Единствената майка, която някога ще имам

Автор: Мария Пеева

Днес мама има рожден ден. Става на 77 години. Не й личат, младолика е. А ако питате нея, най-вероятно ще ви каже, че е на 17.

И в известен смисъл ще е права.

Мама има деменция. Само преди няколко години беше една съвсем обикновена баба, която приготвяше пиле с картофи и баварски крем за внуците си. Предпазлива баба с високо кръвно и лош холестерол, която се обличаше в дебели жилетки и нахлузваше плътни чорапи. Притеснена баба, която звънеше всеки ден да чуе как сме, че даже и по два пъти, ако по новините кажат, че в София е станала катастрофа или е завалял проливен дъжд. Грижовна баба, която печеше курабийки на внуците си (ех, какви курабийки правеше), носеше си домашните пантофи в найлоново пликче в чантата и ми правеше забележки за бешамеловия сос. 

Освен баба на децата ми, тя е и моята майка, единствената, която имам и някога ще имам. (Помислете си само - човек може да има много деца, много връзки, много семейства, много приятели. А майка има една… Колко важни ни прави това в живота на децата ни, каква радост е майчинството, но и каква отговорност…) Но да се върнем на моята майка. Майката, която беше толкова критична към мен, но за която бях смисъл на живота. От която се криех, че пуша почти до трийсетгодишна, но която идваше да се грижи за синовете ми винаги, когато имам нужда от нея. Да, по нейния начин, с притеснения, със забележки. Но също и с обич и всеотдайност. Със сърце. Както някога се грижеше за мен.

Казвала ли съм ви колко обичах да боледувам като дете? Беше ми толкова хубаво мама да се грижи за мен, докато лежа и чета книжки. Бях готова да изтърпя дори компресите за болно гърло, гаргарите и противните чайове. Никога не съм се чувствала толкова глезена и обичана, колкото когато карах поредната ангина. Сега като се замисля, може и нарочно да съм се разболявала. Но вече отдавна не съм дете и мама вече отдавна не е моята болногледачка. Ролите се размениха.

Мама стана младо момиче. 

За някои думата деменция звучи много страшно. Спомням си първия път, когато мама не ме позна, когато осъзнах, че изобщо е възможно собствената ти майка да не те познава. Бяха в София, вече знаехме, че нещо не е наред, водих ги на изследвания - и нея, и татко. А една вечер, точно на Свети Валентин (разказвала съм ви тази история), тя ми заяви, че иска да си ходи в Пловдив, децата й щели да се тревожат за нея.

- Кои деца, мамо? Ти имаш само мен.

Тогава плаках за първи път.

После плаках, когато каза на сина ми, че тоалетната хартия е свършила, да повика камериерката. После си поплаках, и когато му сподели, че някаква чужда жена, съседка или колежка, излязла с нейния Динко. После плаках, когато и двамата казаха на психолога, че нямат деца.

Знаете ли колко е странно да чуеш родителите си, за които винаги си била центърът на света, да кажат, че нямат деца? Сякаш никога не си съществувала, сякаш целият ти живот е бил техен сън, от който се събуждат, и теб вече те няма. Изведнъж се чувстваш… не сираче, не, това не е точната дума. Чувстваш се… никоя. Хората, които цял живот са те закриляли, обичали, подкрепяли, вече не те помнят. Не само че не те познават, но и никога не си била част от живота им. Теб те няма и споменът за теб го няма. Заличена си. От най-близките си хора.

59550543 279447566344055 2293348107536039936 n

И това мина. Научих се да приемам болката, да не споря, да не им напомням коя съм. Ако се сетят, добре. Ако не, мога да бъда всичко за тях. Колежката, приятелката, съседката, камериерката. Всичко, което поискат. 

И когато я приех, деменцията се оказа не чак толкова страшна. В тази болест няма болка. Мама вече няма лош холестерол, нито високо кръвно. Облича се като младо момиче, винаги е гримирана, с обеци и няколко гривни. Обича дрънкулки и всеки път й нося по нещичко. Преди две седмици си хареса розови обувки с цветенца по тях. Купих й ги. Нямате представа колко се зарадва. Не се е радвала толкова дори на перлите, който преди години й бях купила за юбилея. Тогава ми обясни, че няма нужда, твърде скъпи били. “Но аз ти ги купувам, защото те обичам, мамо, просто се зарадвай, моля те.” Не й го казах, по онова време не говорех такива неща. Би го приела като неуместно разнежване. Сега мога да й кажа всичко.

Тя не е на 17, но се радва на живота като седемнайсетгодишна. Нима това е страшна болест? Вече не е критична, не е мнителна, не се притеснява за хилядите дреболии, които я тревожеха преди. Разказвам й за децата, за грижите си, а тя просто се усмихва.

- Всичко ще се нареди. Децата боледуват, после оздравяват. Лошото минава.

Каза ми го, преди да оперират моето внуче (и нейно правнуче) от тумор.

И наистина лошото мина.

Забелязвам промяна и в себе си, не само в нея. Едно време, когато беше здрава, я наричах “майко”. Винаги съм й казвала така, през целия си живот, още от дете. Не “мамо”, а “майко”. Не знам какво биха отсъдили психолозите за това. Вероятно, че е била малко по-студена отколкото трябва, или малко по-взискателна. Все едно. Откакто се разболя обаче, някак неусетно и неумишлено, започнах да я наричам “мамо”. 

Не знам дали тя се отдалечава от мен, но аз се сближавам с нея. Никога не съм се чувствала толкова спокойна в разговорите ни. Най-после имам майка, която може да ми бъде и приятелка. Напрежението, нуждата ми да се доказвам, нуждата й да ме напътства, всички негативни нюанси в отношенията ни ги няма. Сега сме просто две жени, свързани от кръв и болка. И обич. Коя е майката, коя е дъщерята, има ли значение в крайна сметка? Не и за нея.

Днес мама има рожден ден, а дори не го знае. Ще й занеса най-красивата торта, с много плодове, винаги е предпочитала плодовете пред шоколада (виж, това го помни). Някога тя правеше торти за мен, а татко ги украсяваше. Имала съм торта-таралеж, торта “Ден и нощ”, торта гараш, торта Шарлота, торта парфе и още много-много торти, винаги различни. И на всяка имаше свещички, по една за всяка година. 

На тортата на мама няма да има 77 свещички, нито 17. Ще има само една. За днешния ден, в който ще сме заедно и който тя няма да запомни.

Но ще се почувства добре в този ден, в този миг, ще се почувства обичана. От мен - нейната камериерка, приятелка, колежка, съседка, и ако имам късмет, дъщеря.

А аз ще се почувствам щастлива, че съм занесла торта и радост. На нея. 

Единствената майка, която някога ще имам.

18739720 1252499594848317 6428207697545593301 n

 

*********

Не знам дали сте чели На път към дома. Опитвам се да видя света през нейните очи, да видя себе си както ме вижда тя...

 

Последно променена в Сряда, 08 Май 2019 01:47
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Мамо, защо?

Мамо, защо?

23 Окт, 2019 Възпитание

Изборите вкратце

Изборите вкратце

29 Окт, 2019 Татко Калоян

Убиецът Хелоуин

Убиецът Хелоуин

31 Окт, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам