Бих я закарала навсякъде

Автор: Мелани Бишъп

Да се грижа за майка, която страда от деменция, беше много трудно. Иска ми се да можех да го направя отново.

Когато изгониха майка ми от дома в Северна Каролина, защото изисква прекалено много грижи, съпругът ми, Тед, и аз се съгласихме да я вземем да живее близо до нас в Прескот, Аризона.

Тя имаше деменция и беше прекарала няколко години по домове - първо близо до брат ми в Остин, Тексас, а после близо до двете ми сестри в Ашвил, Северна Каролина. Сега беше наш ред. Майка ми не харесваше нито един от домовете, но най-малко харесваше този. Понякога си мисля, че не харесваше и мен.

Едно от малкото неща, които харесваше в Прескот обаче, беше, че отново се среща със старата си кола - Хонда Акорд от 1992г, която ми беше продала преди години, малко след като баща ми почина.

Хондата ѝ напомняше за живота преди деменцията в Остин, където беше църквата ѝ, където имаше приятели. В Прескот я нямаше църквата, нямаше ги приятелите, а единствените ѝ излизания бяха, когато я изведа на фризьор или по задачи. Беше най-щастлива, когато седяхме в Хондата, и се гордееше, че колата някога е била нейна, спомен от някогашната ѝ независимост.

Заради деменцията излизанията ни следваха определена рутина. Винаги викаше “Ау”, докато й помагах да влезе в колата. Сядаше с крака навън и после полека се обръщаше напред, точно колкото да ги вкара и двата в колата. Молеше ме за помощ с колана, а докато ѝ помагах, ми казваше: “Бъди внимателна! Не толкова грубо!”

Когато вече беше наместена, някой от персонала на дома ми подаваше напитката ѝ, марка "Бууст", а аз я подавах на нея. Тя махаше капака, но не и фолиото отдолу и ми я връщаше обратно. Без значение дали отивахме на фризьор или на среща с психиатъра й, "Бууст" винаги я правеше щастлива.

Този ден се бяхме запътили към единствения мол в Прескот. През последните няколко месеца бяхме ходили там, за да ѝ купим тенис обувки, бельо, нощница, както и рокля - все от магазин "Дилардс". Този път обаче пожела да остане в колата.

“Сигурна ли си?”, я попитах. “Ти харесваш "Дилардс".

Беше сигурна. Доверяваше ми се да намеря тоалетното мляко на "Клиник", от което имаше нужда, и без нея.

Отворих прозорците и ѝ казах, че ще бъда бърза.

Не ми харесваше, че я оставям сама в колата, знаейки, че може да забрави къде съм отишла и защо е там без мен, но беше толкова по-лесно да отида сама. Нямаше нужда да вадя патерицата от багажника. Нямаше нужда да ѝ помагам да слезе от колата. Нямаше нужда да търси слънчевите си очила. Нямаше нужда да я чакам, докато ходи бавно зад мен. Без нея, аз тичах.

Константин и Елена

photo 1542402972 008be94b2ba7

Когато се върнах няколко минути по-късно, бях облекчена да я видя на пасажерското място, точно където я бях оставила. Беше наведена напред и ровеше в жабката.

“Хей,” казах аз.

“Много беше бърза,” каза тя.

Дадох ѝ тоалетното мляко, но тя продължаваше да е съсредоточена върху съдържанието на жабката.

“Има ли нещо интересно там?”, попитах я.

Показа ми какво има в скута си: тирбушон, малка отвертка и комплект за първа помощ. “Обикновено държах кеш тук,” каза ми тя.

Помнех. Минаваше през банката, а след това слагаше плика с пари в жабката. Харесваше й да крие кеш на различни места, за всеки случай. Често забравяше, че го е направила и теглеше още. В апартамента й в Остин бях намерила много пликове с банкноти по 20 долара в различни чанти в гардероба  ѝ, както и в чекмеджето за зеленчуци в хладилника.

Тя извади синята чантичка, в която държах застраховката и регистрацията на колата. “Това е полезно”, каза.

Съгласих се.

В денят, в който Хондата окончателно спря без предупреждение, докато шофирах на около миля от дома си, майка ми беше мъртва от три години и половина. Знам това, защото погледнах календара. Емоционално имах чувството, че са минали само няколко месеца. Заради връзката на майка ми с колата си помислих: “Наистина ли? Сега и колата?” Приех го лично, сякаш изведнъж ме беше сполетял лош късмет.

Предположих, че е маслото, което бях забравила да проверя. Като цяло не се грижех добре за колата, но я обичах. Беше принадлежала само на двама човека: на майка ми и на мен. Копие от написаното на ръка споразумение, което съдържаше информация за ежемесечните плащания, които бяха правила, седеше в жабката, в синята чантичка.

“Изплатено”, пишеше на него вече повече от десетилетие, но исках да го запазя. Времето й в Прескот беше толкова по-кратко, отколкото си мислехме, че ще бъде. Беше осигурена финансово да остане в дома още 12 години. След като се премести до нас, тя живя само 11 месеца.

Първо се обадих на пътна помощ, а след това на Тед, който дойде и ми донесе яке, защото със скриването на слънцето ставаше студено. Пътна помощ вдигна колата и я закара до Кент, механикът ни.

Оказа се агренажният ремък, който се е развалил в движение. Кент много нежно ми каза “Няма смисъл да инвестирате толкова много пари, за да оправите толкова стара кола”. Даде ни номера на човек, който може би щеше да ни даде $400, за да я ползва за части.

Попитах дали може да я задържи за две седмици при него, защото щях да пътувам до Калифорния, за да видя племенницата си. Каза ми, че няма проблем; само ще я премести на улицата засега.

Майка ми също почина в движение, без предупреждение. Вървеше от масата към тоалетната, когато падна на земята.

След като се върнах от Калифорния, не исках да се занимавам с колата. Гаражът на механика ни е по пътя, по който минавам всеки ден, но нямах сили да я видя как просто седи на пътя, изоставена, затова всеки път се взирах напред, когато минавах оттам.

Най-накрая Тед ме убеди да я докараме вкъщи. Брилянтно. Как не се бях сетила за това сама? Когато вече беше тук и я виждах всеки ден, когато излизах и когато се прибирах, усещах, че се е върнала в семейството, като някаква част от майка ми.

Тед си търсеше работа тази зима и го бяха поканили на няколко скайп интервюта. Къщата ни не е голяма, затова когато един ден му трябваше малко тишина за няколко часа, реших да отида на паркинга, да седна в старата Хонда и да попиша.

Стани приятел на човек с деменция

photo 1488510420139 a21e0347497e

Облякох се, сложих си дебело яке, шапка, ръкавици и ботуши. Седнах на пасажерското място, където седеше майка ми. Избутах седалката възможно най-назад и покрих скута си с одеало.

Вътре времето беше замръзнало в деня, в който се развали агренажният ремък. Имаше касова бележка от ветеринаря, бележка с указания как да стигна до новия дом на приятели, сдъвкана дъвка в хартийка.

Освободих ръчната спирачка и колата въздъхна. Вече нямаше нужда от това напрежение.

Когато протегнах ръка, за да наклоня седалката назад, пръстите ми напипаха кръгла пластмаса. Беше червената капачка на напитка "Бууст".

Смешно е как нещо такова може да ти навее спомени.

Какво ли не бих дала в този момент, за да мога да чакам, докато майка ми върви дългия си, бавен път към колата. Да я чуя как казва “Ау, внимавай.” Да закопчея колана ѝ, да отворя напитката ѝ, да я видя как доволно отпива. Бих я закарала навсякъде.

Отворих жабката и прегледах съдържанието ѝ: синята чантичка, отвертката, тирбушона, пластмасови вилица и нож. Седях на седалката, сякаш беше скутът на майка ми, погледнах вчерашния сняг и затворих очи.

Не знам колко време съм останала така. Час? Повече? Беше като утроба, като пашкул.

В един момент Тед почука на стъклото, усмихнат, и ми каза: “Влизай вътре. Сигурно замръзваш.”

Не успях да се разделя с Хондата до следващия месец, когато се приготвяхме да се преместим в Калифорния за новата работа на Тед и махането на колата стана просто част от огромния ни списък с неща за правене.

Човекът, който я купи за части, я закачи и я вдигна. Извърнах поглед, за да не гледам.

Препоръчваме ви още:

Всичко, което ни свързва

 Сънувах мама

Ние бяхме и вече не сме

Докато пътувам с автобус...

Последно променена в Петък, 01 Февруари 2019 18:23
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Вдигнете ги тия глави, бе!

Вдигнете ги тия глави, бе!

22 Юли, 2019 Забавно

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Една Неда

Една Неда

21 Юли, 2019 Истории

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Тиганът, без който не можем

Тиганът, без който не можем

17 Авг, 2019 Забавно

Страшна късметлийка

Страшна късметлийка

15 Авг, 2019 Блог

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам