Ninja Editor
Автор: Лора Райчева
От 7 години и половина съм спала без дете в леглото само няколко пъти. Може би 6. Или 5. Или е бил един, но съм го сънувала после няколко пъти, не съм сигурна.
Често при мен има само едно дете. Другото спи неясно къде, явно намерило си друг гостоприемник, защото те сами не искат да спят още. Всяка нощ при мен е различно дете и понякога ги обърквам, но засега не съм изпратила погрешно дете на училище, значи все пак се ориентирам прилично.
От време на време, много ме заобичват и спят при мен и двамата. Също и когато сме на почивка, отказват категорично техните легла и скачат върху мама. Признавам си, че обожавам тези нощи - в бъбреците ми има няколко колена, във всичките ми очи, уши и ноздри са се разположили тънки детски пръстчета, а белите ми дробове колабират, защото дишам само вече издишан от тях въздух, с минимално наличие на кислород.
Нощите без деца са много кратки. Някакъв миг просто. Лягам, заспивам и след минутка вече е ден и досадната аларма ми пронизва тъпанчетата.
Нощите с едно дете в леглото са средна работа. Будя се 3-4 пъти, защото наследникът пишка и пие вода, завъртам се по три пъти, след всяко събуждане и заспивам отново. Определено усещам нощта като реални 8 часа.
Но нощите с две деца са безкрайни. Имам чувството, че си лягам във вторник и ставам в петък.
Още от лягането започват трудностите. Аз, като нормален човек, лягам и след 14 секунди вече спя. Джуджетата обаче имат ритуали, включващи да се гъделичкат, да се подритват, да се държат за ръце... Не можело да се заспива без поне няколко минути лигавщини върху умореното и посинено от детски ритници тяло на тяхната родителка. Само че на родителката не ѝ пука и си заспива. Е, чувам в далечината “не заспивай преди нас, мама, ето затваряме очи”, но никога не успявам да остана будна и да видя какво се случва след тези думи. И тук започва дъъъългата нощ.
Разбира се, пишкането и пиенето на вода се удвоява, но кой обръща внимание на тези 7-8 събуждания. Прибавяме 5-6 будения, за да си извадя детска петичка от пъпа или да отместя малко лакътче от врата си. Около 4 пъти се събуждам с консистенцията и влажността на стафида, пусната в гореща вода. Изтръсквам децата от себе си, вадя всички крайници от завивката, отварям прозорец, пускам климатик и успешно свалям телесната си температура от 68 на приличните 49 градуса. След което блажено заспивам отново. 37 пъти се събуждам с подскок, на който мускулите ми не са способни в будно състояние, за да проверя дали няма паднало от леглото дете, понеже от едната страна изведнъж започва да ми подухва свеж въздух и ребрата ми с пукот се връщат на обичайните си места - все признаци на липсващо от тялото ми дете.
Понякога трудно заспивам отново. Гледам телевизия, чета книга... И все си е нощ. Същата дълга нощ на вторник срещу петък.
Как да оцелеете след безсънна нощ с бебето
Разбира се, ужасно ми се доспива, точно когато слънцето нахално пъха един слънчев лъч на току-що освободеното от детски крайник мое ляво око. Разбирам, че в природата празно няма, т.е. във всеки момент в окото ми трябва да има нещо, на което мястото не е там. Но вече няма смисъл да заспивам, защото до любимата аларма има някакви си 20 минути. Тогава започва битката за незаспиване, далеч по-трудна от тази за заспиване преди това.
Тази нощ пак будувах доста. И написах това между 3:14 и 3:38. Ще го включа в дневника на децата, да знаят как изглеждат най-щастливите ми нощи. Гушкам ги, вдишвам аромата на бебета и се моля още няколко години да им се спи при мама, за да мога да се наслаждавам на малките ръчички, които ме прегръщат, да ги разглеждам, когато сънуват нещо хубаво и се смеят, да ги целувам колкото искам, без да бъда прекъсвана от “добре, мама, после пак ще ме целуваш, сега трябва да карам колело”.
После ще имам достатъчно години да се наспя и да си купя наистина огромно легло, защото всяко от децата ми е обещало по 3 внучета, така че с 6 броя ще ми е нужно доста място за следващата доза безсъние (тя все пак ще е с паузи, защото се надявам и те да си ги гледат понякога).
Препоръчваме ви още:
22 признания на една недоспала мама
Автор: Мая Цанева
Наскоро срещнах позната, която очаква дете. Тя е на възраст около 30-те, има добра работа, живее в постоянно движение на ума и тялото. Със съпруга си са заедно от няколко години. Много се зарадвах, че са решили да станат родители. Казах ѝ само едно: „Много хора ще те съветват различни неща. Ако приемеш една препоръка от мен, тя би била - заложи на „спокойствие и силна храна“. Тя ме погледна неразбиращо, но нямах време да ѝ разкажа историята, която ще напиша сега.
Вероятно съм го казвала, писала и преди, но аз станах майка, когато ми писна да очаквам, че „интересните времена“ от известното китайско проклятие ще приключат. Бях наясно, че изтича поредният ми срочен договор за работа, не ставах по-млада, а все по-често „потъвах“ дълбоко заради незначителни неблагополучия. И така, през 2013 г. - годината на „кой“, на протестното ваканцуване, на пролетта и лятото на нашето недоволство, аз бременеех и се питах тревожно: „И сега накъде?“.
И така, синът ми се роди, животът ни се промени, приоритетите също, но все още се поздравявам наум за смелостта, че скочихме в дълбокото в момент, когато нито знаехме „кой“, нито „какво“ ни очаква, но имахме бегла идея „защо“.
Шест години по-късно, или поне от година, аз къде открито, къде тайно изразявам своя копнеж отново да стана майка. Засега обаче не го планираме, защото не съм уверена, че искам и второ мое дете да живее в настоящите интересни времена.
Аз съм на 41 години. Имам прекрасен съпруг, невероятен син и работа, която харесвам. Домошари сме и бих казала, че все повече се превръщаме в еснафи в добрия смисъл на думата – искаме да влезем в клуба на т.нар. „средна класа“ и да не сме толкова силно зависими от решенията на политици, администрация и обстоятелства извън нашия личен избор и принос към обществото.
Моите родители са живели поне половината от живота си в относителните и измамни стабилност и спокойствие отпреди 1989 г. Вероятно тогава са се раждали повече деца, имало е повече градини и гарантирани места в тях, нямало е опашка за записване в първи клас, но „под щанда“ е било същото като сега.
Колко от родителите ни са разбрали за Чернобил? Колко скрити безработни е имало? Колко деца са били изоставяни? Едва сега разбираме цената на измамната стабилност, от която всички излязохме напълно неподготвени за интересните времена, които се случиха.
Защо тогава е имало повече деца? Може би защото всички сме били тук, а не навсякъде по света, свободни да търсим спокойствието и силната храна за прогнозируемо бъдеще за нас и децата ни.
И ето ни сега, ние, новите родители, които имаме свободата и технологията, които да ни позволят да променяме света според най-смелите ни мечти, сме в капана на краткосрочна перспектива, която ни спира да се развиваме и да имаме още деца. По-лошо, май това е и наш избор.
Всяка година, по същото време, чета за това как няма места за децата в детските градини, за схеми за влизане в училище по втория начин. Тъкмо забравих за вълненията по прием в детската градина и скоро ни предстои да нагазим в тинята по избор на училище.
Всяка година, по всяко време, разбирам за поредната корупционна схема, за „врътки“ във властта. Един ден, когато внуците ни преглеждат онлайн медиите от времето ни, вероятно ще решат, че сме живели в блато от дребнострастие.
Истинските съвременни будители и пазители на духа са тихи и ги броим на пръстите на ръката си, гръмогласните шутове на властта – много. Призраците на миналото са зомбита, които манипулират избора на настояще и бъдеще.
Единствено ипотеките са с перспектива 25-30 години. Повечето пари са "бързи" и не носят удовлетворение. Аз искам обикновена еснафска перспектива от 20 години, през които да вървя уверено, а да не се оглеждам за „предизвикателства“.
На всеки четири години гласувам, но промяната, която да ми подскаже, че интересните времена приключват и мога спокойно да се нарека представител на средната класа, се отлага. Аз се уморявам да чакам и времето за деца отминава. Колосът на стабилността на глинени крака ме кара да се чувствам все по-застрашена, че ще се разпадне върху бъдещето на детето ми, точно когато си мислим, че сме добре.
Има и добри новини. Интересните времена се помнят, те са нещо, за което след няколко години ще спорим как да ги опишем в учебниците по история и всеки ще има своята истина. „Да, бях там“, ще казваме къде с гордост, къде мънкайки, но го преживяхме, нали?
Те създават неочаквани герои. Всъщност ние сме такива – все още ни пука какво се случва отвъд крайната дата за кредита, сметката за тока, лесните пари, лотарията за щастие за по 2 лв. талончето. Случват се чудеса, но колко магия е нужна, за да преминем прехода към хубавото време? Ще си износим и родим промяната, но защо и децата ни да понесат този товар?
Интересните времена ни дадоха интернета, социалните мрежи, Терминал 1 към местата, където да потърсим спокойствие и силна храна. И да се върнем, ако искаме. България е там, където има българи. Имаме свобода!
Но краят на интересните времена се отлага за неопределено време и аз поздравявам искрено всеки, който не вярва в измамната сигурност на битието ни, и скача в дълбокото, за да създаде нещо, в което да вярва и заради което да се стреми към хубавото време.
Вероятно някой от вас ще каже: „Колко патетично! Навсякъде е така. Светът е нестабилен, но сме живи и здрави, нали?“. Да, тук сме, но моля, отговорете ми на въпроса: Колко пъти сте си казвали: „Спрете Земята, искам да сляза!“?
Пожелавам на тази моя позната спокойствие и силна храна, за да създаде за детето си перспектива, която да достигне до края на интересните времена.
Препоръчваме ви още:
Познавам лицето на насилието, макар и задочно. Най-любимият ми човек на този свят е отраснал с него. Той не говори за преживяното, но то е някъде там, в него, и все още го наранява. Заради него, заради майка му, която уважавам и обичам като своя, прегърнах тази кауза и си обещах да помагам когато и с каквото мога на хората, преживели кошмара на насилие в семейството.
С Галя, Ирина и Христина се запознах случайно - покрай историите, които ми пращате. Те са жени, които са успели да преодолеят болката и да продължат напред, а сега искат да помогнат и на други. Надолу споделям текста, който ми написаха. Мисля, че сайтът им ще е полезен на много хора в подобна ситуация.
Всяка от нас познава страха. Дори и да не сме били жертви на насилие, ние се страхуваме за родителите си, за децата си, за нашето бъдеще. Това е най-нормален човешки инстинкт. Но има една голяма бройка жени, които всеки ден се страхуват за живота си и не смеят и да си мечтаят за следващия празник, за лятната ваканция, за рождения си ден. Сред нас има много жени, за които паническият страх е ежедневие.
Това са само констатации, да. Четохме ужасяващата статистика, на всяко следващо убийство буца ни засядаше в гърлото, участвахме в протести, акции, писахме отворени писма и се прегръщахме. Докато дойде денят, в който решихме, че е нужна огромна отдаденост, канализирана в юридическа форма и впрегнахме всички сили. Ние - Ирина Добруджалиева, Галя Дойчева и Христина Зарева основахме SAVEHERBG, сплотени от отказа ни да сме безсилни, мотивирани от общата ни цел - ненасилието, решени да се опълчим на страха и мълчанието - това ни събира и ни дава сили всеки ден да водим нова битка и животът на всяка жертва по света да е смисъл на нашия живот. Благодарение на развитието на комуникациите в световен план, успяваме да се свързваме помежду си и чрез една длан за знак стоп от всяка точка но света, без нужда от превод!
Обединения и движения от този тип заливат света, защото са крайно необходими в условията на постоянно увеличаващо се насилие. Това, което първоначално организирахме, е сайт, в който всяка от вас може да получи нужната законова информация, първоначалните документи и жалби с указания за попълването им, SOS план за действие, психологически съвети, алтернативни терапии. В сайта намериха място окуражителните думи на много уважавани от нас личности, които се надяваме да вдъхновяват всяка една от вас. Също така ще намирате постепенно нови и нови позитивни истории, завършили с хепи енд на жени, живели в кошмарен свят. Целите ни са да можем да предлагаме безвъзмездно всякакъв вид консултации (юридическа, психологическа), да имаме ресурс да подкрепяме все повече дами и да им предлагаме решения и поглед към живота извън страха, да се свързваме в общности със съмишленички от страната и чужбина.
Препоръчваме ви още:
В групата ВМ-НВХ-Пътят към щастието, която следя, вчера публикуваха тези съвети. Струват ми се полезни, споделям ги и с вас.
Съществуват хиляди и хиляди диети и режими за отслабване – защо тогава толкова малко хора достигат до желаните килограми, или още по-лошо, достигат до целта и после пак качват свалените килограми?
При отслабването, както и при постигането на други цели, основното е мотивацията. Най-мотивираните са тези, които успяват. Трябва да се поддържа нивото на мотивацията не само в началото на режима за отслабване, но и по време на целия процес на отслабване. Човек има нужда от мотивация, за да спазва режима, както и тренировъчната си програма, но от още повече мотивация се нуждае, за да задържи постигнатите резултати.
Съвет 1: Желание. На лист хартия избройте причините, поради които искате да отслабнете (да изглеждате по-добре с дрехи и без дрехи, да имате само една брадичка, да сте по-здрави, енергични и младолики и т.н.) и всяка сутрин, след събуждане, си четете този списък.
Съвет 2: Визуализация. Визуализирайте си успеха. Как ще изглеждате, като отслабнете? Как ще се чувствате? Какви дрехи ще носите? Какво ще ви казват хората? Отделете си по 5 минути дневно, за да си визуализирате и да се наслаждавате на бъдещия си успех. Чудесен начин да убиете времето, докато пътувате или чакате на опашка.
Съвет 3: Ако имате много килограми за сваляне, е трудно да останете фокусиран през цялото време. Затова, планирайте си някакви събития през годината, за които искате да отслабнете, примерно, Св. Валентин, рождения ден, Коледа, лятната почивка и т.н. и нека те бъдат основни цели сами по себе си.
Съвет 4: Подхранете си мотивацията, като си обещаете награда за постигната цел. Големи за главните цели, но и малки за по-малките етапи на отслабването. Примерно книга от любим автор, нова дреха, козметична процедура и подобни. И всеки път, когато направите здравословен избор (примерно, плод вместо вафла, ходене пеша вместо ползване на превоз), се потупайте по рамото и се похвалете сами себе си. Кажете си, че се справяте отлично, защото наистина е така!
Съвет 5: Направете си снимка по бански или бельо в началото на диетата. Всеки месец си правете нова снимка, облечени в същото облекло. Страшно мотивиращо е да виждате промяната и как вие се свивате, а банският ви става голям.
Съвет 6: Включете вашето подсъзнание в помощ на мотивацията ви. Толкова е по-лесно, ако вашият ум е на ваша страна! Опитайте йога, релаксация и дори хипноза – това работи при много хора. Те ще ви помогнат да получите точното съобщение дълбоко във вашия мозък, което да засили вашето желание да отслабнете, както и ще ви помогне да релаксирате. Стресът е основната причина хората да ядат, когато не са гладни.
Съвет 7: Четете списания за отслабване (и сайтове) и си изрежете (копирайте) вдъхновяващи истории на хора, които са успели да отслабнат. Щом те са могли да го направят, и вие можете. Препрочитайте си историите, когато се чувствате разколебани, или сте в застой. Хората, които са отслабнали, не са свръхчовеци, те просто са решили да си постигнат целта и не са се предали.
Съвет 8: Записвайте си колко добре се справяте. Записвайте си изменението на килограмите и мерките. Добавете и снимки, ако следвате съвет 5. Има няколко добри софтуерни продукта на пазара, с които да си направите диаграма на напредъка, ако ви харесва тази форма на визуализация.
14 трика как да спазваш диетата си
Съвет 9: Получаване на подкрепа от лица, които се стремят към същата цел. Много хора от цял свят са се присъединили към местни групи за взаимопомощ за отслабване. Те ще ви дадат отчетност, обучение, подкрепа и шанс да създадете приятелства в тази общност. Също така и подкрепа, като вече сте свалили килограмите.
Съвет 10: Отворете се към света. Излезте от черупката си, срещайте се с много хора.
Съвет 11: Слушайте музика, която ви повдига настроението. Съберете си колекция от такива песни, които обичате и които ви карат да се чувствате страхотно. Пускайте си тези песни всеки път, когато искате да се почувствате добре и по-силни.
Съвет 12: Трябва да си дадете ясна сметка за вашите тлъстини и да спрете да се криете зад извинения. Веднъж завинаги решете, че ви е писнало да сте дебели и ще направите нещо по въпроса. Поемете отговорност за собствените си избори. Вижте какво ви е накарало да напълнеете и защо сте позволили това да се случи. Лесно ли ви е да си намирате извинения? Не! Далеч по-трудно е да продължавате да бъдете такива, каквито сте, нездрави и нещастни от своята форма.
Съвет 13: Успехът се гради върху успеха. Не се фанатизирайте от първия ден, защото ще се провалите на 10-ия, кълнейки се, че никога повече няма да правите диета и упражнения през живота си. Затова започнете промяната постепенно, като малко по малко прибавяте промените. Това е начинът навиците на живот да се променят, а не свърхчовешките усилия и скърцането със зъби.
Съвет 14: Някъде по пътя вие сте забравили това, което и бебетата знаят – да ядете, когато сте гладни и да спрете, когато сте се нахранили. Затова трябва да възстановите своя вграден механизъм . Трябва само да слушате сигналите на тялото си за истински глад.
Съвет 15: Кое създава най-добра мотивация за отслабване? Да се мотаете наоколо в торбести дрехи, депресирайки се колко грозни се чувствате и изглеждате, или да изглеждате по най-добрия възможен начин, колкото и да сте пълни, носейки дрехи, които ви прилягат добре, грим и хубава прическа? Направете усилие да изглеждате добре, докато отслабвате, за да си повдигнете духа. Имайте си поне 2 комплекта хубави дрехи, които ви стоят добре, вместо да носите твърде тесни дрехи (отказвате да си купите по-голям размер) или дрехи, които вече са ви широки (те ви правят да изглеждате толкова торбеста, колкото са и те).
Съвет 16: Отървете се от всички дрехи, които са ви станали широки, след като сте отслабнали. Всеки, който пази в гардероба си комплект дебелански дрехи, очаква някой ден пак да ги изпълни и тъй като често действията следват очакванията, преди да се усетите, вие ще ядете, за да ги запълните.
Съвет 17: Намерете си модел за подражание. Някой, който се храни здравословно и тренира. Следете как този човек яде, какво яде и как се отнася към храната. Как тренира и кога намира време. Мислете и вие като слаб човек.
Съвет 18: Отслабвайте заради себе си. На никой не му пука за вашето здраве и външен вид повече, отколкото на вас самите. Повече от всичко вие имате нужда да го направите, защото обичате и оценявате себе си. Вие сте от значение. Наистина вие!
Препоръчваме ви още:
Автор: Невена Митрополитска
“Това на кой език е?“ - пита ме майка ми, подхващайки книгата. Прехвърля я от едната в другата ръка, върти я, взира се в произволна точка в нея. Прави го от време на време, веднъж на няколко седмици. Една и съща книга – лежи на бюрото ѝ от четири години. „На български“ - отвръщам. „На родния ти“ - премълчавам. Разлиства я до втора страница и я оставя обратно, за да не се сети за нея през следващите няколко седмици. Като я гледа човек, трудно би допуснал, че книгите са ѝ били страст от детството, че си е изкарвала хляба, редейки думи в редакция, а нощем е поглъщала томче след томче. Сега книгите за нея са мъртви, нямат повече място в живота ѝ. Ние обаче – книгите, майка ми и аз, споделяме обща история. И най-важното е, че все още я пишем.
Първите ми срещи с книгите започнаха в нейно присъствие. Лягахме с мама на двойното легло – на една възглавница и двете, тя отваряше книжката, гушваше ме и се отнасях. Не се случваше често – тя бе много заета, но пък беше прекрасно. Приказките на Николай Райнов, японски приказки, индийски приказки. Когато станах първолаче и се опитвах да чета сама, ми беше трудно и неприятно. Сричах, сричах и все си търсех повод да прекъсна. Бях във втори клас, на масата се беше появила нова книга – „Островът на съкровищата“, и рекох само да надникна в нея. Надникнах и така се унесох, че забравих, че е трудно да навързваш буквите. Този ден се оказа важен за мен – с него започна моята любовна история с книгите.
Да, това беше моя любов, моя история, но в нея майка ми винаги присъстваше. Деликатно, ненатрапчиво. На пътя ми се появяваха книги. Просто изникваха в дома ми на местата, където най-често се въртях. И аз ги откривах. Сама. И посягах към тях. А после – към следващите. „Скарамуш“, „Ямайски марони“, „Чичо Томовата колиба“. Постепенно темите и лексиката се променяха : „Трима другари“, „Цитаделата“, „Анна Каренина“. Годините минаваха, аз срещах и други любови – във вид на занимания или хора. Разбира се, и книгите ме следваха – все по-често разменяни между приятели и лично закупувани. Вече имах вкус, можех и сама да правя своя избор.
С майка ми бяхме много близки, за мен тя беше едно неотлъчно предано присъствие, усещах я около себе си като аура от грижа и любов. Баща ми бе починал, аз бях единственото ѝ дете и след като се пенсионира, единственият ѝ смисъл. Вървях по пътя си: създадох семейство, станах майка, отглеждахме децата си, следвах, завърших, работех. Тя приключи с кариерата си, помагаше ми и се радваше на внуците. Живеехме заедно и се разбирахме добре. Емигрирах със семейството си и не след дълго тя ни последва. И то – разбирателството, също ни последва – и в новата страна, и в новия ни дом. Вярвах, че ще ни съпътства, докато сме живи. То обаче имаше край.
Не разбрах кога е започнало. Стана неусетно. Напрежението помежду ни започна да расте. Трудно ми беше да определя причината: тя като че ли бе станала друг човек. Отношението ѝ към мен също се бе променило. „Консуматорско, без обич“ - хрумваше ми понякога и в същия миг яростно отхвърлях тази мисъл. Та как така, нали имах най-отдадената майка: мила, тактична, любяща. Майчица – златна сенчица. Но онази тежка мисъл отново се завръщаше. Междувременно тя започна често да забравя: котлона – включен, водата – пусната, тоалетната – непочистена. Отдавах го на възрастта ѝ – вече доста напреднала, обаче... Като че ли не с всички нейни връстници се случваше това.
И когато напрежението се нагнетяваше, единственото, което го разсейваше и ни сближаваше отново, бяха книгите. Често четяхме една и съща, обсъждахме я и в тези мигове забравяхме за противоречията. Междувременно написах първия си роман – в младостта си тя бе мечтала за същото и се радваше за мен. И когато стигнах до редакциите, тя – старата редакторка, ми се притичаше на помощ. И пак ставаше оная отдадена майка, която бях познавала и толкова ми липсваше.
Но работата ми по романа приключи, а животът продължаваше. Проблемите – също. Прибирах се вкъщи с натежало сърце. Спирах се за миг пред вратата и поемах дълбоко дъх, преди да я отворя. Казвайки на майка си „Довиждане“, изпусках въздуха и се отпусках. Критиките към мен не спираха. Хлябът беше или твърд, или клисав, а понякога горчеше. Домашният се ронеше, купешкият не струваше. Манджите – или пресолени, или безсолни, или преварени, или недоварени. Болеше я кръстът, а за това бях виновна аз. Не ѝ бях осигурила пенсия в новата страна. Позволявах си да отида на кино, без да я поканя. Месото ѝ не било като нашето (сервирах ѝ го нарязано), лекарите ѝ (избрани от мен, от кой друг?) не били никакви лекари. Ден след ден, след ден. И това бе единствено към мен – за останалите тя бе една блага старица. Цялото ѝ недоволство от старостта и болежките се концентрираше в мен. Обвинително вдигнатият ѝ пръст сочеше неизменно към мен.
Междувременно започнаха да ѝ се случват странни неща. Взе да си говори сама през нощта. Веднъж излезе след полунощ и я намерихме на вратата на съседите. Започнаха халюцинациите – привиждаха ѝ се хора и сцени и не вярваше, че само тя ги вижда. Оплакваше се, че през нощта са я дрогирали, за да я ограбят. Не беше винаги така – в началото бяха редки кратки епизоди, след които се държеше по обичайния си (адекватен) начин. Всъщност обичайният ѝ начин бе съвсем необичаен за оная майка, която бях имала някога. Заведох я на лекар и научих диагнозата: деменция, тогава още в лека форма. Това в началото ме облекчи – поне разбрах откъде е промяната, която отдавна забелязвах в нея. Облекчението ми обаче беше кратко.
Приблизително по същото време зрението ѝ рязко се влоши и операциите, които ѝ направиха, както и имплантираните мощни лещи, не помогнаха. 95 процента слепота – това бяха сухите факти. Помня последната книга, която ѝ подарих – същата, която лежи на бюрото ѝ вече четири години – как безпомощно я въртеше в ръцете си, поднасяше я към прозореца, взираше се през лупата. Така и не стигна до втората страница. Със слуха бе зле отпреди това, не можа да свикне със слуховите апаратчета. Думите започнаха да се изтриват от паметта ѝ. Опитът да изслуша аудио книга завърши с провал. Бе дошъл краят на една дълга и вълнуваща история – тази на майка ми с книгите.
Странна болест е деменцията. В зависимост от поразения сектор на мозъка има различни проявления. Едно от тях е промяната на личността – при майка ми с това се започна. Чувала съм, че някои от страдащите бавно потъвали в блажено неведение, но мисля, че това е изключение. За майка ми, която е човек борбен, властен, енергичен, ярък, естествен лидер, свикнала да е в центъра на живота, да помага, да разчитат на нея, това е мъчително пропадане. Постоянно да губиш контрол над живота си – ето това е деменцията. Да те лишават от любимите ти неща едно по едно, вероломно и неумолимо. Обичаш да готвиш – ограничават те. Обожаваш да хванеш метрото и да скиториш из града – забраняват ти. Искаш да си грабнеш шапката, да хванеш самолета и да си отидеш за ваканцията в родината – не те пускат сама. И какво може да се очаква от един борбен човек при тези обстоятелства? Да се опълчи, разбира се! Да отхвърли игото, да строши клетката, да разкъса веригите и да извоюва свободата си. В дома ни се разгърна истинска борба за независимост. Врагът бях аз – нямаше друг кандидат да отговаря за нея. Битките следваха една подир друга и тя се хвърляше яростно в тях. Изпаднах в абсурдното положение да ме вкарват в тази неприятна роля – майка на майка си, и в същото време да поемам съпротивата на тази, за която го правя. Като започна да губи ориентация в градския транспорт, се наложи да ѝ забраня да пътува сама. Отне ми не месеци, а години всекидневни разправии. Когато я помолих да ми се обажда преди къпане след няколкото наводнения (напоследък я настаних в съседен апартамент), това ми костваше неистови протести. За прибирането ѝ по светло – също. Според нея аз ограничавам свободата ѝ единствено от желание да я командвам. Аз – майката на две минали пубертета деца и на две навлизащи в него, която мечтае да зареже всичко и да хване гората. Когато гериатърът ѝ ми напомни, че е време аз да ѝ давам хапчетата, вдигнах рамене: „Докторе, сега не мога да поема нова битка, все още за градския транспорт се разправяме“. „Разбирам“ - кимна ми и ми се усмихна тъжно. Е, и на тази битка ѝ дойде редът, след като започна да си губи лекарствата.
Понякога съм вярвала, че съм претръпнала, но постоянно се намираше нещо, от което раната пак да прокърви. Когато се опитваше да ме скара с дъщеря ми и чакаше да се обърна, за да почне да ѝ прави знаци. Когато ми казаха, че дори на приятелите ми разправяла небивалици за мен. Когато виждах, че ги вярва. И знанието, че е болна, че параноята е симптом на болестта ѝ, че това не е тя, че това е деменцията, е само теоретично. Това знание докосва съзнанието ми, но не стига до сърцето.
Липсва ми майка ми – оная моя майка, която ме обичаше. Която нямаше деменция. Липсва ми нежното ѝ „Вене“, „Венушка“, загрижеността ѝ за мен, която някога дори ми досаждаше, топлата ѝ усмивка. И разговорите ни за книги ми липсват. Един от любимите ѝ романи от младостта ѝ е бил „Сага за Форсайтови“ на Голсуърти. Веднъж, когато усещах липсата ѝ особено силно, реших да го прочета с надеждата да се докосна отново до нея, до истинското ѝ аз. Като стигнах частта с последните дни на Джолиан старши, се разтреперих. Прочетох я докрай, после отново, грабнах лист и химикалка и без да знам защо, започнах да преписвам. Отидох при майка ми и когато тя най-после разбра какво чета, очите ѝ се озариха. „Много я харесвам. Имаше една част, която беше много силна – за смъртта на стария“. Разплаках се, тя не разбра за какво. Седемдесет години след като я беше прочела, при мозък, разяден от деменция, при толкова разпилели се от паметта ѝ думи тази книга беше оцеляла в нейното съзнание. И двете с нея, майка и дъщеря, разделени от седем десетилетия – аз в настоящето – уморената жена на средна възраст, и тя в миналото – замечтаното възторжено момиче, бяхме открили заедно любимата ни сцена. Прочетох ѝ някои откъси – дума по дума, повтарях всяка по няколко пъти. „От всички мъчнопоносими неща най-мъчнопоносимото за човек, свикнал да налага волята си, е да я загуби. Природата го бе уловила в мрежата си и той се мяташе насам-натам като нещастна риба, без да намери изход, нито възможност да я скъса.“ И после: „Непоносимо е да те изтикват полека, без право да роптаеш; да живееш, когато волята ти е в чужди ръце, които я превиват с грижовност и любов“. Не знам каква част от това разбра, но в тези мигове тя беше с мен – тя, моята истинска майка.
Аз и мама вървим към последната страница на нашата история. Пропадаме към последната ѝ страница. Как искам тя да има хубав край – както е във филмите и в книгите. В сетния ѝ час да държа ръката ѝ, да си кажем колко се обичаме, да ѝ благодаря, да си простим. Или поне да бъде както се случи с баща ми – без красиво сбогуване, но с обич, а за мен и с вяра, че той ме гледа отгоре с любов. Не е така при мен и майка: аз държа мрежата със сетни сили, аз съм мрежата, а тя се мята в нея и се мъчи да я скъса. Питам се дали ще удържа. Моля се да удържа.
Напоследък си мисля да посегна към руската класика – другата литературна любов на мама от младостта ѝ. Ще се срещна пак с княз Мишкин и Наташа Ростова, ще извадя цитати и ще ѝ ги прочета. И тогава току-виж очите ѝ ще засияят отново, духът ѝ ще излети от болното тяло и ще се слее с моя в майчинска прегръдка. Ще го направя, все още има надежда. С нея все още пишем нашата книга.
Препоръчваме ви още:
Международни циркови спектакли, български артисти и разнообразни циркови работилници в 9-тото издание на единствения международен фестивал за съвременен и социален цирк в България – „Мини Арт Фест“
Деветото издание на единствения международен фестивал за съвременен и социален цирк в България – „Мини Арт Фест“ ще бъде открито на 1 юни, в 10.00 часа, на Голяма сцена в Южен парк 2 (Хилтън парк). В два поредни дни, под мотото “Подарък за децата на София”, малки и големи почитатели на цирка ще могат напълно безплатно да се забавляват с международни циркови спектакли, представления на някои от най-добрите български артисти и разнообразни циркови работилници. На 1 юни, фестивалът ще бъде открит от Н. Пр. Сорен Якобсен посланик на Дания (дипломатически патрон на фестивала) и традиционния партньор на събитието – културния проект „Цирк Твас“ (CirкusTvaers) от Дания, който ще представи своя спектакъл на публиката в двата фестивални дни.
В 11 часа ще бъде представен проектът Социален цирк. Социалният цирк е кауза, която спомага за личностното развитие на лица от рискови групи и тяхната пълноценна интеграция в обществото. Фондация “Мини Арт“ работи с деца от домове за настаняване от семеен тип в кв. “Надежда” – “Алеко Константинов” и “Иван Вазов” – и ученици от СОУ 101 “Бачо Киро” гр. София.
На 2 юни, програмата на „МИНИ АРТ ФЕСТ“ 9 ще продължи в кв. “Факултета“ – 75 ОУ “Тодор Каблешков“, където ще се проведат разнообразни тренировки по жонглиране, акробатика и юнисайкъл, в които могат да се включат всички желаещи.
„С този акт Фондация “Мини Арт”, организатор на фестивала, още веднъж заявява готовността си, със силата на цирка, да помага на деца и младеж, от различни социални групи в риск“, разказа Гео Калев – основател на фондация „Мини Арт”.
Безспорният чуждестранен акцент в програмата е представлението на „Lonely Circus“ от Франция на 1 юни от 20:00 ч. Представлението се казва: “Падам – Паднах – Паднал“ – колаборация между съвременния цирков артист Себастиан Льо Гуен и електро-акустичния музикант Жером Хофман.
От 19:00 часа всички желаещи ще могат да се видят френското цирково-театрално представление “Фрийкове“ на Пол Кийтън, основано на движение, манипулация на обекти и магия.
Сред задължителните акценти в програмата ще бъде и юнисайкъл шоуто на един от основателите на социалния цирк в България – Галина Риом-Ройбек. Галина е родена в България, но израства в Дания, преди да се завърне и да участва активно в каузите на фондация „Мини Арт“.
За втора поредна година, в рамките на фестивала, фондация “Мини Арт“ организира и международна конференция с цел развитие на съвременния и социален цирк в България. Темата на тазгодишното издание ще бъде “Създаване на център за Социален цирк в София – 2020 г.“. Конференцията ще се проведе на 3 юни, понеделник, от 17.00 часа, във Френския Институт в София.
„Мини Арт Фест“ 9 ще има своето своеобразно продължение и в Пловдив, на 4 и 5 юни, като част от проекта „OdysséKaravana“ в рамките на Европейската столица на културата 2019.
Повече информация за участниците можете да намерите във фейсбук страницата на проекта.
Цялата програма на събитието вижте тук.
Прочетохте ли
Едногодишна стипендия за първата учебна година като студент е голямата награда в практикантската програма на Лидл България. Първата стъпка към нея обаче е кандидатстването – до 7 юни всички ученици, навършили 18 години, могат да кандидатстват за платената лятна практика на компанията, като изпратят своето CV на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
След края на програмата, един от успешно преминалите я практиканти ще може да спечели месечна стипендия в размер на 100 лв. за първата си учебна година като студент. За целта, единственото, което практикантите трябва да направят, е да споделят своите впечатления в специална анкета за обратна връзка, която ще им осигури участие в томбола за голямата награда, както и за още две допълнителни награди – месечни ваучери за храна на стойност 50 лв. и 30 лв. за период от 6 месеца. Така Лидл България дава възможност на младите хора да направят своите първи стъпки в кариерата, но им осигурява и реална подкрепа през тяхната първа година като студенти.
Точно такъв е примерът и с пловдивчанина Никола Косев, който през 2017 спечели голямата награда от практикантската програма. „Работата ми в Лидл България ме научи на много неща – как да общувам с колегите и с моите ръководители, как да се отнасям към клиентите, така че да се върнат отново в Lidl. Даде ми ценен опит и ми помогна да формирам своите първи работни навици и да усвоя нови умения, свързани с търговията на дребно“, споделя той. Днес Никола вече е студент първа година в специалността „Финанси“ в Пловдивския университет и заслужено получава стипендия от компанията всеки месец.
Голямата награда обаче не е единственият стимул за младите хора да кандидатстват за практикантската програма на Лидл България. Благодарение на нея, бъдещите касиер-продавачи практиканти учат много нови неща и получават конкурентно заплащане. Младежите подписват първия си трудов договор и получават нетно възнаграждение в размер на 540 лв. и ваучери за храна на стойност 60 лв. за периода на практиката за 6-часов работен ден, от понеделник до петък. Практикантската програма тази година ще се проведе от 15 юли до 30 август 2019 г.
Повече информация за лятната практикантска програма и за кандидатстването може да намерите на сайта jobs.lidl.bg.
За Лидл България
Лидл България е един от водещите работодатели в страната, като от стъпването си на българския пазар не спира да инвестира в грижата за своите служители. Компанията предлага едни от най-добрите условия за работа, най-високите нива на заплащане в бранша, атрактивен социален пакет и разнообразни възможности за развитие и квалификация. Лидл България насърчава развитието на младите хора в страната, като предлага специални програми за ученици и студенти и подкрепя дуалното образование.
Прочетохте ли
Мая Дилкова-Павлова е завършила маркетинг в УНСС и бизнес администрация в Пловдивския университет. Работила е в маркетинговия отдел на голяма верига магазини, обича книгите и музиката, природата и селото си, пише стихове, плете на една кука и от година се занимава с вълна и специалната техника иглонабиване. Майка е на четиригодишния Делян, който вдъхновява родителите си за създаването на кутиите за игра Playray. Ето какво разказва Мая за Playray:
Когато решихме да създадем наш продукт и определихме насоката – да съберем в една кутия различни творчески занимания за деца с елементи от природата, си направихме един дълъг списък с идеи. Няколко месеца минаха, докато изпробваме всички. Имаше такива, които отпадаха още в самото начало. Накрая се спряхме на 4 елемента, които в най-голяма степен представят нашата първоначална идея. Всички занимания бяха изпробвани вкъщи с нашето дете като смея да кажа, че неговите отзиви ни бяха изключително ценни.
След като определихме какво точно искаме да има в кутията ни, започна и процесът по набавяне на материали и изработка. В този етап трудностите изскачаха на най-неочаквани места. Тъй като за нас е важно да работим само с качествени материали, отделихме немалко усилия да намерим точните хора и места за снабдяване като предпочитаме да работим направо с производителя, където това е възможно. Някои от елементите в кутията са изработени от мен – както споменах обичам плетенето на една кука, а вълната стана новата ми страст.
Интересен е моментът със създаването на книжката. Като всяко дете и моето обича приказки преди сън. А аз определено обичам да измислям интересни истории, когато той ми каже, че иска приказка за лампа, стена и т. н. Та приех предизвикателството. Имаме една лампа-калинка, която прожектира звездички и луна на тавана. И така една вечер се роди „Приказката за Луната и звездичките”. В следващите кутии може да очаквате и останалите ни „Приказка за...”. А Делян много се зарадва, когато му показах за пръв път книжката с нашата си приказка. И досега стои на централно място на рафтчетата с книжките му.
Какви материали използвате и за деца на каква възраст е играта?
Материалите, които използваме, са от природата. Стремим се да избегнем максимално използването на пластмаса. Работим с качествена вълна, част от елементите са с мериносова вълна, използваме дърво, 100% памучна прежда, хартия. Включили сме органична почва, корк, биоразградими торфени саксии, семена. Кутията е подходяща за деца от 3 до 7 години.
Как децата могат да играят с нея и какви умения развива?
В кутията на Playray има 4 компонента, насочени към природата.
1. Отгледай сам растениe
Идеята зад този компонент е децата да изградят ранна връзка с природата. Грижата за растенията има много доказани ползи като развиване на финната моторика, по-добра концентрация, изграждане на отговорност и създаване на навици, действа и успокояващо.
2. Горска приказна полянка
Всички материали са от природата – вълна, дърво, памук и натурални елементи. Чрез играта с комплекта „Приказна горска полянка” децата развиват речта си, въображението си и финната моторика.
3 . Книжка с приказка
Надяваме се да ви вдъхновим, докато четете книжките от поредицата, да създадете свои собствени истории за децата си и да ви покажем, че дори и най-странните детски желания могат да се превърнат във вълнуващи приказки.
4. Открий природата
Нека заедно стимулираме децата да прекарват време навън. Докато изследват света наоколо, децата откриват колко интересна е природата. Търсенето на конкретни природни елементи им помага да наблюдават и откриват, да събират знания за околната среда и сформира навик за опазване на природата.
Как ще се развива Playray?
Планираме да разработим още няколко кутии със сходни елементи, но и за останалите сезони, тъй като първият ни вариант е ориентиран към пролетта и лятото. След което да поддържаме вече утвърдените ни версии, докато работим по създаването на кутии с изцяло нови елементи.
Защо започнахте да продавате първо в чужбина?
Съпругът ми се занимава с онлайн търговия – ebay, amazon и други платформи. Затова решихме да използваме неговите умения и контакти и да пуснем продукта първо там.
Продуктът ни вече се предлага и в България, налични са 2 версии на кутията – на български или английски език. Доставката е безплатна. Вече имаме и собствен сайт.
Още за кутиите за игра можете да откриете тук.
Препоръчваме ви още:
За сбъднатата мечта на Габи или как се рои щастието
- Най-популярни
- Най-нови
