Ninja Editor
Автор: Валентина Вълчева
Ако се сещате за по-трудоемко и мъчително занимание, споделете! Всъщност сещам се за едно – приспиването на ДВЕ (и повече) деца. И да знаете, това че детският сън е много полезен за нервите на родителите, е абсолютно вярно. Използвам момента, докато спят, за да възстановя нервите, които съм изпокъсала, докато ги приспя.
Всъщност с Престолонаследник №2 е лесно. „Саши, в кошарката, маме!” И той моментално изравя Биби (биберона), грабва Пуки за опашката (все още не мога да го убедя, че името на горката котка е Пухи) и я завлича в кошарката си, където обичайно я ползва вместо възглавници. Тя понякога не е много навита, но няма шанс срещу него.
С Престолонаследник №1 обаче е мъка не, ами МЪКА.
Подобно на майка си, т.е. мен, и той мрази да ляга рано. Мрази и да става рано, по което също си приличаме, но това е тема за друг разговор. Затова съм си изработила рутина някаква. Тоест започваме мъката още около 21:30, за да мога да се надявам, че докъм полунощ ще сме минали през задължителния ритуал и ще се унасяме вече.
Разбира се, в момента в който кажа, че лягаме, ответната реакция е едно проточено, прогизнало от досада:
- Ама сега-а-а-а ли-и-и-и?
- Не. Утре.
- Значи мога да погледам още малко телевизия?
- Добре, но само десет минути.
Нямам много съпротивителни сили в тази част от денонощието, след като съм извлякла към три тона книги само няколко часа преди това в основното книгохранилище на библиотеката.
- УРА!!!
Десетте минути стават двайсет.
За да покажа все пак, че държа на думата си, пък макар и с леко закъснение (засега не познава часовника, така че мога да си позволя да удължавам десетте минути), превключвам телевизора на научно-популярен канал. Ако улуча някой исторически материал за Втората световна война, съм късметлийка. Толкова са скучни за Престолонаследник №1, че го приспиват с почти същата скорост, с която навремето го тръшвах, когато му запеех „Лудо-младо сън засънило”. (За известен период от време и „Вятър ечи, Балкан стене” имаше подобен ефект, но после ми писна да марширувам и минахме на по-лежерен приспивен репертоар.)
- Не-е-е-е… - надава вой.
- Млък! Ако събудиш брат си, ти ще го приспиваш!
Това действа безотказно, откакто една вечер наистина го накарах да приспива Престолонаследник №2 в продължение на половин час.
Млъква, но е сърдит.
След пет минути:
- Пишка ми се!
Отива до тоалетната набързо.
След още десет минути:
- Май ми се ака!
Отива отново. Връща се след малко:
- Май не ми се ака…
Още десетина минути, плюс-минус някоя.
- Пие ми се мляко.
Срязвам го, че кухнята вече не обслужва клиенти по това време на нощта. Напрежението се покачва бавно, но сигурно по една отлично позната скáла.
Още десет-петнайсет минути въртене, сумтене, въздишки, страдание от необходимостта да заспива.
- Боли ме крачето!
- Къде?
- Тук – посочва произволно място, което може дори да е на лакътя.
- Колко те боли?
- Ужасно!
И за да е по-достоверен, се свива и започва да стене театрално.
- От едно до десет колко боли?
- Ами… Едно… Три… Десет… Осемнайсет… Много… Две!
- Заспивай преди да съм побесняла!
- Ама наистина ме боли!
Престолонаследник №2 започва да мърда в кошарката си.
- Ако се събуди, ставаш да го приспиваш! – просъсквам съвсем сериозно.
Престолонаследник №1 притихва, вероятно молейки се наум на всички богове малкият да не се събуди. Аз също отправям една молитва без да тая особени надежди за чуваемост.
За щастие малкият намира в просъница Пуки, гушва я и се унася отново.
Престолонаследник №1 си дава още едни десетина минути, след което решава да си пробва пак късмета:
- Може ли една песничка на телевизора? Само една и заспивам! Обещавам!
Да, бе. Все едно не съм се връзвала на тоя номер поне 1683 пъти досега.
- Не!
- А да ми изпееш „Нани Бу”? Мо-о-о-оля-а-а-а!
Разколебавам се и съм на път да се разкисна.
„Нани Бу” е НАШАТА песничка. Няма текст. По-точно „Нани Бу” е целия текст и се повтаря до безкрай, а мелодийката сама си я измислих преди време, докато импровизирах нови методи за справяне с коликите. От тогава тя е НАШАТА песничка и за двама ни е нещо особено скъпо и мило. Той я обожава! Наистина. А аз си я броя за едно от най-ценните неща, които ще ми останат от детството му заедно с първия биберон, първата обувчица (другата, естествено, е отдавна изгубена) и още няколко „първи” неща, които съм прибрала на сигурно място.
Не мога да му откажа „Нани Бу”!!!
Гушвам го и започвам да му пея тихо на ушенце. Би трябвало да е травматизиран от това, но на него всъщност му харесва. Нищо чудно, че е развил толкова странен музикален вкус. Дано не се окаже сериозен психически проблем след години!
Не че нещо, но… аз имам достатъчно реална самооценка, за да знам, че не съм Лайза Минели. Той обаче явно е на друго мнение, защото може да ме слуша с часове как пея „Нани Бу”.
Пея не знам колко време (песничката е такава, че няма реално начало и край и може да си я тананика човек до полудяване) и спирам едва когато усещам, че започвам да приспивам сама себе си.
- Още! – настоява той.
- Стига за тая вечер! Утре пак. Заспивай!
- Е-е-е-е!
Връцва се и ми обръща гръб. За двайсет секунди. Обръща се пак към мен.
- Гушни ме!
- Гушнала съм те.
- Целия!
Свива се на топчица и го гушвам „целия”. След малко му става трудно да диша в тази поза и се разгъва.
- Пусни ме! Горещо ми е.
- Ще престанеш ли, или трябва да те плесна?
- Ще престана.
- Кога?
- Когато мога.
Да, ама той не може, а моите нерви са на изчерпване. Затова изкарвам на бойното поле тежката артилерия.
- Ако до пет минути не си заспал, утре си БЕЗ КОМПЮТЪР!!!
Това е! Удар под кръста. Коварство в най-чист вид. Най-страшната съществуваща в човешкия свят заплаха… или поне в неговия свят.
Ужасéн от мрачната перспектива, той ми мята един изпълнен с огорчение от подлостта поглед, обръща ми гръб отново и стисва любимия Мечо в крепка прегръдка. Гушвам го отново. Не ме отразява за около… няколко секунди, след което ми стисва пръстите…
… и заспива.
Препоръчваме ви още:
Майката, която ни прати този текст, помоли да остане анонимна. Уважаваме молбата й, защото и без това с детските градини е трудно. Дали споделеното от нея е истина, може да попитате плевенските майки.
В България има демографска криза, знаете ли? Мине не мине, и излезе някой високопоставен чиновник да обяснява как ще я борим тая криза. Всички обясняват как ние, българките, трябва да раждаме повече деца. Ние ще раждаме, а те - чиновниците, ще ни подсигурят условия за отглеждане на децата, за да сме сигурни, за да можем по-рано да се върнем на работа, да се чувстваме пълноценни. И ние, българките, клатим глава и вярваме.
И ето идва заветният момент, в който детето е прието в ясла. То започва с желание, лелките и сестрите са страхотни, всичко е прекрасно и… БАМ - ремонт на детска кухня, всички ясли затварят за 1 месец! Лято е, редуваме се с отпуските и намираме вариант детето да не ходи на ясла, а и вече е пораснало, време е за градина, която е със собствена кухня, ремонтирана и няма да се случват подобни неща.
Нали знаете онази поговорка дето Господ най-обичал някой да му каже плановете си и той да му се изсмее! Та и при нас така.
Започва детето градина. Избирала съм я с много питане, ходене, търсене. Сигурно бях първата, записала детето във великия списък за класирането. Щото ние не сме модерни и нямаме интернет система. Всичко още става на място, с наръч документи и голяма доза късмет!
Учителки, лелички, деца и среда - страхотни! Детето ходи с огромно желание, обича учителките, има приятели сред децата. Абе идилия! И... БАМ, основен ремонт на 6 детски градини по европроект. От общината ни уверяват, че за всяко дете ще се намери място и всичко ще е наред. „Децата няма да страдат от създалата се ситуация!“ е флагманът.
Да, да, ама не! Както се казва. Преместиха децата в една ужасна сграда с нови учители и лелки. Айде пак свикване, айде говорене, защото отказа категорично да ходи на градина! Отказа и да яде, живееше на хляб. Ние продължаваме да благодарим на общината, че все пак е намерила вариант, нали ще помагат на младите и не толкова млади семейства.
Цялото семейство чака морето и почивката. Идва този заветен миг и аз научавам, че децата започват да ги местят по различни групи в градината, в която са временно настанени, защото и там започват освежителни ремонти, а и трябва да си чистят. Искат 2 седмици… да, две седмици, за да изчистят помещението от нашите деца. Както каза един татко: “Бе ние да не водим мигранти там? Деца са!“
И така ми мина почивката в звънене на телефони и очакване да ми кажат къде ще настанят детето след почивката. Отговорът беше нееднократно: „Не знам, места няма!“. Намериха място и детето започна в друга група, отново със смяна на среда и учителки. Но само до сряда, после не се знае въобще дали ще има места за децата от нашата градина. “А пък всички от общината са в отпуска и не казват какво ще правим децата! Трябва да си ги гледате!“
Всички това ни казват, „ТРЯБВА ДА СИ ГИ ГЛЕДАТЕ!“
Госпожи и господа, аз само слушам за огромното ви желание да помагате на хората да се върнат на пазара на труда, но реални опити това да стане не виждам. През това лято нееднократно видях как общински чиновници и директори на детски градини се опитват да манипулират и да карат родителите да се чувстват виновни от това, че децата им ходят на градина. Редовно ни беше обяснявано, че трябва, длъжни сме, да намерим начин някой да ги гледа тия деца!
Тия деца не са ничии, че да говорите така за тях, те са и ваши, щом извършвате дейност, свързана с най-малките хора в тази страна!
Възмутена съм от бездействието на Община Плевен и от нерешаването на проблема. Думи от рода: „Правим го за доброто на децата и вие трябва да ни влезете в положението и да понесете кратки неудобства“, не са въобще на място. Защото, госпожи и господа, моята отпуска е 20 дни, както на мъжа ми и на всички роднини. И ние като вас искаме почивка и море, може и планина, и ако не е нагло, го искаме всички заедно! Защото сме семейство! И защото вие сте там да измислите как да ни помагате, а не как да вредите!
Аз не съм виновна, че имам дете! Вие сте виновни, че не сте предвидили всички възможни ситуации и начините за справяне с тях!
Препоръчваме ви още:
Как върнахме казармата в... детската градина
Как да подготвим детето за детска градина?
Автор: Мария Пеева
Миролюбив човек съм. Обичам хората да се разбират, да са щастливи и усмихнати. Готова съм да си затворя очите за много неща, само и само да не изгубя вярата си в доброто. Но мъжът от съседния чадър… Казвам ви, този тип просто ми боде в очите. Цял ден се опитвам да не го забелязвам, но той е решил, че е еманацията на мъжествеността и всичкия “добитък” от женски пол трябва да отрази присъствието му.
Как изглежда няма особено значение, но ако трябва да го опиша с едно изречение, бих казала, че твърде многото бири никому не прощават. По-интересното е как изглежда жена му. Жена му е красавица. Поработила е върху себе си, някой хирург също е поработил, но определено е по-добре изглеждащият човек в двойката. Стройна е, с големи гърди в красив бански, млада, със сигурност по-млада от него. Очевидно обаче му е крайно недостатъчна. Тя се занимава с детето, пие фрапе, пие мохито, пуши, чете книга, маже му гърба, гледа си телефона, влиза във водата - пак с детето… Той изобщо не я забелязва, все едно е някакво незабележимо постоянно присъствие, неговата сянка. Дори не говори с нея. За сметка на това този тип, този “истински мъж”, дава вид, че иска (и може) да притежава всички останали жени. Оглежда ни наред - от сладките сервитьорки, които подтичват наоколо с късите си панталонки, до майчетата от моята тайфа, които не сме положили особени усилия да направим “плажно тяло”. Зяпа нагло дори момиченцата зад нас, които са дошли с родителите си и надали имат и 16 години. Вторачва се в цици и дупета. Почесва се. Сумти одобрително. Върти глава след всичко женско, което влиза и излиза от водата. По всякакъв начин се старае да заяви интереса си. Опитвам се да не го гледам, но е точно на хоризонта ми и всеки път, като се надигам да проверя децата, се натрапва пред очите ми. Напомня ми кучешкото ако в градината, което толкова ме дразни, че докато не го почистя, не мога да забележа цветята.
Яд ме е на такива мъже.
Не ми дреме, че ще ме зяпат. Не се чувствам застрашена. Заради жените им ме е яд. Жените заслужават повече. Заслужават внимание. Жената цъфти, когато мъжът до нея я забелязва. Когато се радва на красотата й. Когато й го казва и показва, всеки ден, по всякакви начини. Когато не я кара да се чувства като постоянен обект на сравнение с по-младите, по-слабите или по-пищните, по-интересните, по-надарените, по-русите или по-дългокосите. Жената трябва да е “най” за любимия си мъж. Не бива да се примирява с “по”.
С момичетата от компанията обсъдихме мъжа от съседния чадър.
Едната се ядоса:
- Ако беше моят, щях да му вдигна скандал. Какъв скандал, направо щях да му излея кафето на главата.
Другата се подсмихна:
- Ако беше моят, щях да му кръшкам. Или най-малкото щях и аз да зяпам така всички мъже наоколо.
Третата го оправда:
- Е, какво толкова, ще си остане само с гледането, то е ясно. Човекът не е сляп, наоколо е пълно с хубави жени, защо да не оплакне очите.
Аз казах:
- Жената заслужава да се чувства единствена. Дори когато не е. Когато е с мен, искам да гледа мен. Това не е само любов, това е и уважение. Искам да ми казва, че съм красива, искам да ми маже гърба и да ме гони във водата. Искам да има очи само и единствено за мен. И няма да съжалява за инвестицията. :) А какво прави, когато ме няма, си е негова работа и отговорност.
Какво мислите вие?
Послепис: Моля всички мъже, които изобщо не постъпват по този начин, да не се засягат. Ясно ми е, че далеч не всички сте такива. Знам също, че има и жени, които го правят - сравняват ви постоянно с другите, може би по физически белези, а може би според колите, парите или постиженията ви, и ви карат да се чувствате унизени, недостатъчни и нищожни. Просто тази история е провокирана от случка, в която героят беше мъж. Също толкова щях да се подразня, и ако беше жена.
Всички заслужаваме да сме “най” за човека до нас.
Прочетохте ли:
На група родители от Великобритания задали въпроса кои са нещата „отпреди децата”, които им липсват най-много. На базата на техните отговори бил изготвен списък с петдесет неща, за които те не спират да копнеят. Оказва се обаче, че списъкът е универсален, международен и общо-взето се отнася до всички родители по света.
В анкетата взели участие две хиляди души с деца на различна възраст.
Седем от десет родители признават, че не са очаквали животът им да се промени чак толкова драстично след появата на детето, не са предвидили колко много жертви ще се налага да правят, а също и колко компромиси. Въпреки това болшинството от тях – девет от десет човека – заявяват, че раждането на детето е било най-прекрасното нещо, което се е случило в живота им. 87 % от майките и татковците признават, че биха искали да се върнат за ден или два във времето от преди родителството, просто за да погледат телевизия на спокойствие например, да излязат с приятели или да помързелуват, вместо да се налага да забавляват децата си.
14 признака, че имате двегодишно дете
Списъкът с 50-те неща, които най-много липсват на родителите, е публикуван в The Daily Mirror, а първите десет от тях са следните:
1. Да се потъркалят до късно в леглото в събота сутрин.
2. Чист и подреден дом.
3. Да погледат на спокойствие телевизия.
4. Да излязат от вкъщи, когато си искат.
5. Да похарчат малко повече пари за себе си.
6. Да си вземат вана или душ колкото дълго поискат.
7. Срещите.
8. Да отидат до тоалетната на спокойствие.
9. Отпуск, чиято дата не зависи от ваканцията.
10. Да спят непробудно цяла нощ.
30 признака, че имате "мамешки" мозък
В списъка с нещата, които липсват на родителите, се оказали също романтиката, личният живот, тишината, сексът, „моминските” гърди, стегнатият корем, пиенето на алкохол през деня, посещението на маникюрист и фризьор без последващо чувство за вина, ходенето на почивка и много други неща, в това число, например, и свободата да не се налага непрекъснато да отговаряш на въпроса „Защо!”.
А на вас какво най-много ви липсва „отпреди децата”?
Препоръчваме ви още:
Плюсовете и минусите на родителските чатове
Новата учебна година наближава, а това означава, че родителските чатове ще се съживят. За някои от нас ще е запознанство с правилата на родителските онлайн срещи, за други е вече рутина, която е доказала ползите и негативите си.
В чатовете обсъждаме всичко
Да, независимо дали искаме това или не, едно скарване между някои от децата може да стане обект на всеобщо обсъждане от всички родители на класа. Трябва да сме готови за това. Уж разбираме, че децата се учат да изгладят отношенията помежду си, но все пак реакцията на някои от нас може да е твърде емоционална. Не бива да забравяме, че не само децата са в процес на социализиране в новата общност, а и ние също.
Парите. Обратната страна на медала
Свикнали сме, че началото на учебната година е време за „първа вноска“ в касата на класа или групата. Знаем и за какво ще бъдат похарчени тези пари, съгласували сме сумата и сме приели, че е необходимо за децата ни. И все пак винаги има родители, които не дават приноса си към бюджета на класа. Темата за парите обикновено предизвиква сериозно обсъждане в групата. Като че ли ситуацията позволява повечето от нас да бъдат откровени (и нападателни). Този вид общуване може да създаде конфликти, но от друга страна ще сложи картите на масата. Това е начин да започнем учебната година без подводни течения.
За всичко и за нищо конкретно
Събуждаш се сутрин, влизаш във фейсбук, а там вече те чакат десетки съобщения от други родители по всякакъв повод. Най-интересното е, че възрастните се държат значително по-спокойно по време на родителските срещи, но в чатовете са смели, открити и готови да изговорят много неща, повече от които излишни. Обсъждаме какво ли не, с най-малки подробности. Всички се вълнуват. Активните майки купуват всичко предварително, постват снимки с нещата за първия учебен ден още в средата на август и подпалват чергата на останалите. Ако си с по-лабилна психика, си готов да се втурнеш към първата книжарница изпречила се пред погледа ти, за да компенсираш „закъснението“. Още по-зле става, ако решиш да поискаш мнение по дадено пособие, учебник, учител, школа или нещо друго, свързано с обучението. Получаваш толкова много и разнопосочни мнения, че в края на дискусията горчиво съжаляваш, че изобщо си подложил темата на обсъждане. Разбира се, все някъде в морето от отговори има и рационално мнение, но да го откроиш сред останалите изисква много време и добро познаване на групата.
Какво е домашното?
Прибираш се вкъщи… или не – пътуваш към къщи и решаваш да надникнеш във фейсбук, за да видиш какво ново се случва там. В групата на класа виждаш сериозни дебати по домашната работа за следващия ден – какво е дала госпожата, за кога е, какво е решението, защо не е правилно или защо е правилно, кога ще имат тест, за утре ли трябват сухи листа от парка и т.н. Все пак ще се съгласим, че групата е добър източник на информация, с едно уточнение – че е изморително да четеш всичко, докато стигнеш до онова, което наистина те интересува.
Адската машина
Родителите са различни, но като че ли основните типове в мрежата са активен и пасивен. Всеки сам избира тактиката си на общуване в подобни чатове. Винаги ще има хора, които мълчаливо наблюдават случващото се. Ще преценяват ситуацията според личния си опит и ще вземат решения без да се съобразяват с многобройните мнения. А има и такива, които са вечно недоволни. В крайна сметка не можеш да угодиш на всички.
Дали това общуването има повече плюсове или повече минуси всеки преценява сам. Дори учителите имат различен подход към социалните мрежи – някои активно търсят мнението на родителите по всеки въпрос свързан с класа, други се включват два пъти годишно, колкото да обявят датата на родителската среща. При всички случаи подобно общуване е полезно. Още повече, че чатовете работят и денем и нощем, особено нощем, когато ние, родителите, не спим, защото имаме да правим макет на старинна къща за часа по рисуване и се нуждаем от вдъхновение и компания.
Автор: Янка Петкова
Препоръчваме ви още:
За родителите с любов. За учителите с благодарност
Как разреших на детето да не ходи на училище и то не подивя
Автор: Нетка Коева/Нетини истории
Този текст е продиктуван от наблюденията ми из майчинските групи във Фейсбук. Там често някой споделя възмущението си от някаква случка. В много от тези случки става дума за реакция на майка спрямо постъпка на нейното дете, за характерен поведенчески модел и като цяло за възпитанието на чуждите деца. Коментарите под такива постове се поляризират – част от коментиращите споделят възмущението на автора на поста, друга част се възмущават на самия автор, защото се намесва в чужди работи.
Аз самата съм имала ситуации, в които съм изпитвала колебание дали да взема отношение или не. Постъпвала съм интуитивно. Но не съм сигурна и не твърдя, че е било правилно.
След като тази сутрин изчетох стотиците коментари в поредния пост с такава тематика, реших сериозно да си задам въпроса:
Къде се намира границата между намесата и ненамесата във възпитанието на чуждите деца?
Признавам, че си поставям сериозно предизвикателство с тази противоречива тема и надали ще стигна до категорични изводи. Още повече, че самата аз съм безкрайно толерантна към хората, но в същия момент съм крайно критична към несправедливост и глупост.
Примерите, които ще споделя в подкрепа и на едната и на другата страна на тази монета, са съвсем тривиални, защото умишлено не искам да засягам крайни теми.
За ненамесата
По презумпция всяко човешко същество е облагодетелствано с разсъдък. Благодарение на този разсъдък, човек изгражда своето възприятие за света, ценностната си система и адаптивността си към обстоятелствата. Също така разполага с житейски опит, спрямо който прилага горните.
Всеки човек е различен и най-нормалното нещо е да има различни реакции и да предприема различни действия в дадена ситуация. Затова не е редно да вземаме отношение, при положение, че нямаме ни най-малка представа защо отсрещният е постъпил и реагирал по начин, който не съвпада с нашите виждания. Всяка реакция и постъпка са резултат на причинно-следствена връзка, която човек е изградил.
Това се отнася и за начина на отглеждане и възпитаване на децата ни. Всеки родител отглежда и възпитава децата си според собствените си преценки кое е добро за тях и кое не е. В общия случай родителят прави най-доброто, на което е способен, за да бъдат децата му щастливи и да се изградят като качествени личности.
Поради изброените причини съм категорично против намесата в чуждия начин на живот, когато той не засяга пряко никого и нищо извън дадено семейство и видимо не застрашава крайно живота и здравето на неговите членове.
Например, в споменатите майчински групи, често се коментира позволяването на децата да ядат така наречената junk food. По тази наглед не особено крайна тема се завихрят страхотни дискусии, като в коментарите се стига дори до черни пророчества от типа: “Когато един ден детето ти се разболее от рак заради тази гнусна храна, с която го тъпчеш, друга песен ще запееш.” и подобни страхотии (това е истински коментар, от който бях втрещена). Смятам, че в ерата на информацията, всеки е наясно с вредите от тези храни. И всеки е способен да прецени дали и доколко ще позволява детето му да яде от тях. Дали аз ги одобрявам или не си е лично мое мнение и считам за излишна намесата в това решение. Освен това е съвсем реален и вариантът една майка да “тъпче” дни наред детето си със солети и бисквити, защото то е с разстроен стомах и нищо друго не му понася.
Друг пример, който ме впечатли преди доста време и сега се сетих за него – една майка беше споделила, че е отнесла критика на площадката, защото била научила детето си да споделя играчките си, само ако е в настроение да го прави. Тази жена беше “възнаградена” с още повече критика. Дори по-неумерена от тази на площадката. “Обясниха” ѝ, че възпитава егоист, че детето ѝ ще израсне без приятели и ще бъде аутсайдер. Единици бяха тези, които споделиха гледната точка на тази майка. Общоприето е да учим децата да споделят играчките и укоряваме тези, които не го правят, опитвайки се да им наложим това “правило”. Това си е чиста намеса във възпитанието, за която не виждам причина. Всеки сам решава дали ще споделя вещите си или не. Единствените вещи, към които малките деца изпитват чувство за притежание, са играчките им. За мен, споделяйки позицията на жената от примера, е нередно да възпитаваме децата си на всяка цена да споделят играчките си. Това трябва да се прави ако и когато поискат. Защото възрастните всъщност правят точно това – споделят вещите си ако и когато поискат. Представете си, че до вас идва непознат и посяга да вземе телефона ви, за да си потърси нещо в нета. Възпитано е да му го дадете безропотно, защото не искате да сте егоист и да останете без приятели, нали?! Или не е точно така? Но никога няма да седна да назидавам някой, че настоява детето му да си споделя играчките.
Отново ще кажа, че съм против намесата в чуждия начин на живот, когато той не засяга пряко никого и нищо извън дадено семейство и видимо не застрашава крайно живота и здравето на неговите членове.
Детето ми не е длъжно да дели с вашите
За намесата
Въпреки гореизброените аргументи за ненамеса, има случаи, в които намесата е повече от необходима. Такива са случаите на всякакви видове насилие. За мен ненамесата тук е недопустима. Но няма да наблягам сега на тях, защото те са една много дълбока тема. А и считам, че там нещата са едностранни – всеки трябва да се бори с насилието, без значение дали го засяга пряко или не.
Ще обърна внимание на два аспекта, в които намирам намесата за необходима – когато начинът на възпитание на едно дете влияе върху обществото и когато здравето и развитието на детето са видимо застрашени.
Живеем в общество. Независимо дали сме социален тип или “вълк-единак”, неминуемо се налага да общуваме с други хора. Същото е и с децата ни – още от първите дни на живота им ги събираме с други деца. Следват площадки, гостувания, детски заведения и т.н. Децата ни прекарват голяма част от времето си заедно с други деца. И когато поведението на едно дете влияе негативно физически или психически върху останалите, тогава за мен намесата е необходима. Да, говоря за агресивните деца. И то конкретно за онези, чиито родители преднамерено ги възпитават в агресия. Всички поне веднъж сме срещали детето-бабаитче, копие на бащата-бабаит, нали? Или малчуганът, от чиято уста се леят хамалски псувни, а родителите му го поощряват с: “Браво, казà ли им го! Хахаха.”
Има едно момиченце, дъщеря на моя позната, с което Ева понякога се налагаше да прекарва известно време. Майката открай време дава ясни индикации, че има фиксация относно това как я възприемат околните. Нямам точна представа на какво се дължи това, но със сигурност има причина – това поведение винаги е следствие от нещо преживяно. Тази жена практикува неприемлив за мен модел, по който възпитава дъщеря си – “Бий, за да те уважават!” Репликите, които повтаря на детето като мантра са: “Ти си много повече от останалите! Тъпчи ги!” - и всякакви в този контекст. Детето, за своите десет-единайсет години, ги е попило и ги прилага безпардонно. Крещи, тръшка се, тропа с краче, обижда. Децата започват да я отбягват и всичко завършва с рев. Ужасно е. Ева с огромно нежелание прекарваше време с това момиче, а вече твърдо отказа да се вижда с нея. И я разбирам. Родител на съученик на това дете ми сподели, че и в училище е същото, плюс бонус – връзките на майката в системата, заради които момичето се държи абсолютно неприемливо и класът му страни от него. Още при първите ми впечатления от детето, не успях да премълча и да подмина, ами направих силно натъртващ намек на майката. Реакцията беше: “Аз я уча да ги тъпче, за да стане силна жена като мен!” Макар и да не постигнах резултат, нямаше как да не се намеся – все пак едно дете агресира към останалите, следвайки “възпитателния” модел на майка си и това не е добре. Може би, ако достатъчно такива като мен се “осмелят” да се намесят, тази жена ще промени подхода си и няма да отглежда агресор, от когото всички странят.
Друг случай, в който се намесих във възпитанието на чуждо дете, беше с едно момченце, което на три години още не говореше добре за възрастта си и беше доста асоциално – трудно му беше да общува. Детето беше напълно здраво. Просто майката беше (а и още е) крайно интровертна и много рядко събираше детето с други деца, за да не се налага тя да общува с майките. Когато един ден започна да ми споделя опасенията си, че може би детето е “болно” и ще търси лекар, аз не издържах и просто ѝ казах: “Вземи го извеждай това дете сред други деца! Пусни го най-накрая на детска градина! Пълна глупост е, че си го затворила вкъщи само с теб.” Тя ми се обиди. Но душата ми крещеше да го кажа. За мен това беше безумие. Днес двете се забавляваме върху това как съм я “наритала” тогава. Този случай за мен е неоспорим пример, че понякога е необходимо да се намесим в чуждите работи.
В крайна сметка се връщам в изходна позиция – нямам еднозначен отговор на въпроса дали трябва или не трябва да се намесваме в начина на възпитание и отглеждане на чуждите деца. Дали да го направим или не, строго зависи от конкретния случай. От нас се иска да подходим разумно към това си решение, а не да действаме като бабите в парка – майката на всяко дете без шапка (без оглед на сезона) да бъде разпъната на кръст.
Прочетохте ли
Психичната устойчивост позволява на децата да се съвземат след неуспех и да продължават да правят това, което е важно и ценно, дори ако се налага да преодоляват собствената си неувереност. Тя е ключ към реализирането на житейския потенциал. Но за да отгледаш такова поколение, трябва да избегнеш най-разпространените родителски грешки. Авторката на книгата „13 неща, които не правят родителите на децата със силна психика“ Ейми Морин е посочила най-типичните.
1. Не поощряват Синдрома на жертвата
Загубата на състезание или провала на контролно не правят от детето неудачник. Неуспехът, несправедливостта, отхвърлянето са част от живота. Утешавайте и подкрепяйте детето, когато има нужда, но не поощрявайте прекаленото желание да се самосъжалява. Научете го, че дори при най-несправедливите обстоятелства трябва да предприема конструктивни действия.
2. Не насаждат чувство за вина
Постоянното вменяване на чувство за вина у детето го учи, че да си виновен е непоносимо. Децата, които мислят, че вината е нещо ужасно, не са в състояние да кажат „не“, когато някой поиска нещо от тях: „Бъди приятел, дай ми да препиша.“ или „Ако ме обичаш, ще направиш това.“ Покажете на детето, че независимо от това, че вие самите изпитвате вина от време на време (нещо, което е присъщо на добрите родители) не позволявате на чувството да ви пречи да вземате мъдри и здравословни решения.
3. Не превръщат детето в център на вселената
Ако животът ви се върти само около децата, те ще пораснат с увереността, че всички са длъжни да ги обслужват. Егоцентричните, арогантни деца едва ли ще преуспеят в живота. Научете детето да се фокусира върху това, което може да предложи на околните, а не върху това, което може да получи от тях.
4. Не позволяват на страха да влияе върху решенията им като родители
Да, ако създавате безопасна среда за детето си цял живот, това ще ви спести много тревоги, но няма да го научи да живее в реалния живот и да се справя със страховете си. Всеки път, когато попадне в тревожна ситуация, ще се крие. Покажете му, че по-добрият избор е да победи страха си, да се изправи лице в лице с него и тогава ще отгледате наистина смело поколение, готово да напусне зоната си на комфорт, когато е нужно.
5. Не дават на децата си власт над себе си
Позволявайки на децата да диктуват какво ще вечеря семейството, къде ще почива, ние им предоставяме повече власт, отколкото са готови да издържат предвид своята възраст и развитие. Отношението към тях като към равни (и главни) разрушава психичната им устойчивост. Дайте им възможност да вземат самостоятелни решения по елементарни въпроси, учете ги да се вслушват в себе си (какво искат и какво не искат), но спазвайте йерархията в семейството по най-важните въпроси.
6. Не очакват съвършенство
Да очаквате от децата си успехи е напълно нормално. Но да изисквате от тях да бъдат идеални води до лоши последствия. Научете децата, че да претърпиш неуспех е нормално и че да не си най-добрият в нещо – също. Децата, които се опитват да бъдат най-добрата версия на себе си, а не най-добрите във всичко, не изграждат самооценката си според мнението на околните.
7. Не позволяват на децата си да бягат от отговорност
Да разрешите на децата си да не помагат вкъщи и да не се занимават ежедневно с домашните си е изкушаващо. Всички ние искаме да имат безгрижно детство. Но дете, което изпълнява съответстващите на възрастта му отговорности, не е претоварено. Напротив – то развива навици, които са му необходими, за да стане отговорен възрастен.
12 признака на токсичните родители
8. Не се стремят винаги да предпазват децата си от болката
Обидите, тъгата, тревогата са част от живота. Когато позволяваме на децата да изпитват тези болезнени чувства, ние тренираме навика им да преживяват неприятностите. Осигурете им подкрепа, за да се справят с болката и така ще придобият увереност в способността си да преодоляват житейски изпитания.
9. Не се чувстват отговорни за емоциите на децата си
Ако постоянно утешавате детето, когато е тъжно и разстроено, вие поемате отговорността за регулирането на емоциите му. Но децата трябва сами да се научат да управляват чувствата си. Покажете им пример за здравословно справяне с емоциите, за да могат да правят това сами, без да прехвърлят тази отговорност на другите.
10. Позволяват на децата си да правят грешки
Поправката на домашните работи, проверката дали детето е сложило закуската в раницата си, постоянното напомняне какво трябва да свърши вкъщи не носят никаква полза. Естествените последствия от постъпките са най-добрия учител в живота. Позволете на децата си да грешат и им покажете как да се учат от грешките си, за да станат по-силни и по-мъдри.
11. Не бъркат дисциплината с наказанието
Целта на наказанието е да накара детето да страда за своите действия. Дисциплината учи как да постъпиш следващия път. Да възпиташ дете, което не се бои от наказание, не е същото като да възпиташ дете, което постъпва правилно по свой избор. За да го научите на самодисциплина, използвайте метода на естествените последствия.
12. Не търсят леки пътища, за да избегнат дискомфорта
Да, винаги когато отстъпвате пред капризното дете или миете чиниите вместо него, облекчавате живота си в момента, но формирате нездравословни навици. Нека детето вижда, че вие вършите това, което се иска от вас сега, и можете да отложите удоволствията за после. Вашият пример ще го научи, че има достатъчно сила и упоритост, за да доведе нещата докрай.
13. Не пропускат да предадат на поколението си своите ценности
Много родители не успяват да внушат на децата си ценностите, които са им скъпи. Те са така затънали в ежедневния житейски хаос, че забравят за дългосрочната перспектива на възпитанието. Убедете се, че днешните ви приоритети отразяват това, което цените най-много и ще дадете на децата си ресурс да живеят пълноценен и смислен живот.
Прочетохте ли:
Автор: Невена Паскалева
|
За книгата:
Това, което със сигурност знаете за Пловдив, е, че има хилядолетна история. Той е един от най-древните градове в Европа, сменял е няколко пъти името си, бил е свидетел на стотици битки водени под стотици знамена, а в съвремието ни е европейски културен център. Това, което обаче със сигурност не знаете е, че:
- Пловдив може да облече плажна рокля и да ви целуне;
- може да ви подари свръхслух, с който да чувате на километри разстояние;
- да връща мъртви към живота;
- да отглежда чудовища в реката си;
- да създава един много особен розов цвят;
- да отваря портали към паралелни вселени;
- да задържа с вълшебство хората при себе си.
И други чудновати неща, за които можете да научите в сборника, който държите в ръцете си. Разказите са в стил магически реализъм и представят живота на главната героиня Катерина под облика на родния й град Пловдив и през призмата на собствения й невероятен вътрешен свят.
За автора:
Родена съм на 12 декември 1979 в град Пловдив. Завършила съм магистратура по британска и американска литература в СУ „Климент Охридски“, живея в Солун и работя като преводач. Печелила съм няколко конкурса за кратък разказ, между които конкурса „Рашко Сугарев“ през 2002 г. Имам участие в обща стихосбирка на литературния клуб „Елит“ през 1998, в българската антология „Ведри Хоризонти“ през 2006 г с разказа „Пътуване във времето“ и в алманах „Детски истории“ през 2015 година с поредицата „Приказки за Боби“.
Обичам да пиша и да пътувам. Изписала съм стотици листове и съм била в десетки градове по света. Във всяка сътворена от мен дума и във всеки град, в който съм стъпвала, съм оставяла част от себе си. Градът обаче, който ме създаде като творец и който и досега държи в плен най-голямата част от сърцето ми, е един малък балкански град. Той ми е роден град. На моменти съм го чувствала страшно чужд. Бягала съм от него и пак съм се връщала. Не живея там от много години, но улиците му са пред очите ми непрестанно. Вървя по тях денем и нощем. Изживявам вълшебствата, които градът сътворяваше за мен, когато бях страшно млада, страшно красива и страшно невинна. Изживявам ги отново и отново. В един момент те се прехвърлиха върху листове. И двете ми страсти – писането и пътуването – се сляха в едно. И най-сетне, придобиха истински смисъл.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
