Ninja Editor
Автор: Нана Гладуиш
За последните шест години, в които се боря с рака на гърдата, аз, Нана Гладуиш, си давам сметка, че хиляди хора ме спряха и попитаха „Как си?“.
Но колко са тези, които спряха и попитаха съпруга ми „Как си?“.
Време е жените с рак на гърдата да се обърнем към цялото общество с молба - „Ако искате да помогнете на нас, подкрепете и нашите мъже.“
Това са хората, които са до нас, когато чуваме думите - „Имате рак.“. Това са хората, които са до нас, когато се събудим от операция. Това са хората, които всеки ден ни казват - „Добро утро.“. Но най-важното, това са хората, които ни казват - „Обичам те!“.
Много от нещата, които мъжете до жени с рак на гърдата правят, остават невидими за околните. Много често обществото ни приема грижата им за нас като тяхно задължение и забравя, че всяко тяхно действие е продиктувано от обичта им към нас.
Обръщаме се към всички мъже на България, които са до жени с рак на гърдата, кажете на вашите жени - „Обичам те!“, напишете им какво чувствате към тях, покажете ни лицата си. Вие сте силни, но и чувствителни. Време е обществото ни да ви види, за да осъзнае, че трябва да мисли и за вас.
Фондация “Една от 8” стартира кампания под надслов „Обичам те!“, в която мъже на жени с рак на гърдата споделят своите чувства и емоции.
Направете си снимка с послание към жена с онкологично заболяване и я публикувайте във Фейсбук с хаштаг #Obicham1ot8.
На 8 юни, петък, от 17 ч. ви очакваме в гр. София, на бул. „Витоша“, между улиците “У. Гладстон” и “П. Парчевич”.
Носете си удобни дрехи, ако искате да се включите в нашето „Възпрепятствано бягане“.
За всичко друго, разчитайте на нас.
Нана Гладуиш
Една от 8
Препоръчваме ви още:
Розовият кемпер тръгва из страната
Автор: Любомир Аламанов
Няма да се възмущавам на казуса в Норвегия. Децата, социалните служби, семействата, кой какви ценности и закони има и т.н. Защото нямам време.
Но даже и да имах време, пак нямаше да се занимавам с Норвегия. Ако имах време:
Щях да се занимавам с палатковия лагер до парламента. Родителите на деца с увреждания са го издигнали. Защото им е омръзнало толкова години българските политици да не им осигуряват елементарни условия на живот. Знаете ли какво е да гледаш така детето си? И да те е страх да умреш, за да не го оставиш само…
Щях да се занимавам със зам. председателя на Парламента. Който не допусна тези родители в сградата. Защото носели тениски с надпис „Системата ни убива“. Смущавали го. Смущавали били и работата на другите депутати. Явно е важна работа. И нежна. Че едни тениски може да я смутят.
Щях да се занимавам с този зам. председател, че даже не се извини. Щях да му искам оставката. Защото е срам за политическия живот.
В Норвегия системата отнема децата. В България системата направо ги убива.
17 май! Проблемът не е техен. Проблемът е наш!
Щях да се занимавам с Фонда за лечение на деца. И защо майки продължават да плачат по медиите. С разкъсани души, незнаещи как да помогнат на децата си. И молят за помощ, направо просят, само и само да съберат няколко хиляди лева. Докато чиновници във Фонда се чудят как да усложнят процедурите.
Щях да се занимавам с управляващите Фонда. И с политиците, които са ги назначили. И дали всички те спят спокойно. След като са си купили служебни автомобили, направили са си хубави офиси. А след това отказват лечение на дете.
Щях да се занимавам с тези политици. Щях да им искам оставките. Защото са срам за политическия живот.
В Норвегия системата отнема децата. В България системата ги зарязва сами да се борят.
Щях да се занимавам със Здравната каса. И здравните министри. И политиците, които приемат здравните закони. Защото кошмарът пред всеки лекарски кабинет продължава. Защото лекарите са докарани до невъзможност да работят нормално. Защото продължава да има липси на лекарства.
Щях да се занимавам с Бърза помощ. И защо година след година положението не се променя. И защо няма линейки, защо няма достатъчно оборудване, защо лекарите не искат да работят там, защо не се децентрализира поне гаража. Защо един и същ директор стои при положение, че толкова години няма реформа, а хората са недоволни.
Щях да се занимавам с всички тези администратори в здравната система. Щях да им искам оставките. Защото са срам за политическия живот.
В Норвегия системата отнема децата. В България на системата не й пука за хората.
Щях да се занимавам с каруците по улиците на градовете, с некачествените ремонти, с фалиращото БДЖ и неговата централа в огромна сграда исторически паметник, с драмите при кандидатстване в детските градини, с отношението на социалните служби към старите хора, с угодническото поведение на политиците пред чужденците, с кражбите, обществените поръчки, раздутата администрация, преименуване на местности… И с още толкова много теми…
Да, с тези казуси щях да се занимавам, ако имах време. Или подобни. Пълно е с тях. Тук. Сега. Около нас. Не с Норвегия, Западни Балкани, Източен Тимур, Северен полюс или Южен вятър. С наши си тежки проблеми.
Чието решаване може конкретно да ни подобри живота.
Но това съм аз. И нямам особено много време.
Спокоен ден!
Препоръчваме ви още:
"Системата ни УБИВА" - фланелката, която скара властта
Моля те, Боже... или нещо друго...
За „ужасните“ последствия от майчинството някои рисуват комикси, други разказват истории, които звучат като вицове, но са самата истина. Да, отглеждането на деца оставя незаличим отпечатък върху поведението на жената. Изведнъж започвате да гледате с удоволствие „Спондж Боб“, криете бонбоните, за да си ги изядете сами или подскачате при всеки вик: „Мамо!“, дори да сте без децата си. В това няма нищо странно. По-скоро е масово разпространена диагноза сред майките. И признаците са точно такива, каквито ги описва една родителка в онлайн изданието The Babble.
1. Гледаш 45 минути „Спондж Боб“, преди да разбереш, че децата отдавна не са в стаята и след като го установиш – продължаваш да гледаш!
2. Способна си 20 минути да обясняваш защо дървените стърготини не се ядат на човек, който дори не може да си връзва сам обувките.
3. Не можеш да назовеш името на детето си, докато не изброиш имената на братята и сестрите му, на домашните любимци, на свекървата, приятелките, които не си виждала от десет години и дори на случайни кинозвезди, преди това.
4. След час търсене ти най-сетне намираш ключовете за колата в хладилника. И дори не се учудваш.
5. На обществено място автоматично подскачаш, когато чуеш вик: „Мамооооо!“ и не ти прави впечатление, че децата ти не са с теб.
6. Улавяш се, че припяваш песни от филмчета на Дисни, докато чистиш с прахосмукачката.
7. По време на бизнес обяд нарязваш на дребни парченца пържолата на шефа си, преди да осъзнаеш какво всъщност правиш.
30 признака, че имате "мамешки" мозък
8. Когато си във фитнеса и правиш упражненията си, несъзнателно започваш да припяваш: „Петичка, пръсти, тра-ла-ла“ и да повтаряш движенията от детското клипче.
9. Излизаш от къщи с две различни обувки или по пантофи. Не ти е за пръв път.
10. Пропускаш си отбивката по пътя за работа, защото тишината в колата те разсейва.
11. Започваш да се повтаряш.
12. Започваш да се повтаряш.
13. Ако детето нахълта в стаята, докато си разопаковаш бонбон, веднага криеш придобивката в пазвата, за да не се наложи да я делиш.
14. Можеш да се закълнеш, че всеки път, когато влезеш в банята, чуваш детски плач.
15. Изминаваш няколко километра към работата си, докато усетиш, че не си оставила детето в училище.
16. Често запяваш песничка от детски филм, който децата отдавна не гледат, но на теб ти се е набил в главата.
17. Плащаш покупките си, излизаш от магазина и изминаваш половината път до вкъщи, преди да установиш, че си забравила продуктите на касата.
18. Забравяш най-важните неща: палтото си, телефона си, часа си за преглед, имената на приятелите си. Понякога дори забравяш да си купиш вино.
19. Преравяш цялата къща в търсене на слънчевите си очила, за да откриеш, че са на главата ти.
20. Втурваш се в издирване на телефона си и по някое време установяваш, че е в ръката ти, понеже говориш по него.
21. Май имаше и още някакви признаци. Е, не е важно. Все едно вече не ги помня.
Препоръчваме ви още:
Домашното насилие е пагубно за формирането на здрави личности. Такова е посланието на Астрид Линдгрен, създала образите на Пипи и Карлсон, в реч, която тя държи през 1978 г. във Франкфурт на Майн. Речта е под надслов "Никога повече насилие" и бързо обикаля света.
„Мисля, че трябва да започнем от самото начало - от децата! Те скоро ще управляват тази планета и ще решават дали да продължат с насилието или да живеят в мир и радост.
Помня какъв шок изживях, когато осъзнах: нас ни управляват обикновени хора, които не разполагат с дара на божествената предвидливост или нереалната мъдрост. Те са точно като нас, с техните слабости и страсти, но имат власт. Защо тези хора вземат толкова лоши решения? Дали защото са зли по природа?
Не мисля така. Децата не се раждат нито лоши, нито добри. Кой решава дали ще бъдат открити и добри или закоравели и ожесточени вълци единаци? Това сме ние, техните родители - хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов.
Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателната роля на побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, направил някаква пакост и жената решила да пристъпи принципите си и да го напляска. Казала му да иде на двора и сам да намери пръчка, с която да изпълни наказанието.
Момченцето дълго не се връщало, а когато дошло, лицето му било мокро от сълзи и казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен.“
В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък.
Майката гушнала детето и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като спомен за това, че насилието не е изход.
Ще попитате: „Е, какво ни казвате, че ако спрем да наказваме децата си, ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, а войните ще изчезнат?“ - Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени.
Но децата ни виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И точно в този момент, ние, у дома, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира.
Камъкът върху кухненската етажерка ще ни помогне да запомним: „Не на насилието!“
Препоръчваме ви още:
10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете
Нейни посланици са Мария Илиева, Славена Вътова и Влади Ампов – Графа
В месеца на детето УНИЦЕФ в България стартира комуникационна кампания за ранно детско развитие под мотото „Грижа, любов, игра за всяко дете“, която помага на настоящи и бъдещи родители с полезни насоки как да дадат най-доброто начало в живота на своето дете. В допълнение кампанията цели да набере средства за програмата на УНИЦЕФ в подкрепа на семействата с малки деца в страната.
Национално изследване на УНИЦЕФ в България, от средата на месец май, показа, че понятието „ранно детско развитие“ се асоциира в най-голяма степен с физическото развитие според 14,8% от анкетираните*. Почти сходна е цифрата на тези, които го възприемат като цялостното развитие на детето (14,1%) и само като развитие на речта (9,8%). Интересен е фактът, че хората в малките градове асоциират ранното детско развитие предимно с развитието на речта (22.5%), докато живеещите в столицата го определят като цялостното развитие на детето (17.4%).
Научно доказано е, че човешкият мозък се развива най-интензивно в първите 1000 дни от живота и преживяванията в ранните години определят бъдещето на детето. В този динамичен период то се нуждае от качествена здравна грижа, любов, закрила и внимание, пълноценно хранене, емоционално и интелектуално стимулиране – всичко това полага основата за неговото развитие, умения за учене и успех през целия живот.
„Ако се смеете, играете и прекарвате забавно времето си заедно, значи правите всичко правилно. Не се опитвайте да сте перфектни родители, просто бъдете достатъчно добри“, споделя проф. Франк Оберклайд, консултант на УНИЦЕФ и директор на Центъра за детско здраве към Кралската детска болница в Мелбърн, Австралия.
В помощ на родителите, УНИЦЕФ разработи съвети за пълноценна грижа в първите 1000 дни от развитието на детето, които са достъпни на сайта roditel.unicef.bg.
Как помага УНИЦЕФ
УНИЦЕФ в България работи, за да осигури най-добър старт в живота на всяко дете. От 2013 г. Детският фонд на ООН и партньори реализират пилотен проект за патронажна грижа в областите Шумен и Сливен, където обучени медицински сестри и акушерки предоставят безплатни домашни посещения на бременни жени и семейства с деца до 3 години. Патронажните сестри дават практически насоки за здравето, кърменето и храненето, стимулирането на развитието на децата, както и други въпроси, свързани с позитивното родителство. От началото на програмата сестрите и акушерките са подкрепили над 11 000 деца и семейства в областите Шумен и Сливен, или близо 70% от всички момичета и момчета на възраст 0-3 години в двете области.
През 2019 г. Министерството на здравеопазването ще въведе патронажната грижа в цяла България, като използва опита от пилотните Центрове за майчино и детско здраве. УНИЦЕФ ще подкрепи отблизо процеса чрез техническа и експертна помощ и обучения. Организацията набира средства, за да продължи успешната работа на патронажните сестри в Шумен и Сливен, докато услугата стане достъпна за всички семейства в България.
Посланици и партньори на кампанията
Посланици на кампанията „Грижа, любов, игра за всяко дете“ са Мария Илиева, Влади Ампов – Графа и Славена Вътова. Те се обединиха с призива, че не са нужни супер сили на родителите, а грижа, внимание и любов за всяко дете, за да расте то уверено и пълноценно. Кампанията е част от глобалната инициатива на УНИЦЕФ „Ранните моменти са от значение“, която се подкрепя от посланици на добра воля на УНИЦЕФ като Дейвид Бекъм, Новак Джокович, Шакира и Пике, Том Брейди и Жизел Бюндхен.
Желаещите могат да подкрепят работата на УНИЦЕФ за семействата с малки деца с месечни дарения от 5 лв., като изпратят SMS с цифра 5 на номер 1021 или чрез еднократно дарение на каса в магазините на H&M и КОМСЕД.
Предизвикателства за децата и семействата в България
45% от децата живеят в риск от бедност или социално изключване.
Детската смъртност в страната продължава да бъде сред най-високите в Европейския съюз.
Всяка година раждат близо 8 000 бременни жени без здравни осигуровки, като по-голямата част от тях имат много ограничен достъп до здравни грижи.
Всяка година между 8.5 и 9.5% от бебетата се раждат с ниско тегло, което е свързано с повишен риск от увреждания и проблеми в развитието.
5.4% от децата на възраст между 1 и 2 години са с изоставане в растежа.
Повече за изследването:
Почти единодушно (над 90 % от анкетираните) е мнението, че емоционалните нужди са също толкова важни за едно бебе, колкото и физическите, както и че бебетата изпитват същите емоции като зрелите индивиди – радост и тъга. Като основни условия за оптимално развитие на детето през първите му години се открояват следните:
Пълноценно хранене – 92,8%;
Грижи за здравето – 88,2%;
Любов и емоционална подкрепа – 87,2%.
Всеки втори родител е на мнение, че детето започва да учи нови неща между шестия и дванадесетия месец от своето развитие, а 36,5% са на мнение, че това се случва още преди шестия месец. По отношение на игрите обаче, преобладаващата част от хората (61%) изразяват мнението, че това трябва да се случва в най-ранна бебешка възраст – още преди шестия месец.
*Данни от национално количествено изследване, проведено от маркетинговата агенция „Прагматика“ и обхващащо 1 000 респонденти (родители и роднини на деца на възраст до 5 години).
За УНИЦЕФ:
УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работи за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създаде по-добър свят за всеки. И никога не се отказва.
Препоръваме ви още:
Патронажна грижа за майки и малки деца
Автор: Детелина Мирлева
Преди два дни беше празникът на детето. За мен това е специален ден, първо, защото ми е половин имен ден и второ, защото така и не пораснах през всичките си 31 години на този свят. Беше страхотно, отдадох се на всякакви детинщини, забавлявах се и се радвах на децата, които се забавляват наоколо. Но една непозната майка ми удари шумна плесница. Не, не буквално. И все пак...
На една сергия с красоти и сувенири десетгодишно момиченце се взираше в купичка, пълна със сърца от естествени камъни. Майка му го попита дали иска едно и дотук си беше даже трогателно. Все пак тя толкова мило дори не изчака детето да попита дали ще му купи, директно му предложи, искаше да му създаде радост. Погледнах ги с умиление, а в главата ми запрепускаха спомени как и моята майка правеше така, когато прочетеше интерес в очите ми. Секунди по-късно всичко свърши с трясък.
- Това е сто пъти по-хубаво, виж има и розово.- чух да казва майката.
Детската ръка върна резедавото сърце и посегна към синьо, последва камшик от критика:
- Синьото не е цвят за сърце.
Блясъкът в очите на детето се смени с друг, движенията на пръстчетата в купата се забавиха, станаха по-взискателни и премерени. Така дойде ред на сивото сърце и поредното назидание.
Стана ми тъжно, ядосах се, исках да отида и да ѝ кажа, че е нечестно да предложиш на някого да си избере подаръче и после да не го оставиш сам да направи своя избор, че така се губи смисълът от милия й жест, исках да ѝ кажа толкова неща…
Момичето се отказа и тръгна по улицата, но се спря от думите на майка си:
- Оф, айде идвай и си взимай каквото си искаш, ей така като започнеш да ми се тръшкаш, не мога да те трая направо…
Синьото камъче беше подпряно на ръба на купичката, две пръстчета го прибраха в прегръдката на детското юмруче. Детето в мен се разплака:
- Добре че взе синьото, това е успокояващ цвят.
По-късно си поплаках и аз. Не могат ли майките да погледнат света през очите на децата? Поне от време на време? Трябва ли винаги да налагат своето мнение, своето предпочитание? Нима наистина смятат, че това ги прави по-добри майки, че това е техен дълг?
От името на всички деца по света ви моля, приемете, че децата са отделни личности със собствен вкус и желания. Приемете, че децата правят своите избори и ги уважавайте, защото най-добрият учител е опитът, не майчините препоръки.
Препоръчваме ви още:
Когато стана майка, никога няма да...
Каква майка съм - да каже детето
Посланието, което г-жа Александра Георгиева написа до своите ученици:
Хубаво е децата ни да знаят какви са реалните взаимоотношения в училище.
1. Оценките не са най-важното
Знанието е сила, стремеж, самочувствие. Оценките са просто цифри.
2. Не си длъжен да си приятел на никого
Важно е в класа да има уважение и разбирателство. Не е възможно всеки да е приятел на другия.
3. Бъди себе си
Класът е група, колектив, взаимоотношения. Винаги ще има лидери и следващи. Важното е да отстояваш себе си и да се чувстваш спокойно.
4. Не участвай в тормоз
Не позволявай да те тормозят и обиждат. Не обиждай и не унижавай никого. Намери възрастен, на когото вярваш, и сподели, ако се случва нещо такова.
Учителка с решение срещу агресията
5. Не позволявай на учителите да се държат зле с теб
В училище никой няма право да обижда, унижава и удря. Никой.
6. Учителят не е безспорен авторитет
Учителите бъркат, както всички живи хора. Грешката не прави никого глупав или лош. Не трябва да вярваш безусловно на учителя, не всички учители са прави винаги.
7. Ти имаш права
Не си длъжен да закусваш. Можеш да излезеш до тоалетната, като се обадиш на учителя. Винаги може да попиташ, ако нещо не разбираш.
8. Старай се
Понякога е трудно. Всяко ново нещо е странно, трудно и объркващо. Постарай се и ще започне да се получава, не веднага, но ще стане.
9. Говори
Питай, интересувай се, любопитствай, разказвай, споделяй.
10. Дръж се с другите така, както искаш те да се държат с теб
Това важи за всички в училище – съучениците, учителите, чистачките, охраната, дамите в столовата. Бъди усмихнат и добър.
Г-жа Георгиева преподава в училище "Пейо Яворов" Бургас. Наскоро споделихме на страничката ни домашната работа, която възложи на учениците си. Тя стигна до 350 000 души, имаше над десет хиляди реакции, коментари и споделяния. Нека после някой да каже, че българинът не си обичал учителите. Обожава ги, особено когато учителите пък си обичат децата.
Препоръчваме ви още:
Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна
Как разреших на детето да не ходи на училище и то не подивя
Децата умеят да ни изкарват от кожата. Дребосъкът изпада в истерия в магазина или в парка, плюе храната, която сме му приготвили специално. Тийнейджърът нехае за уроците си, държи се арогантно, будува по цяла нощ; ежедневно провокира конфликти в училище и вкъщи.
Някои родители не издържат и започват да възпитават с шамари. Какъв обаче е ефектът от физическите наказания?
Шамарите са социално приемлив метод на възпитание в много култури. Изследване, проведено още през 2009 година показва, че физическите наказания водят до намаляване на сивото вещество в мозъка на детето и влияят отрицателно върху развитието му като цяло. Ето на какво учим децата, когато вдигаме ръка срещу тях.
Силният винаги е прав
Ние прибягваме към физическо наказание, за да покажем на детето, че не е право. Така му даваме да разбере, че по-силният решава кое е правилно и кое не. Какво ще стане, когато то порасне и бъде по-силно от нас?
Големите винаги бият малките
С действията си внушаваме точно тази идея. Особено странно е, когато родителите наказват с шамари детето, което е ударило друго дете.
Жестокостта решава проблемите
Шамарите учат, че всеки проблем може да бъде решен със сила - „Не ми харесва това, което правиш, затова те удрям.“ Така даваме да се разбере, че с употребата на сила бързо може да се постигне желания резултат.
"Ако мама и татко ме бият, значи нещо с мен не е наред."
Когато детето е удряно от този, който би трябвало да го защитава, в съзнанието му изниква въпросът: „Какво не ми е наред?“ Наказанията разрушават самооценката, а в бъдеще ще му попречат да постигне успех в каквото и да било.
Шамарът е с "добри намерения"
Според изследвания, проведени в канадска детска болница, телесните наказания провокират нарушения в интелектуалната дейност и дългосрочни проблеми с развитието. Това е факт, дори да удряме детето с "най-добри намерения".
Не бива да се доверяваш на родителите си
Някога били ли сме благодарни на родителите си за това, че ни бият? Не, разбира се! По-скоро сме крещели наум: „Мразя те!“ Шамарите, дори ако са редки и не особено болезнени, подронват доверието между родители и деца. Детето няма да повярва, че винаги сме на негова страна, дори да го заявяваме непрекъснато.
7 признака, че възпитавате децата си правилно
Бий или бягай
Изследвания на генетика Брус Липтън показват, че логичното мислене е невъзможно, когато човек се страхува. Шамарите влияят негативно върху успеха на детето в училище. Страхът отключва реакцията „бий или бягай“ и провокира освобождаването на адреналин и кортизол. Мисловните процеси, в подобно състояние, се изключват. Искаме детето ни да се учи добре? Тогава не бива да го плашим. Напротив – трябва да се стараем да не провокираме страх.
Родителите не заслужават уважение
Всички ние търсим съвет от хората, които ни подкрепят, вдъхновяват, а не унижават. Ако искаме да сме такива хора в очите на детето си, трябва да престанем да удряме.
За да избегнеш физическо наказание, трябва да лъжеш
Боят принуждава детето да избягва общуването с родителите си, да лъже и увърта в тяхно присъствие. Има по-ефективни начини да му обясним кое е добро и кое лошо. Защо да не използваме хуманни методи на възпитание? Децата ще ни бъдат благодарни, а и техните деца също.
Автор: Ким Оливър, клиничен психолог, колумнист на Рsychology Тoday.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
