Бих я закарала навсякъде

Автор: Мелани Бишъп

Да се грижа за майка, която страда от деменция, беше много трудно. Иска ми се да можех да го направя отново.

Когато изгониха майка ми от дома в Северна Каролина, защото изисква прекалено много грижи, съпругът ми, Тед, и аз се съгласихме да я вземем да живее близо до нас в Прескот, Аризона.

Тя имаше деменция и беше прекарала няколко години по домове - първо близо до брат ми в Остин, Тексас, а после близо до двете ми сестри в Ашвил, Северна Каролина. Сега беше наш ред. Майка ми не харесваше нито един от домовете, но най-малко харесваше този. Понякога си мисля, че не харесваше и мен.

Едно от малкото неща, които харесваше в Прескот обаче, беше, че отново се среща със старата си кола - Хонда Акорд от 1992г, която ми беше продала преди години, малко след като баща ми почина.

Хондата ѝ напомняше за живота преди деменцията в Остин, където беше църквата ѝ, където имаше приятели. В Прескот я нямаше църквата, нямаше ги приятелите, а единствените ѝ излизания бяха, когато я изведа на фризьор или по задачи. Беше най-щастлива, когато седяхме в Хондата, и се гордееше, че колата някога е била нейна, спомен от някогашната ѝ независимост.

Заради деменцията излизанията ни следваха определена рутина. Винаги викаше “Ау”, докато й помагах да влезе в колата. Сядаше с крака навън и после полека се обръщаше напред, точно колкото да ги вкара и двата в колата. Молеше ме за помощ с колана, а докато ѝ помагах, ми казваше: “Бъди внимателна! Не толкова грубо!”

Когато вече беше наместена, някой от персонала на дома ми подаваше напитката ѝ, марка "Бууст", а аз я подавах на нея. Тя махаше капака, но не и фолиото отдолу и ми я връщаше обратно. Без значение дали отивахме на фризьор или на среща с психиатъра й, "Бууст" винаги я правеше щастлива.

Този ден се бяхме запътили към единствения мол в Прескот. През последните няколко месеца бяхме ходили там, за да ѝ купим тенис обувки, бельо, нощница, както и рокля - все от магазин "Дилардс". Този път обаче пожела да остане в колата.

“Сигурна ли си?”, я попитах. “Ти харесваш "Дилардс".

Беше сигурна. Доверяваше ми се да намеря тоалетното мляко на "Клиник", от което имаше нужда, и без нея.

Отворих прозорците и ѝ казах, че ще бъда бърза.

Не ми харесваше, че я оставям сама в колата, знаейки, че може да забрави къде съм отишла и защо е там без мен, но беше толкова по-лесно да отида сама. Нямаше нужда да вадя патерицата от багажника. Нямаше нужда да ѝ помагам да слезе от колата. Нямаше нужда да търси слънчевите си очила. Нямаше нужда да я чакам, докато ходи бавно зад мен. Без нея, аз тичах.

Константин и Елена

photo 1542402972 008be94b2ba7

Когато се върнах няколко минути по-късно, бях облекчена да я видя на пасажерското място, точно където я бях оставила. Беше наведена напред и ровеше в жабката.

“Хей,” казах аз.

“Много беше бърза,” каза тя.

Дадох ѝ тоалетното мляко, но тя продължаваше да е съсредоточена върху съдържанието на жабката.

“Има ли нещо интересно там?”, попитах я.

Показа ми какво има в скута си: тирбушон, малка отвертка и комплект за първа помощ. “Обикновено държах кеш тук,” каза ми тя.

Помнех. Минаваше през банката, а след това слагаше плика с пари в жабката. Харесваше й да крие кеш на различни места, за всеки случай. Често забравяше, че го е направила и теглеше още. В апартамента й в Остин бях намерила много пликове с банкноти по 20 долара в различни чанти в гардероба  ѝ, както и в чекмеджето за зеленчуци в хладилника.

Тя извади синята чантичка, в която държах застраховката и регистрацията на колата. “Това е полезно”, каза.

Съгласих се.

В денят, в който Хондата окончателно спря без предупреждение, докато шофирах на около миля от дома си, майка ми беше мъртва от три години и половина. Знам това, защото погледнах календара. Емоционално имах чувството, че са минали само няколко месеца. Заради връзката на майка ми с колата си помислих: “Наистина ли? Сега и колата?” Приех го лично, сякаш изведнъж ме беше сполетял лош късмет.

Предположих, че е маслото, което бях забравила да проверя. Като цяло не се грижех добре за колата, но я обичах. Беше принадлежала само на двама човека: на майка ми и на мен. Копие от написаното на ръка споразумение, което съдържаше информация за ежемесечните плащания, които бяха правила, седеше в жабката, в синята чантичка.

“Изплатено”, пишеше на него вече повече от десетилетие, но исках да го запазя. Времето й в Прескот беше толкова по-кратко, отколкото си мислехме, че ще бъде. Беше осигурена финансово да остане в дома още 12 години. След като се премести до нас, тя живя само 11 месеца.

Първо се обадих на пътна помощ, а след това на Тед, който дойде и ми донесе яке, защото със скриването на слънцето ставаше студено. Пътна помощ вдигна колата и я закара до Кент, механикът ни.

Оказа се агренажният ремък, който се е развалил в движение. Кент много нежно ми каза “Няма смисъл да инвестирате толкова много пари, за да оправите толкова стара кола”. Даде ни номера на човек, който може би щеше да ни даде $400, за да я ползва за части.

Попитах дали може да я задържи за две седмици при него, защото щях да пътувам до Калифорния, за да видя племенницата си. Каза ми, че няма проблем; само ще я премести на улицата засега.

Майка ми също почина в движение, без предупреждение. Вървеше от масата към тоалетната, когато падна на земята.

След като се върнах от Калифорния, не исках да се занимавам с колата. Гаражът на механика ни е по пътя, по който минавам всеки ден, но нямах сили да я видя как просто седи на пътя, изоставена, затова всеки път се взирах напред, когато минавах оттам.

Най-накрая Тед ме убеди да я докараме вкъщи. Брилянтно. Как не се бях сетила за това сама? Когато вече беше тук и я виждах всеки ден, когато излизах и когато се прибирах, усещах, че се е върнала в семейството, като някаква част от майка ми.

Тед си търсеше работа тази зима и го бяха поканили на няколко скайп интервюта. Къщата ни не е голяма, затова когато един ден му трябваше малко тишина за няколко часа, реших да отида на паркинга, да седна в старата Хонда и да попиша.

Стани приятел на човек с деменция

photo 1488510420139 a21e0347497e

Облякох се, сложих си дебело яке, шапка, ръкавици и ботуши. Седнах на пасажерското място, където седеше майка ми. Избутах седалката възможно най-назад и покрих скута си с одеало.

Вътре времето беше замръзнало в деня, в който се развали агренажният ремък. Имаше касова бележка от ветеринаря, бележка с указания как да стигна до новия дом на приятели, сдъвкана дъвка в хартийка.

Освободих ръчната спирачка и колата въздъхна. Вече нямаше нужда от това напрежение.

Когато протегнах ръка, за да наклоня седалката назад, пръстите ми напипаха кръгла пластмаса. Беше червената капачка на напитка "Бууст".

Смешно е как нещо такова може да ти навее спомени.

Какво ли не бих дала в този момент, за да мога да чакам, докато майка ми върви дългия си, бавен път към колата. Да я чуя как казва “Ау, внимавай.” Да закопчея колана ѝ, да отворя напитката ѝ, да я видя как доволно отпива. Бих я закарала навсякъде.

Отворих жабката и прегледах съдържанието ѝ: синята чантичка, отвертката, тирбушона, пластмасови вилица и нож. Седях на седалката, сякаш беше скутът на майка ми, погледнах вчерашния сняг и затворих очи.

Не знам колко време съм останала така. Час? Повече? Беше като утроба, като пашкул.

В един момент Тед почука на стъклото, усмихнат, и ми каза: “Влизай вътре. Сигурно замръзваш.”

Не успях да се разделя с Хондата до следващия месец, когато се приготвяхме да се преместим в Калифорния за новата работа на Тед и махането на колата стана просто част от огромния ни списък с неща за правене.

Човекът, който я купи за части, я закачи и я вдигна. Извърнах поглед, за да не гледам.

Препоръчваме ви още:

Всичко, което ни свързва

 Сънувах мама

Ние бяхме и вече не сме

Докато пътувам с автобус...

Последно променена в Петък, 01 Февруари 2019 18:23
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам