Олга е е вицепрезидент в голяма международна корпорация и майка на две деца, която живее в Лондон и води популярния блог Woman from Mars. Преведохме за вас този текст, в който споделя мислите си за личната мотивация.

Съвременната хедонистична култура „живей за мига“, „животът трябва да е удоволствие“, „на никого не си длъжен“, „не се напрягай“ като че ли е бунт против културата „трябва“ и „длъжен си“. Лекото битие се противопоставя на изтощителния труд, на дълга, на целите.

Трябва да учиш; трябва да си добро момиче; трябва да постъпиш в университет; трябва да направиш кариера; трябва да създадеш семейство; трябва да родиш дете; трябва да родиш второ дете; трябва да се посветиш на семейството си; трябва да си образована; трябва да си грижовна; трябва да си независима; трябва да си умна; трябва да водиш здравословен начин на живот; трябва да умееш да се противопоставяш; трябва, трябва, трябва…

Не е учудващо, че думата „трябва“ предизвиква почти алергична реакция и в този бунт се ражда отрицанието. Отричането на усилията, на работата в името на някакво далечно бъдеще, на усърдието, напрежението, упоритостта, готовността на пожертваш удоволствието си.

„От какво имаш нужда преди всичко?“, „Защо се напрягаш толкова?“, „Преработваш се.“

А на мен това „трябва“ ми трябва. Много ми трябва. Трябва ми до такава степен, че ми доставя удоволствие да правя жертви, да работя като луда ден след ден, забравяйки как лети времето, с възпалени от умора очи, вкопчена във всяка стъпка, която ме води към целта.

Бунтът на хедонизма не отрича това.

„Трябва“ ни вбесява не защото е лоша дума, а защото не е нашето „трябва“. Втриса ни от „длъжен си“, защото си длъжен на някого, а не на себе си.

Целите сами по себе си не са безсмислени, безсмислени са чуждите цели.

Не убивайте детските мечти

Безполезно е да учим детето на трудолюбие, за да изпълнява поставените му от нас задачи. То ще се бунтува не срещу задачите, а срещу факта, че са възложени от друг.

В усилията си да превърнат в реалност мантрите на всички „коучи“, мотиватори, книги за самопомощ, цитати в мрежата и списъци за живота, те ще усещат насилие и ще се бунтуват, защото ги водят към някакво „трябва“, а не към потребност, зародила се в тях самите. Така започваме да се бунтуваме срещу усилията, труда, целите, а проблемът не е в тях.

Проблемът е, че са чужди.

Умението да постигаш целите си и трудолюбието се раждат, когато вървиш към собствена цел. Когато вътре в теб гори твоето собствено, безкрайно, прекрасно „трябва“. Пътят към него е сто пъти по-интересен от всички хедонистични удоволствия, защото точно той ни прави щастливи.

Точно в усилията за постигането на своите собствени цели ние получаваме дозата си допамин. И се чувстваме щастливи. Когато това ни липсва, ние се хвърляме в краткотрайни удоволствия – нещо ново, нещо ярко, нещо вкусно и щастието свършва, идва ред на тъгата и търсенето на ново удоволствие.

Представете си сутрин, в която сте се събудили, знаейки какво искате, цял ден сте се трудили за това, видели сте резултата, видели сте как израствате и напредвате и сте завършили деня с усещането, че сте направили нещо значимо. Може да сте смъртно уморени, може да сте направили безброй изтощителни и неудобни неща, да сте се справяли със страха и неувереността си и въпреки това на въпроса: „Щастлива ли си?“ да отговорите с „да“. Струва ми се, че чувството за себереализация и смисленост е познато на всички. Но не всички са го изпитали.

Когато то липсва, трудът е тежък и неприятен и ние го понасяме само като компенсираме с „бързата енергия“ на шоколада или с бунт. Като че ли проблемът е в самото усилие.

Огледайте се – кои са щастливите хора около вас. Те работят много. Погледнете и тези, които пълнят кафенетата, облечени в „марковите“ си дрехи. Според вас щастливи ли са?

Едно от най-големите богатства, подарени от родителите ми е ненамесата им в това каква трябва да бъда и с какво трябва да се занимавам. Четях каквото искам, учех където искам, работех каквото искам и ходех където искам. Невинаги им беше лесно да се примирят с това, но ми дадоха свобода. Затова имам свое собствено, много силно „трябва“. То се променя, понякога го губя и започвам да го търся, и опитвам отново. И отново го намирам.

И отново и отново отговарям на въпросите откъде имам толкова енергия, защо съм толкова активна, защо не „прегарям“, не пия стимуланти, не мечтая да не правя нищо – просто имам много собствено „трябва“.

Повече от всичко друго.

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Твърде много знаем за децата си и това е проблем

Съветите, които правят децата ни нещастни