се карат? Тези, които не се обичат. А ние се обичаме, ние дори не спорим.

2. Оттеглящият се в мълчание не говори, защото не вижда смисъл да общува с вас. Не очаква да го чуете, вникнете и разберете. Говоренето би било загубена безвъзвратно кауза. В този случай мълчащият мълчи заради вас, а не заради себе си. Тибетският монах мълчи заради себе си, заради обета, заради идеала. Тук мълчащият не говори, защото не вярва във вашите качества. Даже е сигурен, че не си струва усилията и затова не ги започва.

3. Избирам да мълча, не защото няма да бъда разбран и чут, а заради себе си. По примера с тибетския монах. Искам да предпазя себе си и не намирам за уместно да разговорям с вас. Не намирам причина да повдигам разговор. Разговорите са излишни приказки. Аз казах. Ти каза. И така до безкрай. Я по-добре да мълчим. Мълчанието нищо не обърква. Разговорите обаче, виж, друга работа са те. Думите нараняват, обиждат, секат глави, думите се помнят, а като си мълчиш и като си траеш всичко е наред. Не си виновен. Какво има да ровим? Защо искаш да се връщаме назад? Какво има да се разбираме? Да се ровиш е лошо, грубо е, а да мълчиш не е неутрално - добро е. Мълчанието е злато, казват хората. От мълчание глава не боли. А езикът, той по-зле сече от ножа. Извод: мълчанието е моята добродетел, когато усетя, че назрява конфликт.

Още по-подходящо става за запазващия мълчание, когато вие сте го подканили или провокирали да говори и той се е съгласил. След като се е съгласил обаче вие така или иначе сте се скарали и разменили някоя друга отровна дума. Сега отношенията ви са се разклатили, вече сте част от лошото, от общото. В резултат на което получавате: Ето видя ли? Казах ли ти? Какво постигнахме с приказки? Скарахме се. Да бяхме си мълчали сега всичко щеше да е наред.

4. От съвсем малък това е мой модел на поведение, който си следвам и до днес. Има тръшкащи се деца, които с истерията си и егоцентризма си въртят родителите си на малкия пръст. Така мълчащият върти вас. Така вниманието е в него и ще получи каквото желае. Някои тропат по масата и гълчат, така думата им се чува. Е, аз съм страшен, когато мълча. Когато съм тих, най-силно викам. Изучил съм как да те манипулирам. Знам, че това те измъчва, разбирам, че страдаш, затова угоди ми, съгласи се с мен, направи каквото поисках и ще видиш как много бързо ще се оправим. Ще видиш как на теб ще ти олекне. Аз товар за сваляне нямам. Не съм този, който страда. Мълча, за да те контролирам. А ти си един безумен слепец, който всеки път се подчиня на водача си. Радвам се, че не ми се съпротивляваш, защото така ще ми отвориш работа. Изпитвам облекчение, когато се водиш по мен, така съм сигурен, че съм на прав път.

5. Видял съм това от малък и сега го прехвърлям във всяка своя връзка. Ти нямаш нищо общо с този проблем.

То даже не е проблем. Само ти го наричаш така. Родителите ми не са карали никога и не са си повишили тон през годините. В къщи се е живяло мирно и кротко, по инерция, но щастливо и спокойно. Всичко се замиташе под килима и на същия килим тъпчехме всяка вечер, за да слегне и да не се навдига боклука. Така си я карахме и криво-ляво добре си бяхме. Хора станахме. Така че няма какво да обсъждам сега с теб, защото не виждам къде е проблемът.

Някой ме обидил, чудо голямо. Някой ти посегнал, голям праз. Не ми харесва това, което се случва и как ме караш да се чувствам - е, че кое семейство е идеално, много важно.

Който има проблеми, да ходи да си ги решава. Аз проблеми нямам. Мълчанието е моето защитно дебелокожие, вътрешните ми запушалки, така аз живея благополучно. Ти искаш да дойдеш и с приказките си да развалиш този свят. 

Когато проговоря, наказанието свършва и така неформално ти давам прошката си. Ако се опиташ да се сдобрим и помирим, още повече ще те обичам. Но ако оставаш равнодушен, ще те накарам да ме ненавиждаш. 

Ако това е вашият начин за справяне с конфликти, помислете пак дали е достатъчно конструктивен. Защото мълчанието далеч невинаги е злато.

Още от Нели:

Добра свекърва

Другата  страна на самостоятелността