logomamaninjashop

Китайска история

Автор: Силвия Симеонова

Годината е около 2001, юли. Горещо лято. Аз трябва да пътувам с влак от Пекин до Шънджън – това са около 2,200 км от север на юг и отнема около 24 часа. Вече не съм студентка и оставането ми в Китай изисква виза.

Визи се продават в Хонконг. С влака ще пристигна в Шънджън, ще пресека границата, ще си купя виза от някоя туристическа агенция, както всички правеха тогава, и ще се върна обратно.

Горещо е и пътувам само с раница и летни дрехи. Китайският влак е от онези изчезващи зелени влакове за дълги разстояния, където спалните кушетки са на три етажа, има само прегради между тях, не и купета, краката на всички легнали сочат към коридора, а тези на третия етаж могат да са само легнали, че са под тавана. Средните легла бяха най-скъпи, хем можеш да седнеш, хем никой не ти седи на леглото. Долните бяха по-евтини, удобни са, да, но всички рано или късно сядаха там.

china train hard sleeper 02

Аз имах пари за най-високото легло и съответно си прекарвах времето, седнала на крайчето на най-долното, до китайците.

Те бяха шумни, любопитни, белещи ябълки и гонещи деца с голи дупета, общо взето забава.

china train hard seat 02           Снимки: topchinatravel.com

Моят китайски по това време беше функционален, но не и свободен. Обясних на всички откъде съм и че съм студентка, и ме оставиха на мира. От време на време една баба ме черпеше кренвирши със странен вкус. Отказвах, но тя не се отказваше.

Изведнъж оризовите полета, дето бягаха покрай прозореца, взеха да спират. И да стоят. Влакът прекарваше ужасно много време спрян ей така, насред полетата. Тогава мобилните телефони не бяха разпространени толкова и малкото бизнесмени във влака, които имаха, взеха да звънят. Оказа се, че заради проливни дъждове южните провинции са сериозно наводнени, има дерайлирали влакове и нашият е спрян.

Седим и чакаме. Аз започвам да се притеснявам.

Идва новина от човек на човек – ще ни откарат в Гуанджоу. Очаква се да стигнем към полунощ.

Тук вече аз сериозно се притеснявам. Не познавам града, в полунощ да си търся хотел е ужасяващо, китайските гари по това време бяха огромни и объркващи, отделно, че веднъж слезеш ли от влака и извън гарата, няма как да се върнеш вътре без билет - като летища са с охрана, и оставам на улицата.

Другите взеха да ме разпитват какво ще правя, къде отивам…, един си предложи мобифона да звъня…., но на кого? Обадих се на арменската ми бивша съквартирантка от Пекин да я питам познава ли някой от Гуанджоу, била е в Китай по-дълго от мен. Познава!! Заирец, който е в някакъв университет, даде номер, ще помогнел да ме настанят на общежитие за една нощ, и друг път се е случвало на други! Спасена съм!

Да, ама не. Заиреца не си е в стаята в лятната нощ и никой не вдига, ама въобще, колкото и да звъня.

Влакът пристига в Гуанджоу, часът е 2.30 сутринта.

Всички си събират куфари и торбички и шумно и облекчено се редят към изхода, аз стоя притеснена с мойта раница и се чудя какво ще правя.

Шофьорски неволи

UniversityAreaBeijing

Един оплешивяващ китаец, с очила и вързоп книги, с къси панталони и кокалести колене жестикулира към мен.

Кани ме да дойда с него.

Аз не го познавам.

Не съм и говорила с него.

Може да е сериен убиец.

Мълча през цялото пътуване.

Носи около 20 книги, овързани с канап. Има очила.

Ще отида.

HangingMonasteryMe

Слизам с него от влака, той само повтаря – ела с мен, ще намерим хотел. Все още не съм сигурна че ще отида в хотела, но в момента, в който излязохме от гарата и ни нападна тълпата потни шофьори на такси с викове- хотел! Такси! Тука! Ей, лаоуай! ( чужденката!) хотел! – реших, че по добре с него.

Отидохме в един хотел наблизо, където той явно знаеше собственика, и се опита да заговори момичето на рецепцията, но тя беше току-що събудена и го отряза, че не знае къде е шефа ѝ. Поиска документи, за да оформи две стаи.

Успокоих се – две стаи!

Да, но не. Това беше от хотелите, които нямат право да приемат чужденци, и тя хвърли обратно паспорта ми и отряза- тя няма как да влезе.

Бездетен пътепис на многодетно семейство

hongkongMe

Преди да се паникьосам за това, китаеца след кратко мислене заяви- „Тогава една стая с две легла. Тя няма да се регистрира.“ .

Сега вече леко взех да се паникьосвам. Рецепционистката ми хвърли поглед, подсмихна се и оформи стаята. Ясно беше за каква ме мисли.

Каза му номера, нямаше ключ.

А нямаше ключ, защото всички стаи се заключваха с огромно резе отвътре, желязно, което преминава през цялата врата напречно, и е с електрически магнит. Качихме се в стаята, която беше отключена, затворихме вратата отвътре, и той звънна на рецепцията, и тя активира резето. Сега никой не можеше нито да влезе, нито да излезе.

Обясни ми, че има много обири и даже убийства, и затова с резето е най-сигурно и затова той отсядал само в този хотел!

Зааабавноо.

Имаше две легла, избрах си това, което е в по-в средата, с идеята че поне има две страни за измъкване от леглото. Just in case.

Човекът попита дали ще се изкъпя.

Не, благодаря, ще си седя тук на диванчето. Може и до сутринта.

Той вдигна рамене и отиде да се къпе. Излезе по къси гащи оттам, седна и той на дивана и взе да ме разпитва. Коя съм, откъде, на колко години, къде отивам, защо сама и така нататък. Тръгнах да му показвам някакъв документ, който ми беше в раницата и той изсумтя шумно. След това се повдигна и взе да си разкопчава колана на панталонките. Да смъква ципа.

Аз си седях така, с отворената раница в ръцете и трескаво мислех – вратата е затворена, прозореца дали се отваря? На трети етаж ли сме или на втори?

Той стигна до слиповете си, тъмно сини на цвят, чудно какви детайли хората помнят след толкова години, и там – отпред, на слиповете, имаше малък хоризонтален цип. Който биде разкопчан, и от там триумфално извадени неговите документи и пари!

Размаха ги той пред смаяната ми физиономия и ми се скара- ей така се носят документи! А не като теб в раницата! Ако някой ти я издърпа!!

Не можех да не се съглася, че е по-сигурно… Ама не бях виждала досега такова бельо!

YunggangGrottosMe2

И така. Легна си той на неговото си легло в ъгъла и заспа като къпан. До сутринта така или иначе имаше около два часа. В 6 станахме, звънна на рецепцията да отключат, после навън ми купи автобусен билет до Шънджън и закуска, и ми даде визитка. Оказа се, че има издателство на остров Хайнан (това е острова с белия пясък на Китай, най-южната им точка). Следващата година, когато и аз си купих телефон, му писах и години наред си пращахме поздрави за Китайската Нова Година.

После му загубих номера, но дано да е жив и здрав!

Снимките в историята са от личния архив на Силвия и от сайта topchinatravel.com

Може да се посмеете също и на:

Пееви ще покоряват Европата

Последно променена в Събота, 16 Януари 2021 10:03
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на