Автор: Дарина Димитрова

Новите технологии са истинско предизвикателство за старата генерация и истинско удоволствие за младите, които имат възможността да наблюдават своите родители или по-възрастни роднини как боравят с тази извънземна и сложна техника. Когато баба за пръв път се сблъскваше с тях, изглеждаше като тийнейджър със случайно попаднал в ръцете му телефон Nokia 3310.

- Пръстите са ми много дебели – ядосано възкликва тя – не мога да уцеля буквите.

Често ми звъни с въпроса: „Даре, нещо стана с лаптопа ми, как да го оправя?“

След половинчасово обяснение, че на лаптопа няма как да му стане „нещо“, без тя да е заподозряна, и че трябва да го видя, за да разбера какво му има, въздъхва тежко в знак на безсилие и казва: „Добре, сега ще ти дам кода.“ Това е IP на устройството и парола, които се въвеждат чрез програма, с която аз влизам в нейния лаптоп и оправям бъркотията, която е настанала там. Но често се случва, докато аз се освободя от задължения и намеря време за това, тя радостно да ми съобщи:

- Недей да се притесняваш, сама успях да се оправя. Вече всичко е наред.

- Как го оправи – питам аз.

- Ами не знам, натиснах нещо и всичко се оправи.

Няма значение. Важното е, че всичко е наред. Затова ѝ казвам, че тя е скрит хакер. Боравенето ѝ с лаптопа е пълна загадка за мен. Тъй както всичко се обърква, тъй и се нарежда съвсем само. Веднъж баба ми каза, че е забелязала странни обекти в небето. Сигурна съм, че имат нещо общо със смущенията и хаоса из лаптопа ѝ. Няма друго обяснение. Или са извънземни натрапници, които преследват баба, или я дебнат от ЦРУ.

- Моля те, измести ми кошчето долу вляво, не знам как се е изместило горе вдясно. Лаптопът преди ми беше на български, сега е на английски, нищо не съм правила. Как стана така, не знам, само се размести – казва невинно тя.

- Бабо, няма как само да се е разместило, кой знае какво си натиснала пак – казвам аз с надежда да приключим разговора с консенсус и да продължим по същество.

.- Спри да ме ядосваш! Нищо не съм пипала. Както скролвах из Фейсбук, затварям приложението и изведнъж всичко беше различно – уверена в своите способности и действия ми се скарва тя.

И това не е всичко. Пазаруването през интернет е все по-привлекателно, практично и предпочитано, дори и за баба. Когато за първи път реши да пазари онлайн, доближавайки се към края на операцията ѝ стана ясно, че за да приключи се изисква регистрация на потребител. Баба вписва имейла и паролата, които ползва за Фейсбук профила си. След това вписва паролата от имейла си. Паролата от скайп. Паролата от другия профил. Стара парола. Случайна парола. Пак паролата от Фейсбук. Хм!

- Даре, как да поръчам от интернет? Иска ми имейл и парола. Коя парола трябва да ползвам? От Фейсбук, от имейла или друга? Не ми приема никоя. Ти нали си поръчвала? Как?

- В някои сайтове искат регистрация, за да поръчаш – уточнявам аз.

- Не ми приема никоя парола. Нито паролата от Фейсбук. Нито от имейла. Коя е тогава? Сега ще ти напиша всички пароли, които имам.

***

Когато баба не може да си влезе във Фейсбук профила си, се случва това:

- Даре, цяла сутрин се опитвам да си вляза в профила и не ми приема нито една парола. Някой сигурно ми го е хакнал. Аз знам кой е! Можеш ли да го оправиш? Сега ще ти напиша всички пароли. Пробвах всички. С нито една не става.

Започва да изброява различни имена на животинки, извънземни цивилизации, планети, цветенца и всякакви неща от сорта на – вятървкосите, невестулканамарс, несменяйтазипарола, зеленичовечета, супербаба, пилешкасупасъссвинско или веганядепържоли. За всеки случай ми написва и всички стари пароли, защото въпреки че си ги е записала, не помни коя парола е последна, тъй че може и да е: оранжевокуче или червеназапетайка, китайскиразузнавачи, тортарафаело, слънцетоизгряваотизток, жабаядеслон и пр.

- Престани с тези имейли и пароли. Какво е това? Двеста имейла, триста пароли. Стара. Нова. Нищо не разбирам. Щом си я сменила, казваш новата. Сега откъде да знам коя парола на кой имейл е – ядосано изсумтявам аз, съвсем забравила същността на въпроса, от мисълта колко време и нерви би ми отнело да налучкам паролата.

- Нали ти казах, последните са за профила, който е с телефонен номер, а другите са за този с имейла – учудено констатира тя.

По тона ѝ усещам, че всъщност тя много добре знае какво трябва да се направи, а аз не, но тогава защо просто не го направи сама, а кара мен?

- Не може да имаш толкова много профили – се възмущавам аз.

За баба Миче и Кафка

Разбира се, това не е всичко. Не след дълго получавам съобщение от баба: „Профилът във Фейса ми е блокиран. Появява ми се прозорец, в който пише: „Моля, качете Ваша снимка, на която ясно се вижда лицето Ви. Ние ще го проверим и след това можете да го изтриете от нашите сървъри.“

И след това следва размишление от баба:

- Сложих снимка на заека (домашния любимец), ама не я приема. Това за мен е съмнително, защото има много хора без снимки и още много на снимки с внуци или животни. Някой ми е блокирал профила.

Неочаквано получавам покана от нов профил на баба. Приемам. Вече дори се е присъединила и към Месинджър. Веднага започвам кореспонденция:

- Защо си направи нов профил – иронично питам аз.

- Ами не става със стария, каквото ѝ да правя все ми иска снимка, ти можеш ли да го оправиш?

- Мога, много ясно, не е нужно да си правиш нов профил при всяка трудност.

Изведнъж тя получава прозрение:

- Това не е старият ми профил. Този ползвам на телефона от няколко месеца.

- Не знам колко профила имаш и на кой казваш „стария“. Имаш пет профила и ползваш три, без дори ти самата да знаеш – вече ситуацията от трагична, става комична и аз не успявам да сдържа смеха си.

- Тук ми ги няма всичките приятели, публикации и групи, в които членувам.

- Бабо, аз няма как да знам кой е профилът, в който имаш всичко необходимо. Прегледай си ги и ми дай данните да закрия неизползваемите.

- Аз как да разбера с кой профил влизам във Фейсбук и защо винаги е различен?

- По имейла и паролата.

- В „Бабини илачи“ е моят профил, който търся, мога ли да го преместя на мястото на сегашния?

- Не разбирам какво ми говориш! Мести го, щом можеш. От Бабини илачи къде? В дядови илачи? – и не сдържам истеричния си смях.

- Опитах, но не се получи. Ти не си ли член на тази група?

- Какво общо има групата с твоите профили?

- Защото там съм коментирала с моя профил, който искам да ползвам, но не помня паролата му.

- Няма значение къде си коментирала. Утре ще се опитаме да го оправим. Сега е късно вече. – Наближава полунощ, аз едва държа клепачите си отворени, уморена от дългия работен ден, набързо приспала детето, а след това учила за изпит. Но това няма никакво значение в този момент, важен е на баба ми профилът да бъде изместен от група Бабините илачи… някъде.

- Ти от една седмица ми обещаваш и нищо не правиш – ме насмотва тя.

Праща ми отново телефонни номера, имейли, пароли и ясно ми дава да разбера, че ако не си свърша работата ще ми се сърди настоятелно, а аз не искам това. Стигне ли се до тая критична точка, значи баба ми е много ядосана и няма как да откажа и да се измъкна. Накрая ми пожелава лека нощ, но аз в просъница държа да уточня:

- Тези пароли за кой профил са?

- За този, който искам да закрия и използвам на телефона ми. „Бабини илачи“ се казва групата.

- Стига с тези „Бабини илачи“ – пак нервно се тросвам аз.

- Край – каза тя, с което ми дава ясно да разбера, че нямам право на повече коментари.

Планетата Бабка каза „край“. Значи не мога повече да възразявам и е най-добре да се наспя, за да може утре в ранни зори със свежо съзнание да се занимая отново с бабините проблеми.

Баба ми е хакер, има вече пет (не)активни профила, поради забравени данни от регистрациите. Опитах се да деактивирам някои от тях, налучквайки паролите, но усилията ми бяха увенчани с неуспех. В крайна сметка баба вече знае данните си за два профила, които е решила да ползва и категорично отказва да ги закрие. С единия се подвизава по телефона, а с другия на лаптопа. Данните в двата профила били различни и тя не искала да ги обедини. Е, добре, важното е мир да има.

Баба е много впечатлена как е възможно непознати хора да ѝ пращат покана за приятелство във Фейсбук.

- Сега пък някакъв Дейвид Адамс ми е пратил покана за приятелство от Ню Йорк. Прилича на Ричард Гиър – с превъзбуда в гласа ми съобщава тя.

- Бабо, това е фалшив профил. Не го приемай, даже го блокирай.

Вероятно снимката на профила действително е на Ричард Гиър, но не изпадам в подробности.

- Много ясно, че няма да го приема. Аз само ти казвам.

- И аз само ти казвам – връщам репликата аз.

И съвсем не съм сигурна, че няма да го приеме, предвид съобщенията, които ми изпраща, заразени с вируси или пък затова, че лаптопът ѝ беше на ремонт, защото ѝ излязла реклама, че ще спечели Ipad, след което лаптопът на баба беше блокирал. Горкият болен – баба го заразила с вирус. Отказа да работи, дори рестартът не му помогна. Трябваше си сериозно лечение и преинсталация. Интересно е, че не се е опитала да му даде парацетамол, можеше и да помогне.

След няколко дни баба с възторг ми съобщава, че си е самоизпратила покана за приятелство на другия профил и той я приел. Сега били приятели и щели двата профила да си комуникират. Да споделят важна и интересна информация, която да съхраняват, докато тя им е потребна.

- Звучи забавно – си мисля аз.

Препоръчваме ви още:

6 типа баби, вредни за здравето

За бабите с любов!

Защото баба така каза!

Автор: Нина Любенова

В моето детство всяка лятна ваканция започваше със списък от книги за четене. Винаги гледах на него с досада, а така обичах да чета. Прекарвах летата на село при баба и за мое щастие в тамошната библиотека нямаше лимит за брой наети книги и се товарех с колкото можех да пренеса. Но така и не прочетох част от задължителните книги (макар други да са ми любими и до днес). Започвах ги, прескачах глави, минавах по диагонал - пълно изтезание. Завиждах на приятелка, чиято леля ги четеше вместо нея и после й ги разказваше подробно. 

Радвам се, че днес живея в държава с различна образователна система и чакам с нетърпение следващото лято, когато и синът ми ще може да се включи в училищните летни предизвикателства по четене, та и аз с него. И без това, към днешна дата, чета тийнейджърските поредици. Запалих се миналото лято покрай същата тази училищна инициатива, макар форматът да беше различен – детективски - и се търсеха улики из книгите. Всъщност всяко лято е различно, за да запазят детския интерес.

За три седмици от началото на ваканцията са прочетени 874 000 книги (според сайта). Предизвикателствата се ръководят от местните библиотеки. Децата се записват за участие, получават стартовия пакет (тази година се събират стикери - някои с мирис и текстура, както и други бонуси), а регистрирането в направения за целта сайт става с родителско одобрение (все пак безопасността на децата е на първо място). След което децата получават автоматично генерирани от системата имена (като например Професор Иги Уелингтън), с които участват в активностите.

Така и така са въвлечени родителите в схемата, на тяхното внимание също са предложени актуални заглавия за лятото.

Освен да раздават книги и стикери, библиотеките организират различни занимания и събития, интервюта с автори, канят се знаменитости да разказват и дискутират с младата аудитория любимите си детски книги. Наемат деца-доброволци да помагат в библиотеката. 

Сайтът е разработен така, че да се хареса на децата. Има игри, предизвикателства, отключват се нива, обсъждат се книгите, дава им се рейтинг. Има и генератор за книги, който да насочва децата към интересни за тях заглавия според въведените критерии. Отделно всеки може да добавя книги извън посочените в сайта. 

Сред най-харесваните книги към момента, намерих преведени на български следните заглавия:

Главните герои на тазгодишното лятно четене са петима приятели. Всеки от тях е с различен характер и интереси, както и с личен списък от предпочитани книги. Всяко дете може да се придържа към любимия си герой и да се потопи в харесвания от него стил, следвайки препоръките на персонажа. 

Снимката е от близката библиотека

Руби (в инвалидната количка), например, е откривателка. Обожава загадките и пъзелите. А Денис (под нея) е с развинтена фантазия и насочва към книгите от фентъзи жанра. 

Книгите са разделени по възрасти от 4 до 13+ години, групирани в следните жанрове: Приключенски, Факти и информация, Спорт, Фентъзи, Животни, Комедийни, Ужаси, Семейни, Исторически, Комикси, Поеми, Приказки, Чуждестранна литература. За всяко дете може да се намери нещо интересно сред стотиците заглавия. Задължително трябва да се прочетат 6 на брой книги - по една за всяка седмица от ваканцията.

Това, което ми направи впечатление е, че заглавията от учебния план, в това число и класиките, липсват. Тях децата така или иначе ще четат и коментират през учебната година. Книгите за лятото са изцяло за забавление и личностно обогатяване. Отделено е нужното внимание и на съвременните автори. В основата на проекта е това, че четенето за удоволствие е по-важно за когнитивното развитие на децата, отколкото образователното, и е по-мощен фактор за постиженията в живота, отколкото социално-икономическото им обкръжение.

Събраните медали и стикери по време на ваканцията, разбира се, се носят и в училище със започване на новата учебна година. Предизвикателството е не само лично за всяко дете, но се съревновават класове и училища помежду си. Учителите също са активни читатели, успоредно с децата, и са в крак с новостите в жанровете, предпочитанията и трудностите, които те срещат. Тематиката на новата учебна година за различни занимания и активности се обвързва с любимите герои/книги на децата, с които са се запознали през изминалото лято. 

Лично мои фаворити, които чета на "стари години" са Джаклин Уилсън и Роалд Дал. А на четиригодишния - Джулия Доналдсън. Нищо че още не сме част от предизвикателството - библиотеката я посещаваме все така редовно и през лятото. 

Препоръчваме ви още:

Как да научим децата да обичат четенето, без да ги подкупваме

Книжният ни списък за лято 2018

Кой обича приказки? Любими книжки за бъдещи читатели

Автор: Мария Пеева

Този уикенд 10-годишния ми син Коко замина на палатков лагер с още три хлапета на същата възраст. Сам-сами, без възрастни. Приготви си сандвичи, опакова възглавница и одеяло, наля си вода в пластмасово шише, грабна фенерчето, зареди телефона и удобно забрави четката за зъби, след което ми лепна една небрежна целувка на бузата.

- Мамо, тръгвам. Чао!

- Чакай, чакай малко! Подготвила съм ти малко списъче с инструкции за спешни ситуации. Четох в интернет по разни планинарски сайтове какви проблеми могат да възникнат на палатка, да си подготвен. В случай на буря, пожар, наводнение, вулкан, земетресение, хищници, нашествие от термити…

- Мамо… - Коко ме гледа малко укоризнено и една усмивка потрепва на ъгълчето на устните му. - Нали помниш, че палатката е в ЗАДНИЯ НИ ДВОР? Ако не мога да заспя, просто ще се прибера вкъщи.

Право е детето, но клето майчино сърце трепери в безмълвен ужас, все едно го пращам в казарма. Както и да е. Коя съм аз да спирам порива на младия лъв? Напълних му главата го с куп наставления, обърсах една сълза и се помолих наум да се върне жив и здрав. Той ми се изсмя снизходително, но на излизане се присети нещо и се обърна смръщен, за да ме предупреди:

- Моля те, не идвай да проверяваш как сме. Ще ме изложиш.

С което уби и последната ми надежда. Добрата новина е, че палатката е на три метра под спалнята и прилично осветена. Така че скрита зад плътната завеса, мога да хвърлям по едно око без никой да ме обяви за луда майка-кокошка. Някъде до 12 часа всичко беше наред. От палатката се носеше детски смях, от време на време нещо се размърдваше или по синята материя се плъзгаха сенки. Тъкмо взех да се успокоявам, когато на дворната врата се появи нашият батко тийнейджър. Подскочих и хукнах да видя какво става. Дано да не е решил да гони децата, защото му вдигат шум.

Лайфхакер

- Косьо? - прошепнах, викайки. Не знам дали можете да викате с шепот, но това е едно от уменията, които наследих от майка ми, която много държеше съседите да не чуват, когато ми се кара. (Полезно умение за всякакви ситуации. Работи добре при спящо бебе с големи братя.) - Какво правиш там?

Косьо се обръща към мен с дяволит поглед и ми прошепва в отговор:

- Оглеждам терена. Измислихме страхотен номер със Сами. В два през нощта ще сложим хелоуинските маски и ще нападнем палатката да изненадаме дребосите.

Майко мила! Само си представих горките блажено заспали дечица, които изведнъж подскачат в ужас, нападнати от зомбита и вампири. Представих си писъци, възмутени съседи, разлаяни кучета, съборени в паниката палатки, задушаващи се в мрак и гума деца, терапия против заекване, леене на куршум за страх, хапчета, нощно напикаване, сърдити родители и изобщо всички ужаси, които биха произтекли от подобна “изненада”.

Да ви кажа, май предпочитам земетресение. Или може би някой малък вулкан. Там поне няма да са виновни Пееви.

- Да не си посмял! - толкова съм гневна, че шепотният ми вик трепери. - Ако го направиш, ако го направиш, само ако посмееш… ще ти спра интернета! Завинаги!

- Защо? - Косьо е изумен от реакцията ми. - Какво толкова?

- Ама как бе, сине майчин? Как така ще плашиш децата? Ти знаеш ли какви последици може да има това? Ти изобщо представяш ли си? Как ти хрумна такава идея?

Тийнейджърът ми мръщи вежди и отсича сърдито.

- Мамо, станала си страшна сухарка. Защо ли ти казах изобщо?

Обръща ми гръб и се изнася недоволно от стаята.

Дълбоко съм засегната. Аз - сухарка. Аз, която на неговата възраст правех такива щуротии, които той дори не може да си представи. Лошото е, че не смея да му разкажа нито една от тях. Поне докато не завърши висше образование, не се ожени, не тегли първия си кредит и не порасне. Така че засега ще го оставя да тъне в заблуда, че съм сухарка.

И мама е правила глупости

През главата ми за кратко минава мисълта да изчакам да заспи и да нахлуя в стаята му с дългата бяла нощница и спуснала коси пред лицето си, лазеща по земята като момиченцето от “The Ring”. За кратко се забавлявам с тази идея, но не намирам в себе си достатъчно авантюристичен дух и безотговорност.

Може пък наистина да съм станала сухарка. Може би това е един от страничните ефекти на майчинството, заедно с умението да чуваш дали бебето диша през две затворени врати, да готвиш супа, второ и десерт едновременно, докато пускаш прахосмукачка, или да вадиш топчета от тоалетната чиния. Въздишам и си лягам. Иван отдавна е заспал и похърква блажено. Баща да си на тоя свят.

Нощта преминава в шеги и закачки. Шегите и закачките се случват в палатката на двора, но аз ги чувам все едно са в спалнята. Към шест най-после успявам да заспя, но точно тогава Коко се прибира, за да се преоблече. Пръскачките на двора са го измокрили. Скаутите напускат мократа палатка и се разотиват по домовете си на съседната пряка.

Малко по-късно с Иван пием кафе на верандата, когато се появява съседката до нас.

- Мария, добро утро. Как си?

- Бива. - усмихвам се уморено - Имах тежка нощ.

- И ти ли ги чу тези хлапаци? Цяла нощ някой бърбори и вика някъде наоколо. Какви бяха тези хора, какво става, не знам. По едно време ми идваше да викна полиция.

Аха да се задавя с кафето, но само преглъщам виновно, премигвам и осъзнавам как се чувства човек, когато го спипат да краде шоколадови бонбони в супермаркета. Но само след миг се окопитвам и изтърсвам с най-невинна физиономия и честни сини очи следното безсрамно лицемерие:

- Да, шумно беше. НЯКАКВИ деца бяха разпънали палатка и цяла нощ бърбориха. Да ти кажа, и аз бях на косъм да откача. Ако още веднъж посмеят, наистина ще викаме полиция.

И ние не бяхме стока

Иван ме зяпва, но слава богу дума не обелва. Със съседката обсъждаме още малко ужасното младо поколение и тя си потегля по задачите. Иван започва да се смее.

- Какво? - подсмихвам се и аз. - Не съм излъгала. Казах НЯКАКВИ деца бяха разпънали палатка. Просто не уточних, че и моето беше там.

Коко спа до обяд, после стана и омете всичко в хладилника. Косьо така и не разбра какъв номер му бях намислила и продължава да ме мисли за сухарка. А палатката вече е прибрана. Надявам се, поне до другото лято.

Прочетохте ли

Майките не правят така?

1. Нормалната жена е красива. Тя е блондинка, брюнетка, червенокоса, с изразителни синьо-зелено-кафяви очи и пухкави устни. Има малки гърди, 10-ти размер, дълги стройни бедра и изящен вирнат задник. Всичко по нея е натурално и придобито с тежък труд във фитнес залата и салона за красота. Ако нещо не е като описаното – значи не е положила достатъчно усилия.

2. Нормалната жена винаги е усмихната, весела и приветлива. Радва се на своя мъж. Той си идва от работа – тя се радва. Той й крещи – тя се радва. Като кученце. Той я нокаутира – дясно, ляво кроше. Кученцето би го ухапало. А жената се изправя и се радва. Защото е нормална.

3. Нормалната жена обожава роднините на мъжа си. Свекървата, свекъра, бившите му жени, децата от бившите жени. Търпи номерата им, винаги е щастлива да ги види. Ако бившата жена пожелае да пренощува в дома й, дори ще й отстъпи мястото си в спалнята.

4. Нормалната жена обича да готви. Прави го виртуозно и винаги само по престилка. Винаги. Супата, сготвена, когато е облечена, не се смята.

Как да накараш жена да ти готви

5. Нормалната жена обича секса. Тя разбира, че това е сериозна отговорност. Затова го прави където поиска мъжът й – в леглото, в креслото, върху пералнята, даже и провесена от полилея. Може да изпълни великолепен стриптийз или еротичен танц, непрекъснато измисля нови и нови ролеви игри. Ако мъжът й няма желание за секс, значи не се е старала достатъчно. Ако мъжът й има проблем с потентността, тя трябва да му помогне да ги преодолее с любов и внимание. Ако не му помогне и проблемът се задълбочи, значи не е нормална и той е в правото си да си търси по-нормална.

6. Нормалната жена има хобита и обича работата си, за да е интересна. Вярно, не е ясно кога се занимава с това, ако през цялото време готви гола, прави секс провесена от полилея, спортува във фитнеса и обгрижва роднините на мъжа си. Но не бива да забравяме, че все пак тя е нормална жена.

7. Нормалната жена е умна, но старателно се прикрива, да не би случайно да се окаже по-умна от мъжа си. Това е недопустимо, защото може да травмира любимия и той да стане неуверен.

Да е умна, но не много!

8. Нормалната жена знае кога да говори и кога да замълчи, защото точно от нея зависи климатът в семейството. Ако съпругът й е недоволен и й устройва скандал, тя тактично мълчи и гледа да сложи нещо в устата си, най-често от това печели мъжът й. Нито една излишна дума, нито едно изречение „напреки“.

9. Нормалната жена подкрепя мъжа си във всичко, интересува се от работата му, възхищава му се и го хвали дори да няма за какво. Особено ако няма за какво: „Колко си прекрасен полегнал на този диван, скъпи! Колко елегантно си пиеш бирата! Какво, оригна ли се? Каква прелест!“ Тя пада възнак, ридае от щастие, че половинката й най-сетне се е принизила до нейното собствено ниво. Защото нормалната жена разбира много добре, че връзката им е връх в кариерата й.

10. Нормалната жена иска деца – толкова, колкото иска мъжът й. Само да пожелае и тя веднага започва да ражда. През всичките си бременности си остава весела, мила, сексуална, обича да готви, обича роднините на мъжа си и непрекъснато го хвали. Ако мъжът й не иска деца и тя не иска, това се разбира от само себе си.

Тъй като робството у нас е отменено от 1861 година, а равноправието между половете е установено през 1917-а, нормални жени могат да се намерят само на едно място – в сексшопа, втори етаж, вляво. Там има голям избор от гумени дами.

Автор: Диана Удовиченко

Прочетохте ли 
10 признака, че мъжът ви е нормален?

Този месец не можахте да си купите козметика, защото всички пари за непредвидени разходи отидоха за оранжеви кецове, които се оказаха насъщно нужни на 13-годишния ви син. Когато излизате на разходка, винаги носите със себе си пакетче с емблемата на Макдоналдс, защото тригодишната ви дъщеря яде само сандвичи на популярната марка. А за да успеете да накарате осемгодишното си дете да заспи, му разрешавате да дреме пред телевизора, след което го изнасяте към стаята му на ръце.

В кой момент родителите стават готови на всичко заради щастието на децата си? В кой момент детето получава право на последната дума? Оказва се, че от най-ранна възраст то започва да управлява дома и не отстъпва от позициите си без бой.

Разглезването е факт във всички семейства, включително и в моето. Всеки от нас, в някаква степен, е разглезен и готов да предяви правата си над нещо – било то любимата играчка от детството, смартфона или просто спокойния нощен сън. Тези неща са нормални, без тях не бихме могли да си представим живота. Когато мислим за тях чувстваме благодарност, но несъмнено има и такива, които приемаме за даденост. Нашите деца – също.

Разглезването не е болест, но вече придобива размерите на епидемия. И засегнати от нея не са само децата от богати семейства.

Проблемът прониква във всички класи и култури и не става дума само за вещомания. Разглезените деца са твърдо убедени, че светът се върти около тях. Те очакват всички да им угаждат, пътят им към щастието да е чист и равен, да не е съпроводен с никакви усилия. Тази деца са убедени, че трябва да се наслаждават във всеки момент от живота си.

Слънчице или Кралят Слънце

Как се проявява епидемията на разглезването в едно типично семейство?

Ето няколко признака, по които можете да разберете, че този проблем не е подминал и вашия дом.

1. Претенциите на децата ви изкарват от кожата, но въпреки това отстъпвате.

2. Вие се изтощени от домашните си задължения, но никой не скача да ви помогне – всички гледат телевизия.     

3. На връщане от магазина винаги носите нещо вкусничко за детето.

4. Често давате допълнително пари към джобните на децата си.

5. Вършите това, което децата ви би трябвало да правят сами.

6. За да се договорите с тях, прибягвате до подкупи и награди.

7. Често носите в училище забравените учебници или екип или напомняте на детето какви са ангажиментите му за деня.

8. Детето ви често има проблеми с правилата и задълженията в училище или в извънучебните занимания.

9. Детето ви винаги е готово да обвини другите.

10. Детето ви се опитва да манипулира околните, за да постигне това, което иска.

11. Когато отказва да изпълнява задълженията си, обикновено се цупи или изпада в истерия.

12. Детето ви често се оплаква, че му е скучно и иска да го развличате.

13. Детето ви е неспособно търпеливо да дочака желаното.

Напомня ли ви това поведение на познати деца? Разбира се, няма момче или момиче, което от време на време да не проявява някои от посочените симптоми. Но да оставим настрана въпросът дали и колко е разглезено детето ви. Това му пречи и да се чувства независимо, отговорно и удовлетворено от живота си.

Къде е проблемът?

Психологът д-р Леон Зелтцер твърди следното: „Децата, поразени от недъга на разглезването, чувстват, че са в правото си да имат всичко, което поискат, просто защото са такива, каквито са. За каквото и да мечтаят в материален план или в отношенията си с другите, то трябва да им принадлежи. Техните желания са оправдани, нямат никаква потребност да направят нещо, за да ги реализират.“ Всичко, което искаме, при това – веднага. Съвременната ни култура изобилства от моментални възнаграждения, които смятаме за редни. Ние сме в състояние да осъществим мечтите си в различна степен, но дали сме по-щастливи от това? Д-р Зелтцер твърди, че не сме. Преситените хора са лишени от някои от най-хубавите неща в живота. Те са неспособни да се справят с проблемите си, за тях е непозната гордостта, която изпитват другите при постигането на трудни, но достойни цели. Когато такива хора разчитат да получат бонус или друга награда не по заслуги, а просто защото смятат, че е редно, те са обречени на разочарование. Когато се опитват да подчинят околните на своите желания в очакване всички да са съгласни с тях, взаимоотношенията им сериозно страдат.

Капани за модерни родители

А когато всичко това се обедини, получаваме човек, на когото му е трудно да запази работата си, да общува нормално с околните и да извърши нещо смислено. Прекалено разглезените смятат, че светът е длъжен да им даде всичко най-добро, но точно от това се лишават.

Всъщност разглезването не се появява от конкретен човек в семейството или ситуация. Проблемите започват, когато този начин на живот и мислене станат естествени за детето. Тогава то започва да контролира другите. Мама и татко се въртят около него, опитвайки се да изпълнят безбройните капризи – от приготвянето на три основни ястия, до извънредното тичане до магазина по всяко време на денонощието. Докато родителите се стремят да дадат на децата си най-доброто, наследниците свикват да правят каквото си искат, да получават всичко, към което погледнат и да захвърлят всякакви занимания в момента, в който им омръзнат. В резултат всички се чувстват зле – родителите са измъчени, а децата искат все повече и повече и са все по-неудовлетворени. Те много бързо научават, че с плач могат да шантажират възрастните и дори да ги заплашват, за да получат желаното.

Разглезването е пагубно не само за климата в семейството, то дава отражението си и върху ученето, извънучебните занимания и социалните контакти на детето.

Такива деца са убедени, че минималните им усилия трябва да бъдат оценени с шестица или че имат място в титулярния състав на отбора по баскетбол само защото са се появили на тренировка. При тях отсъства способността да съпреживяват, да помагат безкористно, убедени са, че приятелите им трябва да ги превъзнасят и да им се подчиняват безпрекословно. Ако в училище, или извън него, възникне проблем те обвиняват всеки друг, но не и себе си. Очевидно е, че разглезването е проблем с дългосрочни последици.

В днешно време такива млади хора искат да бъдат високоценени, да бъдат хвалени публично, да бъдат потупани по рамото, само защото са благоволили да се появят на работа. Мениджърите днес се опитват да мотивират поколение служители, на които е нужно постоянно поощрение и внимание, за да изпълняват задълженията си нормално.

Несъмнено има и положителни промени: сега сме по-сигурни, че в училище детето ни няма да бъде бито с показалка през пръстите, но все пак нагласата че „всеки от нас е специален“ носи повече вреда, отколкото полза. Джин Туенга, психолог, професор от Университета в Сан Диего посочва, че днешните тийнейджъри и млади хора са значително по-обсебени от себе си от предишните поколения. Тя открива, че проявите на нарцисизъм като характеристика на личността, са много по-чести сравнени с тези преди 20-30 и повече години. Все по-голям процент от студентите смятат, че са над средното ниво и са все по-малко склонни да се придържат към деловата етика. Тези тенденции се долавят и в начина им на изразяване – в речта им преобладават думите „аз“, „мое“, „на мен“, което потвърждава казаното в началото – днешното поколение е с високи претенции и ниска степен на самостоятелност. 

Авторът на този текст, Ейми Макгрейди, е семеен консултант, който от години говори за липсата на самостоятелност у децата и начините това да бъде преодоляно. Тя е основател на компанията Positive Parenting Solutions и чест коментатор по фамилна психология в програмите на CNN, CBS This Morning, Fox & Friends, MSNBC, abcNEWS. Майка е на двама тийнейджъри. В книгата си The Me, me, me Epidemic. A Step-by-Step Guide to Raising Capable, Grateful Kids in an Over-Entitled World тя посочва кои са признаците, че детето е разглезено.

Препоръчваме ви още:

Дали родителите са свръхтолерантни?

Между два века

Как да създаваме радост и отглеждаме щастие?

Олга е е вицепрезидент в голяма международна корпорация и майка на две деца, която живее в Лондон и води популярния блог Woman from Mars. Преведохме за вас този текст, в който споделя мислите си за личната мотивация.

Съвременната хедонистична култура „живей за мига“, „животът трябва да е удоволствие“, „на никого не си длъжен“, „не се напрягай“ като че ли е бунт против културата „трябва“ и „длъжен си“. Лекото битие се противопоставя на изтощителния труд, на дълга, на целите.

Трябва да учиш; трябва да си добро момиче; трябва да постъпиш в университет; трябва да направиш кариера; трябва да създадеш семейство; трябва да родиш дете; трябва да родиш второ дете; трябва да се посветиш на семейството си; трябва да си образована; трябва да си грижовна; трябва да си независима; трябва да си умна; трябва да водиш здравословен начин на живот; трябва да умееш да се противопоставяш; трябва, трябва, трябва…

Не е учудващо, че думата „трябва“ предизвиква почти алергична реакция и в този бунт се ражда отрицанието. Отричането на усилията, на работата в името на някакво далечно бъдеще, на усърдието, напрежението, упоритостта, готовността на пожертваш удоволствието си.

„От какво имаш нужда преди всичко?“, „Защо се напрягаш толкова?“, „Преработваш се.“

А на мен това „трябва“ ми трябва. Много ми трябва. Трябва ми до такава степен, че ми доставя удоволствие да правя жертви, да работя като луда ден след ден, забравяйки как лети времето, с възпалени от умора очи, вкопчена във всяка стъпка, която ме води към целта.

Бунтът на хедонизма не отрича това.

„Трябва“ ни вбесява не защото е лоша дума, а защото не е нашето „трябва“. Втриса ни от „длъжен си“, защото си длъжен на някого, а не на себе си.

Целите сами по себе си не са безсмислени, безсмислени са чуждите цели.

Не убивайте детските мечти

Безполезно е да учим детето на трудолюбие, за да изпълнява поставените му от нас задачи. То ще се бунтува не срещу задачите, а срещу факта, че са възложени от друг.

В усилията си да превърнат в реалност мантрите на всички „коучи“, мотиватори, книги за самопомощ, цитати в мрежата и списъци за живота, те ще усещат насилие и ще се бунтуват, защото ги водят към някакво „трябва“, а не към потребност, зародила се в тях самите. Така започваме да се бунтуваме срещу усилията, труда, целите, а проблемът не е в тях.

Проблемът е, че са чужди.

Умението да постигаш целите си и трудолюбието се раждат, когато вървиш към собствена цел. Когато вътре в теб гори твоето собствено, безкрайно, прекрасно „трябва“. Пътят към него е сто пъти по-интересен от всички хедонистични удоволствия, защото точно той ни прави щастливи.

Точно в усилията за постигането на своите собствени цели ние получаваме дозата си допамин. И се чувстваме щастливи. Когато това ни липсва, ние се хвърляме в краткотрайни удоволствия – нещо ново, нещо ярко, нещо вкусно и щастието свършва, идва ред на тъгата и търсенето на ново удоволствие.

Представете си сутрин, в която сте се събудили, знаейки какво искате, цял ден сте се трудили за това, видели сте резултата, видели сте как израствате и напредвате и сте завършили деня с усещането, че сте направили нещо значимо. Може да сте смъртно уморени, може да сте направили безброй изтощителни и неудобни неща, да сте се справяли със страха и неувереността си и въпреки това на въпроса: „Щастлива ли си?“ да отговорите с „да“. Струва ми се, че чувството за себереализация и смисленост е познато на всички. Но не всички са го изпитали.

Когато то липсва, трудът е тежък и неприятен и ние го понасяме само като компенсираме с „бързата енергия“ на шоколада или с бунт. Като че ли проблемът е в самото усилие.

Огледайте се – кои са щастливите хора около вас. Те работят много. Погледнете и тези, които пълнят кафенетата, облечени в „марковите“ си дрехи. Според вас щастливи ли са?

Едно от най-големите богатства, подарени от родителите ми е ненамесата им в това каква трябва да бъда и с какво трябва да се занимавам. Четях каквото искам, учех където искам, работех каквото искам и ходех където искам. Невинаги им беше лесно да се примирят с това, но ми дадоха свобода. Затова имам свое собствено, много силно „трябва“. То се променя, понякога го губя и започвам да го търся, и опитвам отново. И отново го намирам.

И отново и отново отговарям на въпросите откъде имам толкова енергия, защо съм толкова активна, защо не „прегарям“, не пия стимуланти, не мечтая да не правя нищо – просто имам много собствено „трябва“.

Повече от всичко друго.

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Твърде много знаем за децата си и това е проблем

Съветите, които правят децата ни нещастни

Автор: Олга Маслова/Wdayday

В днешно време младите майки разчитат предимно на себе си. Не всички, разбира се. Но много остават без подкрепата на по-възрастното поколение – бабите. Темата за бабите и внуците изглежда неизчерпаема и рядко оставя равнодушни родителите. Какво мислят по въпроса самите баби?

„Аз съм на 66 години и все още работя. Заплатата ми е повече от прилична, но снаха ми смята, че трябва да се занимавам с внучката си, докато навърши три години. Много обичам детето, но се изморявам ужасно. Често ми я водят за цял ден и привечер просто вече не приличам на себе си. Младите не искат да стоят с децата си вкъщи, работят за никакви пари, само за да не си останат при нея. Не помагат никакви уговорки, предлагам им пари, не, те искали да са сред хора. Що за родители! Извинете, но вече ми е писнало… " – пише в популярен форум баба на внучка.

Ето го и отговора на тази реплика: „А вие готова ли сте да издържате младите родители и децата им? Какво им остава да правят?“

Когато през 90-те години закриха детската ми градина, за да строят на нейно място хотел, всички деца останаха по домовете си. За мен се грижеше баба ми. Тя беше отгледала от бебета и двамата ми братовчеди. Съпругът ми също е бил оставен на грижите на баба си като малък. Тогава тя е била на около 70 години.

Днешното поколение баби подарява скъпи играчки и дрешки. Това не са плетените терлички и чорапки на предшественичките им. Днес играчките от баба са с множество функции, съперничат на всеки стандартен лаптоп и цената им не му отстъпва. Изобщо съвременните баби имат пари за подаръци на внуците. Това, което нямат, е време за тях.

Те не бързат да се пенсионират. Разбираемо е, с пенсия трудно ще преживееш. Дори ако сте в състояние да компенсирате отчасти доходите им, сумата едва ли ще е съпоставима със заплатата, която получават, иначе отдавна щяхте да сте си наели бавачка. А и възрастните жени не са готови да се лишат от обичайните си разходи.

Бавачка или баба

Неотдавна ми се наложи да прекъсна отпуска си. Синът ми стана на година. Да живеем с майчинството и заплатата на съпруга ми се оказа непосилно, изплащаме жилищен кредит. Няколко месеца преди да се върна на работа, трябваше да решим дали да търсим бавачка или да дадем детето в частна детска градина, защото в яслите нямаше никакви места. Тогава свекърва ми заяви, че тя ще се грижи за детето. Живее сама, в друг град, работи без трудов договор, да чака на пенсията си не беше в плановете й.

И така баба се премести при нас и аз спокойно тръгнах на работа. Стараехме се с мъжа ми да не злоупотребяваме с услугите й. Като се приберем от работа, поемахме изцяло грижите за детето, за да има време баба за себе си - за четене или телевизия. Зареждахме хладилника редовно, за да не се налага да излиза до магазина. Разполагаме със съдомиялня, пералня със сушилня и прахосмукачка-робот… Често казано, не мога да си представя как са отглеждали деца без всички тези улеснения. Но те се оказаха недостатъчни.

- Аз се прибирам. – заяви три седмици след като се пренесе при нас свекърва ми. – Трудно ми е. Едно е да седиш вкъщи с детето, когато си на трийсет, друго е, когато си на петдесет.

Даде ми седмица, за да мога да уредя нещата си и замина.

Новината, че само след месец работа отново се връщам в майчинство, изненада някои от колегите ми, други обаче изобщо не бяха учудени.

- Моята майка веднага ми каза: „Не се надявай да стоя вкъщи и да гледам децата.“ - призна приятелка. Какво пък, нашата баба поне опита.

- Моите родители непрекъснато ме притискат: „Кога ще ни зарадваш с внуци?“ – Но съм абсолютно сигурна, че нямат намерение да се занимават с тях целодневно. Баща ми обича да ходи на риболов, а майка ми посещава курс по йога и някакви други занимания. – сподели друга.

Сетих се за съседката, която гледа деца срещу символична сума. При това има собствено внуче, живеят заедно, но отказва да се грижи за него. Всеки ден родителите му го водят при чужда жена.

- Сигурно работи още? – питам съседката, млада майка.

- Не, пенсионерка е. Просто не иска…

Започнах да разбирам нашите майки. Все пак ние раждаме децата си не заради бабите им. Те са отгледали своите и им се иска да ходят на йога, да посещават готварски или някакви други курсове, да пътешестват или да излизат с приятели. Можем ли да ги лишим от тези удоволствия? За нашите баби единственото удоволствие са били списанията за плетива. В днешно време има развлечения за всяка възраст.

Както е модерно да се казва напоследък – на 40 години животът тепърва започва. Прекланям се пред тези, които желаят да посветят най-спокойните си години на внуците, но нямам право да упреквам свекърва си. Това е нейният живот.

Всъщност винаги съм се възхищавала на възрастните туристи от Западна Европа. Каква енергия имат! Съмнявам се, че в свободното си от пътешествия време те се посвещават изцяло на внуците си. Твърде свежи ми изглеждат. Затова, ако искате майките ви да останат млади по-дълго време и да са пълни с енергия, нека възпитават внуците си по скайпа, няколко минути дневно напълно им стигат. А вие разчитайте на себе си и не създавайте от детето си чужд проблем.

А що се отнася до ситуацията: „А какво да правим като няма места в детските градини/ нямаме пари за бавачка… " или някакъв друг проблем, нека ви попитам: Вие нали знаехте това, когато решихте да имате деца? Ако не сте го предвидили, значи ви е било рано да ставате родители. Вие самите още не сте пораснали.

Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

За бабите с любов!

Защото баба така каза!

В края на миналия месец в Нова Зеландия бе приет закон, който гарантира на жертвите на домашно насилие 10 дни платен отпуск, за да имат възможност да напуснат партньора си, да си намерят нов дом и да защитят децата и себе си. Членовете на парламента с овации приветстваха безпрецедентното за страната събитие (законът бе приет на 25 юли с 63 гласа „за“ и 57 „против“). Това решение е резултат от седемгодишните усилия на Джан Логи, член на Зелената партия, която преди да започне да се занимава с политика, е работила в кризисен център за жени (бел. ред. - на снимката е в средата).

Независимо от това, че някои членове на опозицията първоначално поддържаха законопроекта внесен от Логи, партията й оттегли своята подкрепа по време на финалното четене с аргумента, че разходите за малкия и средния бизнес ще бъдат твърде големи. А това би могло да доведе до ситуация, в която потенциални жертви на насилие да не бъдат вземани на работа.

Нова Зеландия има един от най-високите показатели за домашно насилие сред развиващите се страни: на всеки 4 минути полицията получава сигнал с такъв проблем. По предварителни оценки това струва на страната между 4,1 и 7 милиарда новозеландски долара.

В момента, освен в Нова Зеландия, подобен закон съществува само във Филипините (приет през 2004 г.) и в канадските провинции Манитоба и Онтарио (приет през 2017 г.). През март тази година австралийското правителство обяви приемането на закон за 5-дневен неплатен отпуск на служители, които са били жертва на домашно насилие. Според филипинския закон работодател, който възпрепятства подобен отпуск, се наказва с глоба. Не ясно обаче доколко масово се прилага тази мярка.

Вносителят на закона в Нова Зеландия Джан Логи твърди, че това е първата стъпка в работата с ужасяващата статистика за повсеместно домашно насилие и този пример трябва да бъде последван от другите страни.

„Идеята ни е обществото да участва в този процес. Ние не оставяме този проблем само в ръцете на полицията, а сме с разбирането, че да помагаме на жертвите на домашно насилие е наша обща задача. Това е въпрос на промяна в културните нагласи, че всички сме свързани с това и насилието не е норма.“ , заяви Логи.

Новият закон влиза в сила от април следващата година. Според него всеки човек, подложен на домашно насилие получава платен отпуск в размер на 10 дни, към стандартния отпуск и болничните. Жертвите на домашно насилие не са задължени да предоставят доказателства и имат право на ускорен преход към гъвкаво работно време, за да бъде осигурена тяхната безопасност, както и на промяна на местоработата, адреса, електронната поща и заличаване на контактната информация за тях от сайта на компанията.

„Домашното насилие, въпреки формулировката, нерядко се практикува не само в семейството, но и на работното място. Много насилници преследват жертвата си като пишат заплашителни писма на служебната й поща, заплашват нея и колегите й. Понякога това е свързано с опитите на насилника да застави жертвата да напусне работата си или да направи така, че да бъде уволнена и зависимостта й от него да е още по-голяма. Това се случва непрекъснато.“

Групите за подкрепа на жертвите на семейно насилие в страната приветстваха приемането на закона. Енг Джури, директор на кризисен център за жени заяви, че този закон не е панацея и няма да предотврати домашното насилие, но е сериозна стъпка в правилната посока. Джури отбеляза също, че икономическата ситуация, в която се намира жената, е решаващ фактор при вземането на решение какво да предприеме. Ако тя може да запази работата си и доверието на своите работодатели, ще й е по-лесно да се справи с проблемите си вкъщи.

Холи Керингтън, говорител на Shine, благотворителна организация, която подкрепя жертви на домашно насилие, заяви: „Този закон дава нови ориентири за работодателите и всъщност защитава интересите им, защото оказвайки подкрепа в критична ситуация, те задържат ценните си служители и повишават ефективността на работата в компанията.“

Снимка: The Guardian

Източник: The Guardian

Препоръчваме ви още:

Не си сама

Не мълчете като мен

Когато другият родител е насилник