Автор: Янка Петкова
Вчера влязох в профила ти във Фейсбук, да ти разгледам приятелите. Не съм го правила досега, но напоследък се наплаших. Да ти кажа, някои твои „приятели“ ме безпокоят. Може да се разсърдиш, да не ми говориш, да ме блокираш. Може да ми простиш. Ако не, ще хвърля още един грях върху купчината. Но аз съм майка ти и трябва да ти кажа някои неща.
Този с плочките
Не се връзвай. Плочките не са негови. Виж, че му я няма главата. Пък и да са, най-вероятно плочките в мозъка му са недостатъчно. Внимавай с плочките! Има, разбира се, и умни мъже с плочки, но не са много, а и не ги слагат за профилна снимка. Този, напомпаният, е непредсказуем. Не знаеш кога стероидите ще „проговорят“ и ще налети на бой. Ти не заслужаваш това, никоя жена не го заслужава.
Онзи, дето работи във Фейсбук
Повярвай ми, нищо не работи. Иначе щяхме да бъдем държавата на работещите, но не сме. И ти работиш във Фейсбук целодневно, нали? Там се засичаш с майка си, която също работи във Фейсбук. Не се връзвай на такива „работници“. Ти заслужаваш повече.
Футболният фен
Зарежи! Да, мъжете се интересуват от футбол, дори интелигентните. Но тия, които имат мозък в главата си, не слагат профилна снимка на любимия отбор. Отявлените футболни фенове пият, моето момиче. Пият, пеят, и пак пият и обичат да се бият. Не ти трябва тоя адреналин. Докато се усетиш, ще чоплиш семки на някой стадион, увита в шала на любимия му отбор, насред димките. Ти заслужаваш повече.
Оня със сърцата
Запомни! Свестните мъже не слагат профилни снимки със сърчица и цветя. Инфантилно е, подозрително е, тъпо е. Тия, които го правят, си търсят котенца, писенца, пиленца, зайчета и всякакви други малки „животинки“, най-вече момиченца. Тези са много опасни, защото са отхвърлени, озлобени, извратени, лузъри, които нямат никакъв шанс да впечатлят момиче на живо. Няма да имат шанс на живо и с теб. Ти си моето умно и хубаво момиче. Ти заслужаваш повече.
Тоя с обработената снимка
Красавец с продухана коса, порцеланови зъби, квадратна челюст и високи скули? Я поразрови из „имиджите“ в интернет. Може да го срещнеш някъде, като илюстрация към модно списание. Мисля, че съм ти казвала. Хубавите мъже са просто хубави мъже. Ние търсим комбинацията „умен и хубав“. Може и само умен. Малко са като баща ти. Прекалено хубави няма. Има фотошоп. Не се подвеждай. Ти си достатъчно хубава и за двама. Заслужаваш повече.
Онзи, дето се казва „Сериозното момче“
Сериозно?! Интересно ми е как се казва баща му, сигурно ще излезе и той сериозен. Че откога сериозните момчета са без имена? Това е несериозно, даже опасно. Ти си сериозно момиче. Заслужаваш повече.
Онзи с колите
Вярно е, мъжете обичат колите си. Някои обичат само тях. Особено тези, които качват само скъпи коли на стената си. Има и други – дето карат скъпи коли. Те не ги качват на стената си. Само ги карат. И сред тях има рискови. Внимавай, моето момиче, не съм те родила за украшение на скъпа кола, нито за жена на второ място. Заслужаваш повече.
Този с черно-бялата снимка
Не се подвеждай, това не е художествен ефект. Това е младежката снимка на някой чичо. Цветна фотография има от миналия век. Този е застаряващ педофил, който търси агнешко. Блокирай го веднага и го докладвай. Пази се, заслужаваш повече.
Този, дето нищо му няма
С него трябва най-много да внимаваш, моето момиче. Защото уж нищо му няма. Но все пак имаш опции. Виж му приятелите. Ако са само млади момичета (дори някои от тях да са твои приятелки) и момчетата са изключение, нещо не е наред. Ако поства на стената си само любовна поезия и балади, да знаеш, пак нещо не е наред. Ако нищо не поства и виси в чата, нещо съвсем не е наред. Ако го раздава стеснителен, не се връзвай. Историята с чувствителните мъже, които търсят сродна душа да разцъфнат, е по-стара и от мен. На тебе стари истории не ти трябват. Ти си моята нова, добре разказана история. Не ти трябва да ставаш бестселър. Ти си за ценители. Напълно го заслужаваш!
Прочетете още:
Ужас! Дъщеря ми е кифла
Моята дъщеричка Елена
11 съвета от майка за дъщеря
Автор: Мария Пеева
В едно африканско племе хората били все гладни, тъжни, недоволни и вождът решил малко да ги вдъхнови. Обявил, че всеки месец ще има състезание кой бяга най-бързо и победителят ще получи за награда 1000 кокосови ореха. Хората се въодушевили и всички почнали да се готвят за надбягването.
Победил Мбаса, най-бързият и силен младеж в племето, но вождът му казал:
- Браво, Мбаса, много се радвам за теб, само че баща ти вече си има доста кокосови орехи и затова не може да получиш награда.
- Нали тя е за най-бързия бегач? – попитал Мбаса. – Защо не казахте, че състезанието е само за онези, които си нямат кокосови орехи?
- Но ти се състезавай колкото искаш. – казал вождът. – Не те спирам, защото ще ми кажат, че не съм справедлив вожд. Просто не мога да ти дам наградата.
Мбаса се обидил и избягал в племето в Горните земи, където наградата се дава според заслугите, а помощите - според нуждите.
На следващия месец на състезанието победил Нгаса, вторият най-бърз и силен младеж в племето.
- Браво, Нгаса, казал му вождът.
- Аз ще получа наградата, нали? Моят баща няма много кокосови орехи.
- Така е, няма. Но ти си много млад. Още нямаш 14 години. Състезанието е за младежи, а ти си още дете.
- Аз победих по-големите честно и почтено! Защо ме пуснахте да се състезавам, след като съм твърде млад?
- Но ти се състезавай колкото искаш. – казал вождът. – Не те спирам, защото ще ми кажат, че не съм справедлив вожд. Просто не мога да ти дам наградата.
Нгаса, естествено, също се обидил и избягал в племето в Долните земи, където наградата се дава според заслугите, а не според годините.
На третия месец в състезанието победил Квама, третият най-бърз и силен младеж в племето.
И той обаче не успял да получи наградата. Оказал се твърде стар за нея – на цели 19.
- Щом си на 19, вече си мъж. - обяснил му вождът. – Състезанието е за младежи.
Квама го изгледал злобно, плюл си на петите и отпрашил в неизвестна посока да търси по-справедливо племе. Дали е намерил, дали по пътя го е схрускал лъв, и до ден-днешен не се знае, но повече не се чуло за него. Може да е стигнал чак в далечна България и сега да рита за „Левски“.
На четвъртия месец никой не дошъл на състезанието. Който можел да бяга, избягал накъдето му видят очите, и останали само онези, които няма къде да отидат. На тях дори не им се напъвало в жегата, след като така или иначе никой няма да получи наградата. Вождът почакал, почакал и вдигнал рамене.
- Ако щат. Късаш си задника от работа да им направиш нещо хубаво, тях ги мързи да мръднат. За какво да се напъвам? Неблагодарен народ, ей!
Така си казал той и седнал да изяде един кокосов орех. И без това вече се чудел какво да ги прави.
****************
България е страна, в която децата са защитени със Закон за закрила на детето. В него е включена и една специална категория деца, на които всички ние особено се радваме – децата с изявени дарби. Това са нашите млади спортисти, академици, поети, художници, които разчитаме един ден да станат велики хора, за да пишем статуси във Фейсбук с хиляди усмивки и споделяния – „Българин откри лекарство срещу Алцхаймер“ или „Браво, Гриша!“. Иначе казано – те ще са хората, които ни вдъхновяват, допринасят за развитието на страната, а може би и на човечеството. Това са децата с изявени дарби.
За да се насърчават тези деца не само с потупване по рамото, но и материално (всички знаем, че специалните дарби трябва да се развиват, което е свързано с огромни разходи), има най-различни механизми – стипендии и програми, за които тези деца се класират според резултатите си от определени състезания – където се състезават само най-изявените от изявените. Член трети от Наредбата за условията и реда за осъществяване на закрила на децата с изявени дарби гласи, че право на закрила има всяко дете с таланти в областта на науката, изкуството и спорта. На практика обаче се явяват следните казуси, които по-горе ви описах в „африканската“ легенда.
Ако детето е от частно училище, то няма право на такива поощрения. Напомням ви, че това не са социални помощи или детски надбавки. Това са парични награди за постижения в престижни състезания, до които частни ученици биват допускани. Излиза, че частните ученици имат право да се състезават, но нямат право да побеждават. Ако не ги допуснат до състезанието, ще е дискриминация. Затова ги допускат, само че не им позволяват да получат награда. И по някаква странна логика на МОН, това вече не е дискриминация, а е съвсем в реда на нещата.
Интересен е случаят с Андрей Петров, който провокира и тази статия. Андрей е стипендиант в частно училище, защото и в България, за щастие, има частни училища, които отпускат стипендии за надарени деца. Заедно с училищния си отбор той спечели баскетболен турнир, но не успя да получи наградата, защото е частен ученик. Интересно ми е, ако идеята на наградата е да е финансова подкрепа за семейството, защо по подразбиране се приема, че в държавните училища учат само бедни деца, а в частните – само богати? В държавните училища учат и много деца, чиито родители могат да си позволят такса за частно училище, но са предпочели държавно. В частните пък учат и доста стипендианти. В Американския колеж в София повече от половината деца взимат стипендия в различен размер според дохода на родителите. Далеч не всички са от богати семейства. Вижте какво написа вчера Зарина Филева, директорката на училището, в което учи Андрей:
Днес съм тъжна и много ядосана! Мисля, че повечето от Вас разбраха, че през пролетта нашите ученици станаха 4-ти (!!!) по баскетбол в България. От много години софийски ученически отбор не е успявал да влезе в "четворката".. Е, нашите момчета успяха - без резервен отбор, с много хъс, упоритост и умора... Андрей Петков беше най-добър реализатор на турнира на ученическите игри по баскетбол (означава, че е вкарал най-много кошове) и получи от организаторите награда - стипендия за 1500 лв. за следващата учебна година. След като родителите му подадоха необходимите документи към МОН.... - получиха ОТКАЗ! Анди се оказа, че няма как да бъде даровит, защото учи в ЧАСТНО училище - нашето училище Увекинд. И преди да скокнат разни хора и да кажат, че той е син на богаташи, които са си дали детето в частно училище (нека им), ще спомена, че той е част от обикновено, прекрасно семейство и учи в Увекинд безвъзмездно, защото е много даровит! Качвам и отказа на МОН - смятам, че това е дискриминация на едно страхотно и много даровито момче! И ми се иска да знам къде все пак ще отидат тези 1500 лв.? Ние бихме били благодарни ако ги получи следващият по успех в турнира..., но май не вярвам..
Анди, ние те обичаме и вярваме, че те очаква страхотно бъдеще! С или без тази стипендия!
Но това далеч не е единственото недоразумение. Вземете например наградите за математиците. В Наредбата е отделено специално внимание на нашите гениални състезатели. Обаче колко от децата медалисти от международната олимпиада или балканиадата ще вземат стипендия? Отборът ни е съставен изцяло от деца в 11-и и 12-и клас, тоест тези, които имат шанс да спечелят стипендията, няма да имат право на нея така или иначе, защото ще са навършили 18 години, а в условията е задължително да са под 18. Това е наредба в държава, където образованието е до 12 клас и е съвсем нормално на 19 години все още да не си завършил училище. Също толкова обидно са отхвърлени и най-младите таланти – седмокласници и шестокласници, които се класират със златни медали на състезания, турнири и олимпиади за осмокласници, но им бива отказана стипендия, защото са под долната граница.
Какво излиза? Законът закриля децата, а Наредбата ги дискриминира. Едната ръка дава, другата прибира.
Нищо чудно, че са заведени десетки дела за дискриминация. Дано докато по тях се вземе решение, и нашите победители не хукнат към съседните племена, където наградите са наистина по заслуги.
Имаме ли право да им се сърдим, ако го направят?
Препоръчваме ви още:
Не са ни толкова много учителите
Голямото тестване на тригодишните
Печати, звездички и други емотикони
За пета поредна година, в пет града от страната, ще се проведе националната екокампания „Стара хартия за нова книга“. Общините Хасково, София, Русе, Пловдив и Бургас ще бъдат домакини на настоящoто издание на инициативата, която дава възможност на децата да научат повече за рециклирането, да разберат как да пазят природата и да събират разделно отпадъците. Всяко дете, което доведе възрастен придружител с поне 5 кг стара хартия за рециклиране, ще получи нова детска книга по избор, както и подаръци от партньорите на празника. Организаторите от „ЕКОПАК България“ АД и Книжен център „Гринуич“ напомнят, че колкото повече стара хартия съберат децата, толкова повече дървета ще спасят от изсичане.
Под надслов „Почисти и прочети“ кампанията стартира на 9-и септември в Хасково от 10,00 до 14,00 ч., на сцената на пл. „Свобода“, в рамките на празниците на града. В София „Стара хартия за нова книга“ ще се проведе под патронажа на кмета Йорданка Фандъкова и отново ще е част от Календара на културните събития на Столична община за 2017 г. Инициативата ще се състои на 10-и септември от 10,30 до 19,00 ч., на бул. „Витоша“ 37 пред Книжен център „Гринуич“. На 17-и септември за трета поредна година Русе посреща „Стара хартия за нова книга“. Събитието ще се осъществи от 10,00 до 14,00 ч., на пл. „Свобода“ пред Съдебната палата. Децата на Пловдив ще имат възможност да предадат своята стара хартия на 23-ти септември между 10,00 и 14,00 ч. на пл. „Стефан Стамболов“. Финалът на кампанията ще бъде поставен в Бургас на 24-ти септември от 10,00 до 14,00 ч. в Приморския парк, пред Пантеона. Всички мероприятия се провеждат със съдействието на общините и регионалните библиотеки.
Талисман на кампанията „Стара хартия за нова книга“ тази година е един от най-обичаните съвременни фентъзи герои – Пърси Джаксън – син на Посейдон, похитител на мълнии и племенник на Зевс. 12-годишният тийнейджър с талант да се забърква в неприятности е познат на българските читатели от поредицата на американския писател Рик Риърдън „Пърси Джаксън и Боговете на Олимп“, публикувана от издателство „ЕГМОНТ“. За участниците в петте града ще бъдат подготвени викторини и игри в духа на книгите за Пърси Джаксън. Разбира се, епичното съревнование на знания ще им донесе допълнителни изненади. А за да остане празникът незабравим, в София всички деца, които са предали старата си хартия, ще имат възможност да си направят снимка за спомен във фото будка в стил „Боговете на Олимп“, осигурена от „Photo king“.
Специалното предизвикателство на организаторите в тазгодишното издание на „Стара хартия за нова книга“ също е вдъхновено от митичната тема: конкурс за кратък разказ „Стари герои в нови истории“. Децата ще бъдат провокирани да създадат оригинална авторска история с любим древногръцки персонаж, поставен в нова и необичайна ситуация. Времето и пространството, в които се развива действието, зависят от въображението на малките творци. В конкурса участие могат да вземат деца и тийнейджъри до 18-годишна възраст, които живеят в общините, в които ще се проведе кампанията. Творбите ще се изпращат предварително в срок от 24-и август до 5-и септември включително на e-mail адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Празникът ще протече с много музика и танци. За настроението на всички присъстващи ще се погрижат детски и тийнейджърски вокални групи и танцови състави. Програмата ще включва още спектакъла „Цирк“ – музикално куклено шоу с марионетки, което забавлява и деца, и възрастни, както и постановка на екотематика от „Театъра на приказките – София“.
За да има достатъчно книги за всички, всеки, който изпълни условието да донесе 5 кг стара хартия за рециклиране, ще може да получи само една книга. Децата, донесли допълнителни 5 кг хартия, ще получат втора книжка на екотематика – изданието „Ти можеш да спасиш планетата“, предоставено от „ЕКОПАК България“ АД. Така, в рамките на празничния ден, децата могат да получат две книги. Средствата от събраната стара хартия в петте града ще бъдат използвани за препубликуване на специалното издание на „ЕКОПАК България“ АД.
Началото на каузата „Стара хартия за нова книга“ бе поставено на 15 септември 2013 г. Организаторите Книжен център „Гринуич“ и „ЕКОПАК България“ АД и партньорите на инициативата се обединиха около идеята, че е важно всяко дете, още от ранна възраст, да се научи да полага грижи за природата, да събира разделно отпадъците и да има специално отношение към книгата и четенето. За четирите години в инициативата се включиха близо 18 000 деца. Малчуганите, заедно със своите родители, предадоха за рециклиране 90 тона хартия и получиха над 20 000 книжки. Така всички заедно спасихме от изсичане 1170 дървета.
Нека заедно спасим природата и насърчим децата си да четат!
Партньори на кампанията „Стара хартия за нова книга“ са издателствата „Ентусиаст“, „ЕГМОНТ“, „Книгомания“ и инициативата „Забавното четене“. Каузата е подкрепена от издателствата „Хермес“, „Бард“, "Фют“, „Труд“, „Сиела“, „СофтПрес“, „ПАН“, „Златното пате“, „Албо груп“.
Препоръчваме ви още:
Книгите, които децата ни ще обикнат
10-ге права на малкия читател
Тийнейджъри пишат за доброто
Финалистите от най-гледаното музикално риалити у нас ще открият голямата сцена в първия ден от SOFIA SPARK FEST. На 15 септември талантите от „Гласът на България“ ще се изявят преди участието на техния ментор Поли Генова. Победителят в шоуто Радко Петков, ще изпълни песните, с които спечели сърцата на зрителите, а изключителният глас на Сара Сюзет ще прозвучи под открито небе на голямата поляна в Южен Парк. Посетителите на фестивала ще се наслаждават и на вече утвърдени музикални таланти като Явор Велчев, младите звезди Деа Майсторска, Яна Сабанова и Никола Константинов.
В събота на 16 септември всички те ще участват и в голямото почистване на парка, което е част от най-мащабната доброволческа инициатива у нас - кампанията „Да изчистим България заедно”.
Във втория ден на SOFIA SPARK FEST старт на инициативата за изчистване на Южния парк ще дадат Иван и Андрей, заедно с Поли Генова. В деня на голямото почистване на България водещите на „Фермата“ ще открият акцията от голямата поляна в парка, като обещават с помощта на стотиците доброволци на фестивала да преобразят едно от любимите места за отдих на софиянци.
„Смятам, че е важно всички, които обичат Южния парк, не само да се забавляват по време на SOFIA SPARK FEST, но и да дойдат на 16-и септември и да се включат в почистването. И тази година аз ще съм част от кампанията „Да изчистим България“, защото смятам, че е моя отговорност да се погрижа паркът, в който съм израснала, да бъде по-приятно място за всички ни“, коментира участието си в инициативата Поли Генова. Певицата призовава всички, които обичат парка, да участват в неговото почистване на 16 септември, като заявят своето присъствие на e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. и дойдат на голямата поляна в Южен парк в събота, 16 септември, в 9.30 часа.
Сред изненадите на фестивалната програма в първото издание на SOFIA SPARK FEST ще бъде и друга социална инициатива, насочена към младите хора, които тепърва избират своя професионален път. На първия учебен ден, 15 септември, те ще имат възможност да се запознаят с някои от най-интересните и утвърдени личности в различни професии – архитекти, журналисти, музиканти, писатели, геймъри и други. На лични срещи с големите имена в различните професии, младите хора ще могат да зададат въпросите си и да разберат от първа ръка какво е необходимо, за да бъдеш успешен в тях.
На 15, 16 и 17 септември SOFIA SPARK FEST ще предложи целодневни дейности за всеки член от семейството, а вечер на голямата музикална сцена ще се изявяват както утвърдени поп изпълнители, така и млади таланти. Сред тях са Поли Генова, триото Белослава, Миленита и Рут и Мария Илиева.
Програмата и инициативите на SOFIA SPARK FEST може да следите на www.sparkfest.bg и във Facebook.
Препоръчваме ви още:
Конференция "Монтесори" в България
Коледа по никое време
Автор: Тамара Чакърова
На слизане от самолета ме обгърна хладината на нощта. Почувствах я като благословия след притискащата жега във Варна. Джузепе ме чакаше в хотел до летището, където щяхме да пренощуваме, преди да се отправим към селцата, разположени между Кьолн и Аахен, където живееха близките му. Целта ни беше кръщенето на малкия Антонио, синът на малкия брат на Джузепе, който се беше появил на бял свят в края на януари.
Джузепе беше отишъл преди мен в Германия. Страшната трагедия ни сполетя преди месец. Мигновенна мозъчна аневризма ни отне съпругата на големия му брат. Джузепе искаше да е близo до него в този тъжен и труден момент. Така до моето пристигане, той пребиваваше при Рико в Кьолн.
На другата сутрин станахме рано и потеглихме, обзети от ентусиазъм. Аз умирах от нетърпение да видя това бебе-чудо – първото в семейството. Вече шест месеца слушах разкази за него и гледах снимки и видеоклипове, но днес, най-сетне, щях да го видя за пръв път на живо.
Джузепе ми разказваше плана: „Вземаме мама и отиваме при Пем.“, каза ми той. Пем е майката на Антонио. В единадесет часа трябвало да сме там. Аз съм щяла да помагам за салатите, а той, заедно с малкия си брат Енцо – бащата на Антонио, щял да носи масите, столовете и напитките в помещението, където на другия ден щеше да се вихри тържеството.
Пристигнахме при баба Мария. Тя се беше приготвила. Поздравихме се, и тя започна да се оплаква, че Пем й била взела час за кожен лекар точно за днес в единадесет и половина. Не искала да ходи, защото й било притеснено, трябвало да прави картофена салата за утре и да се приготвя за кръщенето, но за тази лекарка часовете се взимали шест месеца напред. Със сигурност Пем й била дала един от техните семейни часове, който не й бил удобен.
Джузепе се обади на Пем, която ни потвърди, че мама трябва да отиде на прегледа, ако ще и земята да се пука, защото часът не можел да бъде сменен. В разговора спомена, че Енцо бил на работа и щял да се върне след обяд.
Баба Мария заяви твърдо, че няма да стои и да чака, ако трае дълго...
Чудех се какъв беше планът. Помислих си, че може би аз не бях разбрала правилно. Все пак си говорехме на немско-италиански...
Качихме Мария на колата и я закарахме до лекарския кабинет. Аз се качих с нея и се започна чакането. Чакалнята беше пълна и ние пристъпвахме от крак на крак и от стол на стол, точно два часа. През това време се обади Пем: „Къде сте!?“. След като й обяснихме, ни съобщи: „С вас трябва да поработим малко над логистиката ви!“ Планът бил мама сама да отиде на лекар, а ние у тях, аз да бавя Тони, а тя да почва салатите.
Джузепе въртеше очи...
След прегледа пристигнахме всички заедно в голямата, красива къща на Пем и Енцо. Той се беше върнал и ни прегърна топло. Пем размахваше алуминиева купа и кърпа от кухнята. Прегърнахме се. Шестмесечното отроче, Антонио, което аз все още не бях видяла, спеше горе в спалнята. Джузепе попита: „Какво има за обяд? „Спагети с тиквички и сьомга!“, отвърна Пем, без да се замисли. Енцо, Джузепе и мама отидоха в гостната, а аз гладна и доволна от перспективата за храна в най-близко бъдеще, попитах Пем с какво мога да помогна, имайки предвид обяда. Тя веднага ме ангажира, като ми даде да кълцам на едро три зелки и пет моркова, които после смилаше в робот. Нямаше и следа от спагети, вода за тях, тиквички и сьомга. Оказа се, че първо ще правим зелевата салата за утре.
Докато съм кълцала зелето, баба Мария си тръгнала. Отишла си вкъщи да прави картофената салата... Мислех си, че за картофената салата се изискват доста повече време и енергия, отколкото за зелевата, особено когато се прави от осемдесетгодишна баба. Искаше ми се да отида да й помогна, но мисълта за сравнително скорошен обяд ме спираше. Пем овкуси салатата, докато аз въртях на ренде една голяма тиквичка, от която се получаваха тиквичкови талиателe, остави я настрана, и извади четири вакумирани парчета сьомга. „Ще я сложа на пара – за двадесет минути е готова“, каза ми тя. „Защо не я хвърлим набързо в тигана заедно с тиквичките?“, предложих аз, изплашена от назованото дълго време, нужно за приготвянето й на пара. Пем ме погледна смутено, но нищо не каза. Съобщи ми, че първо ще я маринова с лимонов сок, лимонова кора и малко сол. Тръгнах да разопаковам рибата и подскочих, когато я докоснах и разбрах, че е замразена. „Ама тя е замразена!“, обърнах се към Пем. „Така ли ще я мариноваш?“ „Дааа!“, погледна ме учудено тя. Едва се удържах да не изкоментирам, а всичките ми кулинарни познания за размразяване, замразяване, варене, печене и пр., се въртяха като на рулетка в главата ми, и подскачаха пред очите и ушите ми, сблъсквайки се едно в друго, изпаднали в ужас. Седях и гледах мариноването на рибните чуканчета... „Наистина ще взема да я хвърля в тигана!“, погледна ме Пем. Едва не подскочих: „Моля те, сложи я на парата!“, смотолевих аз и излязох от кухнята, надявайки се ушите и очите ми да не „увяхнат“ съвсем...
Братята се бяха опънали по диваните. „Майка ви отишла да прави картофената салата“, обърнах се към тях. „Аз всъщност исках да й помогна!“. Джузепе беше готов веднага да ме закара. Стоях пред дилемата: Отивам при Мария и изтървам обяда и събуждането на Антонио. Изяждам на бързо обяда, отивам да правя салата и не виждам Антонио, който докато се върна ще се е събудил и евентуално заспал отново. Изчаквам обяда и Антонио и пропускам правенето на картофената салата...
Пристигна кръстницата – запознахме се.
Енцо реши, че може да се качим горе, за да ми покаже Антонио. Събух си обувките, за да не тракам по пода, и заприпках по стълбата. Влязохме в спалнята, и аз се смутих при вида на празното бебешко креватче. В този момент забелязах мърдащия се юрган на спалнята. Под него Тони риткаше доволен и усмихнат. Загука, когато видя татко си. Той го вдигна, напъха ми го в ръцете, и изчезна по стълбата надолу. Антонио ми се зарадва, въпреки че му бях изцяло непозната. Дойде Джузепе, и му заговори сладко...
В това време долу къщата се разтресе, сякаш гръм падна – двамата по-големи братя на Тони, Алекс и Луис, от първия брак на Пем, се бяха върнали. Джузепе пое Антонио, слизайки надолу, и в гостната намерихме майката на Пем и кръстницата, които си говореха. Майката едва отвори уста да ме поздрави – познавахме се от няколко години, но явно за нея аз бях от някаква по-нисша класа.
На вратата отново се звънна и влезе някаква млада, руса грация, явно приятелка на Пем. Организацията беше в ход. Момичетата носеха сладкишите, които бяха направили. Пем беше разпределила всичко перфектно – салатите, украсите, сладките, бавачка за Тони...
В този момент Пем сервира обяда. Талиателите с тиквички, сьомга на пара и сметана бяха доста сполучливи на вкус. Докато ние четиримата хапвахме, останалите се занимаваха с Тони, а братята му го разнасяха и подхвърляха като кукла. Той пък умираше от радост. Алекс дойде при нас: „Само две седмици ме нямаше, а Тони има второ зъбче и прави ббббббб с уста!“...
След обяда се обадихме на мама, за да питаме докъде е стигнала с картофената салата, и дали иска помощ. Така аз, преодоляла дилемата, се пренесох в нейната къща. Осем килограма картофи, шест варени яйца, два буркана кисели краставички, килограм шунка, три глави лук, две ябълки и тонове майонеза и майонезени сосове. След около два часа салатата беше объркана, напълнена в две големи купи и украсена отгоре с кисели краставички, варени яйца и къдрав магданоз.
Хапнахме остатъка, и с мама Мария се качихме на колата й, за да отидем при малкия Антонио. Той току-що се беше върнал вкъщи от помещението до църквата в селото, където всички дружно бяха подредили масите и столовете, бяха сложили покривчици, цветни салфетки, цветя и балони за украса, и бяха сервирали чашите за кафе, виличките и лъжичките.
Сладкишите бяха подредени в кухнята, гриловете сглобени, напитките сортирани по хладилниците. Оставаше само да се вземе тортата на Тони, която Пем беше поръчала при своя приятелка.
На дневен ред изскочи следващият проблем – нашата нощувка. Джузепе ми беше обяснил, че имаме две възможности – при мама в стаята на третия етаж или при Пем и Енцо в гостната им, закъдето трябваше да си купим надуваем дюшек. И двамата знаехме, че и на двете места щяхме да се чувстваме некомфортно и щяхме малко или много да притесним обитателите на къщата, колкото и те да бяха гостоприемни. Джузепе вече беше огледал хотелите наоколо и се беше спрял на новия четиризвезден хотел, точно по средата на двете селца между мама и Пем, съобразявайки се с това, че там евентуално ще ни видят по-малко хора, които познават семейството. Ако се разчуело, щели месеци наред да ни одумват. О, Боже мой!
След няколко разговора с Пем и Енцо, и скришом от мама, отидохме да вземем ключа от стаята. Момчетата изпаднаха във възторг от вида й и започнаха да кроят планове как ще дойдат да спят при нас. Пем пък ни предложи сделка – нейната къща плюс Антонио, за една вечер насаме с Енцо в хотела.
Денят приключи в приятната обстановка и компания на терасата в семейната къща. Мама си беше отишла в нейната. Звучеше италианска музика и всички пригласяхме, а от време на време и танцувахме.
Денят на кръщенето започна прекрасно, въпреки че навън беше студено и дъждовно. Преоблякохме се при мама Мария, и заедно с по-големия брат на Джузепе, Рико – кръстника, доведената му дъщеря, Алина, и нейния баща, поехме към църквата. Церемонията беше прекрасна – свещенник с чувство за хумор, брилянтен китарист с мек, трогващ глас, тромпетистка, органист, гукащ Антонио, трима кръстника и пълна църква. Всички бяха елегантни. Пяхме, смяхме се, плакахме, когато зазвучаха любимите песни на напусналата ни Моника, а и когато кръстницата я спомена в словото си. Моментът беше тежък. Липсата й се отвори пред нас като необятна бездна. Широките рамене на Рико бяха увиснали, а в очите му, изпълнени с любов към малкия му племенник, се беше загнездила, като че ли за постоянно, мъката. Молитвите казахме заедно, хванати за ръце, децата излязоха на олтара, запалиха свещи, и всичко завърши с дълга фотосесия.
След кръщенето отидохме в помещението, което беше наето за случая. Първо бяха предвидени кафе и сладкиши. По-късно вечерта запалиха гриловете навън, разтребиха сладкишите и наредиха салатите. Компанията беше весела, храната вкусна, бендът на Пем, както винаги специален, а червеното вино италианско.
Повечето от гостите си бяха отишли, когато се запознах с бившия съпруг на Пем и неговата приятелка. Антонио беше изморен и мрънкаше. Двамата го дюндякаха с любов и радост, докато той накрая заспа в количката. Момчетата притичваха покрай всички тях – майка си, баща си и техните нови партньори, гушкаха се във всички, а те помежду си се смееха и водеха приятелски разговори. Тъй като Йорг и Алина живееха на около петдесет километра, а вече беше късно и тъмно, решиха да останат да спят в гостната на Пем и Енцо, което явно не се случваше за пръв път. „Възможно било!“, мислех си аз изумена. Никакви ревност или злобни подмятания, естествени, чисти и непринудени приятелски отношения, спокойни и щастливи деца, които нямаше нужда да делят никого, и имаха повече близки хора около себе си.
На другата сутрин се срещнахме отново в помещението на празника – този път, за да разчистим. Михме, разтребвахме, метохме, чистихме, а по обяд запалихме отново скарата и изпекохме останалите наденички. Хрупкави, топли франзели, сочни наденички, свежа зелена и картофена салата, вкусни сладкиши, кьолнска бира, червено вино...
Заключихме, и се пренесохме в къщата на Пем и Енцо. Там продължихме с вино и сладки разговори. Дойде и баба Мария.
Между подаръците на Антонио беше една голяма кола - Бобикар. Братята му го сложиха на нея и го понесоха към терасата. Тони умираше от радост, натискайки пеещите бутони и мърдайки кормилото. На терасата, момчетата решиха да му вдигнат крачетата на колата, за да не висят. В следващата секунда малкият се изхлузи на една страна, и падна по глава на дървения под. Луис го вдигна моментално и го понесе към баща му. Той го изпрати при майка му. В този момент Тони наду гайдата. Алекс, най-големият от тримата, излезе пред входа и се затресе в ридания. Чувстваше се виновен за падането. Татко му го успокояваше, а Пем, Енцо и Джузепе му разказваха, че това е първата, но не и последната цицина на Антонио. Баба Мария се беше хванала за сърцето и обясняваше как отдалече чула удара: „Горкото ми дете!“
На другия ден посетихме приятели на Джузепе, ходихме до гробищата, а в късния следобед седнахме отново на терасата в красивата, семейна къща. Мама беше сравнително мълчалива, докато в един момент не заяви: „Тези панталони, Пино, са много грозни!“. Джузепе сведе поглед към тъмно-жълтите си панталони: „Тамара ми ги подари!“. „Имаш ужасен вкус, Тамара!“, погледна ме мама. „Много грозни панталони!“. Пем се включи: „Как така грозни, много са си хубави, и стоят страхотно с тази тениска.“ „С тази тениска да, но със светло-синята, ленена риза, от онзи ден – не!“. Аз се усмихнах и отговорих на мама, че аз подарявам разни неща на сина й, но след това той сам решава дали да ги носи, кога да ги носи, и с какво точно да ги комбинира. „Ех, много говориш, голяма уста имаш!“, присви тя очи и сбръчка като на фльонга устата си.
Заведохме мама на вечеря. Джузепе се хилеше доволно: „Двете ми любими жени!“
На другия ден беше полетът ми за Варна. Планът беше: тъй като се движехме с нейната кола, вземаме мама от тях, закарваме я до Пем, сбогуваме се, и най-късно към девет, девет и нещо, тръгваме за летището.
В 8:50 часа стояхме пред вратата на Пем. От къщата не се чуваше нищо. Мама отвори с нейния ключ. Не се виждаха нито Пем, нито Антонио, нито количката му, а под стълбата стоеше чужда дамска чанта. „Отишла е да спортува с приятелката си!“, разпозна ситуацията Мария. Повъртяхме се, почакахме, звъннахме на Пем. Не вдигна. Тръгнахме.
След около четиридесет минути се обади по телефона: „Вие защо не ме изчакахте! Нямаше нужда да тръгвате толкова рано за летището, в десет часа щеше да е достатъчно!“ Джузепе подхвърли: „Трябва още да поработим по логистиката!“
В Кьолн валеше, а България беше обляна от ярките лъчи на слънцето. Жената-пилот ни направи една впечатляваща, панорамна обиколка над Варна, и кацна тържествено. Поех дълбоко въздух, и сложих на рамото си новата ми чанта – подарък от Мария.
Препоръчваме ви още:
Кръщението на Коко
Моето голямо лудо гръцко кръщене
Сицилиански шок
Матанца - кървавият танц на рибата тон
Пътешествие с вкус на пица
Децата ни като че ли се раждат с естествено влечение към технологиите. Да признаем, че им помагаме да заздравят това познанство. Да видиш дете, което играе в количката си със смартфона на някой от родителите, вече е обичайна гледка. Ние използваме тези устройства, за да го усмирим, да го отвлечем от някакъв каприз, да си осигурим време, за да свършим нещо, или просто за да ни остави на мира. Когато поотрасне, и вече може да чете, го пращаме да търси отговори на въпросите си в интернет – има гугъл, той ще свърши това вместо нас.
Купуваме телефони на децата си, за да не губим връзка с тях, но устройството, което би трябвало да улеснява комуникацията ни, съвсем скоро ни измества като събеседник. В началото нямаме нищо против, защото не се налага да правим усилие да поддържаме този контакт. Мислим, че възможността да позвъним ни дава някакъв контрол. Заблуждаваме се. Ние всъщност сме пуснали детето в пространство, което не можем да обхванем и контролираме. С времето ставаме все по-рядко търсени, защото светът на мрежата ни е изместил трайно и убедително. Той е по-интересен. Дава отговори веднага. Не съди, не критикува, не изисква, не налага ограничения, забавен е – всичко, което ние не сме.
После изведнъж става нещо, което доказва колко опасни могат да бъдат технологиите с неограничения достъп до информация и контакти, който дава. Стряскаме се. Правим опит да контролираме процеса. Не сме успешни. Сблъскваме се с една зависимост, за която нямаме терапия. И изведнъж виждаме проблема, който сами сме създали, бил е през цялото време пред очите ни, но ни е било по-удобно да не го забелязваме. Затова обучението в дигитална грамотност трябва да започне в най-ранна възраст и никога да не спира.
Как можем да го направим?
Да покажем разликата между виртуалния и реалния свят
Експертите ни съветват да започнем от компютърните игри. Да изберем разпознаваем предмет от тях и да използваме същия (или подобен) от действителността, за да поиграем с детето. Играта трябва да включва различни действия и движения с предмета. Така, още не проговорило, детето ще може да направи разлика между виртуален и реален предмет.
До навлизането в училищна възраст основното занимание на децата в интернет са игрите и видеоклиповете. Може би има интерес към музиката? Можем да му осигурим някакъв музикален инструмент, подобен на видения в клиповете, да го научим да възпроизвежда звуците, да участва в създаването на мелодия реално, за да не бъде само консуматор на музика и да усети разликата между виртуалния и реалния свят. Това изисква повече усилия от негова страна, но пък ще научи първия си важен урок – нещата се случват, защото някой е направил усилие за това. По-трудно е, но е по-удовлетворяващо.
Пак наша задача е да подготвим детето за онлайн общуване.
Обикновено първата комуникация е свързана с някаква игра. Във виртуалната среда детето се превъплъщава в свой компютърен аватар. Той се движи, играе и извършва различни действия сред тълпа от други компютърни „приятели“. Всяко действие, което е интригуващо и завладяващо, предизвиква реакция на другите около него,. С времето детето се научава да чете и пише. Игрите стават по-сложни, играчите могат да общуват помежду си с чат и да изразяват емоции чрез емотикони. Ние трябва да обясним на детето, че зад компютърния персонаж има истински, жив човек. Можем да си помогнем, ако разберем, кое от децата на наши приятели се интересува от същата игра. Да създадем условия малчуганите да влязат в контакт. Да сме до детето, когато прави първото си онлайн запознанство, дори да предложим да си организира среща на живо. Така ще разбере, че зад думите и емотиконите стоят реални хора. Те може да са ти приятели, но е възможно и да са съвсем непознати и недобронамерени хора. Затова трябва да провериш. Как може да стане това? Можем да подскажем на детето да попита приятеля си отсреща за нещо, което би трябвало да знае – свързано с със случка в училище например. И да му обясним, че ако отговорът е грешен или липсва, значи човекът отсреща не е този, за когото се представя. Така ще го научим да задава контролни въпроси, с които лесно ще се ориентира в многолюдния свят на социалните мрежи по-късно.
В света на забранените удоволствия
За да попаднеш на порнографско съдържание в интернет, вече дори не е необходимо да го търсиш. Страхът ни от подобни „срещи“ на детето в мрежата е напълно оправдан. Статистиката показва, че на практика, до 14-годишната си възраст, повечето тийнейджъри са виждали онлайн порнография. Можем ли да ги предпазим от вредните въздействия? Казват, че можем чрез технологиите и разговорите.
Технологиите срещу технологиите
Технологиите ни помагат да установим родителски контрол над уеб съдържанието, до което има достъп детето ни. Има стотици програми за родителски контрол – безплатни и платени. Достатъчно е само да направим съответното търсене в интернет. Съществува и европейска платформа, която позволява да се избере подходяща за възрастта и възможностите на семейството програма. Там са подбрани програми, на които специалисти са направили оценка за ефективност и за подходяща за ползване възраст. Но дори и без специална програма, всяка операционна система, която ползва нашият компютър, лаптоп, таблет или смартфон има настройки за блокиране на неподходящо за деца съдържание.
Какви възможности ни дават програмите за родителски контрол
- можем да изберем какви настройки да се активират;
- можем да задаваме времеви ограничения за ползване на компютъра; да задаваме часове за влизане и автоматично прекъсване на сесията при излизане;
- можем да управляваме достъпа до игри, да избираме игри, подходящи за определена възраст, и типа на съдържанието, което да се блокира; да разрешаваме или блокираме неоценени или конкретни игри, според рейтинга, който други потребители са дали за тяхното съдържание;
- можем да разрешаваме или блокираме конкретни програми;
- можем да определяме в какви сайтове да влиза детето и в какви не;
- можем да наложим ограничения за сваляне на игри и приложения;
- можем да ограничим приложенията, които могат да бъдат инсталирани в профила на детето;
- можем да имаме достъп до информацията за ползването на компютъра;
- можем да получаваме седмичен доклад за всички дейности от профила му.
Противоотровата отново е в технологиите. Стига да сме инициативни, да проучим внимателно опциите на различните програми за родителски контрол. Всички те имат достъпно обяснение на процеса на инсталиране и възможностите за „надзор“, които ни дават. На практика могат да бъда прилагани на всяко устройство – телефон, таблет, лаптоп, ноутбук, дори телевизорите са с опция за родителски контрол. Стига да искаме да го упражним.
Най-важният момент обаче е разговорът за това с детето.
Експертите са единодушни, че трябва да предупредим детето, преди да инсталираме програмата за родителски контрол. Това е един от онези сериозни разговори, които обикновено се опитваме да избегнем. Но трябва да проведем. Ще ни е значително по-лесно, ако това се случи в по-ранна възраст. Тогава и въпросите, и претенциите на отсрещната страна са по-малко. Можем да обясним на детето, че по този начин го защитаваме. Да, в интернет има безброй интересни и вълнуващи неща, но някои от тях могат да нанесат вреда. Освен това много от тях не са истински, не съществуват в реалния свят, невъзможни са. Всъщност с инсталирането на филтъра на родителския контрол ние му даваме самостоятелен достъп до устройството. Даваме му възможност да влиза в сайтове, да играе игри, без да сме непрекъснато до него; спестяваме му директния родителски надзор, защото му имаме доверие. Това е едно приемлива обяснение, което поставя акцента върху самостоятелността. И, разбира се, обещаваме да спрем програмата, когато детето вече е усвоило правилата за безопасно ползване на мрежата. Това също е задължително, според специалистите.
И все пак „родителският контрол“ е илюзия. Детето ни може да попадне на вредно съдържание чрез телефона или лаптопа на приятел. Затова то трябва да е сигурно, че може да сподели видяното с нас, без да има неприятни последствия за него.
Излиза, че най-сигурната "програма" за родителски контрол са разговорите с детето. Не трябва да позволяваме на технологиите да ни отнемат тази възможност, въпреки че много често е удобна за нас. Точно в разговорите се „филтрира“ полезното и вредното съдържание. Точно разговорите са това, което няма да допусне дефицитът на внимание и грижа, да запрати детето в чатове и групи с опасна комуникация. Точно разговорите създават близостта, която ни прави по-важни от всяко устройство.
Материала подготви Янка Петкова
Източник: safenet.bg
Препоръчваме ви:
6 съвета за родители на бъдещи програмисти
За дигиталните деца и... аналоговите им родители
Онлайн защита за деца
Автор: Ина Зарева
Мястото, на което срещнах най-много обич, концентрирана на квадратен сантиметър, се наричаше „Дом за деца, лишени от родителски грижи“. Никой не е подготвен какво го очаква, преди да влезе за първи път на подобно място. И аз не бях. Не подозирах каква грамада от мъка, любов, непримиримост и безсилие едновременно може да изпита човек. Не подозирах, че малко дете е способно да подмине с безразличие огромна торба с лакомства, в стремежа си да се вкопчи и гушне в теб. Да ти каже колко си хубава, но неговата майка е още по-хубава и тя ще дойде да го вземе по-по-по-следващата седмица. Да се окажеш под туптяща купчина сърчица, които се надпреварват да те прегръщат и да ти разказват едно през друго кой какво умее да прави, кой какво семейство ще има, кой какъв иска да стане като порасне.
Сърцето ти се пръска като живак и полепва по тези дечица, по обичта им, по мечтите им, по огромната като пропаст нужда от любов. Пропаст, която ги разделя от теб, защото ти се прибираш там, където те обичат и където ти обичаш, а те остават да чакат онази по-по-по-следваща седмица. Разбира се, не спираш да мислиш, да си спомняш, да се терзаеш. И колкото повече начини да помогнеш измисляш, толкова повече осъзнаваш, че те биха помогнали на твоята съвест, а на тези деца нищо освен семейство не им трябва. Въпреки това се включваш с всички сили във всякакви инициативи и се опитваш поне малко да канализираш мъката, любовта, непримиримостта и безсилието.
После откриваш едни по-високи, по-укрепени гнезда и виждаш нежните като птичи пух деца „с увреждания” и „тежки заболявания”. И се сриваш. Изтичаш бавно до земята по пътя, по който си стигнал дотук, а като се свлечеш съвсем до долу си просто маса от нещо. Няма те. Нищо от теб няма, но по-страшното е, че ти ги няма очите, с които да погледнеш майките на тези деца и да им кажеш колко ти е трудно с безсънието, детската градина или как изпадаш в истерия от висока температура. А те, майките, те гледат ласкаво и ти помагат да се събереш отново. Нищо, че вече никога повече няма да си цяла и няма да си ти.
И чак накрая, когато избършеш сълзите и върнеш душата си на мястото ѝ, виждаш хората, които не спират да мислят, да мечтаят, да реализират, да се борят, да се разкъсват между различните нужди, каузи и присъди. А когато се впрегнеш, заедно с тях, независимо колко по-лек е твоят хомот, чак тогава виждаш кое сплотява, стопява различия, прави една сплав от добротворство, която помита всичко пред себе си: Желанието да помогнеш. Дали ще дариш книга, ще оплетеш чорапче, ще попълниш документ, ще напишеш писмо, ще споделиш в мрежата, ще доведеш приятели, ще подредиш базар, ще купиш надежда, ще дариш левче..., независимо какво правиш, ти правиш доброта. А тя, добротата е като току-що изпечена пита – не може да остане скрита. Ще нахрани гладен, ще изкуши сърдитко, ще покани гост, ще разбуди сетива, ще попие сладост, ще стопли сънища.
Колко голяма може да бъде добротата и колко хора може да нахрани е трудно да си представим. Съвсем бегла идея дава дарителският номер ДМС, който наскоро навърши десет години. За това време почти всеки български дом е белязан с неизменните политически, икономически или природни бедствия и въпреки това, е успял да отдели частичка време и средства, така че да се съберат над 7 милиона смс-а и над 7 милиона лева. Навярно когато държавата най-много липсва, точно тогава хората са най-сплотени и най-раздаващи се.
И мнооого бавно, скърцащо трудно, но все по-забележимо чудесата започват да се случват: децата си намират семейства и семействата си намират деца, други порастват, оздравяват и започват да се справят сами гордо и достойно с живота си, а мрачните сгради и тъжните гнезда, пропити с миризма на самота се сменят със слънчеви къщи, изпълнени с бъдеще. И вече никой никъде не е толкова сам, колкото е бил в началото.
Никога не си мислете, че вашето малко левче не би послужило никому. Никога не подминавайте апелите за помощ, колкото и лавинообразно те да се множат. Никога не подценявайте собствената си сила да промените нечия съдба.
И един ден ще бъдем един много голям и много висок народ. А кой знае, може и държава.
Защото най-висок е този, който се е навел да помогне.
Препоръчваме ви още:
Умора на съчувствието
Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност
Автор: Янка Петкова
Някой, под чужда самоличност, се сприятелява с детето ни, превръща се в най-доверения му човек и злоупотребява сексуално с него. Така то става жертва на грууминг. Какво представлява едно от най-популярните сексуални престъпления в мрежата? Grooming-ът (опитомяването) е създаване на близък контакт между възрастен и дете в интернет, с цел сексуална злоупотреба.
Как работи?
Груумърът посещава групи и чатове, които са най-популярни сред децата. Той е в течение на последните тенденции в света на модата, музиката, спорта, актуалните тийн сериали и филми, което му позволява да мимикрира под прикритието на дете или възрастен, който много обича децата и споделя интересите им. Най-ефективен е сред по-малките, които са по-наивни и уязвими, затова съсредоточава преследването си точно върху тях. Позиционира се като „по-голям“ приятел. Споделя интересите на детето, винаги е насреща при проблем, обсъжда, съчувства, съветва, изгражда силна емоционална връзка с него и се превръща в най-близкия му човек и изповедник. Постепенно разговорите загубват своята безобидност и започват да придобиват сексуален подтекст. Докато се превърнат в откровено подбуждане към сексуални действия или покана за среща офлайн. Така груумърът изплува от виртуалния и влиза в реалния свят на детето.
Накратко схемата е следната:
1. Изпраща покана за приятелство
След сприятеляване, непознатият убеждава детето да продължат комуникацията си в закрит чат, в който никой освен него, не може да получи достъп. По правило първо иска да му бъде изпратена обикновена снимка, без сексуален подтекст.
2. Установява силна връзка с детето
Проявява интерес към него, „искрено“ споделя проблемите му (дори някои „свои“) и се интересува от тях, съчувства, тревожи се, за да му създаде илюзията, че точно той е човекът, който най-добре го разбира и е негов истински приятел.
3. Оценка на риска
Интересува се къде се намира компютърът на детето, кой още има достъп до него, за да прецени риска да бъде разкрит.
4. Фаза на същинската манипулация
Изгражда отношения на основата на взаимна любов и доверие, казва на детето, че с него може да обсъжда всякакви теми, дори интимни.
5. Сексуален разговор
Въвлича детето в интимен разговор и в подходящия момент изпраща своя провокативна снимка. В този етап вече е възможно да направи опит за среща наяве.
6. Изнудване
Веднъж сдобил се с компрометиращ матераил, започва да изисква все повече сексуални услуги от детето, заплашвайки го да популяризира получените снимки или кадри.
Говоренето за опасностите от общуването с непознати никога не е спирало. Но желанието на тийнейджърите да бъдат в центъра на вниманието, и да разширяват непрекъснато кръга си на общуване, ги подтиква към контакти с нови хора. Повечето деца предполагат, че са в безопасност, ако не общуват с възрастни. Но проблемът е, че те не могат да бъдат сигурни, че новият им онлайн приятел е техен връстник. В мрежата всеки може да се представя за какъвто си иска. И макар това да е широко известно, една трета от децата са излизали на среща с виртуални приятели. Други смятат, че с непознати в мрежата можеш да общуваш безопасно, ако не се съгласяваш на срещи на живо.
Онлайн общуването позволява на груумърите не само да останат анонимни, и да се крият под чужда самоличност, но и бързо и ефективно да получат това, което желаят. В интернет интимните теми се развиват значително по-бързо, отколкото в реалния живот между връстници. В резултат, в мрежата децата правят това, което едва ли биха си позволили офлайн: да се показват разголени и да изпращат снимките си на хора, които слабо познават. Сравнението с реалния живот в този случай е много уместно – детето трябва да разбере, че да изпрати подобна снимка, на когото и да било, е равносилно на това да се разсъблече публично пред съвършено непознати в реалния свят.
Напоследък покрай грууминга се заговори и за секстинг. Педофилите знаят, че срещите на живо с непълнолетни са твърде опасно занимание. Затова много често използват друга схема – секстинг. Секстингът е кореспонденция с еротично или откровено порнографско съдържание.
Тези, които го практикуват, търсят контакти с тийнейджъри, за да се сдобият с еротичните им снимки или видеа. Това никак не е трудно. На практика почти всяко устройство има камера. Снимка или видео може да се изпрати през месинджъра или социалната мрежа. Това дава възможност на педофила да получи интимни снимки от деца, без дори да влиза в реален контакт с тях. Подобни фото- и видеоматериали могат да станат част от „личната му колекция“, но много по-често се оказват качени на сървъри, разпространяващи детска порнография. Борбата с такива сайтове се води отдавна, с все още незадоволителен успех, защото достъпът до тях е много труден. Освен това дори подобно съдържание да бъде намерено, и уж унищожено, е твърде възможно да се окаже, че не е изчезнало.
Колко сериозна е заплахата за децата ни?
В края на миналата година, по поръчка на Националния център за безопасен интернет, беше проведено проучване от МаркетЛинкс на тема: „Децата на България онлайн“. Проучването обхвана деца на възраст между 9 и 17 години, използващи интернет. Какви са фактите?
Само за последните 6 години възрастта, на която най-много български деца влизат за първи път в интернет, е спаднала с 3 години – от 10 на 7 години. В същото време родителският надзор започва да отслабва от 9-годишната им възраст.
Почти всички български деца са активни онлайн ежедневно. Повечето от тях ползват преносими мобилни устройства – смартфони (81%), лаптопи/ноутбуци (67%), таблети (61%), което ги прави още по-уязвими за различни интернет заплахи. 63 на сто от българчетата имат настолни компютри.
14,6% ( от проучените 1000 деца) споделят, че през последната година се е случило нещо онлайн, което ги е притеснило.
21% от тях са се срещали на живо с някого, с когото са се запознали в мрежата. Най-често това се е случвало с тийнейджъри на възраст 15-17 години, където процентът е 39 на сто.
87% от всички анкетирани деца имат профил в социална мрежа.
73% по-малките деца (9-11 г.), на които не би трябвало да е разрешено да имат профил в социални мрежи, всъщност имат такъв.
Според специалистите най-големият риск е, че децата имат профили без надзор.
Около 1/3 от подрастващите използват публични профили, т.е. тяхната информация е ясно видима.
10% от всички деца са получавали съобщения със сексуално съдържание.
Как да си помогнем?
Има много организации и сдружения, които работят в полза на безопасното пребиваване на децата ни в интернет. Преди време Националният център за безопасен интернет издаде наръчник за родители Как да не загубим детето си във виртуалния свят. Той съдържа полезни съвети за мерките, които можем да вземем, за да осигурим безопасността на децата си в интернет. Сайтът поддържа и гореща линия за онлайн безопасност. Ако установим, че детето е жертва на сексуално посегателство онлайн, можем да подадем сигнал към ГДБОП, отдел "Киберпрестъпления". Дори да сме скептични, че насилникът ще бъде заловен, трябва да отхвърлим съмненията си и да помислим затова, че няма друг начин да бъде спрян да причини същото на много други деца.
Препоръчваме ви още:
Детето е в мрежата? А ние къде сме?
Детето и наргилето
Един ден те ще са ни благодарни
Кибер сигурност за деца
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам