Историята на Валерия Овечкина ми напомни за моето детство, в което правехме пакости и обикаляхме опасни места, за които родителите ни никога не научаваха. С мобилните технологии това е почти невъзможно за децата ни. Да, детството им е много различно от нашето, но дали това е добре или зле? Ще се радвам да споделите мнението си.

- Мамо, искаш ли да отидем до моргата? – небрежно пита синът ми, докато прави кръгчета с колелото си в парка.

- … Какво!?

Не, аз знам, че ходи с приятелите си на това тягостно място. Двуетажна сграда, класически изоставен строеж с разхвърляни железа от арматура, избити прозорци и графити по оцелелите стени – всичко, което привлича като магнит тийнейджърите. Разрешавала съм му да ходи с едно наум, обикновено поглеждам често мобилното приложение за безопасност, проверявам колко дълго се задържа там. Но чак да ми предлага да му правя компания?! 
По мое време, когато исках да се разходя по някой покрив, не водех майка си със себе си. И краденето на ябълки от съседните дворове също минаваше без родителско участие. И карбидът в пластмасовите бутилки също мятахме без помощта на възрастните. Хвърлянето на яйца, замерването на минувачи от терасата и всякакви други дивотии бяха част само от нашия живот, в който от време на време се промъкваше някое наказание или предупредителна реплика от рода: „Съседите пак се оплакаха от вас.“ 
Сега знаем твърде много за децата си. Това е проблем. Винаги ми се е искало да бъда не само родител за сина си, но и нещо повече. Мисля, че попрекалих.

Защо искам да съм "ненужен" родител?

Всичко започва весело и с добри намерения – мама и детето карат колело, мама и детето на ролери, мама и детето на ски. Детето е в развлекателния център - мама бяга и стреля с лазерни оръжия с него. Детето си пуска силно музика, мама си има собствена колонка и пее заедно с него. Синът рита футбол с момчетата, мама е наоколо и подава топката, когато излезе от игрището. И двамата са във възторг, разбирателството е пълно. 
Помня един прекрасен диалог в края на четвърти клас:

- Знаеш ли, има една такава игра – удряш топката в стената и я хващаш по различен начин всеки път. Само трябва да внимаваш да не счупиш някой прозорец.

- Мамо, вие чупили ли сте прозорци? – огромните сини очи изискват истината, в която ще им е трудно да повярват.

- Ами да, случвало се е? Какво толкова!

- Ех, а на мен не ми се е случвало такова нещо! Ние само сме ритали лъжици в столовата.

Тъжно ми стана. Лъжици!? Спешно трябва да запозная сина си с нормалното детство. Това беше точката, от която нямаше връщане. Буквално след седмица синът ми можеше да мята джобно ножче и да пали пуха на тополите. И на това го научи собствената му майка. Неща, които по всяка нормална логика, би трябвало да усвои от приятелите си и което е особено важно – тайно от родителите. Но нямаше как да стане заради особеностите на съвременното градско отглеждане на деца. Трябваше ли да се превръщам в приятеля-хулиган на детето си? Допреди да получи покана да се разходим до моргата мислех, че е правилно. Още повече, че аз самата бях във възторг от нашите малки лудости. Като дете. Да, като дете. Затова поканата за разходка до изоставения строеж на мен ми прозвуча нелепо, а на детето ми – напълно логично. Ако заедно сте палили тополов пух, защо да не отидете заедно и до моргата?

Някой трябва да ви хване и да ви разтърси

Но коя все пак съм аз!? Майка или приятелка? Искам ли да видя всички тези морги и да бъда на всички тези срещи? Нормално ли е, че за неговите 14 години живот аз присъствам във всеки момент и обсъждам с него неща, от които моята собствена майка щеше да припадне? 

А и тези електронни пропуски в училище, електронни дневници, мобилни приложения за безопасност. Нашите деца не могат дори да избягат от час, без да разберем. Когато синът ми закъснява, аз не му звъня по телефона, отварям си мобилното приложение и виждам къде се намира в момента. Не можах да се удържа да не му включа GPS и специално приложение. Исках само да знам колко време престоява в интернет и да го открия, ако нещо се случи. А стана така, че сега знам всичко. Програмата ме предупреждава, ако търси нещо непозволено, „разказва“ ми колко време е бил в социалните мрежи, каква музика е слушал.

Попаднах в капан. И за децата е жалко, и да се откажеш от цялата информация, до която имаш достъп, ти е трудно.

И да си приятел с детето си е някак си правило на поколението. Само че къде е границата на това приятелство? Аз например вече не искам да чувам за моргата, за тъпите еротични закачки на съученичките или че някакъв негов връстник плюел по хората в мола. Това е твърде напрягащо! А ако детето ми направи някоя подобна глупост?

Все по-често се замислям над това, опитвам се да говоря с мъжа си, но той ме отсвирва с думите: „Той твърде много неща ти разказва, затова се тревожиш, ние като бяхме деца… “ И започва дълга поредица от истории, които майка му и до днес не знае, но засилват моето усещане за апокалипсис. Чичо му налива масло в огъня с разкази за смъртни случаи от опасни игри в детството му.

Изобщо възможно ли е да се измъкна от този филм? Толкова много неща не искам да зная! Искам синът ми да тича с приятелите си навън и да се прибира вече изморен, мръсен и щастлив. Аз да му ударя един зад врата и да му изпека баница. Възможно ли е това да се върне в живота ни? Или всички сме обречени да бъдем приятели с децата си до пълното ни заличаване и изчезване като родители?

Препоръчваме ви още:

Тийнейджър, който споделя

Когато родителите са най-големият враг на децата си

Клише ли е съвременната майка?