Автор: Невена Митрополитска

“Това на кой език е?“ - пита ме майка ми, подхващайки книгата. Прехвърля я от едната в другата ръка, върти я, взира се в произволна точка в нея. Прави го от време на време, веднъж на няколко седмици. Една и съща книга – лежи на бюрото ѝ от четири години. „На български“ - отвръщам. „На родния ти“ - премълчавам. Разлиства я до втора страница и я оставя обратно, за да не се сети за нея през следващите няколко седмици. Като я гледа човек, трудно би допуснал, че книгите са ѝ били страст от детството, че си е изкарвала хляба, редейки думи в редакция, а нощем е поглъщала томче след томче. Сега книгите за нея са мъртви, нямат повече място в живота ѝ. Ние обаче – книгите, майка ми и аз, споделяме обща история. И най-важното е, че все още я пишем.

Първите ми срещи с книгите започнаха в нейно присъствие. Лягахме с мама на двойното легло – на една възглавница и двете, тя отваряше книжката, гушваше ме и се отнасях. Не се случваше често – тя бе много заета, но пък беше прекрасно. Приказките на Николай Райнов, японски приказки, индийски приказки. Когато станах първолаче и се опитвах да чета сама, ми беше трудно и неприятно. Сричах, сричах и все си търсех повод да прекъсна. Бях във втори клас, на масата се беше появила нова книга – „Островът на съкровищата“, и рекох само да надникна в нея. Надникнах и така се унесох, че забравих, че е трудно да навързваш буквите. Този ден се оказа важен за мен – с него започна моята любовна история с книгите.

Защо не разбрах по-рано?

Да, това беше моя любов, моя история, но в нея майка ми винаги присъстваше. Деликатно, ненатрапчиво. На пътя ми се появяваха книги. Просто изникваха в дома ми на местата, където най-често се въртях. И аз ги откривах. Сама. И посягах към тях. А после – към следващите. „Скарамуш“, „Ямайски марони“, „Чичо Томовата колиба“. Постепенно темите и лексиката се променяха : „Трима другари“, „Цитаделата“, „Анна Каренина“. Годините минаваха, аз срещах и други любови – във вид на занимания или хора. Разбира се, и книгите ме следваха – все по-често разменяни между приятели и лично закупувани. Вече имах вкус, можех и сама да правя своя избор.

С майка ми бяхме много близки, за мен тя беше едно неотлъчно предано присъствие, усещах я около себе си като аура от грижа и любов. Баща ми бе починал, аз бях единственото ѝ дете и след като се пенсионира, единственият ѝ смисъл. Вървях по пътя си: създадох семейство, станах майка, отглеждахме децата си, следвах, завърших, работех. Тя приключи с кариерата си, помагаше ми и се радваше на внуците. Живеехме заедно и се разбирахме добре. Емигрирах със семейството си и не след дълго тя ни последва. И то – разбирателството, също ни последва – и в новата страна, и в новия ни дом. Вярвах, че ще ни съпътства, докато сме живи. То обаче имаше край.

Не разбрах кога е започнало. Стана неусетно. Напрежението помежду ни започна да расте. Трудно ми беше да определя причината: тя като че ли бе станала друг човек. Отношението ѝ към мен също се бе променило. „Консуматорско, без обич“ - хрумваше ми понякога и в същия миг яростно отхвърлях тази мисъл. Та как така, нали имах най-отдадената майка: мила, тактична, любяща. Майчица – златна сенчица. Но онази тежка мисъл отново се завръщаше. Междувременно тя започна често да забравя: котлона – включен, водата – пусната, тоалетната – непочистена. Отдавах го на възрастта ѝ – вече доста напреднала, обаче... Като че ли не с всички нейни връстници се случваше това.

Бих я закарала навсякъде

И когато напрежението се нагнетяваше, единственото, което го разсейваше и ни сближаваше отново, бяха книгите. Често четяхме една и съща, обсъждахме я и в тези мигове забравяхме за противоречията. Междувременно написах първия си роман – в младостта си тя бе мечтала за същото и се радваше за мен. И когато стигнах до редакциите, тя – старата редакторка, ми се притичаше на помощ. И пак ставаше оная отдадена майка, която бях познавала и толкова ми липсваше.

Но работата ми по романа приключи, а животът продължаваше. Проблемите – също. Прибирах се вкъщи с натежало сърце. Спирах се за миг пред вратата и поемах дълбоко дъх, преди да я отворя. Казвайки на майка си „Довиждане“, изпусках въздуха и се отпусках. Критиките към мен не спираха. Хлябът беше или твърд, или клисав, а понякога горчеше. Домашният се ронеше, купешкият не струваше. Манджите – или пресолени, или безсолни, или преварени, или недоварени. Болеше я кръстът, а за това бях виновна аз. Не ѝ бях осигурила пенсия в новата страна. Позволявах си да отида на кино, без да я поканя. Месото ѝ не било като нашето (сервирах ѝ го нарязано), лекарите ѝ (избрани от мен, от кой друг?) не били никакви лекари. Ден след ден, след ден. И това бе единствено към мен – за останалите тя бе една блага старица. Цялото ѝ недоволство от старостта и болежките се концентрираше в мен. Обвинително вдигнатият ѝ пръст сочеше неизменно към мен.

Междувременно започнаха да ѝ се случват странни неща. Взе да си говори сама през нощта. Веднъж излезе след полунощ и я намерихме на вратата на съседите. Започнаха халюцинациите – привиждаха ѝ се хора и сцени и не вярваше, че само тя ги вижда. Оплакваше се, че през нощта са я дрогирали, за да я ограбят. Не беше винаги така – в началото бяха редки кратки епизоди, след които се държеше по обичайния си (адекватен) начин. Всъщност обичайният ѝ начин бе съвсем необичаен за оная майка, която бях имала някога. Заведох я на лекар и научих диагнозата: деменция, тогава още в лека форма. Това в началото ме облекчи – поне разбрах откъде е промяната, която отдавна забелязвах в нея. Облекчението ми обаче беше кратко.

Приблизително по същото време зрението ѝ рязко се влоши и операциите, които ѝ направиха, както и имплантираните мощни лещи, не помогнаха. 95 процента слепота – това бяха сухите факти. Помня последната книга, която ѝ подарих – същата, която лежи на бюрото ѝ вече четири години – как безпомощно я въртеше в ръцете си, поднасяше я към прозореца, взираше се през лупата. Така и не стигна до втората страница. Със слуха бе зле отпреди това, не можа да свикне със слуховите апаратчета. Думите започнаха да се изтриват от паметта ѝ. Опитът да изслуша аудио книга завърши с провал. Бе дошъл краят на една дълга и вълнуваща история – тази на майка ми с книгите.

Константин и Елена

Странна болест е деменцията. В зависимост от поразения сектор на мозъка има различни проявления. Едно от тях е промяната на личността – при майка ми с това се започна. Чувала съм, че някои от страдащите бавно потъвали в блажено неведение, но мисля, че това е изключение. За майка ми, която е човек борбен, властен, енергичен, ярък, естествен лидер, свикнала да е в центъра на живота, да помага, да разчитат на нея, това е мъчително пропадане. Постоянно да губиш контрол над живота си – ето това е деменцията. Да те лишават от любимите ти неща едно по едно, вероломно и неумолимо. Обичаш да готвиш – ограничават те. Обожаваш да хванеш метрото и да скиториш из града – забраняват ти. Искаш да си грабнеш шапката, да хванеш самолета и да си отидеш за ваканцията в родината – не те пускат сама. И какво може да се очаква от един борбен човек при тези обстоятелства? Да се опълчи, разбира се! Да отхвърли игото, да строши клетката, да разкъса веригите и да извоюва свободата си. В дома ни се разгърна истинска борба за независимост. Врагът бях аз – нямаше друг кандидат да отговаря за нея. Битките следваха една подир друга и тя се хвърляше яростно в тях. Изпаднах в абсурдното положение да ме вкарват в тази неприятна роля – майка на майка си, и в същото време да поемам съпротивата на тази, за която го правя. Като започна да губи ориентация в градския транспорт, се наложи да ѝ забраня да пътува сама. Отне ми не месеци, а години всекидневни разправии. Когато я помолих да ми се обажда преди къпане след няколкото наводнения (напоследък я настаних в съседен апартамент), това ми костваше неистови протести. За прибирането ѝ по светло – също. Според нея аз ограничавам свободата ѝ единствено от желание да я командвам. Аз – майката на две минали пубертета деца и на две навлизащи в него, която мечтае да зареже всичко и да хване гората. Когато гериатърът ѝ ми напомни, че е време аз да ѝ давам хапчетата, вдигнах рамене: „Докторе, сега не мога да поема нова битка, все още за градския транспорт се разправяме“. „Разбирам“ - кимна ми и ми се усмихна тъжно. Е, и на тази битка ѝ дойде редът, след като започна да си губи лекарствата.

Разказът на една дъщеря

Понякога съм вярвала, че съм претръпнала, но постоянно се намираше нещо, от което раната пак да прокърви. Когато се опитваше да ме скара с дъщеря ми и чакаше да се обърна, за да почне да ѝ прави знаци. Когато ми казаха, че дори на приятелите ми разправяла небивалици за мен. Когато виждах, че ги вярва. И знанието, че е болна, че параноята е симптом на болестта ѝ, че това не е тя, че това е деменцията, е само теоретично. Това знание докосва съзнанието ми, но не стига до сърцето.

Липсва ми майка ми – оная моя майка, която ме обичаше. Която нямаше деменция. Липсва ми нежното ѝ „Вене“, „Венушка“, загрижеността ѝ за мен, която някога дори ми досаждаше, топлата ѝ усмивка. И разговорите ни за книги ми липсват. Един от любимите ѝ романи от младостта ѝ е бил „Сага за Форсайтови“ на Голсуърти. Веднъж, когато усещах липсата ѝ особено силно, реших да го прочета с надеждата да се докосна отново до нея, до истинското ѝ аз. Като стигнах частта с последните дни на Джолиан старши, се разтреперих. Прочетох я докрай, после отново, грабнах лист и химикалка и без да знам защо, започнах да преписвам. Отидох при майка ми и когато тя най-после разбра какво чета, очите ѝ се озариха. „Много я харесвам. Имаше една част, която беше много силна – за смъртта на стария“. Разплаках се, тя не разбра за какво. Седемдесет години след като я беше прочела, при мозък, разяден от деменция, при толкова разпилели се от паметта ѝ думи тази книга беше оцеляла в нейното съзнание. И двете с нея, майка и дъщеря, разделени от седем десетилетия – аз в настоящето – уморената жена на средна възраст, и тя в миналото – замечтаното възторжено момиче, бяхме открили заедно любимата ни сцена. Прочетох ѝ някои откъси – дума по дума, повтарях всяка по няколко пъти. „От всички мъчнопоносими неща най-мъчнопоносимото за човек, свикнал да налага волята си, е да я загуби. Природата го бе уловила в мрежата си и той се мяташе насам-натам като нещастна риба, без да намери изход, нито възможност да я скъса.“ И после: „Непоносимо е да те изтикват полека, без право да роптаеш; да живееш, когато волята ти е в чужди ръце, които я превиват с грижовност и любов“. Не знам каква част от това разбра, но в тези мигове тя беше с мен – тя, моята истинска майка.

Аз и мама вървим към последната страница на нашата история. Пропадаме към последната ѝ страница. Как искам тя да има хубав край – както е във филмите и в книгите. В сетния ѝ час да държа ръката ѝ, да си кажем колко се обичаме, да ѝ благодаря, да си простим. Или поне да бъде както се случи с баща ми – без красиво сбогуване, но с обич, а за мен и с вяра, че той ме гледа отгоре с любов. Не е така при мен и майка: аз държа мрежата със сетни сили, аз съм мрежата, а тя се мята в нея и се мъчи да я скъса. Питам се дали ще удържа. Моля се да удържа.

Напоследък си мисля да посегна към руската класика – другата литературна любов на мама от младостта ѝ. Ще се срещна пак с княз Мишкин и Наташа Ростова, ще извадя цитати и ще ѝ ги прочета. И тогава току-виж очите ѝ ще засияят отново, духът ѝ ще излети от болното тяло и ще се слее с моя в майчинска прегръдка. Ще го направя, все още има надежда. С нея все още пишем нашата книга.

Препоръчваме ви още:

Ние бяхме и вече не сме

За нашите стари деца

Единствената майка, която някога ще имам