Автор: Ина Зарева

Мястото, на което срещнах най-много обич, концентрирана на квадратен сантиметър, се наричаше „Дом за деца, лишени от родителски грижи“. Никой не е подготвен какво го очаква, преди да влезе за първи път на подобно място. И аз не бях. Не подозирах каква грамада от мъка, любов, непримиримост и безсилие едновременно може да изпита човек. Не подозирах, че малко дете е способно да подмине с безразличие огромна торба с лакомства, в стремежа си да се вкопчи и гушне в теб. Да ти каже колко си хубава, но неговата майка е още по-хубава и тя ще дойде да го вземе по-по-по-следващата седмица. Да се окажеш под туптяща купчина сърчица, които се надпреварват да те прегръщат и да ти разказват едно през друго кой какво умее да прави, кой какво семейство ще има, кой какъв иска да стане като порасне.

Сърцето ти се пръска като живак и полепва по тези дечица, по обичта им, по мечтите им, по огромната като пропаст нужда от любов. Пропаст, която ги разделя от теб, защото ти се прибираш там, където те обичат и където ти обичаш, а те остават да чакат онази по-по-по-следваща седмица. Разбира се, не спираш да мислиш, да си спомняш, да се терзаеш. И колкото повече начини да помогнеш измисляш, толкова повече осъзнаваш, че те биха помогнали на твоята съвест, а на тези деца нищо освен семейство не им трябва. Въпреки това се включваш с всички сили във всякакви инициативи и се опитваш поне малко да канализираш мъката, любовта, непримиримостта и безсилието.

После откриваш едни по-високи, по-укрепени гнезда и виждаш нежните като птичи пух деца „с увреждания” и „тежки заболявания”. И се сриваш. Изтичаш бавно до земята по пътя, по който си стигнал дотук, а като се свлечеш съвсем до долу си просто маса от нещо. Няма те. Нищо от теб няма, но по-страшното е, че ти ги няма очите, с които да погледнеш майките на тези деца и да им кажеш колко ти е трудно с безсънието, детската градина или как изпадаш в истерия от висока температура. А те, майките, те гледат ласкаво и ти помагат да се събереш отново. Нищо, че вече никога повече няма да си цяла и няма да си ти.

И чак накрая, когато избършеш сълзите и върнеш душата си на мястото ѝ, виждаш хората, които не спират да мислят, да мечтаят, да реализират, да се борят, да се разкъсват между различните нужди, каузи и присъди. А когато се впрегнеш, заедно с тях, независимо колко по-лек е твоят хомот, чак тогава виждаш кое сплотява, стопява различия, прави една сплав от добротворство, която помита всичко пред себе си: Желанието да помогнеш. Дали ще дариш книга, ще оплетеш чорапче, ще попълниш документ, ще напишеш писмо, ще споделиш в мрежата, ще доведеш приятели, ще подредиш базар, ще купиш надежда, ще дариш левче..., независимо какво правиш, ти правиш доброта. А тя, добротата е като току-що изпечена пита – не може да остане скрита. Ще нахрани гладен, ще изкуши сърдитко, ще покани гост, ще разбуди сетива, ще попие сладост, ще стопли сънища.

Колко голяма може да бъде добротата и колко хора може да нахрани е трудно да си представим. Съвсем бегла идея дава дарителският номер ДМС, който наскоро навърши десет години. За това време почти всеки български дом е белязан с неизменните политически, икономически или природни бедствия и въпреки това,  е успял да отдели частичка време и средства, така че да се съберат над 7 милиона смс-а и над 7 милиона лева. Навярно когато държавата най-много липсва, точно тогава хората са най-сплотени и най-раздаващи се.

И мнооого бавно, скърцащо трудно, но все по-забележимо чудесата започват да се случват: децата си намират семейства и семействата си намират деца, други порастват, оздравяват и започват да се справят сами гордо и достойно с живота си, а мрачните сгради и тъжните гнезда, пропити с миризма на самота се сменят със слънчеви къщи, изпълнени с бъдеще. И вече никой никъде не е толкова сам, колкото е бил в началото.

Никога не си мислете, че вашето малко левче не би послужило никому. Никога не подминавайте апелите за помощ, колкото и лавинообразно те да се множат. Никога не подценявайте собствената си сила да промените нечия съдба.

И един ден ще бъдем един много голям и много висок народ. А кой знае, може и държава.

Защото най-висок е този, който се е навел да помогне.

Препоръчваме ви още:

Умора на съчувствието

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност 

Мисия "приемен родител" 

Райчо, който не стана мой