Автор: Мая Цанева

Наскоро срещнах позната, която очаква дете. Тя е на възраст около 30-те, има добра работа, живее в постоянно движение на ума и тялото. Със съпруга си са заедно от няколко години. Много се зарадвах, че са решили да станат родители. Казах ѝ само едно: „Много хора ще те съветват различни неща. Ако приемеш една препоръка от мен, тя би била - заложи на „спокойствие и силна храна“. Тя ме погледна неразбиращо, но нямах време да ѝ разкажа историята, която ще напиша сега.

Вероятно съм го казвала, писала и преди, но аз станах майка, когато ми писна да очаквам, че „интересните времена“ от известното китайско проклятие ще приключат. Бях наясно, че изтича поредният ми срочен договор за работа, не ставах по-млада, а все по-често „потъвах“ дълбоко заради незначителни неблагополучия. И така, през 2013 г. - годината на „кой“, на протестното ваканцуване, на пролетта и лятото на нашето недоволство, аз бременеех и се питах тревожно: „И сега накъде?“.

И така, синът ми се роди, животът ни се промени, приоритетите също, но все още се поздравявам наум за смелостта, че скочихме в дълбокото в момент, когато нито знаехме „кой“, нито „какво“ ни очаква, но имахме бегла идея „защо“.

Шест години по-късно, или поне от година, аз къде открито, къде тайно изразявам своя копнеж отново да стана майка. Засега обаче не го планираме, защото не съм уверена, че искам и второ мое дете да живее в настоящите интересни времена.

Аз съм на 41 години. Имам прекрасен съпруг, невероятен син и работа, която харесвам. Домошари сме и бих казала, че все повече се превръщаме в еснафи в добрия смисъл на думата – искаме да влезем в клуба на т.нар. „средна класа“ и да не сме толкова силно зависими от решенията на политици, администрация и обстоятелства извън нашия личен избор и принос към обществото.

Моите родители са живели поне половината от живота си в относителните и измамни стабилност и спокойствие отпреди 1989 г. Вероятно тогава са се раждали повече деца, имало е повече градини и гарантирани места в тях, нямало е опашка за записване в първи клас, но „под щанда“ е било същото като сега.

Живот по мярка

Колко от родителите ни са разбрали за Чернобил? Колко скрити безработни е имало? Колко деца са били изоставяни? Едва сега разбираме цената на измамната стабилност, от която всички излязохме напълно неподготвени за интересните времена, които се случиха.

Защо тогава е имало повече деца? Може би защото всички сме били тук, а не навсякъде по света, свободни да търсим спокойствието и силната храна за прогнозируемо бъдеще за нас и децата ни.

И ето ни сега, ние, новите родители, които имаме свободата и технологията, които да ни позволят да променяме света според най-смелите ни мечти, сме в капана на краткосрочна перспектива, която ни спира да се развиваме и да имаме още деца. По-лошо, май това е и наш избор.

Всяка година, по същото време, чета за това как няма места за децата в детските градини, за схеми за влизане в училище по втория начин. Тъкмо забравих за вълненията по прием в детската градина и скоро ни предстои да нагазим в тинята по избор на училище.

Всяка година, по всяко време, разбирам за поредната корупционна схема, за „врътки“ във властта. Един ден, когато внуците ни преглеждат онлайн медиите от времето ни, вероятно ще решат, че сме живели в блато от дребнострастие.

Истинските съвременни будители и пазители на духа са тихи и ги броим на пръстите на ръката си, гръмогласните шутове на властта – много. Призраците на миналото са зомбита, които манипулират избора на настояще и бъдеще.

Единствено ипотеките са с перспектива 25-30 години. Повечето пари са "бързи" и не носят удовлетворение. Аз искам обикновена еснафска перспектива от 20 години, през които да вървя уверено, а да не се оглеждам за „предизвикателства“.

Някой Божи ден...

На всеки четири години гласувам, но промяната, която да ми подскаже, че интересните времена приключват и мога спокойно да се нарека представител на средната класа, се отлага. Аз се уморявам да чакам и времето за деца отминава. Колосът на стабилността на глинени крака ме кара да се чувствам все по-застрашена, че ще се разпадне върху бъдещето на детето ми, точно когато си мислим, че сме добре.

Има и добри новини. Интересните времена се помнят, те са нещо, за което след няколко години ще спорим как да ги опишем в учебниците по история и всеки ще има своята истина. „Да, бях там“, ще казваме къде с гордост, къде мънкайки, но го преживяхме, нали?

Те създават неочаквани герои. Всъщност ние сме такива – все още ни пука какво се случва отвъд крайната дата за кредита, сметката за тока, лесните пари, лотарията за щастие за по 2 лв. талончето. Случват се чудеса, но колко магия е нужна, за да преминем прехода към хубавото време? Ще си износим и родим промяната, но защо и децата ни да понесат този товар?

Интересните времена ни дадоха интернета, социалните мрежи, Терминал 1 към местата, където да потърсим спокойствие и силна храна. И да се върнем, ако искаме. България е там, където има българи. Имаме свобода!

Но краят на интересните времена се отлага за неопределено време и аз поздравявам искрено всеки, който не вярва в измамната сигурност на битието ни, и скача в дълбокото, за да създаде нещо, в което да вярва и заради което да се стреми към хубавото време.

Вероятно някой от вас ще каже: „Колко патетично! Навсякъде е така. Светът е нестабилен, но сме живи и здрави, нали?“. Да, тук сме, но моля, отговорете ми на въпроса: Колко пъти сте си казвали: „Спрете Земята, искам да сляза!“?

Пожелавам на тази моя позната спокойствие и силна храна, за да създаде за детето си перспектива, която да достигне до края на интересните времена.

Препоръчваме ви още:

Пролетно разчистване на мечтите

Решението

Всичко, което ни свързва