Автор: Цветелина Чобанова

Срещнахме се двете за първи път преди 15 години. Оттогава всеки път, когато ме навести знам, че съм загубила връзката със себе си. Разбира се, формата й е различна – обикновена настинка, болки в гърлото, кашлица, ангина, схванат кръст, болки в гърба, болезнен цикъл, астма, ринит, алергия, синузит, отит, а отскоро се окичи с името "хистаминова непоносимост".

Срещата ми с болестта (преди години) беше началото на пътя ми към психологията и психотерапията, защото се питах какво толкова не правя, че имам нужда от голямото подсещане Болестта.

Не мога да кажа, че винаги разбирам точно посланието й, но тя ме научи да живея живота си много по-осъзнато. Да се подсещам какво правя, как го правя и дали следвам своите или чуждите очаквания.

И се научих да й бъда благодарна. Винаги, когато загубвах нишката със себе си, тя идваше все едно да ми каже: „Къде изчезна, нещо май си забравила за теб самата.“

Болестта е телесното проявление на психичен конфликт в нас. Тя е неизразеното, което се появява без наше разрешение. Тя е викът на тялото, а понякога и крясъкът, ако не сме могли да чуем първите сигнали. Тя е част от нас.

Помня как в началото се борех и си казвах – това не може да се случи на мен, аз ще я преборя, ще изпия всички необходими лекарства, ще посетя всички лекари, които са специалисти в областта. И така се борехме - коя от нас е по-големият инат и ще спечели битката. Да, успявах понякога, но тя се появяваше под друга форма. Тогава разбрах, че няма да е това начинът. Не че се предадох, просто разбрах, че е по-добре да сме приятелки и да чуя какво ми казва, отколкото да се състезавам с нея. В крайна сметка се състезавах сама със себе си или поне с част от себе си.

С последната си форма се появи и ми каза: „Здравей, аз съм Хистаминова непоносимост.“ Спомням си как попитах - „Хиста- какво?“ И след първоначалния шок и въпроса в главата ми: „Сега пък защо?“ - осъзнах, че е дошла точно навреме. Навреме, да започна да поглеждам към какво съм непоносима в живота си. Какво мога да променя? Как да понасям нещата, които не мога да променя, и да променя отношението си към тях. Започнах да се наблюдавам и да опитвам. По малко, за да мога да забележа така чувствам ли се по-добре. Симптомите и тяхната поява ми показват правилния път. Вглеждането в себе си ме накара да се обичам повече. Приготвям си храна за закуска, не пропускам да обядвам и с удоволствие готвим вкъщи нови неща. Кога друг път щях да омеся хляб от оризово брашно, от слънчогледови семена или от ленено семе? Как щях да се науча да правя оризови сладки и да измислям рецепти с нахутено, бадемово и кестеново брашно? Щях ли да избирам рибата, зеленчуците и месото с мисълта за себе си и вниманието към тях?

Надали. Със сигурност правя малки кулинарни вакханалии за семейството и приятелите си, но специално за мен? Неее, нямам време, мога да хапна набързо нещо от хладилника или да си взема първото, което попадне пред очите ми в магазина, за да го сготвя също толкова бързо, защото откъде ти време толкова. Имам хиляди неща за свършване. Но сега, сега нещата са различни. И съм благодарна на това, което ми се случи. Защото в момента съм изцяло в чистия ум, умът на начинаещата. На тази, която прави неща за първи път и не знае какво ще се получи, няма рутина. На тази, която се забавлява и после се наслаждава на резултата, какъвто и да е той. Защото нямам очаквания към себе си. Защото единственото, което правя, е да внимавам и да вложа мисълта за грижа, за любов към мен самата.

И покрай всичко това, семейството ми едновременно се забавлява като ме гледа как се чудя какво точно и как да направя, а от друга страна пробва моите експерименти и понякога дори ги харесва. Щом 7-годишната ми дъщеря се прибра с рецепта за таханова закуска, която смята, че ще харесам и дори тя иска да опита, то е имало смисъл да се срещна сега с Хистаминовата непоносимост. Това, което мога да й кажа, е: „Благодаря ти! Благодаря, че се появи в живота ми, за да видя пътя, по който да продължа.“
А какво ще се случва по него, не знам. Но знам, че има знаци, когато се объркам. Стига да имам очи да ги видя и сърце да ги усетя.        

За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

"Секс? О, Не! Та ние сме женени от векове!" 
За Истината и дрехите, в които я обличаме
За нашите стари деца
Двадесет минути разлика