„Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД, „Софийска вода“ АД и „Мото-Пфое“ – спонсори на „Вечер на добродетелите 2017“

Домакин и специален добродетел за поредна година е Sofia Event Center

За четвърта година, специален домакин на най-голямото благотворително събитие на фондация „За Нашите Деца“ е Sofia Event Center, които предоставиха уникална по рода си, мултифункционална зала, с 360-градусова проекция. Благодарение на целия екип на Sofia Event Center, техния висок професионализъм и отдаденост към каузата на фондация „За Нашите Деца“, гостите ще имат невероятната възможност да се насладят на една неповторима видео-приказка, провокация за всички техни сетива.

За осми път Генерален спонсор на „Вечер на добродетелите“ е „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД. Освен дългогодишното партньорство за „Вечер на добродетелите“, „Дънди Прешъс Метълс Челопеч“ ЕАД помага за сбъдването на много мечти, сред които създаването на Комплекс за ранно детско развитие, построяването на „Детска къща“, пилотирането на приемната грижа в България и др.

Златен спонсор на „Вечер на добродетелите 2017“ е „Софийска вода“ АД. Дружеството подкрепя каузата на фондацията всяко дете да расте в сигурна семейна среда от 2011 г.. Във всички офиси за обслужване на клиенти са поставени дарителски кутии, средствата от които се инвестират в предотвратяване на изоставянето на деца в родилните отделения.

Тази година фондация „За Нашите Деца“ и „Софийска вода“ АД сключиха споразумение за дългогодишно сътрудничество, в продължение на което бяха разпространени 160 000 флаери сред абонатите с информация за кампанията за насърчаване на индивидуалното дарителство „Коледа по никое време“.

Сребърен спонсор са приятелите на фондацията от „Мото-Пфое“. Компанията е с дългогодишни традиции в корпоративната социална отговорност и е доказала, че споделя ценностите в сферата на детското благосъстояние. През 2014 г. управителят Атанас Фурнаджиев връчи на изпълнителния директор Иванка Шалапатова ключовете от чисто нов Ford Focus, който за фондация “За Нашите Деца“ се превърна в „Автомобилът на надеждата“. 

За благотворителното наддаване на миналогодишното издание на „Вечер на добродетелите 2016“, „Мото-Пфое“ предостави безвъзмездно уникален планински велосипед Volvo, който бе откупен за 2500 лв. За тазгодишния търг г-н Фурнаджиев дари тениска на Антони Марсиал - нападател от националния отбор на Франция и най-скъпо платеният тийнейджър при трансфер през 2015 година в историята на футбола.

Фондация „За Нашите Деца“ благодари за верните партньори - Sofia Event Center, „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД, „Софийска вода“ АД и „Мото-Пфое“. Само за първите 6 месеца на 2017г. благодарение на устойчивото им партньорство и със съдействието на всички корпоративни, институционални и индивидуални дарители, фондацията успя да помогне на над 1000 деца, с което броят на подкрепените деца и семейства от създаването на фондацията, надхвърли 10 000.

Съпричастието на такива добродеятели, които припознават ценностите на "За Нашите Деца" и вярват, че всяко дете заслужава щастливо детство, може да бъде постигната трайна положителна промяна в живота на още хиляди деца и семейства.

Препоръчваме ви още:

За да няма деца от "дом" 
109 деца спасени от осиновяване 
Мисия "приемен родител"

Преди седмица бях на премиерата на тази книга. Залата беше пълна с хора, някои плачеха, други се усмихваха. Мнозина споделиха личните си истории. Авторката е психолог, да. Но освен психолог, тя е и човек, който лично е преминал по пътя на осиновеното дете - от гнева към прошката.

Помолих я да ми прати този откъс с надеждата посланието да достигне до вас. И най-вече до тези, които по един или друг начин участват в сложния триъгълник на отношенията между родители-осиновители, осиновени деца и биологични родители.

Благодаря ти, мамо

Пътят на осиновения от гнева до прошката

(откъс от книгата на Дора Прангаджийска)

Не знам абсолютно нищо за раждането си!

Нито за произхода!

Нито какви са били биологичните ми родители – българи или чужденци, млади или стари, болни или здрави… дали са се обичали или не...

Не знам с любов ли съм създадена, желана ли съм била...

Нито как се е чувствала биологичната ми майка, докато съм била в утробата ѝ и какво е изпитала при раздялата ни – тъга, скръб или може би облекчение...

Дали сама е взела решение да ме остави или е нямала избор...

Не знам имам ли братя и сестри, кръвни роднини…

Нито дори живи ли са биологичните ми създатели... и питали ли са се някога къде съм...

Помнят ли, че ме има на този свят, или са ме изтрили от съзнанието си...

Не знам жива ли е биологичната ми майка…

Какво чувства и какво мисли за мен...

Дали се страхува да не нахлуя в живота ѝ...

Споделила ли е за моето съществуване на семейството си...

Не знам Коя съм, Каква кръв тече във вените ми, Какви завещания са оставили в мен прародителите ми...

И още толкова много неща не знам...

Толкова много въпроси ме вълнуват и искам да разбера отговорите…

А това може би никога няма да се случи...

Мама почина преди двайсет и шест години, а татко преди четиринайсет. Навярно са имали някои от отговорите, които днес търся, но са решили да не ми разкриват ТАЙНАТА. Роднините ми отричат да знаят каквото и да било, затова ще разказвам от името на тази, която предполагам, че съм. Извинете ме, ако ви подвеждам, но всичко, което ще споделя, е моята реалност, моята истина, защото нямам друга...

***

Предполагам, че съм оставена за осиновяване веднага след раждането. Гледайки първите си снимки, стигам до заключението, че съм осиновена скоро след това. Вярвам, че съм посрещната с много любов. За това ми говорят спомените за баба и дядо в Луковит, за роднините ми, които толкова обичам и днес, за приятелите ми там, които ме посрещат и с огромна обич приготвят от любимите ми пълнени чушки и пържени домати, ароматът на които ме връща към най-съкровените и мили моменти.

Винаги съм се приемала като всички останали деца. Много пъти съм чувала обаче за себе си „онова взетото“ или „онова храненичето“, но някак оставях тези думи да преминават покрай мен като заблудило се хвърчило, което ме докосва, но отлита надалеч и сякаш забравях за него. Днес си мисля, че това е било вид защита от болката.

Сякаш не усещах потребност да говоря за осиновяването, да задавам въпроси и да търся истината. Като че ли живеех върху една спокойна, привидно комфортна повърхност и нямах желание да видя скритото. Интересът към това коя съм се появи, когато започнах личната си терапия или иначе казано – пътуването към себе си. И колкото повече се срещах със себе си, толкова желанието да разбера произхода и корените си се засилваше.

Преди да се занимавам с психотерапия, никога не съм осъзнавала огромното значение на физическата връзка майка-дете. Дори не съм подозирала, че ранното и внезапно отделяне на бебето от мама може да предизвика толкова сериозна и дълбока травма в детето, че тя да бъде определяща за поведението през целия му живот.

Нанси Нютън Верие - американски клиничен психолог и майка, осиновила дете, нарича тази травма Първичната рана (Нанси Верие, „Първичната рана. Да докоснем света на осиновеното дете”, София, изд. „ЛИК“, 2005.) Тя изследва задълбочено психиката, страховете и поведението на осиновените хора и открива много прилики между тях, произтичащи именно от раздялата с биологичната майка и от факта, че са оставени за осиновяване. Запознавайки се все по-задълбочено с динамиката на вътреутробния период и на първите седем години, през които се формира характерът на човек като следствие на травмите и свързаните с тях базисни страхове (най-вече на първите две години, наречени доАзови фази), откривам все повече характерни за осиновените хора особености, произтичащи от ранната и внезапна раздяла.

Общувайки с много родители, осиновили деца, оставам с впечатлението, че повечето отричат съществуването на тази травма, определят дъщерите и синовете си като всички останали и пренебрегват особеностите им. Като че ли, чувайки думата травма, се плашим, отричаме я, намираме обяснения, които да докажат отсъствието ѝ. Затова ми се иска да говоря. Иска ми се да внеса повече яснота за последиците от тази раздяла, но и да донеса успокоение на родителите.

Характерът на всеки от нас е следствие от преживяванията ни през първите седем години. Някои от тях са болезнени за детето, макар и родителят да не си дава сметка за това. Точно тези болезнени преживявания в психотерапията наричаме травми. Всеки от нас e имал такива в различен етап от своето развитие. Получаваме ги дори в най-любящото семейство, защото всички родители по един или друг начин грешат. Разделянето от мама веднага след раждането е травмиращо. Но това не важи само за оставените за осиновяване, а такава рана е възможно да имат и много други деца, отделени от майката по една или друга причина.

Ние осиновените, носим тази Първична рана, запечатана в тялото ни, в клетъчната ни памет и за съжаление много често позволяваме тя да има контрол над живота ни. Подчиняваме се на особеностите ѝ и вместо сами да контролираме всичко, което ни се случва, позволяваме да го прави тя, както и произтичащите от нея страхове. Често подчертавам, че сме като марионетки в ръцете на характеровите си страхове и те правят с нас, каквото си поискат. Затова, пишейки за осиновяването, ми се иска да покажа както на осиновените хора, така и на родителите, че ПЪРВИЧНАТА РАНА Я ИМА, НО ТЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЛЕКУВАНА. Могат да бъдат преодолени и последиците от нея.

Аз самата съм доказателство за това.

******************

Като че ли винаги съм знаела, че съм осиновена. Не съм в състояние да обясня как точно, но знаех. Чувала съм да ми казват и „хранениче”, и „онова взетото”... Но не помня да съм страдала много. Повтарях си, че моите родители са най-прекрасните на света и важното е не какво точно съм чула, а те да не разберат, че съм го чула.

Оставях тези думи да преминават някак през мен и като че ли ме болеше малко, но после ги избутвах някъде, където да не мога да ги доловя, дори да не се сещам за тях… в някое най-крайно чекмедже на паметта си и май наистина ги забравях. Мисля, че мама никога не заподозря, че знам... или може би се надяваше да не знам...

Тя почина, когато бях на двайсет. Много неочаквано и много, много болезнено. 

Помня…

Баща ми е пиян през почти всички дни, в които тя е в кома. Не съм вярваща, но единственото, което правя, е да се моля, държейки една малка икона на Богородица, останала някъде по чекмеджетата от баба. Моля се по мой си начин –  излизам на терасата, гледам небето, стискам в ръце иконката и се моля… на жената, на майката, на тази, която е усетила раждането, да не отнема моята майка. Влизам някъде дълбоко в сърцето си и се мъча да изтръгна от себе си цялата си сила и молба, и смирение... Опитвам се да ги изпратя някъде нагоре, неизвестно къде, и се надявам да бъда чута... 

Но не се случва! 

На седмата или осмата сутрин ме събуждат риданията на баща ми. Вече знам какво се е случило... Усещам как празнота изпълва цялото ми същество. Нещо се откъсва и изчезва, стопява се, а на негово място не идва друго. Изтръпвам и се предавам. Не плача дори. Безчувствена ли съм? Парализирана ли съм? Не знам. Отивам при баща ми, а той плаче и псува майка ми, че го е оставила. Мисля си, че е от страданието. Иска ми се да мога да го утеша. И знам, че трябва да съм силна...

                                                           ***             

Боли ме всяка частица от тялото. И душата ме боли. Гледам да не натоварвам другите, а болката ме разкъсва.

Подготвяме панихида за четиридесетия ден от смъртта на мама. В кварталния магазин ме среща съседка, която ми заявява, че трябва да поговорим. Отговарям ѝ, че след панихидата ще ѝ се обадя, а тя ме поглежда в очите и ми казва нещо, което не знам дали наистина чувам, но усещането от него няма да забравя никога.

„Защо не отидеш в София да потърсиш майка си?!”

Не реагирам, не отговарям. Сякаш съм в някакъв ужасен ступор и не мога да помръдна. Единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, са сълзите. 

Точно в тази минута аз намразвам тази жена завинаги! 

Разбира само Нина – най-добрата ми приятелка, две години по-малка от мен. Не знам дали знае какво да направи, но е до мен, а това ми стига. Най-важното нещо е баща ми да не разбере. Умолявам я да не му казва, както и на никого… за нищо на света. Вярвам ѝ безусловно… и тогава, и днес.

Така ставам съучастник в Тайната. Най-жестокият ѝ пазител за години напред! 

За книгата

За първи път български психотерапевт пише за осиновяването не просто като специалист, а като лично изживял процеса... „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката” е умело съчетание от професионални съвети и емоционални лични  истории на осиновени, осиновители и биологични родители. В изданието са включени интервюта на Бела Чолакова. 

„Тази книга ще промени гледните точки, преживяванията, дори животите на много хора, благодарение на факта, че самата авторка е преживяла всичко, за което пише. Затова всяка дума в този текст идва от сърцето ѝ. Затова, уверена съм, ще стигне и до ума, и до сърцето на всеки читател. Това не е книга само за някой от триъгълника „осиновени – осиновители – биологични родители”. Това е книга за всеки родител, защото достъпно и подробно обяснява какво се случва с бебето по време на бременността, раждането, следващите фази от първите седем години и как родителите неосъзнато и незлонамерено могат да травмират децата си. Това е книга, която може да предпази от грешки. Но и да даде пример как те могат да бъдат простени и как по принцип в живота може да се извърви пътят от обидата и гнева до прошката и благодарността“. 

Мадлен Алгафари 

За автора 

Дора Прангаджийска e Неорайхиански аналитичен психотерапевт. От няколко години е и част от екипа на Българска асоциация “Осиновени и осиновители”, която работи за промяна на обществените нагласи към осиновяването. Това е процес, който авторката приема и за своя лична кауза.


Препоръчваме ви още:

Ти не си от дом
Кашон с кауза
Да изживееш този град 
Есенни книжни препоръки 

Автор: Цветелина Чобанова

Някога, в едно далечно минало, когато съществували райските градини, живеела една жена. Нейното име било Истина. Тя се разхождала в райските градини гола, с пуснати коси и със своята непринуденост и естественост радвала всички обитатели в градините с чистата си енергия.

Един ден, тя пожелала да отиде в света на хората и да види как изглеждат те, как живеят, какво е различното при тях и дали може да научи нещо от света им.

Да, но когато тя се появила гола, красива и естествена, хората се стъписали. Те не можели да я погледнат в очите, защото когато я гледали, им ставало неудобно от голотата й. Когато заговорела Истината, извъртали глава да не чуват думите й. Понякога им заглъхвали ушите, друг път ги болели главите и какви ли не още неудобства им се случвали. Истината била объркана. Какво имало в нея? Защо я избягват? Защо никой не се интересува от нейната същност, от това, което тя може да разкаже на хората, да им покаже, все пак идвала от място, което за тях е непознато. Започнала да търси отговори, но никой не искал да отдели от ценното си време, за да поговори с нея. Така един ден тя срещнала възрастна старица, облечена в тъмни дрехи, за която била чула, че е много мъдра и всички се допитват до нея, когато имат въпроси или трудности. „Какво ми е? – попитала Истината старицата – Защо хората не искат да общуват с мен? За теб казват, че си мъдра и имаш всички отговори, кажи ми.“ Старицата я погледнала и казала: „Гола си, чедо. Хората обичат да обличат голотата. Харесват им дрехите, пластовете, които скриват несъвършенствата. Облечи се, ако искаш да се доближиш до тях. Така като те гледат, те виждат тази част от себе си, която не искат да покажат на другите, която понякога сами са забравили как изглежда.“ Истината слушала, гледала старицата и накрая казала: „Разбирам. Аз съм страшна за тези, които някога са живели голи като мен, но сега имат толкова дрехи върху себе си, толкова ципове, копчета и заврънкулки, че са забравили как се разкопчават и как могат да се съблекат. Аз съм тази, която им показва какви са под красивите платове, с които крият своята същност. Аз съм и тази, която се е осмелила да бъде различна, гола и натурална. Аз съм себе си такава, каквато съм. В едни очи красива, в други недостижима, в трети грозна, а в някои дори и страшна. Но моето име е Истина. Такава съм аз. Не искам да се променям и да се обличам в красиви дрехи. Няма да изчезна, като си сложа дрипи, и няма да спра да съществувам, ако се покрия през глава. Чудя се, тези дрехи, които хората носят, не им ли тежат, не се ли вмирисват от непрестанното носене. Не желаят ли да ги събличат понякога, да свалят малко от тях, за да усетят лекотата и радостта от живота, да може слънцето да ги огрее и вятъра да ги погали.“

Така Истината си тръгнала. Но вместо да се върне обратно в райските градини, тя продължила да се разхожда по света, защото вярвала, че един ден ще срещне хора, които ще могат да я погледнат, да поседнат до нея, да поговорят, да повървят заедно и да оставят част от своите дрехи, за да продължат по-леки по пътя си.

**********

Докато тази приказка се изливаше под пръстите ми, си задавах въпроса - Как изглежда лицето на Истината? Какво е? Някои отговори дойдоха веднага, за други се замислих. Предполагам всеки има различни, но това са моите, които отекнаха в мислите ми - Страшно. Грозно. Уродливо. Плашещо. Различно. Не като на другите. Сочено с пръст. Заклеймено Лице, на което е сложен печат. Дамгосано. Светло. Чисто. Освобождаващо. Смело. Променящо. Отпускащо. Спокойно.

В Библията пише – „Истината ще ви освободи“. Чудя се, от кого, от какво? От вярванията ни, от скрупулите ни, от мнението на другите, което е толкова важно за нас. От нас самите вероятно. Защото ние слагаме собствените си забрани. Ние извъртаме глава от Истината и я обличаме в красиви, изопачени думи, в мълчание, в недомлъвки, в смяна на неудобната тема. Ние сме тези, които се правим, че не я познаваме и не я поглеждаме. И пак ние сме тези, които разбираме, че изговарянето й, понякога болезнено, понякога радостно, за нас или другия, може да ни освободи, да махне тежкия товар от гърба ни. Споделянето на собствената ни истина привлича вниманието на околните повече отколкото е нужно, повече отколкото вероятно можем да понесем. Но живеенето без нея е илюзорно и непосилно. Оковава ни с вериги, които трудно махаме, защото сами сме си поставили.

И все пак, тя е изначалната ни голота, тя е втъкана в клетките на тялото ни. А ние идваме и си отиваме от този свят с нашето тяло, с голата си истина, на която дрехите, които слагаме във времето започват да тежат. Тежи ни неизказана любов, премълчан гняв, украсени болки, таени болести, сподавено раздразнение, стаени страсти, преоблечени истории. С времето те имат нужда от още и още дрехи, внимателно отношение и тишина, за да не бъдат разкрити. Това става все по-тежко, отнема от енергията ни. А тази енергия бихме могли да използваме за себе си, за приятелите ни, партньора, децата и всички чудеса на света, които са около нас. 

 За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

Заразно добро
Мъдростта боли 
Най-обикновена случка

или Колко важно е общуването

Автор: Анна Бикова

Психоложката Анна Бикова е „мързелива майка“. И може би точно затова децата й от малки растат самостоятелни и твърде изобретателни. Но и тя не остава по-назад. Историята, която ни разказва, е нагледен пример за това, как можем да разрешим проблема с употребата на лоши думички. И колко важни са думите изобщо.

Случва се момчетата ми да се скарат. После се сдобряват. Но в краткия период на скарването крещят високо и се обиждат:

- Глупак!
- Ти си глупак!

Ние с брат ми като деца също си разменяхме подобни „комплименти“. Докато един ден майка ни не отбеляза: „Интересно, ако вие, децата ни, сте глупаци, тогава ние с баща ви какви сме?“ Тогава ми хрумна, че когато обиждам брат си, аз всъщност обиждам и мама. След този случай спрях да обиждам, а брат ми вече нямаше повод да отговори със същото. Но такива логически причинно-следствени връзки не са присъщи на всяко дете.

Спомних си един експеримент със засяване на семена, при който на едната саксия постоянно се говорят нежни, ласкави думи, а на другата – обидни. В резултат на този подход едните покълват и се развиват, а другите загниват.

Разказвам за този експеримент на децата си. Купуваме грахови зърна, разпределяме ги в две чаши и ги покриваме с мокър памук. Докато разнасям чашите по стаите им обяснявам:

- Едната чашка ще стои при мен. Всеки ден аз ще говоря хубави неща на тези семенца. Другата чашка ще оставя във вашата стая. Нека семената слушат как се обиждате. Да видим на кого грахчетата ще покълнат, а на кого ще загният.

Забелязвам, че по лицето на Саша пробягва лека тревога. После установявам, че незнайно как и двете чашки са на моя прозорец. Връщам едната обратно в детската. След няколко минути виждам как Саша отново се прокрадва в моята стая.

- Мамо, жал ми е за тях. Нека стоят при теб, за да пораснат.
Лицето му в този момент е придобило трогателно изражение, а аз усещам липсата на хуманност в този експеримент. Правя предложение:

- А може би вие ще спрете да се карате? Тогава и вашите семена ще се чувстват добре и ще им бъде уютно.

Конфликти в хода на експеримента все пак има, но са значително по-редки. Забелязвам как от време на време Саша крещи разпалено: „Да, ти си глупак!“, а после бяга към чашката и се извинява, изговаряйки много хубави думички, за да неутрализира негативния ефект от обидите.

След пет дни той радостно съобщава, че семенцата са покълнали. Наистина, със здрави зелени стъбла. Спомням си, че и аз имам на прозореца семена и отивам да ги проверя. Те, въпреки първоначалните ми очаквания, едва са набъбнали. Сама наруших условията на експеримента. Забравих да им говоря хубави неща всеки ден. Само на два пъти ги поливах, докато поливах и цветята. А и почти не влизах в стаята, освен за сън. Никакво общуване със семената. Нито целенасочено, нито косвено.

Моментално ми хрумва аналогията с децата, които растат в условия на депривация, в отсъствие на общуване. По-лошо от временната негативна реакция може да бъде само пълното равнодушие. Затова понякога децата съзнателно се държат лошо, за да им обърне внимание някой най-накрая. (Нека ме обиждат, поне ще забележат, че съм тук.)
После си спомних разказите за детството на един вече възрастен мъж. Неговата майка практикувала един единствен метод за наказание – игнорирането:

„Представяш ли си – разказваше той – майка ти цял ден не те забелязва. Ти ходиш, разговаряш с нея, подръпваш я за роклята, опитваш се да я погледнеш в очите… А тя сякаш изобщо не те вижда и чува, все едно не съществуваш. Струваше ми се, че това никога няма да свърши. Тогава си мислех, че е по-добре да ме набие, отколкото да ме наказва така.“

Говорете с детето. Говорете често. Когато сте сърдити, уморени, тъжни, затрупани с проблеми, все едно - разговаряйте. Разкажете за това, което чувствате, за това което ви безпокои – детето ще разбере. Само не се затваряйте и не мълчете. Без общуване дори грахът трудно расте.

Източник: annabykova.ru

Препоръчваме ви още:

Защо да сравняваш децата невинаги е лошо 
Аз съм мързелива майка 
Умните деца

Детската лаборатория за приложна и забавна химия и биология, организирана от Байер България ЕООД, която привлече интереса на над 900 малчугани миналата година, бе официално открита в столицата. Тя ще се помещава в сградата на Националния музей „Земята и хората“ в рамките на шест дни, в периода от 10 до 15 октомври. По време на инициативата младежи, олимпийски състезатели по природни науки, и доброволци от Байер България ЕООД ще демонстрират пред ученици от начални и основни училища в София интересни експерименти, които имат за цел да покажат забавната страна на химията и биологията.

Специални гости на официалното откриване на Научната лаборатория на Байер бяха г-н Алексей Христов, Председател на Управителния съвет на Сдружението на олимпийските отбори по природни науки (СООПН), г-н Чавдар Начев, Директор на Националния музей „Земята и хората“ и г-н Габор Равицки, Управляващ директор, Байер България ЕООД.

„Проектът се радва на огромен интерес вече трета година и за Олимпийското сдружение е голяма чест да участва в тази инициатива. Тя доказва колко е важен практическият елемент в обучението по природните дисциплини, особено сред учениците в началните класове. За да могат олимпийските ни състезатели да продължават с високите постижения на международно ниво, е необходимо да има повече лабораторни занимания в училище. Надяваме се, че участниците от националните отбори по химия и биология, които ще представят забавни и интересни експерименти, ще вдъхновят по-малките и ще повишат интереса им към тези предмети.“ каза Алексей Христов, председател на Управителния съвет на СООПН. 

“Ние осъществяваме нашата мисия „Байер: Наука за по-добър живот“ не само като правим иновации чрез непрекъсната научноизследователска дейност в областта на науките за живота, но и като даваме възможност на млади хора да се докоснат до науката по забавен и занимателен начин.“, сподели Габор Равицки, Управляващ директор, Байер България ЕООД.

За трета година, проектът ще бъде осъществен с подкрепата на Министерство на образованието и науката, Регионалното управление на образованието в София-град и с приятелската подкрепа на Сдружението на олимпийските отбори по природни науки.

На 14 октомври (събота) събитието ще бъде отворено за свободно посещение от всички желаещи. Демонстрациите на експериментите ще бъдат с начални часове 10:00 ч., 13:30 ч. и 16:00 ч. Входът е свободен и за участие е нужно предварително записване на тел. 0882 740 959 (в работно време). Организаторите уточняват, че експериментите са подходящи за деца на възраст между 9 и 12 години.

*****

Байер: Наука за по-добър живот

Байер е международна компания с опит в областите на науките за живота – здравеопазване и земеделие. Продуктите и услугите на Байер имат за цел да носят полза на хората и да подобрят качеството им на живот. В същото време Групата цели да създаде стойност чрез иновации, растеж и висок потенциал за печалби. Байер съблюдава принципите на устойчиво развитие, както и социалните и етичните си отговорности. През финансовата 2016 г. в Групата работят около 115,200 служители, а компанията реализира продажби в размер на 46.8 млрд. евро. Капиталовите разходи възлизат на 2.6 млрд. евро, а разходите за изследователска дейност и развитие – на 4.7 млрд. евро. Тези цифри включват бизнеса с високотехнологични полимери, който беше пуснат на фондовата борса като независима компания под името Ковестро на 6 октомври 2015 г. За повече информация посетете www.bayer.com.

Препоръчваме ви още:

Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят 
Бизнесът трябва да влезе в училище 
Българско приложение за онлайн защита на деца с международно признание

Неотдавна в София се проведе конференция, посветена на юношеството - възрастта на възможностите. Един от най-търсените събеседници на бъдещите лидери бе Огнян Траянов - председателят на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. Може би защото отговаряше на въпросите им търпеливо, съпричастно, точно и с уважение към потенциала им. Това ни изкуши да го запитаме и ние.

Г-н Траянов, колко близо сме до момента, който ще промени коренно начина ни на живот – нова вълна в развитието на изкуствения интелект, бионични хора, роботизиране на всяка рутинна дейност и т.н.?

България не е изолирана от технологичното развитие. Технологиите, които определят четвъртата индустриална революция, са тук. Ще ви дам примери от практиката на моята фирма. Преди десетина години 3D принтирането измести дърводелците, които изработваха модели на едрогабаритни детайли. Конкретно - модел за отливане на заден мост на камион. Вместо за месеци от трима дърводелци с дърводелска точност, процесът се съкрати до дни. Примерите не са само в индустрията. Робот за обработка на каменни изделия с големи габарити. 3D принтери в помощ на денталната медицина. Това са реалности в България – тук и сега. Но зрелостта на технологиите, които споменахте, и техният синергичен ефект ускоряват навлизането им, те се допълват, увеличават ползите, осмислят инвестициите в тях. Така че няма съмнение дали навреме ще навлязат технологиите на 4-та индустриална революция у нас. Сега фокусът е цифровата трансформация, а тя е финалната линия на третата индустриална революция. Но грижите ни трябва да бъдат насочени повече към други въпроси:

Как ще осигурим условия за изграждане на новите търсени компетенции? За децата и юношите, за работещите в традиционни професии, които ще бъдат изместени. Това се отнася за широк спектър професии. От десетките хиляди заети в нискоквалифициран рутинен труд на ишлеме, през „бели якички“; от рутинния труд в кол центровете и другите клонове на индустрията на услугите в сегашния ѝ вид, та чак до програмистите-кодировчици след няколко години. И главният въпрос не е какви възможности за реализация ще има, а каква среда за гъвкава адаптация и преквалификация ще осигурим. Поредната, четвърта индустриална революция ще освободи човека от тежкия рутинен труд, ще намали работната седмица, ще му даде още повече възможности за творчество. Той ще получава все повече персонализирани, съобразени с неговите специфики продукти и услуги, което е и една от основните характеристики на тази революция. Човекът ще стане още по-ценен. И както и при предишните индустриални революции, независимо че множество професии в сферата на услугите изчезват, ще се увеличи делът на заетите в услугите и грижите за човека, за сметка на заетите в производство на продукти.

Образованието у нас все още е в позицията на догонващо процесите, които се случват в обществото и икономиката. Какво според вас трябва да се промени, за да е адекватно на потребностите на времето?

За това трябва и може да се говори и работи много. Ще спомена само няколко ключови момента по пътя за по-голяма стойност и практическа насоченост на образованието. Интеграция с пазарната икономика. Мечтите за образование, което е безплатно и не струва нищо, водят до липса на права на поръчителите (индустрията) и клиентите (обучаемите) и до образование, което нищо не струва. Професионален мениджмънт на образователните институции, контрол от родителите в училищата и от браншовите организации в професионалните и висши училища. Интегрирани съвместни програми за подготовка по новопоявяващи се професии и професионална преориентация/преквалификация между образователни институции, вкл. и частни. Интелигентната специализация на България (ИСИС) да се конкретизира, комуникира и разпознава от всички. Валидиране и признаване на придобити компетенции извън формалното образование. Обучаемите да получават ясна представа къде в живота или бъдещата им професия преподаваното се прилага и по този начин да не губят мотивацията от осъзната необходимост да го усвоят. А ако искаме да се започнем да се готвим за образованието на четвъртата индустриална революция – персонализирано образование е необходимо да осигурим:

• инструментални средства и компетенции за разпознаване и определяне на дарби и заложби на детето;
• свобода/гъвкавост при определяне на определяне на неговата образователна програма.

И досега най-добрите учители имат индивидуален подход към всеки ученик. На това трябва да се наблегне, учителят трябва да е партньор в изграждането и подготовката за реализация, а не само да предоставя структурирана информация и проверява наизустяването ѝ.

В страните, които успешно реформираха образователната си система, училището получи подкрепа от бизнеса (блестящ пример е Сингапур). Вече има опити за подобно сътрудничество и у нас – някои компании създават школи за обучение на деца, учебни центрове. ТехноЛогика, която управлявате, също има солиден опит в тази посока, но това все още са единични случаи. Готов ли е българският бизнес за подобно активно участие?

Да, това е естествената роля на отговорния бизнес. Бизнесът анализира проблемите, предлага иновативни решения, инвестира за свой риск в тяхната реализация, но иска гаранции, че при успех, тези на които е делегирана отговорност за подготовка на младите, ще се вгледат и при доказване на успешни практики, те ще бъдат припознати и възприети. Всички фирми-членки на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН имаме инициативи, проекти и програми, свързани с образованието, но в Мрежата работим заедно работим по колективни програми и проекти, постигаме синергизъм, по-значими и мотивиращи резултати. Още първата програма от тях бе насочена към първата по значимост тема за обществото ни - децата. „Гордея се с труда на моите родители“ цели да покаже на децата, че трудът е потребност и ценност, че всеки човек е необходим и полезен за обществото, независимо каква професия упражнява. Да ги запознае със спецификата на професиите в тяхната производствена среда и им помогне да направят отговорен и информиран избор на професия.

И всички други програми и проекти на Мрежата съдържат компонент, насочен към младите. Можете да се запознаете с дейността ни и нашия Стратегически план 2015+ за постигане на Целите за устойчиво развитие на ООН в сайта на организацията ни www.unglobalcompact.org.

Наричаме днешните деца „дигитални“ заради интуитивния им подход към технологиите. Но голяма част от родителите им сме „аналогови“ хора. Как според вас можем да бъдем полезни на поколението, което живее и се развива в среда, коренно различна от тази на създателите си?

Аз съм технократ от ерата на цифровизацията, но не съм сляп и винаги съм признавал: „технологиите правят живота ни по-лек, културата – по-красив, а творчеството го осмисля.“. Днес за българското общество най-важното е възпитанието на децата – предаването на ценностите и житейската мъдрост. Няма по-ценни от родителите. Но и ние трябва да не замръзваме в уменията си. Самата трансформация на професиите и нужните компетенции, за която споменахме, ни кара да сме част от дигиталната трансформация, за да сме готови за живота в обществото на четвъртата индустриална революция. Не е срамно да се учим от децата си. Дори напротив, ако училищата отново се превърнат в средище на местната общност и децата виждат как след техните часове в него идват и възрастните да се учат на умения за работа с нови технологии, мотивацията за учене на малките ще е по-голяма. Да, децата отрастват с цифрови джаджи още с памперси. И това не трябва да ни стресира. Те имат мотивацията и търпението да се учат чрез правене (learning by doing) и така развиват този интуитивен подход, за който говорите. Не трябва да изпадаме в параноичен страх, че те са различни и по-малко човечни. Казват, че Езоп отказал да се учи на писменост защото се страхувал, че ще оглупее, ако разчита на написаното, а не на собствената си памет. Нас ни плашеха, че няма да можем да смятаме, ако ползваме калкулатор.

Как трябва да се култивира отношението към технологиите от ранна възраст, за да бъдат източник на полезна информация, а не единствено средство за забавления със съмнителна интелектуална стойност?

Първото условие е достъпност до дигиталните джаджи и видеоклипове, показващи как се работи с тях; второто – да се запали интереса у тях; третото - да съхраним и развием естествения стремеж у детето да опознае света и създаде нещо, което другите ценят. Ние, в ТехноЛогика, работим вече пет години по проект за детски център за наука и технологии и сме готови с експозиция от интерактивни експериментални установки със състезателен и игрови елемент. Целта е да разкрием магията на технологиите, да запалим искрата на интереса и любовта към тях. Или поне да предотвратим изграждане на психологически бариери „Това е сложно и не е за мен.“. Очаквайте ТехноМеджикЛенд.

Българската мрежа на Глобалния договор на ООН, чийто председател сте, организира Детски базар на професиите, в подкрепа на ранното кариерно ориентиране. Кои са професиите на бъдещето, за които интересът на децата трябва да бъде предизвикан? Как може да помогне общността?

Програмата „Гордея се с труда на моите родители“ се разви и от две години, освен дни на отворените врати за децата на служителите, предлага „Детски базар на професиите“ като форма на директно въздействие в полза на обществото. Тази година базарът ще се проведе в Музейко на 24-и ноември за организирани посещения по класове и на 25-и за свободни посещения. Каня и вашите читатели. Недопустимо е над 50% от завършващите висше образование да не работят по специалността си. Всяко научено нещо ни обогатява, но това е разхищение на обществен ресурс. И като финансови средства и като време, години, в които младият човек не се е подготвял как да бъде най-полезен на обществото.

Както показа доклада, изнесен от Клаус Шваб по време на Световния икономически форум през 2015 г., ние не знаем професиите на бъдещето – две трети от децата, влизащи в образователната система сега, няма да работят професии, които съществуват днес. Настоящите млади хора няма да се реализират само в една професия. Бих добавил, без да знаем професиите на бъдещето, не знаем какви специфични ключови умения изискват те, а това означава, че не можем да дадем точно задание към образователната система, както е било (или за България –както би трябвало) досега. Това означава:

Край на унифицираната образователна система въведена с втората индустриална революция.

Търси се много по-гъвкава и динамична система.

На преден план излизат любов към творчество, справяне с комплексни задачи, аналитично и нетрадиционно мислене, творчество в динамични екипи от хора (в бъдеще и изкуствен интелект) с различни компетенции.

Инструментариум - постарали сме се и продължаваме в ТехноМеджикЛенд да го реализираме по отношение на интерес към технически науки) за разпознаване на заложби в различни сфери у децата.

Персонализирано образование за оптимална реализация на заложбите у детето.

Прилагане на учене чрез правене, геймификация, форми на неформално образование

Следете в сайта на Мрежата работата ни по изготвяне на Национален план за работа по европейския Пакт за младежта. Там ще предложим, а на следващ етап отразим, как заинтересованите страни в нашето общество могат да допринесат. Ако споделяте тази адекватност на предложенията и желаете да се включите в дейностите по тяхната реализация, ще имате възможност да се присъедините.

Интервюто взе Янка Петкова

За Огнян Траянов

Завършва инженерно образование със степен "Магистър", блок B и блок C - инженер специалист по приложна математика и информатика във ВМЕИ (днес Технически университет – София). Натрупва опит като научен сътрудник в институт „Интерпрограма” в сферата на изкуствения интелект. Посещавал е множество технически и управленски обучения към IBM и Oracle Corporation. Основател и собственик на ТехноЛогика. Председател на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. Председател на Българската асоциация по информационни технологии (БАИТ). Огнян Траянов е първият носител на наградата „За принос в развитието на информационните и комуникационните технологии“ в конкурса „Мистър Икономика 2012“ и е финалист в конкурса „Мениджър на годината 2014”.
Почетен консул на Република Филипини в България. 

Препоръчваме ви още:

Как работи поколението Y 
За дигиталните деца и... аналоговите им родители 
Училище от бъдещето - Сингапур

Житейските правила на една майка

Много от хората, които са прочели тези правила смятат, че не би било зле да ги окачат в стаята на собствените си дъщери. Каква е историята?
Момиченце, на което му предстои да тръгне на детска градина, силно преживява тази промяна в живота си. За да го окуражи, майка му, американката Тони Хамър, съставя списък от 13 правила, които според нея, трябва да вдъхнат на дъщеря й увереност. Част от тези правила ще са й необходими по-скоро след време, но ползвателите на социалните мрежи вече ги оцениха.

Много ми се искаше мама да ми беше казала тези думи, когато бях дете. Трябваше да се боря и да се уча да се приемам такава, каквато съм. Едва в последните години заживях в мир със себе си“ – пише една от читателките й.

„В този списък има много неща, които трябва да напомням на самата себе си. Иска ми се да го разпечатам и да го окача в стаята на дъщеря си.“ – пише друга жена.

 
Ето и правилата, събрали хиляди почитателки във фейсбук:


1. Не се извинявай, когато някой се блъсне в теб.

2. Не казвай: „Съжалявам, че ти причинявам болка.“ Ти не причиняваш болка никому, ти си човек със собствени мисли и чувства, които винаги заслужават уважение.

3. Не измисляй оправдания, за не излезеш с момче, което не ти харесва. Никому не си длъжна да обясняваш каквото и да било. Едно „не, благодаря“ е достатъчно.

4. Не гледай какво ядат другите. Ако си гладна, яж каквото искаш, например пица, а не салатата, която ядат всички останали. Поръчай си пица.

5. Не си оставяй дълга коса, само за да доставиш удоволствие някому.

6. Не носи рокли, ако не искаш.

7. Не стой вкъщи, защото няма с кого да излезеш. Излез сама. Бъди си самодостатъчна.

8. Не сдържай сълзите си. Плачът е начин да се отърсиш от нещо. Това не е слабост – ти си човек.

9. Не се усмихвай, само защото някой е поискал това от теб.

10. Не се страхувай да се смееш на собствените си шеги.

11. Не казвай „да“ от вежливост. Кажи „не“ – това е твоят живот.

12. Не крий мнението си. Споделяй го високо, за да те чуят.

13. Не се извинявай за това, което си. Бъди смела и красива!

Препоръчваме ви още:

До дъщеря ми 
"Странен" или "уникален" - зависи от нас 
Дъщеря

Читателка на The Guardian изпраща писмо до редакцията, в което споделя, че й е много трудно с дъщеря й – тийнейджър. Според нея момичето е направило всичко възможно да усложни развода на майка си и да разруши отношенията с новия й приятел. От редакцията предоставили писмото за коментар от журналист и психотерапевт.

„Неотдавна се разведох със съпруга си. От двайсетте години брак ни останаха две деца в тийнейджърска възраст – син и дъщеря. Синът ни реши да живее при баща си, а дъщеря ни остана при мен. Раздялата ни протичаше сравнително спокойно, макар отношенията ни със съпруга ми отдавна да бяха конфликтни, заради властния му характер. Когато бракът ни вече се късаше по шевовете, аз се запознах с много приятен мъж в интернет. Срещнахме се едва тогава, когато решението за развод вече беше взето. Стараехме се връзката ни да остане тайна.

Дъщеря ми, също като баща си, иска да контролира всичко, затова и съвместният ни живот е твърде бурен. Тя непрекъснато има някакви претенции и се държи агресивно. Не знам как е успяла да проникне в телефона ми, макар че беше с парола, но е прочела съобщенията и е разбрала за връзката ми. Настоя да разкажа всичко на мъжа си. Първоначално отказах, защото знаех, че ще му е неприятно и това ще усложни излишно развода ни, но не издържах пред нейните обвинения, крясъци и истерии, че не можела вече да гледа баща си в очите.

Естествено той беше уязвен и ядосан и оттогава почти не общува с мен. Така и не обсъдихме подробно въпросите, свързани с децата, не говори с мен за сина ни. Съжалявам за своето признание – всъщност се поддадох на изнудването на дъщеря си. От друга страна, тя при всички случаи щеше да разкаже на баща си. Опита се да замеси и брат си, но той реагира съвсем спокойно. Когато разбра какво се случва, приятелят ми се ужаси и побърза да се раздели с мен.
След всичко, което преживях, ми е много трудно да живея с дъщеря си, нямам й доверие, не мога да й простя, че ме следи и изнудва. Обвинявам я, че заради нея не можахме да се разведем цивилизовано с баща й и че загубих човек, когото обичах. От друга страна, тя е все още дете – моето дете. Аз също обърках живота й, когато реших да се разведа, и не искам да го усложнявам още повече като я изпратя да живее при баща си (нещо, което тя не желае). Не зная какво да правя. Струва ми се, че съм най-лошата майка на света.“

„Поведението на детето е послание – важно е да бъде разшифровано правилно.“

Анналиса Барбиери, журналист

Първоначално, докато четях писмото, поведението на дъщеря ви ми се стори шокиращо. После се замислих какъв е бил животът й в последните няколко години, при всички тези обстоятелства: конфликтни отношения с родителите, разпад на семейството, заминаването на брат й при таткото, тайната връзка на майката, за която момичето се е досещало. Все пак тя е все още дете. Безусловно, хората трябва да носят отговорност за постъпките си, но тази отговорност се формира в процеса на порастване.

Опитайте за минута да забравите това, което е направила дъщеря ви, и се замислете какво е искала да ви съобщи с ужасната си постъпка. Нейното поведение е послание към вас и е важно правилно да го разшифровате. Пишете, че бихте искала да изгладите отношенията си с нея и това може само да бъде приветствано. Но престанете да изпращате на приятелите си съобщения, в които я обвинявате (ние изключихме този фрагмент от писмото ви в публикацията). Това няма да помогне. Разбира се, никой не оспорва правото ви на личен живот и аз бих ви посъветвала да установите контрол над него – сменете паролата на телефона си и внимавайте къде го оставяте.

„Тя ви шпионира, защото се чувства застрашена.“

Наоми Стадлън, психотерапевт

Дъщеря ви все още не е изгубила надежда да възстанови отношенията си с вас. Нейният гняв показва, че не се е затворила в себе си. Тази криза дава и на двете ви шанс да промените ситуацията към по-добро, да се научите да разговаряте една с друга. Дъщеря ви е отчаяна. Тя предизвиква най-лошото (и затова ви шпионира), за да разбере доколко е критична ситуацията. Следи ви, защото се чувства застрашена. Неизвестността засилва чувството й за несигурност.

Изключително важно е да започнете да я изслушвате. Съдейки по поведението й тя не усеща, че я изслушват. Седнете двете заедно и в присъствието на медиатор я помолете да сподели какво според нея не е наред в отношенията ви. Постарайте се да не се оправдавате и защитавате пред нея. Дайте й време да се накрещи, да се успокои и в крайна сметка да каже какво наистина я тревожи. Това ще ви помогне да възстановите доверието помежду си. Възможно е проблемите й да не се разрешат бързо, но за нея е важно да разбере, че може да споделя с вас. Вашата основна задача е да възстановите равновесието в разклатената лодка.

Източник: The Guardian

Препоръчваме ви още:

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка 
Не казвайте това на момичето! 
7 проверени съвета към родителите