Преди седмица бях на премиерата на тази книга. Залата беше пълна с хора, някои плачеха, други се усмихваха. Мнозина споделиха личните си истории. Авторката е психолог, да. Но освен психолог, тя е и човек, който лично е преминал по пътя на осиновеното дете - от гнева към прошката.

Помолих я да ми прати този откъс с надеждата посланието да достигне до вас. И най-вече до тези, които по един или друг начин участват в сложния триъгълник на отношенията между родители-осиновители, осиновени деца и биологични родители.

Благодаря ти, мамо

Пътят на осиновения от гнева до прошката

(откъс от книгата на Дора Прангаджийска)

Не знам абсолютно нищо за раждането си!

Нито за произхода!

Нито какви са били биологичните ми родители – българи или чужденци, млади или стари, болни или здрави… дали са се обичали или не...

Не знам с любов ли съм създадена, желана ли съм била...

Нито как се е чувствала биологичната ми майка, докато съм била в утробата ѝ и какво е изпитала при раздялата ни – тъга, скръб или може би облекчение...

Дали сама е взела решение да ме остави или е нямала избор...

Не знам имам ли братя и сестри, кръвни роднини…

Нито дори живи ли са биологичните ми създатели... и питали ли са се някога къде съм...

Помнят ли, че ме има на този свят, или са ме изтрили от съзнанието си...

Не знам жива ли е биологичната ми майка…

Какво чувства и какво мисли за мен...

Дали се страхува да не нахлуя в живота ѝ...

Споделила ли е за моето съществуване на семейството си...

Не знам Коя съм, Каква кръв тече във вените ми, Какви завещания са оставили в мен прародителите ми...

И още толкова много неща не знам...

Толкова много въпроси ме вълнуват и искам да разбера отговорите…

А това може би никога няма да се случи...

Мама почина преди двайсет и шест години, а татко преди четиринайсет. Навярно са имали някои от отговорите, които днес търся, но са решили да не ми разкриват ТАЙНАТА. Роднините ми отричат да знаят каквото и да било, затова ще разказвам от името на тази, която предполагам, че съм. Извинете ме, ако ви подвеждам, но всичко, което ще споделя, е моята реалност, моята истина, защото нямам друга...

***

Предполагам, че съм оставена за осиновяване веднага след раждането. Гледайки първите си снимки, стигам до заключението, че съм осиновена скоро след това. Вярвам, че съм посрещната с много любов. За това ми говорят спомените за баба и дядо в Луковит, за роднините ми, които толкова обичам и днес, за приятелите ми там, които ме посрещат и с огромна обич приготвят от любимите ми пълнени чушки и пържени домати, ароматът на които ме връща към най-съкровените и мили моменти.

Винаги съм се приемала като всички останали деца. Много пъти съм чувала обаче за себе си „онова взетото“ или „онова храненичето“, но някак оставях тези думи да преминават покрай мен като заблудило се хвърчило, което ме докосва, но отлита надалеч и сякаш забравях за него. Днес си мисля, че това е било вид защита от болката.

Сякаш не усещах потребност да говоря за осиновяването, да задавам въпроси и да търся истината. Като че ли живеех върху една спокойна, привидно комфортна повърхност и нямах желание да видя скритото. Интересът към това коя съм се появи, когато започнах личната си терапия или иначе казано – пътуването към себе си. И колкото повече се срещах със себе си, толкова желанието да разбера произхода и корените си се засилваше.

Преди да се занимавам с психотерапия, никога не съм осъзнавала огромното значение на физическата връзка майка-дете. Дори не съм подозирала, че ранното и внезапно отделяне на бебето от мама може да предизвика толкова сериозна и дълбока травма в детето, че тя да бъде определяща за поведението през целия му живот.

Нанси Нютън Верие - американски клиничен психолог и майка, осиновила дете, нарича тази травма Първичната рана (Нанси Верие, „Първичната рана. Да докоснем света на осиновеното дете”, София, изд. „ЛИК“, 2005.) Тя изследва задълбочено психиката, страховете и поведението на осиновените хора и открива много прилики между тях, произтичащи именно от раздялата с биологичната майка и от факта, че са оставени за осиновяване. Запознавайки се все по-задълбочено с динамиката на вътреутробния период и на първите седем години, през които се формира характерът на човек като следствие на травмите и свързаните с тях базисни страхове (най-вече на първите две години, наречени доАзови фази), откривам все повече характерни за осиновените хора особености, произтичащи от ранната и внезапна раздяла.

Общувайки с много родители, осиновили деца, оставам с впечатлението, че повечето отричат съществуването на тази травма, определят дъщерите и синовете си като всички останали и пренебрегват особеностите им. Като че ли, чувайки думата травма, се плашим, отричаме я, намираме обяснения, които да докажат отсъствието ѝ. Затова ми се иска да говоря. Иска ми се да внеса повече яснота за последиците от тази раздяла, но и да донеса успокоение на родителите.

Характерът на всеки от нас е следствие от преживяванията ни през първите седем години. Някои от тях са болезнени за детето, макар и родителят да не си дава сметка за това. Точно тези болезнени преживявания в психотерапията наричаме травми. Всеки от нас e имал такива в различен етап от своето развитие. Получаваме ги дори в най-любящото семейство, защото всички родители по един или друг начин грешат. Разделянето от мама веднага след раждането е травмиращо. Но това не важи само за оставените за осиновяване, а такава рана е възможно да имат и много други деца, отделени от майката по една или друга причина.

Ние осиновените, носим тази Първична рана, запечатана в тялото ни, в клетъчната ни памет и за съжаление много често позволяваме тя да има контрол над живота ни. Подчиняваме се на особеностите ѝ и вместо сами да контролираме всичко, което ни се случва, позволяваме да го прави тя, както и произтичащите от нея страхове. Често подчертавам, че сме като марионетки в ръцете на характеровите си страхове и те правят с нас, каквото си поискат. Затова, пишейки за осиновяването, ми се иска да покажа както на осиновените хора, така и на родителите, че ПЪРВИЧНАТА РАНА Я ИМА, НО ТЯ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЛЕКУВАНА. Могат да бъдат преодолени и последиците от нея.

Аз самата съм доказателство за това.

******************

Като че ли винаги съм знаела, че съм осиновена. Не съм в състояние да обясня как точно, но знаех. Чувала съм да ми казват и „хранениче”, и „онова взетото”... Но не помня да съм страдала много. Повтарях си, че моите родители са най-прекрасните на света и важното е не какво точно съм чула, а те да не разберат, че съм го чула.

Оставях тези думи да преминават някак през мен и като че ли ме болеше малко, но после ги избутвах някъде, където да не мога да ги доловя, дори да не се сещам за тях… в някое най-крайно чекмедже на паметта си и май наистина ги забравях. Мисля, че мама никога не заподозря, че знам... или може би се надяваше да не знам...

Тя почина, когато бях на двайсет. Много неочаквано и много, много болезнено. 

Помня…

Баща ми е пиян през почти всички дни, в които тя е в кома. Не съм вярваща, но единственото, което правя, е да се моля, държейки една малка икона на Богородица, останала някъде по чекмеджетата от баба. Моля се по мой си начин –  излизам на терасата, гледам небето, стискам в ръце иконката и се моля… на жената, на майката, на тази, която е усетила раждането, да не отнема моята майка. Влизам някъде дълбоко в сърцето си и се мъча да изтръгна от себе си цялата си сила и молба, и смирение... Опитвам се да ги изпратя някъде нагоре, неизвестно къде, и се надявам да бъда чута... 

Но не се случва! 

На седмата или осмата сутрин ме събуждат риданията на баща ми. Вече знам какво се е случило... Усещам как празнота изпълва цялото ми същество. Нещо се откъсва и изчезва, стопява се, а на негово място не идва друго. Изтръпвам и се предавам. Не плача дори. Безчувствена ли съм? Парализирана ли съм? Не знам. Отивам при баща ми, а той плаче и псува майка ми, че го е оставила. Мисля си, че е от страданието. Иска ми се да мога да го утеша. И знам, че трябва да съм силна...

                                                           ***             

Боли ме всяка частица от тялото. И душата ме боли. Гледам да не натоварвам другите, а болката ме разкъсва.

Подготвяме панихида за четиридесетия ден от смъртта на мама. В кварталния магазин ме среща съседка, която ми заявява, че трябва да поговорим. Отговарям ѝ, че след панихидата ще ѝ се обадя, а тя ме поглежда в очите и ми казва нещо, което не знам дали наистина чувам, но усещането от него няма да забравя никога.

„Защо не отидеш в София да потърсиш майка си?!”

Не реагирам, не отговарям. Сякаш съм в някакъв ужасен ступор и не мога да помръдна. Единственото нещо, което ми напомня, че съм жива, са сълзите. 

Точно в тази минута аз намразвам тази жена завинаги! 

Разбира само Нина – най-добрата ми приятелка, две години по-малка от мен. Не знам дали знае какво да направи, но е до мен, а това ми стига. Най-важното нещо е баща ми да не разбере. Умолявам я да не му казва, както и на никого… за нищо на света. Вярвам ѝ безусловно… и тогава, и днес.

Така ставам съучастник в Тайната. Най-жестокият ѝ пазител за години напред! 

За книгата

За първи път български психотерапевт пише за осиновяването не просто като специалист, а като лично изживял процеса... „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката” е умело съчетание от професионални съвети и емоционални лични  истории на осиновени, осиновители и биологични родители. В изданието са включени интервюта на Бела Чолакова. 

„Тази книга ще промени гледните точки, преживяванията, дори животите на много хора, благодарение на факта, че самата авторка е преживяла всичко, за което пише. Затова всяка дума в този текст идва от сърцето ѝ. Затова, уверена съм, ще стигне и до ума, и до сърцето на всеки читател. Това не е книга само за някой от триъгълника „осиновени – осиновители – биологични родители”. Това е книга за всеки родител, защото достъпно и подробно обяснява какво се случва с бебето по време на бременността, раждането, следващите фази от първите седем години и как родителите неосъзнато и незлонамерено могат да травмират децата си. Това е книга, която може да предпази от грешки. Но и да даде пример как те могат да бъдат простени и как по принцип в живота може да се извърви пътят от обидата и гнева до прошката и благодарността“. 

Мадлен Алгафари 

За автора 

Дора Прангаджийска e Неорайхиански аналитичен психотерапевт. От няколко години е и част от екипа на Българска асоциация “Осиновени и осиновители”, която работи за промяна на обществените нагласи към осиновяването. Това е процес, който авторката приема и за своя лична кауза.


Препоръчваме ви още:

Ти не си от дом
Кашон с кауза
Да изживееш този град 
Есенни книжни препоръки