Автор: Мая Цанева

Аз съм родител от почти 5 години. Пиша по темата от около 3-4 години. И да, доскоро си мислех, че съм майка от ново поколение, нещо свежо всеки ден ми се случва, нещо интересно, което има защо да се сподели. Но винаги има едно „но“. След няколко разговора с приятели, които не са в плен на темата „родителство“, разбрах, че вероятно съм в плен на клишета. Всъщност излиза, че сме сексистки, пристрастени към публичното споделяне и към битки. Вярваме в силата на виното като спасение. И да, живеем в (без)опасност.

Аз, майката

Не подценявам нито една от сериозните битки, които водим като родители – за качествена храна, за прием в градина и в училище, за здравни и социални права, но… ние не сме първите, които са изправени пред такива предизвикателства. Вероятно конкретиката е различна, но в същността си проблемите са същите. Тогава защо сме толкова гръмогласни и тревожни? Заради провала на родителите преди нас, заради собствената си безпомощност или недостатъчен напредък? Надявам се да правим наистина нещо значимо, защото в противен случай ще прегракнем преди да ни чуят.

Синдромът "Мили мами"

Сподели ми, сподели ми

Признавам, аз съм пристрастена към публичното споделяне. Наскоро мъжът ми ме попита на шега: „С кого ми изневеряваш повече – с телефона или с лаптопа… “. Е, вероятно третият в брака ни е или телефонът, или лаптопът, каквото и да е с клавиатура. Аз започнах да споделям, когато разбрах, че водя повече вътрешни диалози, отколкото истински разговори с най-близките си. И да, вероятно прекалявам, макар почти анонимно, защото кой не споделя… Едно превъртане на ФБ потока и вече съм забравена. Но дали светът има нужда от моето мнение по всеки въпрос, или това издава логорея… Знаем ли правилата на хигиената на споделянето, или сега ги измисляме?

Майки и вино, вино и майки

Кратък преглед на родителските блогове, постове или майтапи във ФБ показва, че съвременната майка живее на кафета и вино. Тоест прави си кафе, пие го студено на екс и хваща първата чаша вино, която ѝ падне, за да довърши деня. Дали, независимо че споделяме много и публично радостите и неволите си, виното е единственото, което ни кара да се почувстваме по-добре… Дано французите са прави, че една чаша вино на ден укрепва сърцето, особено майчиното.

Какво научих, докато бях баща в майчинство

Бащата – приятел или враг?

Да, кой е бащата? Добрият или лошият герой? Да, вероятно повечето от нас нямаме идея какъв баща би бил партньорът ни. Понякога това е като лотария – или печелиш, или „опитай отново“. Колкото и да бягаме от сексизма, всъщност сме в плен на него. Заради нуждата да защитим новите си социални роли, превърнахме позицията „ние, жените“ в криво огледало на собствената си несигурност какво сме ние. Днес се прехласваме по НЕГО, мъжът 2.0, който споделя раждането, смяната на памперсите, готвенето и нощния рев на бебето. Заклеймяваме таткото, който заспива преди детето или не ни помага. Дали „Той“ е врагът, само защото е МЪЖ? Клишето ли изисква от него да помага, да влиза в нови роли или му идва отвътре? Ако намерим отговор на този въпрос, клишето ще се разчупи и ще се радваме на автентичния мъж и татко.

Кой носи бебето?

Къде е добрата стара количка? Бебеносенето и детеносенето изместиха количката. По улицата, в парка или във Фейсбук е пълно с родители, които са натоварили наследниците си на гръб и ги разхождат. Бебеносенето клише ли е или все още е нещо свежо? А може би това е просто още една възможност да пренесеш детето си от точка А до точка Б? Аз разбирам ползите от това – бебеносенето укрепва връзката между майка и бебе и подпомага връщането на формата след раждане, но защо се оплакваме и от болки в кръста и отекли крака? Аз носих сина си в раница едва няколко месеца. След това го натоварих в старомодната си английска количка, заедно с половината магазин и къща, и така продължихме, докато проходи. После… той пада, става и… така до днес – на собствен ход.

(Без)опасност

От няколко седмици синът ми е основно по клоните на дървото в градинката. Той се катери, слиза, тича, пада. Кара колело без каска и ако някой от социалните преброи раните по коленете му или синките от падане и от борба с приятели, то вероятно ще ме затворят. Може да ми се свива сърцето, но се намесвам, когато не може да се справи сам.

Парадоксът е, че именно аз започнах да се занимавам с безопасността на детските площадки. Днес смятам, че (без)опасността като цяло се надценява и е важно да излагаме децата на разумен риск, който да ги научи да се пазят сами. „Да“ на коланите в колата и „не“ на белезниците за разходка.

Урок по безопасност за най-малките

Емпатия на показ?

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ – всички помагаме и о, колко споделяме доброто! Щом вляза във Фейсбука си или включа телевизора, виждам поне няколко призива за помощ, истории за добри дела или споделена лична драма. Доброто заразно ли е, или нуждата да споделяме колко сме човечни е по-неотложна? Разбира се, в ерата на дигиталната комуникация всичко е на показ, но дали това не отнема от стойността на стореното добро? Спомням си историята за едно момиче, което беше спасило припаднал шофьор на автобус. Детето беше толкова смутено от масовото внимание към него. То обясни, че не се е случило нищо специално, а просто е направило нещо, което е научило от майка си. Дали вече не можем да правим добро тихо?

Накрая, както се казва в една реклама, аз съм около 60% клише. А вие?

Препоръчваме ви още:

Петте урока, които майчинството ми даде

И мама е човек

7-те мантри на щастливите майки