Тамара е истински кулинарен пътешественик и любим наш блогър. Представяме ви една от забавните й истории в Рим, която завършва с рецепта за пица с рикота, пипер и манатарки.

Преди години, попадайки в Италия, се прехласнах по едно кулинарно предаване на известната италианска водеща Антонела Клеричи. Следях кулинарните дуели и рецепти всекидневно, запознавах се „инкогнито” с известните шеф-готвачи, които се появяваха на екрана, и не само научих много неща за готварството, различните техники, и италианската кухня, но и почувствах екипа на предаването почти като мое второ семейство – нали си бях сама в Италия… Те наистина бяха станали част от живота ми!

Един от майстор-готвачите беше Габриеле Бончи. Той си имаше определен ден в седмицата, когато се появяваше, и месеше ли месеше – пици, хлябове, хлебчета, фокачи, калцони и какво ли още не… Бончи беше закръглен, но стегнат млад мъж, със сравнително светла за италианец къса коса, и около четиридневна брада. Едрите му ръце пипаха леко и нежно втасалото тесто, а то с лекота придобиваше всички желани от него форми. Когато започнеше да говори, гласът му беше толкова плътен и гърлен, че на мен почти ми потичаха лигите. Та това беше Бончи - способен да те накара да изядеш всичко, само като ти проговори. 

От фирмата, за която работехме, се обадиха на приятеля ми Джузепе с молба да прекъсне ваканцията си, за да поеме тур в Рим – по спешност. Той помисли около пет минути, обади се на отговорничката в офиса и й каза, че приема, но само ако и Тамара, моя милост, дойде с него. Така се сдобихме със стая в хотел в периферията на Рим. Джузепе работеше, а аз му помагах, но основно бях във ваканция. Имах време да обикалям Рим и да правя каквито си искам екскурзии.

Този път нямаше как да пропусна да посетя пицарията – „Пицариум” на Бончи.

Още през първия ни свободен ден замъкнах Джузепе натам. С карта на Рим в ръка, намерихме спирката на метрото, на която трябваше на слезем, и точно по обяд, се запътихме към посочената в адреса улица „дела Мелориа”.

Честно казано, бях учудена от големината на пицарийката. Или по-точно от липсата на такава. Това си беше едно заведение за пици на парче, без места за сядане, само с няколко високи масички, за похапване на крак.

Зад тезгяха обслужваха две симпатични млади дами, които пипаха бързо и чисто. След като изчакахме точно четиринайсет поръчки преди нас, дойде и нашият ред – пица с рикота, пипер и манатарки; пикантна пица с малки, червени доматчета; пълнена – с цикория; пица с картофи и кашкавал…

Така започна нашето пиршество с пицата на Бончи… Хиляди пъти го бях гледала по телевизията как замесва и разточва с пръсти пици и фокачи. Бях го слушала да разказва за тестото от различни брашна, за маята, за кваса, за намазването на плота и тавата, за сгъването на тестото, почивката му, и отново за премесването му… В главата ми като че ли избухна бомба от спомени, картини, а вкусовете – рикота, манатарки, пресен, леко запържен пипер, леко люто, хрупкаво, нежно тесто… Перфектно! Пицата на Бончи беше най-перфектната и най-вкусната, която аз и Джузепе бяхме опитвали!

Пица с рикота, пипер и манатарки

1 кг брашно от твърда пшеница
800 мл минерална вода
7 г бирена мая (сушена)
15-17 г морска сол
20 мл зехтин за тестото и още за намазване на плота и тавите
400-500 г пресни манатарки (леко запържени)
5-6 големи чушки в различни цветове (леко запържени)
500-600 г прясна, по възможност домашна рикота
лют пипер на вкус

Съветите на Бончи за тестото:

Вече замесеното тесто се оставя да си почине поне 15 минути, преди да се продължи обработката му. Разточва се само с пръсти, с леки движения, без да се наранява, винаги върху намаслена повърхност (плот). След това се прегъва около 3 пъти, в себе си, и отново се оставя да си почине. Тази процедура се повтаря 3 пъти в следващия 1 час. Тестото се прехвърля в намаслена купа, покрива се с прозрачно фолио и се оставя за минимум 24 часа в долната част на хладилника.

Първите 15-20 минути пицата се пече в най-долната част на фурната, а след това по средата (върху скарата).

След като хапнахме, Джузепе отиде до касата и се обърна към момичето: „Дойдох от Австралия, за да видя Бончи. Той тук ли е?” - Трябваше да видите разочарованието в погледа на момичето: „За жалост не е тук – той няма определени часове, в които идва… Обикновено минава сутрин, за да замеси тестото…”

Няма как, ще трябва да отидем и до пекарната му!

Преоткривах Рим и достигах до места, които никога няма да забравя! Приказен град!

Кулинарният блог на Тамара може да разгледате ето тук.