Автор: Цветелина Чобанова

Някога, в едно далечно минало, когато съществували райските градини, живеела една жена. Нейното име било Истина. Тя се разхождала в райските градини гола, с пуснати коси и със своята непринуденост и естественост радвала всички обитатели в градините с чистата си енергия.

Един ден, тя пожелала да отиде в света на хората и да види как изглеждат те, как живеят, какво е различното при тях и дали може да научи нещо от света им.

Да, но когато тя се появила гола, красива и естествена, хората се стъписали. Те не можели да я погледнат в очите, защото когато я гледали, им ставало неудобно от голотата й. Когато заговорела Истината, извъртали глава да не чуват думите й. Понякога им заглъхвали ушите, друг път ги болели главите и какви ли не още неудобства им се случвали. Истината била объркана. Какво имало в нея? Защо я избягват? Защо никой не се интересува от нейната същност, от това, което тя може да разкаже на хората, да им покаже, все пак идвала от място, което за тях е непознато. Започнала да търси отговори, но никой не искал да отдели от ценното си време, за да поговори с нея. Така един ден тя срещнала възрастна старица, облечена в тъмни дрехи, за която била чула, че е много мъдра и всички се допитват до нея, когато имат въпроси или трудности. „Какво ми е? – попитала Истината старицата – Защо хората не искат да общуват с мен? За теб казват, че си мъдра и имаш всички отговори, кажи ми.“ Старицата я погледнала и казала: „Гола си, чедо. Хората обичат да обличат голотата. Харесват им дрехите, пластовете, които скриват несъвършенствата. Облечи се, ако искаш да се доближиш до тях. Така като те гледат, те виждат тази част от себе си, която не искат да покажат на другите, която понякога сами са забравили как изглежда.“ Истината слушала, гледала старицата и накрая казала: „Разбирам. Аз съм страшна за тези, които някога са живели голи като мен, но сега имат толкова дрехи върху себе си, толкова ципове, копчета и заврънкулки, че са забравили как се разкопчават и как могат да се съблекат. Аз съм тази, която им показва какви са под красивите платове, с които крият своята същност. Аз съм и тази, която се е осмелила да бъде различна, гола и натурална. Аз съм себе си такава, каквато съм. В едни очи красива, в други недостижима, в трети грозна, а в някои дори и страшна. Но моето име е Истина. Такава съм аз. Не искам да се променям и да се обличам в красиви дрехи. Няма да изчезна, като си сложа дрипи, и няма да спра да съществувам, ако се покрия през глава. Чудя се, тези дрехи, които хората носят, не им ли тежат, не се ли вмирисват от непрестанното носене. Не желаят ли да ги събличат понякога, да свалят малко от тях, за да усетят лекотата и радостта от живота, да може слънцето да ги огрее и вятъра да ги погали.“

Така Истината си тръгнала. Но вместо да се върне обратно в райските градини, тя продължила да се разхожда по света, защото вярвала, че един ден ще срещне хора, които ще могат да я погледнат, да поседнат до нея, да поговорят, да повървят заедно и да оставят част от своите дрехи, за да продължат по-леки по пътя си.

**********

Докато тази приказка се изливаше под пръстите ми, си задавах въпроса - Как изглежда лицето на Истината? Какво е? Някои отговори дойдоха веднага, за други се замислих. Предполагам всеки има различни, но това са моите, които отекнаха в мислите ми - Страшно. Грозно. Уродливо. Плашещо. Различно. Не като на другите. Сочено с пръст. Заклеймено Лице, на което е сложен печат. Дамгосано. Светло. Чисто. Освобождаващо. Смело. Променящо. Отпускащо. Спокойно.

В Библията пише – „Истината ще ви освободи“. Чудя се, от кого, от какво? От вярванията ни, от скрупулите ни, от мнението на другите, което е толкова важно за нас. От нас самите вероятно. Защото ние слагаме собствените си забрани. Ние извъртаме глава от Истината и я обличаме в красиви, изопачени думи, в мълчание, в недомлъвки, в смяна на неудобната тема. Ние сме тези, които се правим, че не я познаваме и не я поглеждаме. И пак ние сме тези, които разбираме, че изговарянето й, понякога болезнено, понякога радостно, за нас или другия, може да ни освободи, да махне тежкия товар от гърба ни. Споделянето на собствената ни истина привлича вниманието на околните повече отколкото е нужно, повече отколкото вероятно можем да понесем. Но живеенето без нея е илюзорно и непосилно. Оковава ни с вериги, които трудно махаме, защото сами сме си поставили.

И все пак, тя е изначалната ни голота, тя е втъкана в клетките на тялото ни. А ние идваме и си отиваме от този свят с нашето тяло, с голата си истина, на която дрехите, които слагаме във времето започват да тежат. Тежи ни неизказана любов, премълчан гняв, украсени болки, таени болести, сподавено раздразнение, стаени страсти, преоблечени истории. С времето те имат нужда от още и още дрехи, внимателно отношение и тишина, за да не бъдат разкрити. Това става все по-тежко, отнема от енергията ни. А тази енергия бихме могли да използваме за себе си, за приятелите ни, партньора, децата и всички чудеса на света, които са около нас. 

 За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

Заразно добро
Мъдростта боли 
Най-обикновена случка