Автор: Бени Хюбнер

Пълните нямат шанс – твърди една моя позната. Самата тя винаги се е борела с няколкото килограма в повече. Животът й всъщност минава под егидата - тяло мое - враг мой. На няколкото килограма в повече са вменявани всякакви вини. Като почнеш от неуспехите с интимните партньори, минеш през прогнозата за времето и стигнеш до професионалния й застой. Всичко, ще речеш като я слушаш, опира до паласките в талията. Ония, които старателно оглежда в огледалото час по час и дълбоко възненавижда. Не ги нарича любовни дръжки, защото поради тях, според нея, любовта я отбягвала.

Периодично взима решението да се разделят. Тя и виновните за личната й драма няколко килограма в повече. Подлага се на всякакви, както тя твърди - жестоки диети. Намалява шоколадите от два на един на ден, взима си такси от ъгъла, вместо от стоянката пред офиса, дори, когато асансьорът се повреди не чака техниците да го поправят, а смело щурмува етажите. Обаче - орисия, проклятието на няколкото килограма в повече така се е лепнало за носа й, че като погледне напред, вижда само него. Не било светоглед и себеоценка не било, казва. Огледалото й говорело. Огледалата не лъжели никога.

Беше си купила електронно кантарче, за да измерва успехите си. На третия месец го изхвърли с обяснението, че електрониката му се скапала - голям боклук било. Колкото и да гладувала, колкото и етажи да качвала, леейки море от пот и калории, кантарчето все показвало - любов нула, успех нула.

А в началото от познанството ни тя беше най-лъчезарното същество, което съм познавала. Смехът й беше заразен и завладяващ. От онези смехове, звънтящите. Имаше необикновената способност да те изважда от сивотата на ежедневието и да ти разкрива магнетични. Зелените й очи отразяваха звезди и те караха да вярваш, че красотата е възможна.

Не помня кога точно се случи метаморфозата. Може би, когато баща й монтира огромно огледало в коридора. В един момент осъзнах, че се е превърнала в дебеланата, която пази смеха си за великия момент на отслабването. Тогава, когато с няколкото килограма в повече щяха да си отидат всичките невъзможности и непреживяности . Тогава, когато новото й лелеяно аз щеше да пасне точно на рамката, която бе начертала на стената си и под нея се мъдреше гениалното обозначение-"ИДЕАЛ".

Така се случи, че животът ни раздели. Чувахме се от време навреме по телефона, колкото тя да сподели как върви рамкирането й, а аз да я убедя в личната си подкрепа. Някак си по навик, механично и доста лицемерно. Липсваха ми усмихнатите й зелени очи. Когато я срещнах случайно се оказа, че не само те липсват. Отрязала ГИ - гордо обяви тя. Разделила се с възневидения D размер и сега си купува сутиени с подплънки. Имало избор, огромен. Прие ококорването ми за одобрение и възторжено продължи:

- Само 5 килограма още и всичко ще бъде наред!

Срещнах я отново след видими минус доста килограма. Беше по-посърнала от всякога и по-облечена от всякога.

- Пълните - поде рефрена си тя - нямат шанс. Светът е устроен за слабите, а аз, аз цял живот ще си остана една ужасна дебелана.

Беше стегнала възширочките си дънки с нелеп мъжки колан и се взря в очите ми в очакване на съчувствие или поне разбиране. Смънках, че бързам. Нямах време за лицемерие и ми беше тъжно, защото осъзнах, че едва ли скоро ще видя прекрасните й усмихнати зелени очи, за да си помисля, че красотата е възможна. Защото красотата се опитваше да влезе в рамка с надпис ИДЕАЛ.

Аз не харесвам рамки... Освен на очила и картини.

Прочетете също:

Смелостта да си нормална