Много интересен казус ни поставя Деница Димитрова. Накрая ще напиша какво мисля аз, а много ми се иска да чуя и вашето мнение.

Синът ни е 7 клас. Не е пръв любител на уроците, писането на домашни за него е еквивалент на средновековно мъчение, в ходенето на училище няма никакъв смисъл. Това за мой ужас сбъдва най-големите ми кошмари- с майка учителка, и ние двамата с баща му, които сме нормално начетени хора, тази негова органична непоносимост към училището е колкото неразбираема, толкова и изнервяща. Ние сме от онова другото поколение - тези, които са имали нормално детство, ходели сме на училище с любов, за нас то е било място за веселби и срещи с приятелчета, безопасна среда. По ред причини, които няма да изброявам тук, че ще стана многословна, за него училището е мъчилище. При все това е безкрайно умен, безкрайно любопитен, контактен, дружелюбен и наивен. Няма агресия в него, въпреки, че тренира боен спорт. Баща му го възпитава в мъжки ценности - да защитава, да предпазва, да отваря врати, да носи чанти… наред с други ценности, разбира се.

Та вчера цял следобяд напомнях да се напише домашното по математика. Чухме се поне 5 пъти, всеки път ми се обещава, че то е за 5 минути работа. Прибрах се от работа, пак подсещам, стана време отиде на тренировка (от 19.30-21ч), върна се - пак подсетих. Тук вече ми се каза откровено..“Спокойно бе, мамо, ще препиша от някой в междучасието, всички така правят“. Буквално исках да му откъсна главата.

Ясно е, че преминава през фаза и гледа да мине метър за всичко. Нещо, ако не е „забавно“, автоматично е „тъпо“. Концентрацията му трае 0,001 милисекунда, а настроенията му са от едната крайност в другата. Обаче този начин на мислене, „споко, ще препиша, всички така правят“ е морално неправилен. Винаги вътрешно съм се борила с дилемата дали хората са изконно добри и постепенно стават лоши, или се раждат лоши, и са лоши по същност, а да си добър човек е въпрос на осъзнати решения и начин на мислене. Иска ми се така да го възпитам, че вътрешно да няма съмнения в правилния избор. Да има голям морален стълб в съзнанието си, да знае, че когато има възложена задача да я подхваща и да я приключва. Да не гледа да мине метър, да не гледа да се измъкне от задължението, да има тази вътрешна етика, която имат хората с дисциплина, с устрем и целенасоченост. Все още дълбаем тезата за постояннството и как то дава резултати. Напоследък взе да вижда резултатите, защото взе да печели медали и стигна до извода, че с труд и усилия има видими резултати. Но тези простите задачи, да си сгъна дрехата вместо да я метна на стола, защото никой не гледа, или да си напиша домашното без да ме подсещат, тези неща искам да се дамгосат в съзнанието му, защото ги прави за себе си.

В другият край на ринга обаче е другото ми аз. Като истински представител на зодията си мога успешно да споря и за двата отбора. Аз съм от тези дисциплинираните хора. Събувам си обувките и ги слагам успоредни, за да са подредени; ставам посред нощите защото знам, че не са си измили чиниите след тренировка и вечеря, а аз не мога да заспя с мръсни съдове в мивката. Сгъвам тениски, с особено старание ги обръщам налице, с ясното съзнание, че след няколко часа ще са в коша за пране. И други такива неща. Имам малки отклонения (по собствени наблюдения) в посока компулсивно разстройство, но нищо драстично. И знам каква мъка е да се живее с мисълта, че има нещо за свършване, нямала съм времето да го направя и отвътре ми тежи, не се чувстям достатъчно пълноценно, не съм доволна от себе си. И не искам да възпитам нервозен човек, който да е роб на собствената си психика, по този начин. Като се замислиш реално, в действителност, това, че е преписал домашно, изобщо не е болка за умиране на фона на цялото натоварване в училище. Това, че е видял, че го правят, решил е да пробва, минал е номерът, и може и пак да го направи, е старо колкото света. Много е в тон с гореописаната човешка природа, гледа да е лесно...

Аз като родител трябва да съм способна да отсея къде да му отпускам юздите и къде принципно да съм твърда и безкомпромисна. Чудя се дали си струва да го правя на въпрос.

По въпроса за домашните и подготовката на уроците сме коментирали и друг път. Моето лично мнение е, че понякога е добре децата да получат лоша оценка или забележка. Те трябва да знаят, че всичко, което правят, и хубавото, и лошото, има някакви последици. Това първо ги учи на отговорност, второ им дава усещане за контрол над собствения им живот, което всъщност е много по-възпитателно и мотивиращо от това, че ще получат някоя шестица или похвала от учителя, без да са го заслужили.

Преписването е широкоразпространена практика още от нашите ученически години и изобщо не се учудвам, че всички го правят и днес. Въпреки това си мисля, че е крайно нередно и си струва да положим усилия да убедим децата в това. Моите момчета също споделят такива истории и ето какво им казвам аз. Да препишеш от някого решава временно проблема ти с домашното, но не ти дава знанията, за да си направиш домашното сам следващия път. И ти ставаш зависим от някой ученик и винаги трябва да разчиташ на него. Лошото е, че в един момент вече не можеш да наваксаш пропуснатите знания и да настигнеш останалите, и си обречен винаги да преписваш и винаги да си зависим. Това харесва ли ти? На мен ми се струва унизително. А пък когато ти дадеш на някого да препише от теб, може би изглежда, че му правиш добро, но всъщност ти не му “спасяваш кожата”, а го насърчаваш да търси лекия начин и да се прави на “тарикат”, което един ден задължително ще му изиграе лоша услуга. По принцип, ако имате доверие на учителя и ако той е добър педагог, може да му се каже, че има такава практика, за да обясни на децата защо това е нередно и защо за него е важно не да му представят формално написано домашно, а наистина да затвърдят знанията си. Може дори да им каже, че домашните не са задължителни, а само ще им носят бонус оценки, например. По-добре да нямат домашни, отколкото да са преписани, поне според мен.

В същото време и аз като Деница осъзнавам, че голяма част от всички тези купища домашни и уроци са напълно ненужни и не дават на детето кой знае какво. По-важното обаче е, че не ми харесва то да расте с мисълта, че е нормално да бягаш от задълженията си и да намираш лесни решения. Още един фал на системата е, че прави възможно и дори поощрява от малки децата да постъпват по този начин - да преписват, да изпълняват формално задачите си, без реално да получават никакви знания или умения, да хитруват и да се измъкват.
Защото на практика това се получава.
Очакваме и вашите мнения и коментари.