Тази история ми прати моя приятелка, която помоли да остане анонимна. Ще видите защо.

16!? Моето първо бебе, моето красиво момиченце става на 16. Тя вече е голяма, знае всичко. А ние сме либерални - още преди години баща й обеща да й даде първата цигара, първата чаша с алкохол и първата татуировка. Кога?, пита. Когато станеш на 16, кълнем се от сърце. Защото нейните 16 ни изглеждаха толкова далече, че дори не си струваше да го мислим. Тогава.

Е, доживяхме! Тя е най-малката в класа си. Съответно всичките й съученици още преди година отпразнуваха техните 16. Предимно с шумни партита, понякога организирани като "изненада" от родителите, задължително с шампанско и няколко "официални" бутилки вино, разхвърляни по масите. Тайно ( пуберите си мислят, че е тайно) гостите си внасят нещо високоградусно, което дръзко се долива в чашите с безалкохолно. А знаете ли за Великите шотове - хит сред подрастващите? Защото в края на купона задължително се плющят по няколко Шота, като рожденикът обезателно пие най-много. Закон! И на следващия ден се разказва за препили и припаднали празнуващи, за повикани по спешност родители, призовани да си приберат докаралия се до несвяст наследник.

Наслушах се за семейни драми, наказания - няма да излизаш месец, седмици без телефон... Боже, ние имаме време! Ставаме на 16 чак след година! Хем се радвах, че детето пораства, хем вече ми се свиваше под лъжичката. Купон - добре, ама какъв? И къде? И какво правим с алкохола? Че ще има - ясно, но как хем да го допуснем, хем да не прекаляват? Седмица преди Деня с баща й отидоха в "нашето" тату-студио за първата татуировка. Голям мерак й беше, сакън да не изостане от родителите си. Вечерта сестра й пита: На партито ще пиеш ли шотове? Отсреща й се усмихват хитро. Таткото отсича: Ако смяташ да се напиваш, предпочитам първият път да е у дома! Тя сумти. Ние се споглеждаме. Тревожно.

Няколко дни преди Големия ден нашата звезда се скарва с най-добрите си приятелки. На тази възраст, знаете, подобни скандали са драматични и задължително ЗАВИНАГИ слагат край на отношенията. Аз лично досега съм била свидетел на поне стотина окончателни раздели с приятелките, а пък с мен почти всеки ден се скарва ЗАВИНАГИ. В този случай обаче беше конфузно. Няма парти. Нашата го дава непукист: Голяма работа! Някакви ш**ани сикстиин! Вечерта преди Деня обаче се скапва. Разкрещява се за глупости, после се разплаква без причина. По някое време казва лека нощ и се оттегля в покоите си. Ние солидарно се натъжаваме. Малката се шмугва в стаята си да докладва обстановката на най-добрата си приятелка. Сигурно хлипа от съчувствие (или се киска, не мога да определя това грухтене, което се чува отгоре).

Двамата с таткото тъжно си сипваме: аз вино, той уиски. Утре е неучебен ден (официален празник за държавата, която обитаваме). Детето ни има Специален рожден ден, ихуу! Ние вече празнуваме. Наближава полунощ. След половин час щерка ни навършва 16, обявявам тържествено и се заливам от смях. Къде е нашето момиче?, весели се и той. Поводът за нашата радост се явява пред нас и ни гледа с укор. Обличай се! Излизаме. Двамата!, командва главата на семейството. Аз се засягам: Защо без мен? Те излизат.

След двайсетина минути тържествено внасят бутилка текила. Я, колко чевръста е девойката ни! За нула време нарежда чашки на масата, аз режа лимоните. Крещим на малкия пубер да си довлече дупето бързо, че ще изпусне Началото. Полунощ е. Първият шот! Сол, лимон. Честита да си, дъще! Посягаме към втора серия. Отговорно плясвам малката през ръката: Рано ти е още, изчакай да станеш на 16! Тя се обижда (докрая ще се цупи и ще ни гледа укорително. Много важно!) Ние сме във вихъра. Трииии! Рожденичката вече има усмивка, по-широка от лицето. Бутилката трепти в ръцете й. Четвърта обиколка. Тати, обичам те!, хълца щастливо. Нали ми обещахте от онези пурети, с черешов аромат? (тук отварям скоба - когато се запознах с мъжа ми, пушех въпросните пурети отвреме навреме. Разказах веднъж на децата, преди сто години. И лекомислено обещах, че ще им дадем да опитат... когато станат на 16. Месец по-рано бяхме в България и малко трудно, но ги намерихме. Все пак ние сме хора, които държат на думата си). Та нашата умница, след четвъртия шот, се присети. Аз обаче подготвена - отварям шкафа и вадя кутията: Та-дааам! Радост вкъщи! Пушим си дружно. Пееет... Я, бутилката вече се поизпразнила. Ама има за шесссс... Седем?! Честно, не помня.

По някое време Звездата на вечерта щастлива гушва празната бутилка и се заклева да си я пази цял живот...

Малко по-късно лично аз държа косите й в шепи, докато тя яростно се кара с тоалетната чиния. После кротко я завивам и сърцато й крещим: Честит рожден ден! За лека нощ... На сутринта... около обяд... ставам първа. Геройски посрещам опитите на родата да честитят на рожденичката. Детето спи, няма училище. Опитайте по-късно. В ранния следобед Звездата се излюпва. С тежък махмурлук. Със замазан поглед приема подаръците. Моли да й говорим тихичко. Благодарна изпива чаша айран с много сол.

Толкова е послушна! Питам дали да охлаждаме шампанското за довечера. Тя ме мрази за въпроса. Обажда се брат ми.

- Вуйчо, искам да умра! - говори му тихичко.

Отсреща родственикът ми се залива от смях:

- Ох, от това не се умира! Скоро духът ти се събере с тялото! Ще се оправиш!

Няколко часа по-късно тя е в състояние да изяде половин бургер. Кратката разходка в града я е изцедила. Прибираме се у дома. Има торта, няма шампанско. Детето се заклева, че повече няма да близне текила. Ляга си рано. Вече е на 16.

Два дни по-късно в часа по драма детайлно разказва как е посрещнала 16-я си рожден ден. "Купони с приятели оттук нататък ще има безброй. Но никога няма да забравя как празнувах моите Суит сикстиин", завършва разказа си. Съучениците й се задавят от завист. Седмици наред ние сме легенда в училището. Най-яките родители! Всички мечтаят да ги осиновим. Два месеца по-късно кутията с три пурички още стои на масата в хола. Не ги е докоснала. И бутилката от текилата й пазя. Не я иска.

Ако постъпката на родителите ви звучи твърде смело и безотговорно, може би сте прави. Аз също не съм толкова храбра. Но от друга страна си мисля, че след въпросния рожден ден това момиче никога няма да се напие безпаметно на някой купон с чужди хора...

Препоръчваме ви още:

Първият купон - правила за безопасност

7 признака, че децата ни са пораснали

Дупе да ни е яко

Преди години Кийша Бекфорд била професионална танцьорка, елегантна и поддържана жена. Сега е майка на две деца, която един ден си дала сметка, че напълно е загубила женската си суета. И тогава се втурнала към най-близкия магазин.

Престанах да купувам неща за себе си. Някои от сутиените ми са протрити от носене. В гардероба си имах дрехи, които нямах повод да облека, разни боклуци от магазини, в които се продават облекла с флуоресцентни разцветки; кремове против гъбички. Постепенно си наложих стил, който е по-характерен за късните 90 на миналия век, главно от магазините за втора употреба.

Тъй като неуморимите ми деца не спираха да растат, харчех всичките си долари и упражнявах чувството си за стил за съдържанието на техния гардероб. Ако те изглеждат добре, това ще се отрази позитивно на мен самата. Не е ли така? Хората си казват: „Тази майка е неглиже, но децата й са стилни, значи е добър родител.“

Миналата седмица обаче разбрах, че съм отишла твърде далеч. Откриваха доучилищния център на дъщеря ми след ремонт на фасадата и фоайето, щяха да прерязват лентата. На церемонията бяха поканени родители, учители, хора от местната администрация, дори няколко известни политици. Планирах да прибера дъщеря си до началото на тържеството, затова и не се очакваше да попадна в полезрението на присъстващите гости. Закъснях и пристигнах когато всички деца и гости вече се бяха събрали.

Въпреки че видях още една майка, която изглеждаше неглиже като мен, се оттеглих почти до изхода. Бях се облякла с оранжева риза на райе, с дълги ръкави, черни джинси и кецове. Изглеждах точно като лелка, която не са я взели в детското шоу, което вървеше на сцената. Седнах в колата си, спряна малко по-надолу от Центъра, и не се показах, докато не свърши тържеството. Чувствах се потисната и реших, че това трябва да свърши!

Кожена рокля

На другия ден отидох в най-близкия мол и си купих няколко пуловера и блузи. Само за мен. Докато обикалях щандовете, минах и покрай детския отдел. В главата ми веднага се обади глас: „Я, какви красиви шнолички, точно за дъщеря ми. И чорапи за сина… Сигурно ще им харесат.“

Какво, по дяволите, правех? Нима не можех да изляза от магазина, ако съм купила нещо само за себе си? Трябваше ли непременно да напазарувам някакви глупости, които ще стоят недокоснати вкъщи, само за да заглуша гузната си майчина съвест?

Някаква жена избираше диадеми. „Няма да купувам за децата си, когато съм излязла да пазарувам за себе си. Никога повече.“, казах го на глас, отдалечих се от този щанд и се наредих на опашката пред касата. - „Те имат всичко, а аз - нищо.“

„Права сте – чух глас зад себе си и се обърнах. Беше жената с диадемите – Вие ме вдъхновихте. Тъкмо мислех да взема нещо на дъщерите си, които и без това имат достатъчно.“

Като че ли станах с няколко сантиметра по-висока, почувствах се удовлетворена заради това, че успях да мотивирам още една жена да купи нещо не за децата, а за нея самата. Не знам дали тези малки ограничения в живота на децата ми ще изтрият неудовлетворението, че правя толкова малко за себе си. Навярно няма да напълнят шкафа ми за бельо със сладки, малки дантелени комплекти. Но все пак беше крачка във вярната посока.

Аз имам значение.

Имам право да зарадвам себе си и никой друг.

Освен това, ако купувам на децата си тонове ненужни вещи, няма да стана по-добра майка.

Източник: scarymommy.com

Препоръчваме ви още:

Мода за бременни

Мамо, живей си живота!

Ужас! Дъщеря ми е кифла

Талантливите деца са подарък за бъдещето. От тях зависи колко добър и интересен ще е светът след години. Понякога дарбите им остават скрити, защото липсва възможност за развитието им. Можем да променим това, като подкрепим усилията им да се усъвършенстват.

Малкият цигулар

“Здравейте. Аз съм на 7 години. Искам да свиря на цигулка. Моят дядо ме учи как да свиря на цигулка и на мен много ми харесва. Аз съм ученик от 1-ви клас и искам да стана цигулар.”

Момчето е наследило таланта на дядо си, професионален музикант. От него е взело първите си уроци. Малкият цигулар е и прилежен ученик, който може да чете, да събира и изважда до 20.

Графичният дизайнер

Той е десетокласник и се обучава в паралелка с профил „Графичен дизайн“. Избран е да представя училището в пленери, на които със своите творби печели награди. Работи с професионални художници за развиване на таланта си и участва в изложби, на които много от неговите картини са оценени и продадени. Посещавал е стажове във фирми, за придобиване на допълнителни знания и умения за 3D анимация и графичен дизайн. Преди година кандидатства и печели стипендия, която изразходва за закупуване на книги и пиано. Има желание, след завършване на гимназиален етап на обучение, да продължи образованието си във ВУЗ. Мечтае да се занимава с 3D анимация и кинорежисура. 

Фондация „Бъдеще за таланти“, съвместно с агенция ArtCrew кани всички родители и деца на едно позитивно събитие - Благотворителен книжен базар и отворен детски кът в Южен парк!

Събитието е в подкрепа на „Скритите таланти на България“ по инициатива на НПО „Операция плюшено мече“ и ще се проведе на 20.05.2018г. от 10:00 до 20:00ч. в Южен парк – голямата поляна откъм бул. ”Гоце Делчев”, под наслов „Да подкрепим скритите таланти на България“. 

„Скритите таланти на България“ е менторска програма на НПО „Операция плюшено мече“, която подпомага даровити деца, лишени от родителска грижа и от социално слаби семейства. В момента програмата подкрепя седем деца с творчески заложби, като осигурява финансиране за уроци, семинари, работилници, състезания и нужните материали, които подпомагат тяхното развитие. Всички участници в програмата можете да видите тук. 

По време на базара, посетителите могат да подкрепят каузата, като закупят книги и списания, предоставени от водещи български издателства.

На разположение на гостите е веселата каравана, която предлага студени напитки и музика. Докато родителите се отдават на заслужена почивка, малките герои могат да полудуват в детския кът, който включва:

- работилничка за моделириране, рисуване и четене;

- трасе за състезания;

- парти с приказни герои;

- подарък рисунка на лице.

***

Фондация „Бъдеще за таланти“ е създадена, за да подпомага талантливи деца по пътя им към успеха.  Програмата "Скритите таланти на България" е нова и търси съмишленици. Набирането на средства продължава. Благотворителният базар на книгата в Южния парк на 20 май, комедийното шоу с участието на Георги Кючуков на 11 юни са само част от инициативите в подкрепа на проекта. Един от участниците ще представи самостоятелна фотографска изложба в началото на юли, с цел събиране на средства. 

Екип от 20 души, сред които учители, ментори и психолози, се грижи за успешната реализация и развитието на младите таланти.

Снимки: plushenomeche.org

Препоръчваме ви още:

Моят разказ за доброто - победителите!

Малките гении

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Историите за доброто трябва да се чуват от повече хора. А тези, които вършат добро, заслужават признание, дори когато не го търсят. Затова и Национална мрежа на децата от години насам връчва наградата "Герой на децата" като най-авторитетното признание за ангажираност с живота и благосъстоянието на децата у нас. Призът се връчва в рамките на традиционните годишни награди „Златна ябълка“, с които Мрежа за децата отличава личности, организации и институции с принос за развитието и бъдещето на децата в България.

Кой е Героят на децата?

Това е личност, повлияла положително живота на децата в сферата на здравеопазването, образованието, възпитанието и правосъдието. Човек, чиито идеи, инициативи и работа са променили мисленето и средата, така че децата да получават повече внимание, подкрепа и възможности за развитие. Наградата на Национална мрежа за децата цели да привлече заслужено обществено признание към обикновени хора, които проявяват гражданска активност в някоя от горепосочените области.

Церемонията по връчването на наградите „Златна ябълка“ ще се проведе за осми пореден път в навечерието на Деня на детето – на 31 май в София.

Наградите се връчват в общо осем категории: Герой на децата, Болница, Училище, Община, Журналист, Благотворител, Награда за цялостен принос и Специална награда.

Рекорден брой номинации – 39, събра тази година Национална мрежа за децата в категорията „Герой на децата“, част от годишните награди „Златна ябълка“. Номинациите се приемаха онлайн, в сайта на Наградите, до 1 май.

Голямата активност показва, че в България има много достойни хора, които работят с цялото си сърце за децата, а техният труд и инициативност се забелязват и високо се ценят.

Всеки от тях заслужава да получи наградата, но последната дума имате вие. Изборът на победителя ще бъде направен след онлайн гласуване, което ще продължи до полунощ на 24 май. Гласуването става на сайта на наградите „Златна ябълка“ чрез бутона „Гласувай“.

Кои са Героите на децата през годините?

2017 година – „Герои на децата“ станаха Мариана Гелева и всички дами от страничката „Плетем за българските деца“, които всеки ден създават красиви, ръчно изплетени играчки с благотворителна цел, с които подпомагат лечението на български деца в нужда.

2016 година – „Герой на децата“ стана Вера Кирилова от Националния алианс за работа с доброволци – Пловдив, която работи с много доброволци и подпомага работата с деца в неравностойно положение.

2015 година – „Герои на децата“ станаха майките на децата с увреждания за ежедневния героизъм, който проявяват, за да се грижат за децата си.

2014 година – Призът получи екипът на 40 СОУ “Луи Пастьор”, София, за това, че успя да спаси едно умиращо училище.

2013 година – Победител в категорията стана Дарин Маджаров – създател на сайта Уча.се.

2012 година – Наградата спечели Илияна Кълева – лекар-педиатър от „Бърза помощ“, осиновила четири деца.

Национална мрежа за децата е обединение на 150 граждански организации и съмишленици, работещи със и за деца и семейства в цялата страна. Насърчаването, защитата и спазването на правата на детето са част от ключовите принципи, които ни обединяват. Мрежата работи в четири основни области – Образование, Здравеопазване, Семейство и Правосъдие. Само през 2017 г. организациите членове на Национална мрежа за децата са подкрепили с работата си 73 624 деца и 21 718 семейства. 11 661 професионалисти – социални работници, психолози, учители, съдии, полицаи и много други са подкрепени чрез обучения, консултации и съвместни дейности. Вижте повече на www.nmd.bg и www.1june.nmd.bg

Препоръчваме ви още:

Войната на таралежите

Подари книга на читалище в нужда

Пилотно състезание по български език стимулира грамотността на децата

Американски астронавт, участник в четири космически полета, вдъхновява деца и родители в Музейко на 13 май, неделя.

Астронавтът ще гостува в Детския научен център за специална среща с млади медалисти от международните олимпиади по астрономия, астрофизика и физика, поканени със съдействието на МОН. След 16 часа всички малки страстни любители на междузвездните пътешествия също ще могат да се срещнат с д-р Ричард Линехан от NASA на етажа на бъдещето в Музейко.

Какво е да си бил на четири космически мисии и да си извършил шест космически разходки, ще научим от д-р Линехан по време на представянето му в Музейко. В момента д-р Линехан е част от космическия център “Джонсън” в Хюстън, Тексас, като започва кариерата си в NASA през 1992 г. През 1996 г., 1998 г. и 2002 г. той лети на борда на космическата совалка „Колумбия“, а през 2008 г. –  на космическата совалка „Индевър“. Неговата първа космическа мисия се състои през 1996 г. Tя е първата в света, съчетала проучване на микрогравитационните и природните науки. Това е и мисята с най-дълго пребивавалата в Космоса космическа совалка към този момент. Неговата втора мисия включва близо 10 милиона км, изминати за 381 часа и 50 минути. Тези две космически мисии служат като модел за бъдещи проучвания в областта на природните науки, които впоследствие се провеждат на борда на Международната космическа станция.

Космическата визита ще се състои по инициатива на Посолството на САЩ в България и Детски научен център Музейко.

Препоръчваме ви още:

Корабът на капитан Немо акостира в Музейко

Какво се чува в Космоса

Ана Пападопулу поема към Северния полюс в Музейко

Автор: Любов Даскалова

Като дойде краят на учебната година и започват да се сбъдват някои от мечтите ми. Винаги щом заместник-директорът попита с ръмжащия си глас дали иска доброволно някоя от нас да е квестор, аз едва удържам напора в мен да не му се метна на врата и да не дам на никоя друга да поиска да ми заеме мястото. И докато петнадесет ще се престорят на глухонеми и кьорави сколопендри, чиито земен път е разписан с точност в извървяването на трасето дом-училище-дом, то при мен не е така. Излез малко, виж свят, нека видят и теб, макар и да не си много за гледане…, те – не! Ще си умрат невзрачни и неугледни.

Всяка школска година, като й се види финала, си умирам да ходя по чужди училища. То само тогава това е законно и се гледа с добро око. Друго си е да видиш какви класни стаи има, колко по-неуютни могат да бъдат учителските стаи, дали има прах по первазите на прозорците, щори ли спускат или дърпат пердета. В едно училище видях и доматен разсад да отглеждат. В друго стърчаха от подиума два недозабити пирона и ми разпраха подметките на еспадрилите, които носех вече осмо лято. Но най-често ми се е случвало да сядам на счупени учителски столове – от падащи колелца, през люлеещи се подлакътници, та до строшени седалки тип „ела на земята“.

Квесторството е трудна задача за психиката на един ерудиран даскал, предвид това, че е принуден да мълчи с часове в класна стая пълна с ученици. Те затова и колегите сигурно избягват да се бутат там, щото знаят, че хем не могат да изкарат матурата, хем ще искат да се пробват на всеослушание. Абе, напира си ти отвътре да вземеш да им показваш на учениците как се решава някоя от задачите или да дадеш подробни инструкции какво точно да напишат в изпитното съчинение, ама не може. А ги гледаш едни такива стреснати, леко застреляни, айде да не кажа смотани, и ти се налага да мълчиш! И аз на няколко пъти съм се спирала тъкмо, когато съм била на крачка да им изнеса урок, ама съм се усещала. Но е имало колежки, дето не са успявали.

Аз обаче ги владея тези неща и не се поддавам така лесно на вътрешните пориви, напиращи като пясъчна буря върху изсъхнал кактус. Да са учили. Аз да имаше къде, можеше и по една двойка да зашия на някои от тях.

За преписването в училище

За квесторските години съм натрупала богат опит и съм се ошлайфала много добре. По-важното е, че не съм успяла досега да хвана нито един преписвач. Отдавам го, разбира се, на осанката си, на строгия дрескод, с който карам учениците да са внимателни с мен, на прическата и очилата, а и на някои хитрости. Една колежка ме е научила, че на контролно се седи в дъното на стаята, зад гърба на учениците. Така хубаво им следя гърбовете и ръцете, очите ми се стрелкат по рафтчетата под училищните чинове и всичко е сканирано в рамките на секунди. А за капак няма как да се разбере към кого гледам. Хем не съм кривогледа. По принцип. Сигурна съм, че усещат ледения ми поглед как ги стрелка отзад, ама не смеят и да се обърнат. Само знам, че ако някой се обърне да ме гледа три пъти, вече става съмнителен и потенциално опасен преписвач, до когото заставам в следващите 15 минути и предотвратявам всичко в зародиш.

Телефони не ни разрешават да ползваме, ама то и не се налага. Стаите са украсени с едни шарени табла и аз си ги наизустявам през тези дълги часове на нирвана. Три часа не мога да преподавам, но пък да уча – сега ми е паднало. Тази тишина в стаята предразполага към задълбочаване на знанията по каквото ни е предложено от колегите в училището. Направо съм готова да пиша на МОН да приемат предложението ми заедно със служебните бележки за квестор, да добавят и по една бележка, че сме изкарали 1 кредит за обучение. Па да ги планират тематично тези обучения, пардон, квесторства, не да слагат само най-здравите и нови табла по стените! Един път някой беше забравил учебник по история под един чин, та падна четене за траките и римляните. Опресних знанията от едно време и сега по-уверено мога да споря с истеричката по история. Все за нещо ще я клъвна преди съвета във вторник, защото е голям дразнител и се мисли за нобелов лауреат по обществени науки.

Другата ми голяма страст по квесторството се крие в това, че в края на учебната година толкова ми е писнало от всичко, че направо ми се иска да зарежа и директор, и колеги, и ученици и портиера даже! Да стъпя здраво на стълбите пред главния вход и да си накъсам трудовия договор на шестнадесет хиляди малки парченца. И да хвана белия свят на свободата и да се навра в друго училище. Па да им покажа на всички колко важна личност съм била за школото, което за двадесета поредна година озарявам и украсявам. Обаче като огледам учебните заведения, където отивам квестор, бързо се разделям с тези мечтани революции.

Всяко училище се познава по облеклото на директора, по тоалетните му и по бройката квестори, които ще се съберем сутринта в учителската стая. Ако е малко школото, тоалетните ще са чисти, директорката ще е едра жена с широкоскроени дрехи, а ние квесторите ще сме няколко. В обратния случай със сигурност тоалетните няма да греят, шефът ще е лош, а ние ще сме един батальон хора, които ще се гледаме подозрително кой какъв социален статус ще покаже и кой ще го сложат на вратата, за да си лафи с портиера колкото си иска.

Един път влизам в тоалетната на едно даскало, няма седалка, а клекало. Аз трудно сгъвам колене да седна в тролея, камо ли да добия по-изнесена назад поза, отдалечена от обувките ми. Не за друго, а са велурени и няма да мога да ги забърша. То па не мога и да ги стигна, когато са обути, ама това е друга тема. И направих грешката да пусна водата, която се спусна като Райското пръскало и ми наля вода през чорапите, та чак до петите и пръстите отпред. Не знам дали всичко това беше по заповед на директорката, обаче се чувстваш като щъркел в блато до края на изпита.

Друг път пак в тоалетна влизам, ама нали не съм слаботелесна, а вътре тесничко. Въртях се във всички посоки, за да намеря пролука как да затворя вратата, която почти се опираше в тоалетната чиния. Накрая прегърнах казанчето за вода, с левия крак стъпих върху четката, а десният остана да виси над порцелана с риск да наджапам. Но успях да затворя някак и да се извъртя без поражения. Излизането беше с по-малко напрежение.

Като казах директорка, се сетих, как една колежка беше ходила в едно училище да квесторства, а там я черпили със сандвичи, напитки, не разбрах за алкохол ли става дума. Вика, че била като на сватба, имало софра и за учениците, които под строй яли и се веселили между двата модула.

Не зная дали е вярно, но аз съм виждала повече намусени директорки, на които и едно кафе им се свиди, сакън да не ни разбият нервните системи. А не се усещат, че може да се одремем по време на изпита и да напоизкарат дечурлята само шестици. То това може и да не е лошо, но не е и добро.

Веднъж отивам квестор в училище, където директорката ни помоли да напишем имената на учениците по бланките. Вика, че не толкова заради грешките, а да може да се чете нещо, за да им броят, че са се явили на изпита. За какво им беше всичко това, като половината ученици не разбраха как и къде точно да заграждат верните отговори. Някои заграждаха буквите на подусловията, където трябваше да пишат свободен отговор. Трети пробваха да търкат буквите по навик, за да видят отдолу ще излезе ли звездичка с печалба.

Образова ли ни образованието?

Квесторството е време, което не трябва да бъде пропилявано само с дебнене на преписвачи. Една колежка беше взела да пише бележниците на четвъртокласниците си. За трите часа щяла да ги попълни, а ако остане време и изходните нива по БЕЛ щяла да прегледа. Дано не беше взела вестници и препарат за прозорци, та по погрешка да измие тези в класната стая, вместо на остъкления балкон вкъщи.

Друга колежка си беше взела книжка със судоку. Влезе в стаята, огледа за камери, прибра телефоните на учениците и щом попълни протокола, извади судокуто и за 3 часа осем изреши. Без да се усети, реши и една от задачите на ученик, който отиде при нея да я попита може ли да драска по листа с формулите.

На един изпит, директор пред пенсия подкара инструктажа толкова революционно, че с патос ни разказа за тайните и слуховете, които се носят за директорите, в чиито училища работим. Не зная как от вестник „ШОК“ още не са го потърсили, осем броя щяха да издадат само от стенограмата на този инструктаж.

И квестор на изпит по рисуване съм била. Там най-страшното настъпи, когато една миловидна красавица извади картон в неин ръст, извади 84 цвята флумастери, нарисува дребни цветчета и малки дечица и се отдаде на защриховане. И докато траеха тези пет часа изпит, всички останали вече бяха забравили, че са рисували нещо, малката госпожица редеше чертичка до чертичка в дълбок транс, който бе нарушаван често от почивки, гарнирани с усмивки, благ поглед и пълно щастие, лишено от смисъла на думата „бързам“. А пет квестори седяхме и гардирахме тази талантлива персона да не извади отнякъде нещо за преписване. Не си представях точно какво и как се преписва на изпит по рисуване, но в един момент ми идеше да й скрия флумастрите, да преместя времето напред, да изрежа бялата част на картона и да я пратя да поиграе на люлките навън. Хем и тук поне едно кафе не ни бяха черпили.

Искам само да кажа, че от МОН да помислят да ни пращат да преподаваме по месец в годината в различни училища. Хубаво е да ни разнообразяват живота по заповед, щото доброволно не се получава. Иначе няма как да видиш, че има училища, в които се пише с тебешир, а в други се работи с маркер на батерии и се ползват интерактивни дъски. Има места, където интернетът влиза посредством кабел само в компютъра на директора, а други – където и на учениците им е разрешено да ползват глобалната мрежа за учебни и познавателни цели през мобилните си устройства. На едни места има алуминиева дограма и модерни шкафчета, а на други – отзяващи дървени прозорци без стъклопакет.

Не може да се работи в училища, изглеждащи като педагогически музеи на XIX и XX век. Иначе трици да ни раздадат, да хващаме… нали!

И ако някой се реши да пооправи нещо, моля да започне от тоалетните!

Препоръчваме ви още:

Любов Даскалова и малките матури

Искам си камерите!

Като майка и учител

На много стопани им се струва, че е крайно време да напишат книга или да снимат сериал за гениалните и много смешни бели на любимците си. Откраднати мъжки боксерки и обувки на съседите, накъсана тоалетна хартия и издрана мебел и даже пътуване в градския транспорт на седалка – това е само началото на пакостите на косматите хулигани.

Моето куче направи истинска бъркотия. Сега релаксира и наблюдава как почиствам.
Вижте го само как важно си е подпряло лапата.

© Audreyrosenstei / Twitter

Котката Бриджит всяка сутрин носи на стопанката си мъжки боксерки и чорапи.
Собственичката й Сара Натан публикувала снимка с молба, който си познае бельото да я потърси. 

© benji / Reddit

Да сте си загубили нещо?

„Установихме, че нашата котка е откраднала цял куп гащи и чорапи. Живеем на Джордж стрийт. Ако са ви откраднали нещо, приемете извиненията ни. Пазим всички вещи, за да ги върнем. Може би ще ви зарадва новината, че скоро се местим. Молим звънете или пишете на Сара.“

Когато не му обърнем достатъчно внимание, започва да ни носи най-различни вещи.

© travisz_23 / Twitter

Котката ни открадна четката за прах, но не можа да стигне далеч.

© Bert50 / Reddit 

Струва ми се, че е много горд със себе си.

© xSpiriT- / Reddit  

Доброто ми котенце

© allywarner / Imgur  

Не исках котката да намокри късите ми панталони,
докато я къпя, затова ги свалих. После я открих в спалнята…

© gavinfree / Twitter  

Капибарът: „Шегуваш ли се?!“

© whiskey06 / Reddit  

Когато иска да й обърнем внимание

© Wigglebit / Reddit
„Пуснах умряла мишка в устата на стопанката си, защото отказваше да се събуди и да види улова ми. Дива“

Тази белка ми открадна поничката.

© Authier / Reddit  

Сам си взе кърпата за ръце и я сложи така,
че да му е по-комфортно в мивката.

© grapefuitlover / Reddit  

Реши, че най-удобното място за почивка е другото куче.

© dinotoaster / Reddit  

Издраното кресло и виновникът

© FogTub / Reddit  

Кучето ми изглежда така, сякаш е изпълнило някаква много важна задача.
Всъщност отвори колата, точно когато бях в автомивката.

© besnerlfc / Twitter  

Котката ми успя да направи малка дупка в тавана, за да си навре главата в нея
и да мяука неистово, докато гледам телевизия.

© Lontology / Reddit  

Момиче устрои скандал на приятеля си, защото намери вкъщи чуждо дамско бельо.
Оказа се, че заслугата е на котката, която успяла да събере цял куп крадени вещи.

© Ed Williams / Facebook
 

Котката ми открадна кокала на едно куче. То обаче е твърде възпитано,
за да поиска своето, затова само гледа тъжно.

© tdgonex / Reddit  

Реши да се отъркаля в цветните тебешири.

© luxuryxo / Twitter  

Току-що проснах прането.

© thinkbeforereact / Reddit  

Котаракът Нинджа редовно краде вещи от съседите и ги носи на стопаните си.
Собственичката му е създала специална страница във фейсбук,
където публикува снимки на откраднатото, ако някой реши да си го потърси.

© CarindaleCatBurglar / Facebook  

"Крада вещи от съседите и ги подарявам на стопаните си."

Виждали ли сте някога по-виновен мопс?

© kaijohnson_19 / Twitter
 

Когато видях този хаос, не можах да повярвам, че виновник е котката.

© Lbomberry630 / Reddit  

Направете ми място, ако обичате!

© fusinaterritor / Twitter  

Хванах го точно в момента, когато се опитваше
да бръкне в чантата на майка ми.

© Schumi_jr05 / Reddit
 

И един колаж от моя личен архив -

Фройд, преди и след купон:

"Какво ме зяпаш? Нали се прибрах?"

Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Сезонен наръчник за начинаещи коткари

Страшният от Левски Г

Автор: Любов Даскалова

Бързам тези дни презглава, защото вървят малките матури, където мъченици четвъртокласници се борят със зъби и нокти с изпити. Хората на Запад са направили от тази абревиатура прекрасен телевизионен канал, изпълнен с любовни, драматични, криминални сюжети, пресъздадени в сериали и филми. Ние им ползваме буквите само за мъчение.

НВО в България струва доста по-скъпо от една смешна месечна таксичка към сателитния оператор. Годината започва с купуване на разнообразни книжки с тестове, различни издания и авторски колективи, сякаш за да може да се изчетат всички възможни въпроси, измислени на тази планета и зададени на четвъртокласници. Учениците решават тестове в междучасия, в занимални, вкъщи, половината ходят на уроци за решаване на тестове, защото думата „матури“ е като ампула адреналин, изстреляна от спринцовка в сърдечната област.

Родителите още от октомври са преброили по 5-10 хиляди изричания на мантрата „Тази година те чакат матури!“, но знаят, че това е само началото и така ще е всеки месец. Всяка майка преживява този трепет неколкократно на ден, обливат я топли и студени вълни, ступор и тремор, хълцане и крампи чат-пат, защото си представя как на заветните матури нейното чедо току-виж се изложило. Ама изложило наистина, не си представяйте австралийски музикален фен на сцената на Евровизия до Джамала, а нещо по-хард в съзнанието на майката. Нещо от рода на ниска оценка. На много ниска оценка, като четворка или тройка, защото двойки не се пишат. То, щото няма луд начален учител да пише двойки и да си изпрати лятната ваканция и отпуската сама да ходи на море в Китен, а той да си насърчава и подкрепя онази двойка, която сам си я е завъртял патетично месец-два по-рано.

По-заможните родители, за които „матура“ е дума, отключваща странни асоциации с цензура, диктатура, номенклатура, конюнктура и ехото от предишния управленски строй „Учи, мама, за да не работиш!“, което дрънчи и в техните уши, планират в семейния бюджет перо „матури“, съботно-неделни курсове в школа или частни уроци при г-жа Терзиева, която да изгради светло бъдеще и стабилен ум у четвъртокласника. Пари се леят в сивата и по-светлосивата успоредна (урочна) система, за да се решават тестове, да се наизустяват въпроси и техните отговори и да се стигне до генерални изводи от рода „Най-често на четвърти въпрос се пада отговор Б“.

С наближаването на малките матури, се увеличават големите драми в семействата. Оценките се гледат под лупа, грешките при решаване на тестове носят система от наказания за неориентираните четвъртокласници, успокоителните таблетки по аптеките свършват.

За учениците НВО също е по-добър вариант като телевизионен канал, отколкото като дума, споменавана в училище. Кой ти знае в четвърти клас какво е матура, бе?! Та повечето четвъртокласници са се возили до този момент най-много осем пъти на тролей, качвали са се само два пъти на Витоша до Дендрариума, за около два часа общо, живели са толкова у тях, колкото и в мола, а някой е решил, че ще имат матури!

Детето ми недоучено

В началото на учебната година тестовете им харесват. Носят едни тънки книжки в раницата, а не онези големи и досадни сборници, пълни със задачи, и празни откъм съчинения и преразкази. Не, в тестовите книжки всичко е написано с верни и грешни отговори и още тук се отключва страстта по играта с лотарийните билети. Сега още ще завъртат кръгове, опитвайки се да познават верен отговор, като пораснат и започнат да им дават заплати, ще купуват талони и понеже няма да носят химикалки, ще търкат със стотинки. След училищните години, знаете, че химикалката вкъщи е една и седи в секцията, до една кристална чаша.

Вярно и невярно и печелившо и непечелившо са синоними ако не знаете, а националната лотария и националното външно оценяване будят едно и също у детското сърчице.

Някъде към средата на декември сме взели материала за края на първи срок, преполовили сме тестовете в осем тестови книжки, чакат ни други шестнадесет. На учениците им е леко писнало, но са затвърдили краснопис на малка буква „о“, плътно запълване с мастило на малка буква „о“ и зачеркването й с чертичка под ъгъл 45 градуса.

Колежката Петрова носи отнякъде нови тестови книжки, току-що излезли от печатницата и дружно решаваме, че и тях ще включим в подготовката. И в тях има някои въпроси, които ги няма в другите тестови книжки, което автоматично означава, че такъв риск, да са пропуснали въпрос, няма да се поема – ми нали утре на матурата ще напишат същите въпроси?!

Някъде към февруари вече сме стигнали до годишния преговор за четвърти клас. И точно тук се крие тънкостта на учителската чиновническа дейност. Да пишеш едно в дневника, а да правиш съвсем друго в реалния живот. Това го могат и счетоводителите, само дето като си свършат така работата, получават баснословни премии. За нас няма такова нещо, защото и политиците го умеят това – да пишат нещо в предизборните си платформи, а реално да се случва нещо друго. Знаем се, дето се вика.

От март, по календар, започваме да преговаряме всичко изучено от втори, трети и четвърти клас взети заедно. Каквото и да пиша в дневника, няма значение, защото ми иде да си взема болничен до края на годината. Учениците ми съвсем са се отказали от знанията си, а аз изхабявам по една червена химикалки при преглед на тест номер осем по БЕЛ. В книжарницата до нас ги лъжа, че с червеното мастило правя декупаж, че иначе ще ми излезе лошо име в квартала.

Април винаги идва с ваканция и колкото да ми се иска тогава да си почивам, да мия прозорци и фаянсови плочки, да жуля фуги и паркет, да подреждам гардероб и библиотека, уви… Април започва добре, но след почивката установявам, че една пролетна ваканция може да инсталира и криптовируси в детските главици и да архивира в непонятен код цялата информация, която уж сме създали дружно в раздел „памет“, щото нали … „твърди харддискове“ все още не е синоним на „твърди чутури“. Аз тук ще ви спестя подробности и примери как се открива, че денят е по-дълъг от нощта през цялата година, как цар Петър е основал българската държава, само ще завърша с най-любимото сглобяване на сричките пе – ца – тра – зи в Петразица.

Май ми се иска да е септември, Гео Милев също щеше да си поправи стихотворението, ако ми седеше на мястото. Учебен процес няма, има подготовка за малки матури. Аз все повече бъркам матури с шамандури, един път даже се изпуснах пред директора без да искам, добре че той не ме чу, иначе щях да отплавам.

Записки по българското образование

Учениците ми нищо не знаят, а аз от Деня на труда съм престанала да вдигам телефона на родители, а от Гергьовден и на колеги. Джипито ми е дало жълта рецепта за ксанакс, а аз пресмятам, че до момента, само този месец, съм изпила деветдесет и осем шишенца мента-глог-валериан без особен ефект. Тестове правим, аз смело си купих цяла кутия с червени химикалки, че да не обяснявам как съм ги губила и подарявала на колегите. И кутия сини химикалки си купувам, триещи се, за да пиша дневник, бележници и характеристики и свидетелства.

В дните на НВО настава смут. Тук не е важно как ще се представят учениците, а коя колежка ще им проверява работите. То ви е ясно, че сред нашите редици Ботевите слова – „силно да любим и мразим“ са широко застъпени. Любенето е във вертикална посока към заместник директори и директор, а в хоризонтална се шири другото чувство. Ама това няма как да го обясня на родителите, колкото и желание да имам да им отгърна завесата на реалността, където интерпретацията на отговорите по български език може да се развихри като непредсказуемата Катрина, която отнесе къщите на половин Америка.

Друг е въпросът, който касае PISA, ама в най-опростения й вариант – разбирането на въпрос, в който се иска да се отбележи НЕВЯРНОТО. Е, оказва се, че както няма тотофиш, който да печели с неизтеглени числа, така и средностатистическия измъчен четвъртокласник бърза да огради вярното с инерцията на валяк без спирачки, слизащ от Златните мостове.

По другите учебни заведения, където директорите са по-целеустремени към почетни завоевания при междучилищната надпревара, се купуват кутии химикалки от един цвят и се раздават на ученици и проверяващи, за да се пести червеният цвят, че не отива много на очакваните резултати.

Мисля тези дни да пиша до НВО и да ги питам, защо след 00:00 часа не дават от онези палави филмчета с 18 в червено кръгче, където верният отговор е заграден правилно с яркочервен цвят. Денем този жанр ми омръзна да го гледам, за нощно време ми е по-подходящ.

Източник: lubovdaskalova.wordpress.com

Препоръчваме ви още:

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Песента на учителя

Денят на един учител някъде в България