Автор: Мария Пеева

Този уикенд 10-годишния ми син Коко замина на палатков лагер с още три хлапета на същата възраст. Сам-сами, без възрастни. Приготви си сандвичи, опакова възглавница и одеяло, наля си вода в пластмасово шише, грабна фенерчето, зареди телефона и удобно забрави четката за зъби, след което ми лепна една небрежна целувка на бузата.

- Мамо, тръгвам. Чао!

- Чакай, чакай малко! Подготвила съм ти малко списъче с инструкции за спешни ситуации. Четох в интернет по разни планинарски сайтове какви проблеми могат да възникнат на палатка, да си подготвен. В случай на буря, пожар, наводнение, вулкан, земетресение, хищници, нашествие от термити…

- Мамо… - Коко ме гледа малко укоризнено и една усмивка потрепва на ъгълчето на устните му. - Нали помниш, че палатката е в ЗАДНИЯ НИ ДВОР? Ако не мога да заспя, просто ще се прибера вкъщи.

Право е детето, но клето майчино сърце трепери в безмълвен ужас, все едно го пращам в казарма. Както и да е. Коя съм аз да спирам порива на младия лъв? Напълних му главата го с куп наставления, обърсах една сълза и се помолих наум да се върне жив и здрав. Той ми се изсмя снизходително, но на излизане се присети нещо и се обърна смръщен, за да ме предупреди:

- Моля те, не идвай да проверяваш как сме. Ще ме изложиш.

С което уби и последната ми надежда. Добрата новина е, че палатката е на три метра под спалнята и прилично осветена. Така че скрита зад плътната завеса, мога да хвърлям по едно око без никой да ме обяви за луда майка-кокошка. Някъде до 12 часа всичко беше наред. От палатката се носеше детски смях, от време на време нещо се размърдваше или по синята материя се плъзгаха сенки. Тъкмо взех да се успокоявам, когато на дворната врата се появи нашият батко тийнейджър. Подскочих и хукнах да видя какво става. Дано да не е решил да гони децата, защото му вдигат шум.

Лайфхакер

- Косьо? - прошепнах, викайки. Не знам дали можете да викате с шепот, но това е едно от уменията, които наследих от майка ми, която много държеше съседите да не чуват, когато ми се кара. (Полезно умение за всякакви ситуации. Работи добре при спящо бебе с големи братя.) - Какво правиш там?

Косьо се обръща към мен с дяволит поглед и ми прошепва в отговор:

- Оглеждам терена. Измислихме страхотен номер със Сами. В два през нощта ще сложим хелоуинските маски и ще нападнем палатката да изненадаме дребосите.

Майко мила! Само си представих горките блажено заспали дечица, които изведнъж подскачат в ужас, нападнати от зомбита и вампири. Представих си писъци, възмутени съседи, разлаяни кучета, съборени в паниката палатки, задушаващи се в мрак и гума деца, терапия против заекване, леене на куршум за страх, хапчета, нощно напикаване, сърдити родители и изобщо всички ужаси, които биха произтекли от подобна “изненада”.

Да ви кажа, май предпочитам земетресение. Или може би някой малък вулкан. Там поне няма да са виновни Пееви.

- Да не си посмял! - толкова съм гневна, че шепотният ми вик трепери. - Ако го направиш, ако го направиш, само ако посмееш… ще ти спра интернета! Завинаги!

- Защо? - Косьо е изумен от реакцията ми. - Какво толкова?

- Ама как бе, сине майчин? Как така ще плашиш децата? Ти знаеш ли какви последици може да има това? Ти изобщо представяш ли си? Как ти хрумна такава идея?

Тийнейджърът ми мръщи вежди и отсича сърдито.

- Мамо, станала си страшна сухарка. Защо ли ти казах изобщо?

Обръща ми гръб и се изнася недоволно от стаята.

Дълбоко съм засегната. Аз - сухарка. Аз, която на неговата възраст правех такива щуротии, които той дори не може да си представи. Лошото е, че не смея да му разкажа нито една от тях. Поне докато не завърши висше образование, не се ожени, не тегли първия си кредит и не порасне. Така че засега ще го оставя да тъне в заблуда, че съм сухарка.

И мама е правила глупости

През главата ми за кратко минава мисълта да изчакам да заспи и да нахлуя в стаята му с дългата бяла нощница и спуснала коси пред лицето си, лазеща по земята като момиченцето от “The Ring”. За кратко се забавлявам с тази идея, но не намирам в себе си достатъчно авантюристичен дух и безотговорност.

Може пък наистина да съм станала сухарка. Може би това е един от страничните ефекти на майчинството, заедно с умението да чуваш дали бебето диша през две затворени врати, да готвиш супа, второ и десерт едновременно, докато пускаш прахосмукачка, или да вадиш топчета от тоалетната чиния. Въздишам и си лягам. Иван отдавна е заспал и похърква блажено. Баща да си на тоя свят.

Нощта преминава в шеги и закачки. Шегите и закачките се случват в палатката на двора, но аз ги чувам все едно са в спалнята. Към шест най-после успявам да заспя, но точно тогава Коко се прибира, за да се преоблече. Пръскачките на двора са го измокрили. Скаутите напускат мократа палатка и се разотиват по домовете си на съседната пряка.

Малко по-късно с Иван пием кафе на верандата, когато се появява съседката до нас.

- Мария, добро утро. Как си?

- Бива. - усмихвам се уморено - Имах тежка нощ.

- И ти ли ги чу тези хлапаци? Цяла нощ някой бърбори и вика някъде наоколо. Какви бяха тези хора, какво става, не знам. По едно време ми идваше да викна полиция.

Аха да се задавя с кафето, но само преглъщам виновно, премигвам и осъзнавам как се чувства човек, когато го спипат да краде шоколадови бонбони в супермаркета. Но само след миг се окопитвам и изтърсвам с най-невинна физиономия и честни сини очи следното безсрамно лицемерие:

- Да, шумно беше. НЯКАКВИ деца бяха разпънали палатка и цяла нощ бърбориха. Да ти кажа, и аз бях на косъм да откача. Ако още веднъж посмеят, наистина ще викаме полиция.

И ние не бяхме стока

Иван ме зяпва, но слава богу дума не обелва. Със съседката обсъждаме още малко ужасното младо поколение и тя си потегля по задачите. Иван започва да се смее.

- Какво? - подсмихвам се и аз. - Не съм излъгала. Казах НЯКАКВИ деца бяха разпънали палатка. Просто не уточних, че и моето беше там.

Коко спа до обяд, после стана и омете всичко в хладилника. Косьо така и не разбра какъв номер му бях намислила и продължава да ме мисли за сухарка. А палатката вече е прибрана. Надявам се, поне до другото лято.

Прочетохте ли

Майките не правят така?

1. Нормалната жена е красива. Тя е блондинка, брюнетка, червенокоса, с изразителни синьо-зелено-кафяви очи и пухкави устни. Има малки гърди, 10-ти размер, дълги стройни бедра и изящен вирнат задник. Всичко по нея е натурално и придобито с тежък труд във фитнес залата и салона за красота. Ако нещо не е като описаното – значи не е положила достатъчно усилия.

2. Нормалната жена винаги е усмихната, весела и приветлива. Радва се на своя мъж. Той си идва от работа – тя се радва. Той й крещи – тя се радва. Като кученце. Той я нокаутира – дясно, ляво кроше. Кученцето би го ухапало. А жената се изправя и се радва. Защото е нормална.

3. Нормалната жена обожава роднините на мъжа си. Свекървата, свекъра, бившите му жени, децата от бившите жени. Търпи номерата им, винаги е щастлива да ги види. Ако бившата жена пожелае да пренощува в дома й, дори ще й отстъпи мястото си в спалнята.

4. Нормалната жена обича да готви. Прави го виртуозно и винаги само по престилка. Винаги. Супата, сготвена, когато е облечена, не се смята.

Как да накараш жена да ти готви

5. Нормалната жена обича секса. Тя разбира, че това е сериозна отговорност. Затова го прави където поиска мъжът й – в леглото, в креслото, върху пералнята, даже и провесена от полилея. Може да изпълни великолепен стриптийз или еротичен танц, непрекъснато измисля нови и нови ролеви игри. Ако мъжът й няма желание за секс, значи не се е старала достатъчно. Ако мъжът й има проблем с потентността, тя трябва да му помогне да ги преодолее с любов и внимание. Ако не му помогне и проблемът се задълбочи, значи не е нормална и той е в правото си да си търси по-нормална.

6. Нормалната жена има хобита и обича работата си, за да е интересна. Вярно, не е ясно кога се занимава с това, ако през цялото време готви гола, прави секс провесена от полилея, спортува във фитнеса и обгрижва роднините на мъжа си. Но не бива да забравяме, че все пак тя е нормална жена.

7. Нормалната жена е умна, но старателно се прикрива, да не би случайно да се окаже по-умна от мъжа си. Това е недопустимо, защото може да травмира любимия и той да стане неуверен.

Да е умна, но не много!

8. Нормалната жена знае кога да говори и кога да замълчи, защото точно от нея зависи климатът в семейството. Ако съпругът й е недоволен и й устройва скандал, тя тактично мълчи и гледа да сложи нещо в устата си, най-често от това печели мъжът й. Нито една излишна дума, нито едно изречение „напреки“.

9. Нормалната жена подкрепя мъжа си във всичко, интересува се от работата му, възхищава му се и го хвали дори да няма за какво. Особено ако няма за какво: „Колко си прекрасен полегнал на този диван, скъпи! Колко елегантно си пиеш бирата! Какво, оригна ли се? Каква прелест!“ Тя пада възнак, ридае от щастие, че половинката й най-сетне се е принизила до нейното собствено ниво. Защото нормалната жена разбира много добре, че връзката им е връх в кариерата й.

10. Нормалната жена иска деца – толкова, колкото иска мъжът й. Само да пожелае и тя веднага започва да ражда. През всичките си бременности си остава весела, мила, сексуална, обича да готви, обича роднините на мъжа си и непрекъснато го хвали. Ако мъжът й не иска деца и тя не иска, това се разбира от само себе си.

Тъй като робството у нас е отменено от 1861 година, а равноправието между половете е установено през 1917-а, нормални жени могат да се намерят само на едно място – в сексшопа, втори етаж, вляво. Там има голям избор от гумени дами.

Автор: Диана Удовиченко

Прочетохте ли 
10 признака, че мъжът ви е нормален?

Този месец не можахте да си купите козметика, защото всички пари за непредвидени разходи отидоха за оранжеви кецове, които се оказаха насъщно нужни на 13-годишния ви син. Когато излизате на разходка, винаги носите със себе си пакетче с емблемата на Макдоналдс, защото тригодишната ви дъщеря яде само сандвичи на популярната марка. А за да успеете да накарате осемгодишното си дете да заспи, му разрешавате да дреме пред телевизора, след което го изнасяте към стаята му на ръце.

В кой момент родителите стават готови на всичко заради щастието на децата си? В кой момент детето получава право на последната дума? Оказва се, че от най-ранна възраст то започва да управлява дома и не отстъпва от позициите си без бой.

Разглезването е факт във всички семейства, включително и в моето. Всеки от нас, в някаква степен, е разглезен и готов да предяви правата си над нещо – било то любимата играчка от детството, смартфона или просто спокойния нощен сън. Тези неща са нормални, без тях не бихме могли да си представим живота. Когато мислим за тях чувстваме благодарност, но несъмнено има и такива, които приемаме за даденост. Нашите деца – също.

Разглезването не е болест, но вече придобива размерите на епидемия. И засегнати от нея не са само децата от богати семейства.

Проблемът прониква във всички класи и култури и не става дума само за вещомания. Разглезените деца са твърдо убедени, че светът се върти около тях. Те очакват всички да им угаждат, пътят им към щастието да е чист и равен, да не е съпроводен с никакви усилия. Тази деца са убедени, че трябва да се наслаждават във всеки момент от живота си.

Слънчице или Кралят Слънце

Как се проявява епидемията на разглезването в едно типично семейство?

Ето няколко признака, по които можете да разберете, че този проблем не е подминал и вашия дом.

1. Претенциите на децата ви изкарват от кожата, но въпреки това отстъпвате.

2. Вие се изтощени от домашните си задължения, но никой не скача да ви помогне – всички гледат телевизия.     

3. На връщане от магазина винаги носите нещо вкусничко за детето.

4. Често давате допълнително пари към джобните на децата си.

5. Вършите това, което децата ви би трябвало да правят сами.

6. За да се договорите с тях, прибягвате до подкупи и награди.

7. Често носите в училище забравените учебници или екип или напомняте на детето какви са ангажиментите му за деня.

8. Детето ви често има проблеми с правилата и задълженията в училище или в извънучебните занимания.

9. Детето ви винаги е готово да обвини другите.

10. Детето ви се опитва да манипулира околните, за да постигне това, което иска.

11. Когато отказва да изпълнява задълженията си, обикновено се цупи или изпада в истерия.

12. Детето ви често се оплаква, че му е скучно и иска да го развличате.

13. Детето ви е неспособно търпеливо да дочака желаното.

Напомня ли ви това поведение на познати деца? Разбира се, няма момче или момиче, което от време на време да не проявява някои от посочените симптоми. Но да оставим настрана въпросът дали и колко е разглезено детето ви. Това му пречи и да се чувства независимо, отговорно и удовлетворено от живота си.

Къде е проблемът?

Психологът д-р Леон Зелтцер твърди следното: „Децата, поразени от недъга на разглезването, чувстват, че са в правото си да имат всичко, което поискат, просто защото са такива, каквито са. За каквото и да мечтаят в материален план или в отношенията си с другите, то трябва да им принадлежи. Техните желания са оправдани, нямат никаква потребност да направят нещо, за да ги реализират.“ Всичко, което искаме, при това – веднага. Съвременната ни култура изобилства от моментални възнаграждения, които смятаме за редни. Ние сме в състояние да осъществим мечтите си в различна степен, но дали сме по-щастливи от това? Д-р Зелтцер твърди, че не сме. Преситените хора са лишени от някои от най-хубавите неща в живота. Те са неспособни да се справят с проблемите си, за тях е непозната гордостта, която изпитват другите при постигането на трудни, но достойни цели. Когато такива хора разчитат да получат бонус или друга награда не по заслуги, а просто защото смятат, че е редно, те са обречени на разочарование. Когато се опитват да подчинят околните на своите желания в очакване всички да са съгласни с тях, взаимоотношенията им сериозно страдат.

Капани за модерни родители

А когато всичко това се обедини, получаваме човек, на когото му е трудно да запази работата си, да общува нормално с околните и да извърши нещо смислено. Прекалено разглезените смятат, че светът е длъжен да им даде всичко най-добро, но точно от това се лишават.

Всъщност разглезването не се появява от конкретен човек в семейството или ситуация. Проблемите започват, когато този начин на живот и мислене станат естествени за детето. Тогава то започва да контролира другите. Мама и татко се въртят около него, опитвайки се да изпълнят безбройните капризи – от приготвянето на три основни ястия, до извънредното тичане до магазина по всяко време на денонощието. Докато родителите се стремят да дадат на децата си най-доброто, наследниците свикват да правят каквото си искат, да получават всичко, към което погледнат и да захвърлят всякакви занимания в момента, в който им омръзнат. В резултат всички се чувстват зле – родителите са измъчени, а децата искат все повече и повече и са все по-неудовлетворени. Те много бързо научават, че с плач могат да шантажират възрастните и дори да ги заплашват, за да получат желаното.

Разглезването е пагубно не само за климата в семейството, то дава отражението си и върху ученето, извънучебните занимания и социалните контакти на детето.

Такива деца са убедени, че минималните им усилия трябва да бъдат оценени с шестица или че имат място в титулярния състав на отбора по баскетбол само защото са се появили на тренировка. При тях отсъства способността да съпреживяват, да помагат безкористно, убедени са, че приятелите им трябва да ги превъзнасят и да им се подчиняват безпрекословно. Ако в училище, или извън него, възникне проблем те обвиняват всеки друг, но не и себе си. Очевидно е, че разглезването е проблем с дългосрочни последици.

В днешно време такива млади хора искат да бъдат високоценени, да бъдат хвалени публично, да бъдат потупани по рамото, само защото са благоволили да се появят на работа. Мениджърите днес се опитват да мотивират поколение служители, на които е нужно постоянно поощрение и внимание, за да изпълняват задълженията си нормално.

Несъмнено има и положителни промени: сега сме по-сигурни, че в училище детето ни няма да бъде бито с показалка през пръстите, но все пак нагласата че „всеки от нас е специален“ носи повече вреда, отколкото полза. Джин Туенга, психолог, професор от Университета в Сан Диего посочва, че днешните тийнейджъри и млади хора са значително по-обсебени от себе си от предишните поколения. Тя открива, че проявите на нарцисизъм като характеристика на личността, са много по-чести сравнени с тези преди 20-30 и повече години. Все по-голям процент от студентите смятат, че са над средното ниво и са все по-малко склонни да се придържат към деловата етика. Тези тенденции се долавят и в начина им на изразяване – в речта им преобладават думите „аз“, „мое“, „на мен“, което потвърждава казаното в началото – днешното поколение е с високи претенции и ниска степен на самостоятелност. 

Авторът на този текст, Ейми Макгрейди, е семеен консултант, който от години говори за липсата на самостоятелност у децата и начините това да бъде преодоляно. Тя е основател на компанията Positive Parenting Solutions и чест коментатор по фамилна психология в програмите на CNN, CBS This Morning, Fox & Friends, MSNBC, abcNEWS. Майка е на двама тийнейджъри. В книгата си The Me, me, me Epidemic. A Step-by-Step Guide to Raising Capable, Grateful Kids in an Over-Entitled World тя посочва кои са признаците, че детето е разглезено.

Препоръчваме ви още:

Дали родителите са свръхтолерантни?

Между два века

Как да създаваме радост и отглеждаме щастие?

Олга е е вицепрезидент в голяма международна корпорация и майка на две деца, която живее в Лондон и води популярния блог Woman from Mars. Преведохме за вас този текст, в който споделя мислите си за личната мотивация.

Съвременната хедонистична култура „живей за мига“, „животът трябва да е удоволствие“, „на никого не си длъжен“, „не се напрягай“ като че ли е бунт против културата „трябва“ и „длъжен си“. Лекото битие се противопоставя на изтощителния труд, на дълга, на целите.

Трябва да учиш; трябва да си добро момиче; трябва да постъпиш в университет; трябва да направиш кариера; трябва да създадеш семейство; трябва да родиш дете; трябва да родиш второ дете; трябва да се посветиш на семейството си; трябва да си образована; трябва да си грижовна; трябва да си независима; трябва да си умна; трябва да водиш здравословен начин на живот; трябва да умееш да се противопоставяш; трябва, трябва, трябва…

Не е учудващо, че думата „трябва“ предизвиква почти алергична реакция и в този бунт се ражда отрицанието. Отричането на усилията, на работата в името на някакво далечно бъдеще, на усърдието, напрежението, упоритостта, готовността на пожертваш удоволствието си.

„От какво имаш нужда преди всичко?“, „Защо се напрягаш толкова?“, „Преработваш се.“

А на мен това „трябва“ ми трябва. Много ми трябва. Трябва ми до такава степен, че ми доставя удоволствие да правя жертви, да работя като луда ден след ден, забравяйки как лети времето, с възпалени от умора очи, вкопчена във всяка стъпка, която ме води към целта.

Бунтът на хедонизма не отрича това.

„Трябва“ ни вбесява не защото е лоша дума, а защото не е нашето „трябва“. Втриса ни от „длъжен си“, защото си длъжен на някого, а не на себе си.

Целите сами по себе си не са безсмислени, безсмислени са чуждите цели.

Не убивайте детските мечти

Безполезно е да учим детето на трудолюбие, за да изпълнява поставените му от нас задачи. То ще се бунтува не срещу задачите, а срещу факта, че са възложени от друг.

В усилията си да превърнат в реалност мантрите на всички „коучи“, мотиватори, книги за самопомощ, цитати в мрежата и списъци за живота, те ще усещат насилие и ще се бунтуват, защото ги водят към някакво „трябва“, а не към потребност, зародила се в тях самите. Така започваме да се бунтуваме срещу усилията, труда, целите, а проблемът не е в тях.

Проблемът е, че са чужди.

Умението да постигаш целите си и трудолюбието се раждат, когато вървиш към собствена цел. Когато вътре в теб гори твоето собствено, безкрайно, прекрасно „трябва“. Пътят към него е сто пъти по-интересен от всички хедонистични удоволствия, защото точно той ни прави щастливи.

Точно в усилията за постигането на своите собствени цели ние получаваме дозата си допамин. И се чувстваме щастливи. Когато това ни липсва, ние се хвърляме в краткотрайни удоволствия – нещо ново, нещо ярко, нещо вкусно и щастието свършва, идва ред на тъгата и търсенето на ново удоволствие.

Представете си сутрин, в която сте се събудили, знаейки какво искате, цял ден сте се трудили за това, видели сте резултата, видели сте как израствате и напредвате и сте завършили деня с усещането, че сте направили нещо значимо. Може да сте смъртно уморени, може да сте направили безброй изтощителни и неудобни неща, да сте се справяли със страха и неувереността си и въпреки това на въпроса: „Щастлива ли си?“ да отговорите с „да“. Струва ми се, че чувството за себереализация и смисленост е познато на всички. Но не всички са го изпитали.

Когато то липсва, трудът е тежък и неприятен и ние го понасяме само като компенсираме с „бързата енергия“ на шоколада или с бунт. Като че ли проблемът е в самото усилие.

Огледайте се – кои са щастливите хора около вас. Те работят много. Погледнете и тези, които пълнят кафенетата, облечени в „марковите“ си дрехи. Според вас щастливи ли са?

Едно от най-големите богатства, подарени от родителите ми е ненамесата им в това каква трябва да бъда и с какво трябва да се занимавам. Четях каквото искам, учех където искам, работех каквото искам и ходех където искам. Невинаги им беше лесно да се примирят с това, но ми дадоха свобода. Затова имам свое собствено, много силно „трябва“. То се променя, понякога го губя и започвам да го търся, и опитвам отново. И отново го намирам.

И отново и отново отговарям на въпросите откъде имам толкова енергия, защо съм толкова активна, защо не „прегарям“, не пия стимуланти, не мечтая да не правя нищо – просто имам много собствено „трябва“.

Повече от всичко друго.

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Твърде много знаем за децата си и това е проблем

Съветите, които правят децата ни нещастни

Автор: Олга Маслова/Wdayday

В днешно време младите майки разчитат предимно на себе си. Не всички, разбира се. Но много остават без подкрепата на по-възрастното поколение – бабите. Темата за бабите и внуците изглежда неизчерпаема и рядко оставя равнодушни родителите. Какво мислят по въпроса самите баби?

„Аз съм на 66 години и все още работя. Заплатата ми е повече от прилична, но снаха ми смята, че трябва да се занимавам с внучката си, докато навърши три години. Много обичам детето, но се изморявам ужасно. Често ми я водят за цял ден и привечер просто вече не приличам на себе си. Младите не искат да стоят с децата си вкъщи, работят за никакви пари, само за да не си останат при нея. Не помагат никакви уговорки, предлагам им пари, не, те искали да са сред хора. Що за родители! Извинете, но вече ми е писнало… " – пише в популярен форум баба на внучка.

Ето го и отговора на тази реплика: „А вие готова ли сте да издържате младите родители и децата им? Какво им остава да правят?“

Когато през 90-те години закриха детската ми градина, за да строят на нейно място хотел, всички деца останаха по домовете си. За мен се грижеше баба ми. Тя беше отгледала от бебета и двамата ми братовчеди. Съпругът ми също е бил оставен на грижите на баба си като малък. Тогава тя е била на около 70 години.

Днешното поколение баби подарява скъпи играчки и дрешки. Това не са плетените терлички и чорапки на предшественичките им. Днес играчките от баба са с множество функции, съперничат на всеки стандартен лаптоп и цената им не му отстъпва. Изобщо съвременните баби имат пари за подаръци на внуците. Това, което нямат, е време за тях.

Те не бързат да се пенсионират. Разбираемо е, с пенсия трудно ще преживееш. Дори ако сте в състояние да компенсирате отчасти доходите им, сумата едва ли ще е съпоставима със заплатата, която получават, иначе отдавна щяхте да сте си наели бавачка. А и възрастните жени не са готови да се лишат от обичайните си разходи.

Бавачка или баба

Неотдавна ми се наложи да прекъсна отпуска си. Синът ми стана на година. Да живеем с майчинството и заплатата на съпруга ми се оказа непосилно, изплащаме жилищен кредит. Няколко месеца преди да се върна на работа, трябваше да решим дали да търсим бавачка или да дадем детето в частна детска градина, защото в яслите нямаше никакви места. Тогава свекърва ми заяви, че тя ще се грижи за детето. Живее сама, в друг град, работи без трудов договор, да чака на пенсията си не беше в плановете й.

И така баба се премести при нас и аз спокойно тръгнах на работа. Стараехме се с мъжа ми да не злоупотребяваме с услугите й. Като се приберем от работа, поемахме изцяло грижите за детето, за да има време баба за себе си - за четене или телевизия. Зареждахме хладилника редовно, за да не се налага да излиза до магазина. Разполагаме със съдомиялня, пералня със сушилня и прахосмукачка-робот… Често казано, не мога да си представя как са отглеждали деца без всички тези улеснения. Но те се оказаха недостатъчни.

- Аз се прибирам. – заяви три седмици след като се пренесе при нас свекърва ми. – Трудно ми е. Едно е да седиш вкъщи с детето, когато си на трийсет, друго е, когато си на петдесет.

Даде ми седмица, за да мога да уредя нещата си и замина.

Новината, че само след месец работа отново се връщам в майчинство, изненада някои от колегите ми, други обаче изобщо не бяха учудени.

- Моята майка веднага ми каза: „Не се надявай да стоя вкъщи и да гледам децата.“ - призна приятелка. Какво пък, нашата баба поне опита.

- Моите родители непрекъснато ме притискат: „Кога ще ни зарадваш с внуци?“ – Но съм абсолютно сигурна, че нямат намерение да се занимават с тях целодневно. Баща ми обича да ходи на риболов, а майка ми посещава курс по йога и някакви други занимания. – сподели друга.

Сетих се за съседката, която гледа деца срещу символична сума. При това има собствено внуче, живеят заедно, но отказва да се грижи за него. Всеки ден родителите му го водят при чужда жена.

- Сигурно работи още? – питам съседката, млада майка.

- Не, пенсионерка е. Просто не иска…

Започнах да разбирам нашите майки. Все пак ние раждаме децата си не заради бабите им. Те са отгледали своите и им се иска да ходят на йога, да посещават готварски или някакви други курсове, да пътешестват или да излизат с приятели. Можем ли да ги лишим от тези удоволствия? За нашите баби единственото удоволствие са били списанията за плетива. В днешно време има развлечения за всяка възраст.

Както е модерно да се казва напоследък – на 40 години животът тепърва започва. Прекланям се пред тези, които желаят да посветят най-спокойните си години на внуците, но нямам право да упреквам свекърва си. Това е нейният живот.

Всъщност винаги съм се възхищавала на възрастните туристи от Западна Европа. Каква енергия имат! Съмнявам се, че в свободното си от пътешествия време те се посвещават изцяло на внуците си. Твърде свежи ми изглеждат. Затова, ако искате майките ви да останат млади по-дълго време и да са пълни с енергия, нека възпитават внуците си по скайпа, няколко минути дневно напълно им стигат. А вие разчитайте на себе си и не създавайте от детето си чужд проблем.

А що се отнася до ситуацията: „А какво да правим като няма места в детските градини/ нямаме пари за бавачка… " или някакъв друг проблем, нека ви попитам: Вие нали знаехте това, когато решихте да имате деца? Ако не сте го предвидили, значи ви е било рано да ставате родители. Вие самите още не сте пораснали.

Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

За бабите с любов!

Защото баба така каза!

В края на миналия месец в Нова Зеландия бе приет закон, който гарантира на жертвите на домашно насилие 10 дни платен отпуск, за да имат възможност да напуснат партньора си, да си намерят нов дом и да защитят децата и себе си. Членовете на парламента с овации приветстваха безпрецедентното за страната събитие (законът бе приет на 25 юли с 63 гласа „за“ и 57 „против“). Това решение е резултат от седемгодишните усилия на Джан Логи, член на Зелената партия, която преди да започне да се занимава с политика, е работила в кризисен център за жени (бел. ред. - на снимката е в средата).

Независимо от това, че някои членове на опозицията първоначално поддържаха законопроекта внесен от Логи, партията й оттегли своята подкрепа по време на финалното четене с аргумента, че разходите за малкия и средния бизнес ще бъдат твърде големи. А това би могло да доведе до ситуация, в която потенциални жертви на насилие да не бъдат вземани на работа.

Нова Зеландия има един от най-високите показатели за домашно насилие сред развиващите се страни: на всеки 4 минути полицията получава сигнал с такъв проблем. По предварителни оценки това струва на страната между 4,1 и 7 милиарда новозеландски долара.

В момента, освен в Нова Зеландия, подобен закон съществува само във Филипините (приет през 2004 г.) и в канадските провинции Манитоба и Онтарио (приет през 2017 г.). През март тази година австралийското правителство обяви приемането на закон за 5-дневен неплатен отпуск на служители, които са били жертва на домашно насилие. Според филипинския закон работодател, който възпрепятства подобен отпуск, се наказва с глоба. Не ясно обаче доколко масово се прилага тази мярка.

Вносителят на закона в Нова Зеландия Джан Логи твърди, че това е първата стъпка в работата с ужасяващата статистика за повсеместно домашно насилие и този пример трябва да бъде последван от другите страни.

„Идеята ни е обществото да участва в този процес. Ние не оставяме този проблем само в ръцете на полицията, а сме с разбирането, че да помагаме на жертвите на домашно насилие е наша обща задача. Това е въпрос на промяна в културните нагласи, че всички сме свързани с това и насилието не е норма.“ , заяви Логи.

Новият закон влиза в сила от април следващата година. Според него всеки човек, подложен на домашно насилие получава платен отпуск в размер на 10 дни, към стандартния отпуск и болничните. Жертвите на домашно насилие не са задължени да предоставят доказателства и имат право на ускорен преход към гъвкаво работно време, за да бъде осигурена тяхната безопасност, както и на промяна на местоработата, адреса, електронната поща и заличаване на контактната информация за тях от сайта на компанията.

„Домашното насилие, въпреки формулировката, нерядко се практикува не само в семейството, но и на работното място. Много насилници преследват жертвата си като пишат заплашителни писма на служебната й поща, заплашват нея и колегите й. Понякога това е свързано с опитите на насилника да застави жертвата да напусне работата си или да направи така, че да бъде уволнена и зависимостта й от него да е още по-голяма. Това се случва непрекъснато.“

Групите за подкрепа на жертвите на семейно насилие в страната приветстваха приемането на закона. Енг Джури, директор на кризисен център за жени заяви, че този закон не е панацея и няма да предотврати домашното насилие, но е сериозна стъпка в правилната посока. Джури отбеляза също, че икономическата ситуация, в която се намира жената, е решаващ фактор при вземането на решение какво да предприеме. Ако тя може да запази работата си и доверието на своите работодатели, ще й е по-лесно да се справи с проблемите си вкъщи.

Холи Керингтън, говорител на Shine, благотворителна организация, която подкрепя жертви на домашно насилие, заяви: „Този закон дава нови ориентири за работодателите и всъщност защитава интересите им, защото оказвайки подкрепа в критична ситуация, те задържат ценните си служители и повишават ефективността на работата в компанията.“

Снимка: The Guardian

Източник: The Guardian

Препоръчваме ви още:

Не си сама

Не мълчете като мен

Когато другият родител е насилник

Историята на Валерия Овечкина ми напомни за моето детство, в което правехме пакости и обикаляхме опасни места, за които родителите ни никога не научаваха. С мобилните технологии това е почти невъзможно за децата ни. Да, детството им е много различно от нашето, но дали това е добре или зле? Ще се радвам да споделите мнението си.

- Мамо, искаш ли да отидем до моргата? – небрежно пита синът ми, докато прави кръгчета с колелото си в парка.

- … Какво!?

Не, аз знам, че ходи с приятелите си на това тягостно място. Двуетажна сграда, класически изоставен строеж с разхвърляни железа от арматура, избити прозорци и графити по оцелелите стени – всичко, което привлича като магнит тийнейджърите. Разрешавала съм му да ходи с едно наум, обикновено поглеждам често мобилното приложение за безопасност, проверявам колко дълго се задържа там. Но чак да ми предлага да му правя компания?! 
По мое време, когато исках да се разходя по някой покрив, не водех майка си със себе си. И краденето на ябълки от съседните дворове също минаваше без родителско участие. И карбидът в пластмасовите бутилки също мятахме без помощта на възрастните. Хвърлянето на яйца, замерването на минувачи от терасата и всякакви други дивотии бяха част само от нашия живот, в който от време на време се промъкваше някое наказание или предупредителна реплика от рода: „Съседите пак се оплакаха от вас.“ 
Сега знаем твърде много за децата си. Това е проблем. Винаги ми се е искало да бъда не само родител за сина си, но и нещо повече. Мисля, че попрекалих.

Защо искам да съм "ненужен" родител?

Всичко започва весело и с добри намерения – мама и детето карат колело, мама и детето на ролери, мама и детето на ски. Детето е в развлекателния център - мама бяга и стреля с лазерни оръжия с него. Детето си пуска силно музика, мама си има собствена колонка и пее заедно с него. Синът рита футбол с момчетата, мама е наоколо и подава топката, когато излезе от игрището. И двамата са във възторг, разбирателството е пълно. 
Помня един прекрасен диалог в края на четвърти клас:

- Знаеш ли, има една такава игра – удряш топката в стената и я хващаш по различен начин всеки път. Само трябва да внимаваш да не счупиш някой прозорец.

- Мамо, вие чупили ли сте прозорци? – огромните сини очи изискват истината, в която ще им е трудно да повярват.

- Ами да, случвало се е? Какво толкова!

- Ех, а на мен не ми се е случвало такова нещо! Ние само сме ритали лъжици в столовата.

Тъжно ми стана. Лъжици!? Спешно трябва да запозная сина си с нормалното детство. Това беше точката, от която нямаше връщане. Буквално след седмица синът ми можеше да мята джобно ножче и да пали пуха на тополите. И на това го научи собствената му майка. Неща, които по всяка нормална логика, би трябвало да усвои от приятелите си и което е особено важно – тайно от родителите. Но нямаше как да стане заради особеностите на съвременното градско отглеждане на деца. Трябваше ли да се превръщам в приятеля-хулиган на детето си? Допреди да получи покана да се разходим до моргата мислех, че е правилно. Още повече, че аз самата бях във възторг от нашите малки лудости. Като дете. Да, като дете. Затова поканата за разходка до изоставения строеж на мен ми прозвуча нелепо, а на детето ми – напълно логично. Ако заедно сте палили тополов пух, защо да не отидете заедно и до моргата?

Някой трябва да ви хване и да ви разтърси

Но коя все пак съм аз!? Майка или приятелка? Искам ли да видя всички тези морги и да бъда на всички тези срещи? Нормално ли е, че за неговите 14 години живот аз присъствам във всеки момент и обсъждам с него неща, от които моята собствена майка щеше да припадне? 

А и тези електронни пропуски в училище, електронни дневници, мобилни приложения за безопасност. Нашите деца не могат дори да избягат от час, без да разберем. Когато синът ми закъснява, аз не му звъня по телефона, отварям си мобилното приложение и виждам къде се намира в момента. Не можах да се удържа да не му включа GPS и специално приложение. Исках само да знам колко време престоява в интернет и да го открия, ако нещо се случи. А стана така, че сега знам всичко. Програмата ме предупреждава, ако търси нещо непозволено, „разказва“ ми колко време е бил в социалните мрежи, каква музика е слушал.

Попаднах в капан. И за децата е жалко, и да се откажеш от цялата информация, до която имаш достъп, ти е трудно.

И да си приятел с детето си е някак си правило на поколението. Само че къде е границата на това приятелство? Аз например вече не искам да чувам за моргата, за тъпите еротични закачки на съученичките или че някакъв негов връстник плюел по хората в мола. Това е твърде напрягащо! А ако детето ми направи някоя подобна глупост?

Все по-често се замислям над това, опитвам се да говоря с мъжа си, но той ме отсвирва с думите: „Той твърде много неща ти разказва, затова се тревожиш, ние като бяхме деца… “ И започва дълга поредица от истории, които майка му и до днес не знае, но засилват моето усещане за апокалипсис. Чичо му налива масло в огъня с разкази за смъртни случаи от опасни игри в детството му.

Изобщо възможно ли е да се измъкна от този филм? Толкова много неща не искам да зная! Искам синът ми да тича с приятелите си навън и да се прибира вече изморен, мръсен и щастлив. Аз да му ударя един зад врата и да му изпека баница. Възможно ли е това да се върне в живота ни? Или всички сме обречени да бъдем приятели с децата си до пълното ни заличаване и изчезване като родители?

Препоръчваме ви още:

Тийнейджър, който споделя

Когато родителите са най-големият враг на децата си

Клише ли е съвременната майка?

Автор: Ния Йотова

Глава 21

С втората бременност Лара беше твърдо решена да не се прави на герой и да ходи по планини, басейни и морета с големия корем, опитвайки се да доказва на света, че майчинството няма да я промени – грешка, която беше направила с първото си дете.

Майчинството те променя, по-добре приеми този факт конструктивно, беше новата ѝ мантра. И вярна на нея, докато беше бременна с малкото си детенце, Лара основно ядеше и спеше. Ядеше всичко, което ѝ се яде, в резултат на което, макар да запази фигурата си, разви огромен корем, в който се криеше огромно дете. През деня вятърът по улиците духаше корема ѝ като корабно платно, а Лара тичаше безпомощно след него. Вечер заставаше само по бельо пред огледалото и не можеше да повярва как може да носи такъв огромен корем, без да ѝ се счупят тънките крака.

Дойде време да ражда. Бебето си стоеше вътре и нямаше никакво намерение да излиза. Коремът ставаше все по-голям, бебето в него също и лекарката я предупреди:

– Ако не родиш до два-три дни, ще се наложи да те режем.

Лара знаеше какъв е проблемът – сама се беше заключила да не ражда от страх. Помнеше как протече раждането първия път, тялото ѝ бе запечатало болката и я проиграваше като на 4D филм за подсещане, а с приближаването на термина лекарката ѝ започна да отговаря доста уклончиво на всички въпроси, свързани с упойката.

– Силна си като кобила – успокояваше я тя. – Без проблем ще родиш и кон.

– Това ми звучи като „и този път забрави за упойката“ – мърмореше Лара, а вътрешно се чудеше още ли карма има да чисти.

Ако се съдеше по първото раждане и перипетиите с първото ѝ дете, явно е била много лоша в миналия си живот. Но с карма или не, тялото на Лара очевидно усещаше, че пак му предстоят мъки без упойка и се бе заключило психически. Всеки ден Лара ходеше на консултация и всеки ден лекарката я плашеше, че бебето е вече четири килограма и ако не го роди съвсем скоро, лошо ѝ се пише на таза. Лара носеше торбите с покупките пеша нагоре по стълбите, ядеше люто, ходеше дълго, но нищо не помагаше.

– Сексът ще стимулира излизането на бебето – заяви лекарката при поредния преглед.

Хубаво. Но Мъжа очевидно имаше други мисли за огромния Ларин корем. През последния месец, само като я видеше как изплува като платноходка иззад ъгъла, се покриваше под едно одеяло на дивана в дневната, треперейки да не му налети. Лара не му се сърдеше – и на нея не ѝ беше до това. Отнемаше ѝ буквално половин час да обърне огромния си корем в двойното легло, когато усетеше хълбока си прекалено изтръпнал от тежестта, а усилието беше толкова голямо, че след всяко обръщане не можеше да заспи поне още половин час. Мечтаеше си да има кран, който да я обръща. И никак не мечтаеше за секс с този корем.

Лекарското предписание обаче си беше лекарско предписание – Лара трябваше да прави секс. И единствената възможна към момента жертва беше нищо неподозиращият ѝ законен съпруг. Лара се чувстваше като бременно с извънземни чудовище от филм като „Пришълецът“, което дори с огромен корем напада невинните мъже. Но щом е казала лекарката...

Като чу какво се очаква от него, Мъжа пребледня и заотстъпва назад.

Добре, че апартаментът ни е малък, няма къде да се скрие – каза си Лара и за пръв път видя в положителна светлина жилището, което мечтаеше да смени. Докато тя мислеше, Мъжа действаше. Беше се скрил в спалнята и започна да пелтечи някакви несвързани извинения през плътно затворената врата.

Докато безпощадно напредваше към него, Лара чу, че нейният човек прекалено много уважавал нероденото си дете и от уважение към него и към майка му, представете си, не искал да му чука по главата.

– Стига глупости! – Лара започна да се ядосва, докато насилваше бравата на спалнята. Допреди месец го правеха през цялото време, откога това новоизлюпено уважение... – И да знаеш, че ако си натрупал някакви мебели от другата страна на тази врата, цяла нощ ще правим секс за наказание!

Мебели очевидно нямаше, защото Лара все пак успя да отвори. Стана ѝ жал за Мъжа, който се беше свил в ембрионална поза в леглото. Даде му отсрочка за изпълнение на задълженията до сутринта. Да има време да се подготвя психически цяла нощ.

На сутринта Мъжа успя да изкрънка втора отсрочка – до вечерта. Лара беше толкова изтощена от поредното половинчасово обръщане на корема, че великодушно му я подари. Може пък на тъмно да му е по-лесно на човека.

Вечерта Мъжа си изпълни задълженията като агне на заколение. Час след тази негова саможертва Лара усети контракции. Беше рано сутринта на шестнайсети юли – рождения ден на Синеокия, на Мъжа и както щеше да се окаже – на малкото ѝ детенце.

Първото дете спеше, а Мъжа трябваше да я закара до болницата. Лара се гримира (завеждащата отделение щеше да се радва да я види пак да ражда гримирана и с прическа) и звънна на един съсед – помоли го да спи при първото дете, докато тя ражда второто.

По пътя за болницата болките станаха силни. Лара усещаше, че има голямо разкритие, но така, в движение, се търпеше. На прага на болницата се вкопчи в ръката на Мъжа. Този път искаше той да е с нея.

– Нали знаеш, че ако вляза там, повече никога няма да мога да погледна на теб като на жена – тактично ѝ обясни той. – До края на живота си – прибави за убедителност.

Две ситуации изплуваха в съзнанието на Лара при тези му думи: пребледнелите лица на наблюдаващите студенти от първото раждане и убитото желание за ласки на Мъжа заради един голям корем. Ако видеше касапницата по време на раждането, нямаше да я огрее още две-три години. Реши да не настоява. По-добре да си влезе сама. И без това родилното е женска територия.

Докато лекарката ѝ се придвижваше към болницата, Лара разбра, че е с осем сантиметра разкритие и е късно за упойка. Не беше изненадана – в този живот тя упойка нямаше да получи. Беше ѝ писано да изживее всичките си мъки – било то душевни или физически – без опиати.

Завеждащата ѝ направи клизма и я изпрати да се къпе. Това с къпането беше лукс, който липсваше преди четири години, когато раждаше първото си дете. Докато се къпеше, Лара вече плачеше от болка и стискаше тръбите на парното в банята на болницата.

Как? – питаше се тя. – Как нормална жена, изпитала тази болка веднъж, доброволно се поставя в същата ситуация...

Знаеше как – болката от това, че първото ѝ дете я отхвърляше толкова дълго, беше по-силна от родилните мъки. А и те, Лара от опит го знаеше, скоро ще свършат. Беше готова на всякаква болка само и само да започне отначало с малкото си детенце. Ако успееше да си уреди упойка за шевовете, можеше да се каже, че е на финалната права.

Лекарката на Лара се появи в разгара на скандала между Лара и завеждащата. Онази беше помолила Лара да се държи възпитано и да не крещи – да вземела пример от ромката, която мълчаливо се мъчеше на магарето до нея. Лара бе викала при първото раждане, викаше и сега. Като че ли чрез викането изхвърляше частици от болката и усещаше някакво облекчение. Циганката, щом иска, да мълчи, сигурно ѝ беше пето или шесто.

Единствено когато раждаше, Лара не се интересуваше какво ще кажат хората. И само тогава наричаше ромките „циганки“. Болката беше по-силна от възпитанието, както и от разбирането ѝ за света.

Хубавото този път беше, че между контракциите имаше почивки. Както беше в средата на огромен ураган от болка, в който стадо гепарди разкъсваше месата ѝ, така изведнъж, за около трийсетина секунди, ураганът утихваше и болката спираше. Гепардите възпитано се отдръпваха и отиваха кротко да пасат трева за половин минута, преди отново да се нахвърлят върху нея.

В тази преживна пауза Лара се потапяше в прекрасното чувство да е нормален човек – нищо не я болеше и липсата на болка я докарваше до състояние на блаженство. Щеше да си го напомня до края на живота си. Когато се почувства тъжна или недоволна от нещо, щеше да си казва: радвай се, че поне нищо не те боли. Болката, дали физическа, или душевна, те кара да видиш всичко в нова перспектива. Жалко, че я забравяме веднага щом отмине.

Докато си правеше планове как да оценява живота си и се бореше с гепардите, Лара изстреля малкото си детенце, което не се роди никак малко – четири килограма червено плачещо месо. Беше заело поза на боксьор със стиснати юмручета – бащичко!

Лекарката на Лара се скара със завеждащата, но успя да ѝ даде да гушне бебето. Още незашита и с неизвадена плацента, Лара пое малкото човече. Бяха измили бялото от него и то седеше мирно със свити юмручета и стърчаща черна коса. Приличаше досущ на брат си, но беше с по-бяла кожа и с по-тъмни леко дръпнати като на китайче очи.

Мамино малко прекрасно момченце! Как успя да се роди толкова сладко, мислеше си Лара, докато държеше малката ръчичка.

Девет месеца само яде и спа, а е успяла да отгледа в себе си това човече, което имаше всички малки органчета и всички пръсти на ръцете и краката.

Сети се за коронната реплика на дядо си – чаровен бохем, който много обичаше да размишлява върху странностите на живота. Всеки път, когато нещо го впечатлеше, дядо ѝ промърморваше през дима на цигарата: „Природа, брат, природа!“ Колко е бил прав човекът. Природата е велико нещо! Раненото и изнурено тяло на Лара кипеше и тържествуваше. Беше получила втори шанс.

Въпреки че първото дете отблъскваше Лара, нейната любов към него беше огромна. Още по-силна беше и защото бе трудна любов, трудностите винаги я мотивираха допълнително. Докато беше бременна за втори път, се чудеше как ли ще може да обича някого колкото първото си дете, откъде ще намери в себе си още любов.

Когато погледна малкото си детенце, Лара усети огромно спокойствие – тя вече го обичаше безкрайно. Децата умножават любовта, не я изпепеляват, както правят мъжете. И понеже вярваше в прераждането, беше сигурна, че това бебе я е гледало дълго време отгоре, че знае всичко, което е преживяла, и е чакало, за да дойде точно при нея.

Тази връзка започваше добре. Оказа се, че Лара ще по­лучи дори лидокаин за шевовете. Откъде тази неочаквана щедрост от страна на лекарския екип, Лара не знаеше и не искаше да знае. Реши просто да се възползва от прекрасните неща, които ѝ се случват, и да благодари.

За книгата и автора:

Емоционална като песен на Queen, хапливо откровена като Кари Брадшоу, многолика като всяка жена, хаотична, като времето, в което израства, и неподправено истинска като самата себе си, Лара е от онези жени, които неизменно привличат вниманието на околните и за които се чудиш - те ли предизвикват съдбата, или вселената постоянно поставя на пътя им изпитания и възможности. Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя. Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки.

„Лара“ е първият роман на Ния Йотова. Роман, който може да ви ядоса, да ви зарадва, да ви разсмее, но няма да ви остави безразлични. Ния не крие, че за образа на Лара и останалите герои в романа е черпила вдъхновение от заобикалящия я живот. Подобно на своята героиня, тя завършва образованието си в Сидни, Австралия, пътува много и в сърцето си се смята за гражданин на света. Днес работи в IT сферата и въпреки корпоративната среда, казва, че работата ѝ носи голямо удоволствие точно защото голяма част от нея е свързана с текст.

Създаден като роман, „Лара“ може да се чете и като дневник на съвременната жена, която иска всичко – да е прекрасна майка, стихийна бизнес дама, страстна любовница и любяща съпруга – роли, за които скрито или явно мечтаят милиони дами в света. „Лара“ ще ви преведе през трийсет и девет години от един живот, който се случва между Австралия и България, между дома и офиса, между семейното легло и хотелски стаи в Барселона, между „какво ще кажат хората“ и „какво искам аз“. Ще ви върне назад към годините на „Шатовалон“ и образцовите домове и ще ви накара да погледнете напред с усмивка. И без вина.

Всяка жена е цял един свят. „Лара“ е околосветско пътешествие. Без предварителна програма и с неочаквани приключения. Готови ли сте да отпътувате?

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Последното листо

Деветте кръга