Ninja Editor
Как се променят отношенията между бащите и дъщерите
Автор на тази статия е Катерина Дьомина, многодетна майка, семеен и детски психолог. Някъде може да ви се стори малко крайна, но за това си има обяснение - част от нейната практика е с невръстни жертви на сексуални посегателства и вероятно е чула неща, които никой от нас не би искал да знае. Може би се питате защо трябва да четем подобни съвети? Само преди два дни една майка ми прати пост от голяма майчинска група, в която жена беше споделила за случай, при който приятелят й проявява съмнителна близост с малката й дъщеричка, тоест спи гол до нея. Тогава се замислих, че много малко се говори по тази тема, ние всички приемаме за даденост, че това никога не може да се случи в нашето семейство, с нашите деца. Но ето че някъде се случва. Затова всяко момиченце (и момченце) трябва много добре да знае границите на позволеното и непозволеното.
Твърдението, че бащите обичат повече дъщерите си, а майките – синовете има множество научни и още повече житейски доказателства. Много често могат да бъдат видени близки, а понякога и твърде нежни отношения между баща и дъщеря. В масовата култура се тиражира модел, от който леко, но все още поносимо, ви се гади – всички тези мили снимки и видеа с коментар „татковата принцеса“ или „тате е моят герой“. Виждали сте и тениските с надпис, "Дъщеря ми е номер 1!". А сцената, в която бащата отвежда дъщеря си до олтара? Не ви ли просълзява всеки път? Колко трогателно!
И колко опасно...
През първите 7-9 години отношенията между малкото момиченце и възрастния мъж се развиват напълно безконфликтно и асексуално, освен ако не вземем предвид сложния етап на Едиповия комплекс, за който вече са изписани тонове книги, но все пак да си припомним. Около третата година момченцето се влюбва в майка си, а момиченцето в баща си. Това изглежда като истинска романтична страст с подаръците, ревността, изявленията: „Като порасна, ще се оженя за теб“. Обикновено този период завършва когато детето получи категоричен „отказ“ от родителя от противоположния пол, с уверението, че винаги ще бъде обичано, както обичат мама и татко. То осъзнава мястото си и разгръща своята (сексуална) енергия към връстниците. Това обикновено се случва с наближаването на първи клас. И е хубаво, и е правилно.
Неправилният вариант за разрешаване на Едиповия комплекс се случва, когато родителят, по една или друга причина, приема „предложението“ на детето си - например семейството е в развод и майката прави от сина си партньор в живота – спи в едно легло с него, нарича го „моят малък мъж“, търси от него съвет за отношенията си с другите възрастни. Или пък - семейството съществува формално, бащата спи на дивана, а мястото му в съпружеското легло е заето от малкия окупатор.
Момичетата също могат да бъдат въвлечени в разрушителни отношения с бащите си. В леката форма – когато таткото предпочита да общува с дъщеря си, а не с жена си; в тежката – когато има случаи на сексуална злоупотреба. В този случай щетите за психиката на детето са огромни, понякога непоправими.
Но сега ще стане дума за по-обикновени, битови, ежедневни неща, които често интересуват родителите.
До каква възраст е допустимо бащата да къпе дъщеря си?
Във всички традиционни религии и култури тази възраст е точно установена: или никога или до навършването на три години. След тази възраст не е добра идея бащата да вижда дъщеря си гола, а момичето не би трябвало да вижда баща си по бельо или напълно гол. Да ме простят нудистите и привържениците на теорията „което е естествено, не е срамно“, но аз горещо поддържам това правило. Обърнете внимание, че ограничението се отнася само за вътрешно-семейните отношения. Ако едно петгодишно момиченце, види как неговото приятелче-момче се облекчава в градинката по-скоро опознава анатомията на другия пол и в това няма нищо подозрително или опасно. Филмчетата от типа „Как е устроено нашето тяло“ не травмират детската психика. Напротив, задоволяват любопитството в контролирана, безопасна среда.
Трябва ли бащата да чука, когато влиза в стаята на дъщеря си?
Аз бих казала така – всички са длъжни да чукат, нахлувайки в пространството на друг човек. По-рано, в аристократичните семейства, е било прието да се чука дори при отворена врата. Хората са спирали на вратата, питали са може ли да влязат. Според мен това е ценно и правилно, учи на уважение към личното пространство – собственото и чуждото. Затова, майки и бащи, пазете нервите си, чукайте, преди да влезете, и чакайте да ви поканят. Възможно е дъщеря ви да е заета с опознаване на себе си, да се епилира, дори да се самозадоволява. И вие не бихте искали някой да влезе в стаята ви в разгара на сексуалния акт.
Трябва ли бащата да се интересува от личния живот на дъщеря си?
Тук е много важно думите да бъдат употребени правилно. Да се интересува значи да проявява интерес, внимание. Не повече от това. Вместо: „Кой беше оня келеш, който те изпращаше след училище?“ може да попита: „Имаш ли нужда от помощ по математика или физика?“ и по време на съвместните занимания с внимание да изслушва коментари от типа „И Макс казва, че физичката е идиотка.“ Или да предложи да откара нейната компания до боулинга или киното.
Огромно количество проблеми в личния живот на момичетата са възникнали, защото са получили от родителите си два вида послания: „Секс правят само проститутките.“ и „Сама си си виновна.“
При всички случаи на семейно насилие, по които съм работила, са ми разказвали истории за агресивни, нападателни, унижаващи бащи, които са чакали дъщерите си след излизане с „каиша“, проверявали са джобовете, телефоните, дори бельото им. При това, без изобщо да реагират на оплакванията им, че някой ги преследва, обижда, заплашва. Така момичето пораства с увереността, че за всичко си е виновно и че никой няма да го защити. В семействата, в които от най-ранно детство бащата е показвал на дъщеря си „аз съм винаги на твоя страна“, дори в случаи на сексуално посегателство, жената може да се справи със ситуацията и да излезе от нея.
Може ли таткото да прегръща, целува, докосва порасналото си момиче?
Много важно е да се спазва мярката. Принципът е елементарен – дръжте се с дъщеря си така, както го правите с възрастните жени от обкръжението си. Какво е прието във вашата култура? Да се прегърнете и целунете, когато се срещнете? Значи можете да го правите и с дъщеря си. А как ще изтълкува колежката ви докосването по гърдите или дупето? Представихте ли си? Така се чувства и дъщеря ви.
Обикновено момичетата сами започват да се крият от родителите около 9-ата си година.
Но при някои деца реакциите са малко по-свободни. Ако видите, че вашата току-що осъзнала се девойка сяда на коленете на някой от гостите ви и демонстрира по-инфантилно поведение, е добре да се поинтересувате къде е видяла това и знае ли как може да се изтълкува. Понякога момичетата наистина не са наясно, а друг път подобна „разпуснатост“ може да е сигнал за родителя - „Аз съм в беда.“.
Трябва да сте внимателни и ако доскоро доверчивото, открито дете изведнъж започне да се отдръпва при всяко докосване, като опарено. Опитайте се да разберете дали не е преживяло травмиращо събитие.
Ето и някои от най-често срещаните в практиката ми на семеен терапевт оплаквания:
- чичо ми ме докосва и не ми позволява да се заключвам в банята;
- преподавателят ми в училище през цялото време стои зад мен, когато съм на дъската, и диша във врата ми;
- момчетата непрекъснато ме хващат за гърдите, удрят ме с топка нарочно там;
- учителят по физическо се прави, че ме държи да не падна от въжето или халките, но ме щипе по дупето.
Както разбирате, става дума за сексуално посегателство и трябва да се намесите незабавно. Особено важно е да убедите момичето, че абсолютно, непоколебимо, 100 % гарантирано, то никога няма да остане само срещу насилниците си. Когато едно момиче е уверено в това и само може да се защити.
Препоръчваме ви още:
"Мразя разходките!" Не ви ли се е искало понякога да го изкрещите на глас? Сигурно сте си забранили да го направите, защото ще предизвикате възмущението на околните. Тази майка обаче пое риска да изплаче негодуванието си във фейсбук и се оказа, че далеч не е единствена.
Най-страшното в родителството не са безсънните нощи завинаги, не са температурата и никнещите зъби, падащите зъби, кривите зъби и всякакви подобни „дреболии“. Не са и репликите „А на Даша куклата й има рокля на доларчета“ или „Ще си изключа компютъра вдругиден“.
Не!
Най-страшното, мамка им, са разходките. Не знаеш защо. Може би, защото си длъжна.
На детето чистият въздух му е нужен като… въздуха. Това е било записано на някакви древни папируси, но някой навремето ги е забутал някъде и сега тази мъдрост се предава от майка на дъщеря, от по-възрастната съседка на младата или от минувачите на всяка жена с детска количка. Или с корем. Или с количка и корем.
Понякога ти звънят роднините, за да се информират отдалече или направо: „Днес разхождахте ли се?“
О, Господи, да, разходихме се, макар че аз днес още не съм яла, не съм си мила зъбите, не съм се преобличала от родилното, не съм ходила до тоалетна, то и за какво ми е. Аз кърмя, не ям.
И майката на младенеца се усмихва в слушалката, а сърцето й плаче. Иска й се да се завре в гардероба, под закачалките с омалелите си рокли, и тихо да поседи, докато всички забравят за нея. Но тя е майка. А разходката е дълг. Не може да седи и да си губи времето.
И майката сменя памперса, облича бодито, гащеризончето, тънката шапчица, космонавтчето, другата шапчица е захапала със зъби. Тя се слага последна, защото детето ще се изпоти и тогава… Какво „тогава“, никой не знае. Нито една майка не е рискувала да наруши реда със шапките досега.
Детето пъшка. А това означава, че майката ще трябва да съблече ескимосчето, гащеризончето, бодито, памперса…
На тръгване завързва топлата шапчица с една ръка и зъби, с другата крепи детето и излиза на улицата. Как излиза? Изнася количката, заедно с бебето. Има нужда да умре за около час и половина, но на детето му е нужен въздух. Въздухът е в близкия парк.
Целият тролей се любува на майката, която, без да охне, ловко вдига количката с бебето. После също толкова ловко я сваля. И отива в парка, където майките изпълняват своя дълг с разходките.
Бебето спи. Затова можеш да повървиш, можеш да седнеш. Но не е редно. Студено ти е, скучно ти е и те преследват призраците на неизмитите чинии, несготвения обяд и неоправеното легло. Мъжът ти вече не те преследва.
А после бебетата пропълзяват и прохождат. И освен от чист въздух имат нужда от камъни, които да натикат в устата си и да се смеят на ужаса ти; от дървета, в които да се блъснат и да заплачат; от кучешки лайна, които да приберат в джоба си и от всякаква друга "околна среда", под която могат да се заврат.
А от майката се иска само себеотрицание. Дори караулът дежури по час, а за майката времето е спряло. И час разходка заема целия й живот. Целият й шибан живот. Този шибан живот, в който другите ходят на кино и вино…
Саша, не доближавай това куче, това е чуждо куче… и върни лопатката… не, не я слагай на главата на детето, дай му я в ръката…
Освен въздух на децата им е нужна социализация и тръгват на училище. Майката се социализира с охранителя в училището, докато седи на пейката в коридора и го отменя.
После излиза с детето на улицата, протяга ръка да го хване и чува смешния му бас: „Мамо, аз те обичам, но това с ръката… “
Мразя разходките. Но много обичам децата.
Препоръчваме ви още:
Историята, която ни разказва Анна Иванова, ни напомня колко е важно да се грижим за здравето си, да не отлагаме, да търсим причината, когато не се чувстваме добре. Самата аз преживях тежко заболяване преди няколко месеца и макар че твърдя упорито как изведнъж ми се е стоварило, всъщност истината е, че симптоми имаше, но си затварях очите за тях. Дано сме по-отговорни за здравето си и дано попаднем на точните лекари. Ето какво сподели с нас Анна.
Казвате си, какво чудо пък може да е това - хем гняв, хем безсилие?!
Както повечето млади дами, и аз също мечтаех за принца, после за прелестната сватба и така дойде времето да мечтая за дете. Започнахме да се „трудим“, след няколко месеца видях заветните две чертички и моят рай продължи. Продължи, но до четвъртия месец, когато лежах за задържане. След това се установи, че бебето е със сърдечни малформации, лекарите съветваха прекратяване на бременността, после амниоцентеза и какво ли още не. После аз пък започнах с лекарствата за високо кръвно и никой не успя да установи какво се случва с мен. В крайна сметка, родих в 32 г.с. с прееклампсия. Детето в кувьоз, а аз в реанимация, но това е друга история.
Аз запазих моето високо кръвно. Две години след раждането се лутах от лекар на лекар, резултатът беше временен и после пак удрях 160 горна граница. Толкова често я удрях, че преди година и половина, когато намерих точния кардиолог и кръвното ми стана 120/80, на мен ми беше лошо... Да не повярва човек.
Междувременно започнахме подготовка за втора бременност и минах през какви ли не лекари, изследвания, ехографи и т.н. И никой не се сети, че трябва да отида на нефролог. Да, никой… и така стигнах до бъбречна недостатъчност, която ми дойде като подарък за 2018 г. Резултатът - 1/3 от бъбреците са изсъхнали и не вършат част от задълженията си. Сега нищо не може да се направи, освен да спазвам режим и да се надявам, че хемодиализата и трансплантацията ще бъдат отложени максимално във времето. За този месец обиколих най-големите нефролози в България и всеки пита: „Ама как никой не Ви е пратил на нефролог с тази прееклампсия?!“ Ами, ето така, никой не ме прати. Никой не каза: „Момиче, отиди да си видиш бъбреците, че с това високо кръвно… “
Ето така, мили мои, аз се лутам между гнева и безсилието. Напълно реално състояние на духа. Но отказвам да се примиря и продължавам напред.
Реших да напиша този текст с малката надежда да помогна на някого, да го подсетя, ако е имал подобни здравословни трудности (а и на всички останали), че бъбрекът е най-подлият орган в човешкото тяло. За него не се разбира, освен когато стане късно, другото е случайност. Редовно се изследвайте, действайте и не губете вяра, защото тя ни крепи. А пък гнева - преодолейте го, но действайте бързо, защото ще ви трябват сила и енергия, за да се борите да живеете.
Ще завърша историята на Анна с още симптоми за проблеми с бъбреците освен високото кръвно. Някои от тях са типични и веднага ще се досетите за причината, но някои са по-нехарактерни и е възможно да ги пропуснете. Когато посетите общопрактикуващ лекар, не забравяйте да споменете и тях, за да ви ориентира към нефролог.
1. Болка в задната долна част на гърба, която може да премине и към предната част на корема.
2. Силен сърбеж на кожата:
- При неправилна функция на бъбреците настъпват смущения в извеждането на токсините, което влияе силно върху нервната система и кожата. Ето защо е характерна появата на силни и на пръв поглед неоправдани сърбежи.
3. Метален вкус в устата и поява на афти
- Отново се дължи на токсините. Появата на метален вкус има връзка и с обработката на месото, което при бъбречни заболявания е силно затруднено.
4. Замаяност, световъртеж, гадене и повръщане
- Гаденето и позивите за повръщане са характерни при възпаления на бъбреците или наличие на камъни в тях. Гаденето може да доведе до липса на апетит и втрисане.
5. Подути глезени
- Задръжката на течности е характерен симптом при проблеми с бъбреците. Често крайниците се подуват, най-вече глезените, китките. Възможни са подувания и около очите.
6. Умора, световъртеж, усещане за студ
- Броят на червените кръвни клетки при пациенти с бъбречни заболявания е нарушен, в резултат на което може да възникне анемия, силна хронична умора и липса на енергия.
7. Подобни на цистит симптоми
- Често уриниране, парене, болка при уриниране, втрисане, повишена температура, в по-тежки случаи и кръв в урината.
8. Промени в цвета на урината
- Тя може да измени цвета си, да стане по-бледа или по-тъмна, с пяна или с остър неприятен мирис.
При който и да е от тези симптоми не отлагайте посещение при лекаря.
Препоръчваме ви още:
„Дъщеря ми от нищо не се интересува. Не чете, не излиза, понякога играе на компютърни игри или слуша музика от телефона си. Не знам кога учи изобщо. Влизам в стаята й, забила е поглед в една точка, имам чувството, че не знае къде изобщо се намира.“ - майка на 14-годишно момиче
„Тази година сме в 7-и клас. Предстоят матури, а синът ми въобще не се вълнува от този факт. Понижи успеха си точно в годината, която му е най-важна. Каквото и да казвам, реакцията е отегчен поглед. Чудя се на безхаберието му. Доскоро не беше такъв.“ - майка на 13-годишно момче
Много родители, "нагазили" във възрастта на пубертета (11-15 години) могат да познаят собствените си реплики в споделеното. Децата им в предпубертета и пубертета не искат да правят нищо. Дори не желаят да разговарят с тях. Има ли полезен ход? Можем ли да убедим немотивираното дете да се активира? Как да се противопоставим на пасивността, която подхранват у децата ни съвременните технологии? Да заплашваме, да уговаряме, дори да молим, очевидно е безполезно. Но това не значи, че сме напълно безпомощни. Можем ли да погледнем на ситуацията, не като възпитатели, а като изследователи?
„Представете си, че мотивацията не е вродено качество, не е онзи вътрешен двигател, който формира поведението, а по-скоро е резултат от взаимодействието на средата и темперамента на детето“ – предлага докторът на психологическите науки Алън Каздин (Alan Kazdin), директор на Йейлския център за възпитание на децата. Той акцентира върху два важни момента:
1. Отсъствието на активност и особеностите в отношението към живота не са константа, която не може да бъде променена.
2. Климатът в дома и действията на околните могат силно да влияят на мотивацията на детето.
Къде е проблемът? За нежеланието да правиш каквото и да било, за отсъствието на мотивация, може да има много причини – вътрешни и външни. Затова преди да поставим етикета „от нищо не се интересува“, трябва да се опитаме да разберем какво е липса на мотивация. Д-р Каздин изброява няколко фактора, които е добре да се вземат предвид.
Свободното време
Да имаш свободно време не е просто нормално, а необходимо. При много деца животът е твърде разграфен, ангажирани са с толкова дейности, че рядко могат да си позволят да не правят нищо, поне за час. А те имат остра нужда от свободно време. Може би трябва да се откажем от склонността си да планираме живота им и да не реагираме толкова болезнено на периодите, които според нас са неконструктивно, непродуктивно, иначе казано – загубено време. Може би ще ни е по-лесно, ако дори планираме това „време за губене“. Още по-добре би било да предвидим такова време и в собствената си програма, за да го прекараме с тийнейджъра си в приятни разговори.
Домашните ангажименти
В споменатата възраст децата рязко губят интерес към каквито и да било ангажименти вкъщи. Те са съсредоточени изключително в общуването си с връстници. Слушат една и съща музика, носят еднакви дрехи, дори шегите им са на едни и същи теми. Особено отличителна черта им е общото презрение към възрастните. В този контекст пълната липса на интерес към задълженията вкъщи е нещо абсолютно естествено. Ако по-рано сме успели да изградим определен ред и традиции у дома – да обядваме и вечеряме заедно, да чистим заедно, ще ни е значително по-лесно да продължим да го правим и когато детето влезе в тази особена възраст. Това му помага да участва в семейния живот и е необходимост, въпреки че й се противопоставя.
Признаци на депресия
Една от ситуациите, които трябва да предизвикат повишеното ни внимание, е когато детето, което винаги е било общително, активно и заинтересовано, изведнъж стане вяло, не излиза от вкъщи, не проявява интерес към каквото и да било. Подобни промени може да са признак за депресия. Това не е единствената причина, но е една от възможните. Затова е важно да обърнем внимание какво ни казва за себе си. Ако репликите му са предимно негативна оценка за самия себе си (нищо не правя както трябва) или за околните (около мен няма нищо интересно) или безнадеждност по отношение на бъдещето (и това ще завърши зле, както всичко друго) тийнейджърът има проблем. Възможно е да стане раздразнителен и по-чувствителен от обикновено, може да промени навиците си – какво яде и колко спи. Дори произнасяната преди на шега фраза „по-добре да умра“ може да започне да звучи по-различно и да се чува твърде често. Това е знак за внимание и ако имаме някакви съмнения е добре да потърсим професионален съвет.
Разсеяност
Вероятно сме забелязали, че тийнът не може да се концентрира и това според нас е знак за липса на мотивация. В този случай не е задължително причината да е отсъствие на интерес или депресия. Може би става дума за трудности с произволното внимание - детето физически не е в състояние да се занимава с едно или друго за повече от няколко минути, превключва на друга дейност, след това сменя и нея. Това може да се случва вкъщи, в училище или навсякъде. Всеки човек от време на време има проблеми с фокусирането на вниманието, затова трябва да си изясним колко често се повтарят те при тийнейджъра. Много често се бърза с поставянето на диагнозата „Синдром на дефицит на вниманието“, когато става дума просто за период, който отминава.
Стрес
Липсата на мотивация може да е реакция на стрес. На нас, възрастните, рядко ни хрумва подобна вероятност. Някак сме убедени, че стресът е състояние, което не може да се появи в тази възраст. Но децата ни също имат свой кръг на общуване, свои ангажименти, и приемат проблемите си твърде сериозно. Реакцията им на стреса може да напомня на депресията и често се появява като отговор на определени събития. Особено травматично е прекъсването на отношенията с някой от съучениците. Други събития, които бихме определили като „глупости“, но за тях са много важни – теглото, прическата и т.н. също може да са източник на стрес. Понякога събитие, което според нас е незначително, може да се превърне в сериозен проблем за детето ни.
Отсъствие на мотивация изобщо или в дадена област?
Отсъствието на мотивация и мързелът (както често го определяме) може да се отнася за определена страна от живота на детето. Деца, които биват дразнени и обиждани в училище, може твърде дълго да се подготвят за училище и да не проявяват интерес към учебния процес. Не могат да се „съберат“ и това често дразни родителите им. Може би трябва да сме по-наблюдателни и да обърнем внимание дали поведението е идентично и в други ситуации. Ако не е, значи в училище има някакъв проблем, който трябва да проучим, за да му помогнем. Често се случва деца, които имат трудности с ученето да се държат така, все едно изобщо не се стараят.
Какво можем да направим?
За начало можем да ограничим времето пред екраните – на телевизора, компютъра, телефона. Трябва обаче да го направим без агресия, но неотстъпчиво, защото технологиите много успешно подхранват пасивността. Разбира се, ако тийнът прекарва повечето време в компанията на приятели, с които сглобява компютри от резервни части и говори с тях на специалния им професионален език, работата е съвсем друга. Това вече е интерес и не липса на такъв.
Препоръчваме ви още:
8-те свещени права на тийнейджъра
5 тийн фрази, които ни вбесяват
Много родители продължават да приемат децата си за малки и беззащитни момичета и момчета, дори отдавна да са навършили 18 години. Но понятието „зрелост“ все още съществува и никой не го е отменял. Катрин Камбра е автор, пътешественичка, адвокат по осиновявания и майка на осиновени деца от цял свят. Вижте кои според нея са седемте признака, че децата ни наистина са пораснали.
1. Те най-сетне започват да се интересуват как сте
Отношенията между деца и родители дълго време са игра пред едната врата. Ние сме съсредоточени в желанията и потребностите им, а те са щастливи, че могат да ги предявят. Когато започнат да се интересуват от нашето хоби, от нашите планове и жизнени цели, можем да се поздравим. Вече ни възприемат като независими личности, приятели и съветници, а не като последна инстанция за решаването на всеки проблем.
2. Вие вече не сте ходещ банкомат
Времената на джобните са отминали. Децата живеят отделно, поддържат свой дом и са в състояние да напълнят хладилника си и да платят сметките без наша помощ.
3. Вече не са в мобилния ви пакет
Да, това също. Когато децата ни поемат сами разходите си за телефона и не са част от мобилния план на мама и татко, когато вече не се налага да им правим забележка за броя съобщения, значи окончателно са пораснали.
4. Излизате на вечеря за рождения си ден и те ви изненадват и плащат сметката
Времената се променят и това е прекрасно. Ще дойде и този ден, в който ще поканите децата си на ресторант за вашия празник, а те вече ще имат хубава работа и с огромно удоволствие ще ви предложат да ви почерпят, след като вие сте го правили за тях години наред. Позволете им.
5. Престават да ви обвиняват за собствените си неуспехи
Признакът за истинска зрелост е разбирането, че вие и само вие сте отговорни за собственото си психическо, емоционално и финансово процъфтяване. Родителите са направили каквото могат, според обстоятелствата. Възможно е при това и двете страни да са изпитали взаимен дискомфорт и досега да си спомняте с обида, как са ви заставяли да учите уроците си и все още да чакате извинение. Това е грешка. Възрастните хора сами управляват живота си.
6. "Децата" уважават начина ви на живот и не ви натрапват възгледите си за света
Осъждането и насмешката над навиците на „старците“ са типична тийнейджърска черта – стремеж на пубера да покаже, че и той разбира нещо от този живот. Но възрастният човек осъзнава, че няма право да възпитава родителите си. Дори ако с часове гледат сериали или превиват гръб в градината си, при положение, че могат да си купят всичко това от магазина. Уважавайте избора им.
7. "Децата" създават свои семейни традиции
Ако по-рано всички празници са преминавали изключително по наш сценарий и в тесен семеен кръг, сега децата могат да посрещнат някои празници и без нас, в далечна екзотична страна например. И ако ние не сме включени, не бива да се сърдим. Идва времето, когато те ще създават собствено семейство и собствени традиции.
Препоръчваме ви още:
Защо помагаме финансово на порасналите си деца
Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти
За всички, които не получават издръжка от другия родител за децата си, има спасителен вариант. Той няма да осигури достатъчно средства, за да отглеждате детето си, но би могъл да компенсира част от разходите.
Държавата е предвидила механизъм за защита интереса на детето, когато родителят, който дължи издръжка, не я изплаща и няма имущество, от което същата, чрез принудително изпълнение, да бъде изплатена.
Какво ви е нужно?
1. Влязло в сила съдебно решение, което осъжда родителя, при когото детето не живее, да плаща издръжка в определен размер.
Как се стига до съдебно решение мисля, че не е нужно да дискутираме. Важно е да се отбележи обаче, че присъдената издръжка може да бъде променяна по размер, когато има промяна в обстоятелствата. Има минимален праг на издръжката и това са 25% от минималната работна заплата. В момента – 127,50 лв.
2. Изпълнителен лист, издаден въз основа на влязлото в сила решение.
Такъв можете да получите след влизане на решението в сила.
Подава се молба до първоинстанционния съд, в който е разглеждано делото – там, където е започнало. Заплаща се държавна такса в размер на 5.00 лв (по банков път или на ПОС терминал в съда). Нужно е да знаете номера на делото и да представите документ за самоличност. Прилагате платежния документ към молбата си (повечето съдилища имат образци на сайтовете си) и входирате на регистратурата на съответния съд. В рамките на 3-5 дни ще ви издадат такъв. Самият изпълнителен лист трябва да вземете от деловодството на състава, който е гледал делото (посочен е в съдебното решение). Можете да го получите лично или чрез пълномощник.
След това:
1. Нужен ви е съдебен изпълнител. Няма значение дали е частен или държавен (има и такива, към съдилищата). Подавате молба за образуване на изпълнително дело, към която прилагате изпълнителния лист – в оригинал.
2. По изпълнителните дела за издръжка не се дължат обичайните такси. Възможно е да ви бъде поискана такса за проучване на имущественото състояние на длъжника. При държавен съдебен изпълнител тя е в размер на 2.40 лв. Важно е в молбата да поискате това проучване, особено в случаите на широко коментираното укриване на доходи.
3. Когато се установи, че длъжникът няма доходи и не притежава имущество, върху които да се насочи принудителното изпълнение, издръжката се изплаща от държавата, чрез общината, по постоянен адрес на взискателя (родителят, чрез който детето следва да получи присъдената издръжка).
4. За липсата на имущество съдебният изпълнител съставя констативен протокол в два екземпляра, към който протокол се прилагат и документите, удостоверяващи доходите и имущественото състояние на длъжника. Тези документи трябва да са издадени преди не повече от 6 месеца.
5. Когато длъжникът няма имущество, от което да се изплаща издръжката, взискателят, чрез съдебния изпълнител, подава искане до общината по постоянния си адрес за изплащане на издръжката.
6. Издръжката се изплаща ежемесечно, но взискателят е длъжен преди изплащането да попълни декларация, че не е получил издръжка за този месец.
7. На всеки 6 месеца съдебният изпълнител извършва служебна проверка на доходите и имотното състояние, за което уведомява общината.
8. При промяна на размера на издръжката, на съдебния изпълнител се представят новото решение (заверено и влязло в сила) и новият изпълнителен лист.
9. Няма да ви платят пълния размер на присъдената издръжка. Формулировката е „в размер, определен в съдебното решение, но не повече от максималния размер за присъдена издръжка, определян ежегодно със Закона за държавния бюджет“. За 2018 г. – 80.00 лв.
Изложеното е най-общо законовото положение. Има много уловки и препъни-камъни, но и те могат да бъдат заобиколени и преодолени. Ако ви се вижда сложно, можете да се обърнете към адвокат.
Ако адвокатските тарифи са ви непосилни, трябва да знаете, че в България функционира Национално бюро за правна помощ. Към бюрото има национален телефон за първична правна помощ – 070018250, всеки делничен ден от 9:00 ч. до 17:00 ч. (заплащате стойността на телефонната услуга). Има и регионални центрове за консултиране.
За ползване на безплатна правна помощ (без консултирането по телефона) има ограничения за лицата, които могат да я ползват, подробно изписани в Закона за правната помощ. Една от категориите, изрично обособена, касае ненавършили 21 г. лица, които имат право на издръжка, по въпросите на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка (Общностното законодателство за Европейския съюз).
В тази връзка, поради големият брой българи, живеещи извън страната, трябва да се отбележи, че държавите от Европейския съюз признават и изпълняват съдебни решения на други държави по отношение на издръжка на деца. Има процедури, бавни са, различни са, но има и начин да бъдат изпълнени.
Това са законовите възможности, дадени най-общо, в най-краткия вариант. Има много неописани „но“, „ако“, „или“. Това обаче е сфера, в която всичко е строго лично и строго специфично. Не е възможно да се опишат всички варианти. Много от процедурите са тромави и бавни. Може да се работи в посока тяхното облекчаване, но е трудно да се намери баланс. Всеки е длъжен да издържа децата си, но никой не може да стане длъжник без съдебно решение. Възможни са, и се случват, много злоупотреби и от двете страни. Най-лошото е, и то е нещо което се вижда почти ежедневно в съдебните зали, че децата се използват като оръжие в една война, продиктувана в много случаи от чист реваншизъм. На който се отговаря с друг такъв… и няма край. За сметка на психиката на децата.
Препоръчваме ви още:
Как да развием критичното мислене на децата
В разумни граници способността да поставяш под съмнение и да проверяваш всичко, което се опитват да ти внушат, е полезен навик. Особено в днешно време, когато ни заливат с противоречива информация. Това прави критичността качество, което ще е особено необходимо в бъдеще. Как да създадем този навик у децата си разказва консултантът по обучение и развитие Кари Уилямс Хау.
В живота ние се сблъскваме с много трудности, което прави хората, способни да поставят под съмнение идеите, представяни като факти, особено ценни. Нужни са ни тези, които ще задават сложните и неудобни въпроси, ще обмислят внимателно решенията си и ще оценяват влиянието им върху своя и чуждия живот. Светът ни се нуждае от силни хора с критично мислене.
Когато подготвях докторантурата си, в продължение на 4 години, търсех отговор на въпроса – помагат ли иновационните подходи в обучението да се развие навикът за критично мислене. Убедена съм, че това е един от най-важните навици и трябва да му се отдели подобаващо внимание в системата на висшето образование. В същото време, като родител, вярвам, че формирането на критично отношение към действителността трябва да започне далеч преди постъпването в университет. Това е задача за цял живот. Ние не можем да очакваме, че децата ще го овладеят мигновено, но можем да посеем семенцата, които ще им помогнат да усвоят критичното мислене, когато станат възрастни. Ето как може да стане това.
Създайте среда на доверие
Децата трябва да чувстват, че се вслушвате в мнението им. Предлагайте им да вземат участие в семейните решения, учете ги да задават въпроси на възрастните – например на учители и лекари, без да се страхуват, че може да изглеждат глупаво. Хвалете ги за любознателността, отлагайте другите си ангажименти, за да поддържате общуването си с тях. Показвайте им, че цените техните разсъждения. Ако смятате, че детето е направило грешен извод, не му го казвайте направо. По-добре го стимулирайте да потърси друга гледна точка към проблема.
Оставете споровете и дългите обяснения
Понякога децата просто искат да получат от нас отговор, но в отделни случаи е полезно да отговорим на въпроса с въпрос. Шестгодишният ми син например пита: „Защо не ми купуваш пистолет?“ Бих могла да започна съдържателен монолог за важността на контрола над оръжията, а бих могла и да задам въпрос: „Как мислиш, защо им е наложена забрана?“ Изслушвайки неговото предположение, мога да подбера по-точни думи за разговора ни и да му помогна да осъзнае, че е в състояние сам да намери отговор на своите въпроси и да формира мнение.
Запознавайте децата с нови неща непрекъснато
Старайте се да показвате на децата света. Аз например вземам детето си, когато ходя да гласувам, и му обяснявам защо предпочитам един или друг кандидат. Старая се да не усложнявам изказа си и да не го претоварвам с подробности. Разказвам как съм взела това решение. Ние живеем в район, в който преобладава бялото население. Детето ми рядко има възможност да срещне цветнокожи връстници. Затова търся начини да му покажа етническото многообразие – с книги, с телевизионни предавания. Ако той види и коментира човек с друг цвят на кожата, или с увреждане, не казвам: „Тихо, така не се говори!“, не, помагам му да формулира въпросите, които го интересуват и да се ориентира в обяснението ми.
Поддържайте интелектуалното и емоционално развитие на децата
Критичното мислене и споровете са процеси, които изискват сериозен ресурс от емоции. Разбира се, важно е да задаваме на децата правилните въпроси и да подкрепяме търсенето на собствен отговор. Но понякога са твърде изморени за това. Когато детето е изправено пред сложен въпрос, можем да му помогнем да се ориентира правилно в чувствата си: „Струва ти се, че съвсем се обърка? Ако искаш, можем да направим почивка и да се върнем към разговора ни по-късно.“ Важно е да му кажем, че и ние изпитваме трудности понякога: „Да, не е лесно да се ориентираш, нали? Понякога и аз самата не мога да реша какво да направя и това ме тормози. Но знам, че не е необходимо да взема решение веднага и това ми помага да се успокоя и да помисля.“
Важен елемент от критичното мислене е способността да разбираме емоциите на околните. Ние можем да развием емпатията у децата, ако ги научим да се поставят на мястото на другия: „Казваш, че да откъснеш една ябълка от чуждото дърво не е нещо особено. Я си представи, че стоиш на прозореца и видиш някой да къса ябълки от нашето дръвче. Какво ще почувстваш?“ Когато децата поотраснат ще им предлагам по-сложни примери. Иска ми се нашите разговори да ги научат да водят диалог с уважение към събеседника, дори с този, с когото не са съгласни. Това ще е необходимо в живота им на възрастни – за да задават точните въпроси, за да намират ново решение на общоприетите теории.
Препоръчваме ви още:
Как да научим децата да мислят критично
Author: Maria Peeva
Alex is four, the age where he wants to use big words, but doesn't know exactly how, and talking to him is very amusing.
The other day he told me that my dress is ooohsome! as he stressed on the oooh; and he called his father stooopid, because he was joking too much.
One word he used correctly, though, and made me stop. I have told you about that day in a different post. I was hurrying to take him to the kindergarten, and he was dawdling behind, squatting to gather fallen leaves, wandering to check this and that, and I was getting horribly late. Finally I grabbed his hand and dragged him with me. He stiffened, heels deep in the road, and said seriously:
- Don't pull me, mom, it's insulting.
I stopped, let go of his tiny had and even found myself apologizing. It wouldn't have been so surprised if he had just whined and screamed. It was curious, he did not complain "my hand hurts!", or "it's not nice!" or "you're bad", or even "I don't like it!" The word he used was "insulting". Well, which mom would like to insult her child?
In the next few days I observed him using this word anytime one of his brothers fought with him, or when his dad had no time to play, or when I asked him to do something he didn’t want to. It was even more curious, when he used the word "insulting", our reactions were different from when he would be stubborn or simply cry.
I realized, that the reason the word "insulting" works better than tears, shouts or a stubborn "no", is that we, despite all of our constant family squabbles, actually do not want to hurt each other’s feelings. Besides, "insulting" does not really qualify as a critique, it does not make you argue who is right and escalate the situation. It only describes the feelings of the person.
Our teenager recently has been late to the dinner table. That's the only time we all get together, it's our special time. We talk about our day, we joke, and we laugh. I mentioned it to him, his father also told him, but every time he had something more important to finish in his room and kept coming when the meal was almost over. This irritated me so much, that I wanted to take his plate with all the rest, before he had finished the food. I realized it's not the best course of action, he was already tense and jumpy and it wouldn't have helped.
So I decided to use Alex's favourite word.
Few days ago, as we were all seated, I announced:
- Boys, I have an idea. Why don't we all talk about what we find insulting, and wouldn't like the others to do. And we can promise not to do it anymore, because we are a family and we do not insult each other.
This got their interest.
Kosio, the teen, was of course sceptic, that's his default reaction to anything his father and I come up with.
Koko, the 10-year old, asked:
- You mean, to list all the things we DO NOT WANT the others to do, right?
- No. - I was ready with the answer. - That's not what I mean. If I was to tell you all the things I don't want you to do, I can speak all day. You too, I’m sure. I want to know the things I do that INSULT you, so I don't do them anymore. Your father wants to know as well. For example, I can start with this - I feel really hurt when I have cooked dinner and served the table, and you do not appreciate all the work I’ve done, and do not come to sit with us. It is very insulting, because it's our only time together. I really wish you wouldn't do it.
Kosio tried to defend himself:
- I only do it when I play online, my friends are counting on me, we are a team!
- I understand and I don't tell you to quit the team. I'm just telling you how insulting it is to me. You know what time we have the dinner. You will have to see and decide what to do.
He didn't answer back, which was a good sign. The little ones liked the idea and started talking all together.
Alex felt insulted when his brothers were pushing him out or shouting at him. (They often did so when he went in their rooms and touched their things).
Koko said that it's insulting when I promise him to do something right away and then I don't, delaying for an hour. (Yes, if I'm engrossed in work, I often do it, true)
Ivan was insulted when the boys acted like enemies, and not like brothers. (They do constantly fight and try to outdo each other.)
Kosio felt hurt and insulted when we said we're disappointed in him, without a valid reason. (We do say that - when he sits at the computer till late night, though his marks at school are not suffering at all).
Myself - I already spoke. The lack of respect for the effort I make to have a family dinner every night was insulting.
We promised each other to stop acting like this. Koko even made a list and marked with crosses every transgression. (I already have one mark, I promised him to check his homework, and here I am, writing this post.)
This story is told here with the permission of the teenager, who hasn't been late for dinner since. Probably he will eventually, but now it works and it is enough for me.
Alex, my youngest and most difficult child, gave all of us a great lesson in love and respect. I think I should teach him a new big word - emotional intelligence. He already possesses it.
The original version in Bulgarian you can read here.
- Най-популярни
- Най-нови
