Автор: Ина Зарева

Всеки новороден родител започва трескаво да отмята с черти на вратата изминалите седмици, в които е оцелял без сън, храна, вода и всякакви жизнеподдържащи функции. Фанатично отбелязва оцеляването си и пресмята колко още остава докато малкото вресливо чудо, яхнало живота му, не стане достатъчно голямо, за да си ляга, става, храни, облича и да си пуска телевизора само.

Първата година минава в нещо средно между амнезия, ступор и истерична паника.

През втората пак не се спи, но малкото чудо е станало толкова сладко и изобретателно, че замерването с играчки в 3 посред нощ, се отдава на великолепното му чувство за хумор, което е взело от вас или на любовта към нощния живот, по която се е метнало на баща си.

През третата година сте като Шива, но клонирана на три - бясно препускате между детски градини, работа, детски площадки, домакинстване, работа, детски градини, безкрайни разболявания, безкрайни болнични, работа от вкъщи, обилно подправени с нощните кошмари на детето, което отново се е върнало да спи при вас и всяка нощ плаче на сън: „Не ме оставяй в градината, не ме оставяй в градината!“ Сутрин кошмарите продължават, но на живо. Ако то спира да плаче, малко след като сте го оставили, то вие плачете цял ден, чувствате се като майка – нацист и с носталгия си спомняте за месеците денонощно будуване вкъщи. Вкъщи!

През следващите години водовъртежът се превръща от приятно ромолене в гръмовен грохот. Отново не спите, защото имате да довършвате работа от офиса, да шиете костюм на маруля за тържеството в детската градина, да надувате сто балона за рожден ден или да го играете Феята на зъбките, Феята на неплаченето в градината, Феята на подредените дрешки, Феята на майките феи.

Наивно си мислите, че с тръгването на училище, всичко ще се нормализира. Ха ха! Бясното препускане се превръща в „Need for Speed“ – всяка сутрин, за да не закъснее детето за първия час; всяка вечер, защото занималнята е създадена за всички останали, само не и за родители, които работят до 17.30 в другия край на града.

Не дай си Боже детето да е проявило някакъв талант. Или пък два. Нижат се безкрайно водене, чакане и взимане от школи, уроци, спортни зали, училища и читалища. Овладявате всички олимпийски дисциплини, за да прекосите града три пъти за една вечер.

Междувременно някак се е появило братче или сестриче. Ах, вие – оптимисти такива! Комбинацията бебе и първокласник е като овчарски скок над кактуси – каквото и разстояние да успеете да прескочите накрая пак имате бодли в....... Най-вече от вина. Все някой е пренебрегнат за сметка на другия, все някой е закъснял за училище или за хранене. Все така вашият сън е като видение в пустинята. Още малко и ще го стигнете. Още съвсем малко да пораснат.

Глупости!

Та нали и второто дете преминава през всички гореизброени етапи. Даже при него се регистрират цели три дарования. Талантите при първото дете не само не са замрели, но и те се разгръщат с пълна сила. Овладявате всички щафетни дисциплини. Срещате се по три пъти на ден със съпруга си, някъде из града и обменяте единствено следната реплика: „На ти това дете, дай ми другото.“ После обратно.

Децата растат. Сънят ви все така се клатушка като пияно привидение и се хили зловещо. Нощите ви стават все по-бели, а дните все по-черни. Нямате търпение да заспят всички, за да започнете истинската работа – да си напишете доклада, да проверите домашните, да изпечете сладки за благотворителния базар в училище.

Мислите си, че само още малко да „дръпне“ голямото ви дете и всичко рязко ще се промени. Разбира се, че всичко се променя, само времето ви за сън все още се отмерва със секундарника. Защото с порастването на голямото ви дете, започват и големите ви разговори, и големите обсъждания на филми, ситуации, влюбвания и разлюбвания.

Редят се уроци за кандидатствания, самите кандидатствания, пътувания за концерти и разнородни изяви на даровитите ви деца (на кой пък се метнаха такива). Графикът ви вкъщи е по-червен от този в работата.

Отдавна сте се отрекли от съня, като от демон. Създали сте такива строги правила и разчети, че децата цял един път седмично не закъсняват за училище. И тъкмо започвате бааавно да поемате въздух, когато дъщеря ви, облечена отгоре до долу в тежък рок, ви връчва списък с концертите, които иска да посети до края на годината. Да стоите два часа на едно място, без да правите и координирате нищо, ви се е случвало последно, докато сте били увити в пелени. Казвате с въздишка:

- Разбираш, че няма как да те пусна сама, нито пък да дойда с теб. Но ако си намериш свястна компания, като под свястна разбирам: мъжки пол, над 170 см., математик, отличник, говорещ членоразделно и пишещ грамотно, с черен колан и изкаран курс към БЧК, с доказано чисто съдебно минало на родата му поне до 7-мо коляно, тогава можеш да ходиш, където и когато си поискаш.

Рокът отсреща тръсва тъжна балада:

- Ако беше толкова лесно, щеше ли да има толкова самотни баби с котки, бе мамо!

И така сто години по-късно отново сте тийн, ритъмът подскача между спиралата и пейсмейкъра, обаче детето е щастливо и съвсем скоро свястната компания се задава на хоризонта.

Следващите няколко години безсъние изкарвате със скърцащи по пода нокти в опити да се откъснете от спалнята си и да стоите изправени изобщо. Редят се безкрайни очаквания децата да се приберат от клубове, концерти, гостувания, пътувания. Да минат балове, следвания, сватби... Редят се трескави взирания в телефона по цели нощи, безкрайни тревоги, мисли, страхове. Реди се всичко друго, но не и сън.

И един ден децата вече наистина са големи. Имат свои подредени дни и животи. Градят свои семейства.

И ето – в далечината се задава вашата лична нощ. Тази, в която най-накрая ще се заспите и ще спите тооолкова дълго, както някога в миналия век. Подготвяте се ритуално. Първо разчиствате паяжините от леглото си. После изваждате любимата си възглавница и тя грейва като същинска луна върху тъмните сатенени чаршафи. Накрая се потапяте в това изкусително лоно като в нежна, ароматна вана и започвате съблазнително да примамвате демона – сън. Той никак не вярва в добрите ви намерения и все още обикаля предпазливо около вас. Но вие сърцераздиращо убеждавате и него, и себе си, че вече нищо няма да ви раздели. Прегръщате се като стари приятели, впивате се един в друг, вдъхвате се и никой повече не смее да помръдне.

До звъненето на телефона в 5:

- Мамо, нали не спиш? Ще си имаме близнаци!!! Много съм щастлива и ме е страх. Нали ще ми помагаш?

Скачате от леглото и отхвърляте демона – сън от себе си толкова силно, че той се блъсва в стената и се разбива завинаги на милион парчета, а вие извиквате с все сила в слушалката:

- Веднага лягай да спиш! Чуваш ли ме? Веднага! Аз идвам.

Препоръчваме ви още два страхотни текста от Ина:

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб 

Купон след 40? Задължителен е! 

Може би ще ви е интересно и да разберете дали и вие имате някой от тези 30 признака, че имате "мамешки мозък"