Автор: Диляна Велева

Тази година ми е като деня и нощта. През първите шест месеца преживях толкова раздели, колкото никога преди. Най-трудните раздели в живота ми. Тъмно ми беше на моменти. Даже безкрайно тъмно. Спях в поза ембрион и чаках светът да се разпадне. Спасяваха ме малко стиховете тогава. Само през тях се опитвах да подредя емоционалния хаос на света. И сълзите. Езера от тях съм изляла. Но някак помагаха. Създавах си мисловни ладии. И плавах в тях. Без път. Без компас, който да ме преведе. Честно. Мислех, че няма да спре това бясно спускане надолу. Телефонът ми почти не звънеше. Чувствах се сякаш съм мокро коте в проливен дъжд. И няма кой да ме приюти. Да ми даде топло мляко, да сгрея премръзналите си лапи. Бъдещето ми изглеждаше като права линия. Нищо не чаках вече. Не ми се продължаваше толкова сама напред. И дечицата. Прегръщаха ме много. Сякаш усещаха колко съм далече и искаха всячески да ме върнат в света си.

И втората половина на годината. Светло ми е. Даже на моменти много светло. Случайно си намерих компас. Беше толкова ръждясал, че не се знаеше дали въобще ще работи. И започнах да вървя в новата посока. Първоначално много бавно. Краката ми се разтреперваха на всяка крачка. Опирах се на дърветата. И ги молех неистово за сила. Постепенно, вечер, започнах да усещам трептене в областта на слънчевия сплит. Леко, като първите трепвания на бебето в майчината утроба. Някой се завръщаше в мен след дълго отсъствие. Надеждата. Дойде си у дома. Разказа ми за пътешествията си по света. Показа ми снимки на места, на които е била. Разказа ми за новите си опитности. Подари ми ги опаковани със златиста хартия като коледен подарък. И аз ги приех. Поканих я на чаша горещо какао в центъра на света си. Тя е прекрасен разказвач на истории. От нея може много да се научи. Тя ми даде нов живот. Да искам отново да се случвам. Първо в моя си свят. И после в чужди светове.

И започнаха предложения от разни хора. Канеха ме да пиша за тях. Признанието на хората от нова асоциална поезия. Даже нямах сила още сама да си подбера стиховете. Те ми ги подбираха от стената. И ги публикуваха с толкова мили думи за мен. Подкрепата на колегите ми от института. Дадоха ми нови сили с думи и действия. И аз някак се престраших. Доверих се за пореден път. Довериха ми се за думите. И после срещнах нови хора в живота си. Безкрайно цветни. И безкрайни. И ето ме. Сега съм тук. Месецът на най-бесните равносметки. Още малко остава до нова година. Имаме време. Имам сила вече. Усещам я как живее в мен. И ме сглобява като Рубик куб всеки ден. Имам сила за ново мечтаене. Да, различно е от предишното ми. Но на мен пак ми е красиво. Защото имам нови криле. Уча се с тях да летя в тюркоазеното небе на сбъдванията. В тази нова моя секунда. В този мой малък миг на прага на миналото и бъдещето.

Препоръчваме ви още:
Около 40
Цветът на самотата
Цяла, цяла от любов

„По-рано децата търсеха вниманието на родителите, сега родителите се борят за детската любов.“ - твърдението е на Марина Мелия, автор на книгата „Бедните ни богати деца“. В нея, психоложката, която е майка на три деца, коментира как са се променили тези отношения през годините.

Бащата се връща от поредната продължителна командировка. Четиринайсетгодишната дъщеря му хвърля бегъл поглед, след като не вижда чанти с подаръци в ръцете му смутолевя едно „здравей“ и се прибира в стаята си. След известно време решава да проговори на баща си: „Ще отидем ли да купим дънки и кецове?“. В колата момичето слага слушалките, пуска плейлистата на телефона си и през целия път не проронва дума. В магазина мълчаливо избира новите си придобивки, а когато баща му ги плаща, най-сетне сваля слушалките и го целува. Поглеждат се за около секунда. На връщане дъщерята отново „потъва в себе си“. Таткото тъжно си мисли, че от няколко години в отношенията им няма топлота, привързаност и обич. Че тя му обръща внимание само, когато й купува нещо: „Като че ли освен за пари, за нищо друго не й трябвам.“

Много родители се тревожат, че порасналите им синове и дъщери се държат хладно, високомерно и егоистично с тях. Дистанцирани са, но ги използват без никакво притеснение. Като чужди. Излиза, че ние за децата си правим всичко. А те за нас – нищо.

Нова епоха, нови отношения

В последните десетилетия във взаимоотношенията между деца и родители се появиха няколко нови тенденции: кардинално се промени положението на детето в семейството, разместват се приоритети, позиции, традиционни семейни роли. Ако по-рано децата търсеха вниманието на своите родители, сега е точно обратното, ние, възрастните, се борим за любовта на децата си, но като че ли не ни стигат време, сили и желание да общуваме с тях. Чувствайки се виновни, компенсираме недостига на внимание с подаръци, вещи, пари.

Детецентризъм

Все по-актуално става семейното планиране. Двойките решават отрано колко деца ще отгледат, за да имат възможност да им осигурят достатъчно любов и грижа. Разбира се, невинаги е било така. През 19 век в бедните семейства детето се е смятало за „още едно гърло“, а в богатите домове родителите са имали "по-интересни" занимания от възпитанието на наследниците си, затова са прехвърляли грижите по децата на гувернантки и бавачки. В центъра традиционно е бил „главата на семейството“. Родителският авторитет не е бил подлаган на съмнение. Но времената се менят и детето бавно и сигурно се премести от периферията в центъра на тази малка общност.

Когато поставим детето в центъра, то волно или неволно ни измества от нашата естествена, заложена от природата позиция, а това означава, че вече не можем да изпълняваме основната си функция – да възпитаваме. Това се проявява във всичко, дори в наглед дребните неща.

Веднъж, в един ресторант, станах свидетел на следната сцена. За обяд пристигна познато семейство – баща, майка и две момиченца. Майката седна на един стол, но едно от децата, които бяха тръгнали да се разхождат из заведението, дотича и заяви, че това е неговото място. След това дойде другото дете, което също поиска майката да му отстъпи мястото си. Жената мълчаливо се подчини. Попитах я: „Това е вашето място, как може детето да ви гони от него? Първо едното, после другото, а вие безропотно им се подчинявате – защо?“ Отговорът й беше: „Защо да се карам с тях за подобни дреболии? Ще започнат да капризничат и ще провалят обяда.“
Майката не иска да влиза в конфликт, да разстройва децата. Притеснява я тяхното мрънкане, оплакванията, агресията им (особено пред свидетели), бои се, че нейните изисквания и ограничения ще бъдат възприети от момичетата „на нож“ и ще я отхвърлят. Тя иска да е идеалната майка, която дъщерите гледат влюбено в очите, а околните се възхищават: „Колко ви обичат!“

Емоционалният глад

Живеем в неспокойни времена. Преследват ни проблеми – финансови, професионални, лични. Изтощени сме от ежедневното натоварване – емоционално и психическо. Масло в огъня наливат и медиите, които непрекъснато ни бомбардират с тревожни новини. Истински топлите отношения, семейни и приятелски, днес са голям дефицит. Всичко това потиска психиката ни и създава усещането за приближаваща катастрофа. Започваме да търсим опорна точка, емоционално убежище, в което да се скрием от бурите, които бушуват навън, и го намираме най-често в детето. За сметка на любовта си към малчугана и неговата любов към нас ние се опитваме да попълним дефицита на емоции. Затова въпросът „обича ли ме, или не ме обича“ излиза на преден план и му придаваме огромно значение. Хващаме се за любовта като за спасителна сламка и ставаме заложници на отношенията си с децата. И за миг не допускаме мисълта, че можем да загубим обичта и привързаността им: „Струва ми се, че синът ми не ме обича. Постоянно ми се сърди. Може би наистина съм лоша майка?“- и веднага следва въпросът: „Какво да направя, че да ме обича повече?“

Страхувайки се, че няма да са достатъчно обичани, майките и бащите започват да се държат „неродителски“ – опитват се да удовлетворят всяко желание на детето, само за да не го разстроят. И всички средства са позволени. В резултат, всичко се обръща с главата надолу: възрастният се държи като дете, което търси любов и поставя обекта на любовта над себе си, а детето заема позицията на възрастния. То вече не е просто нашето слънчице, то е Кралят Слънце. Поставяме го на трона, овластяваме го, то става владетел на малкото семейно царство, получава изключителните права да заповядва, диктува, взема решения.

От една страна, изпадаме в зависимост от децата; от чувствата им; от отношението им към нас, а от друга ги правим отговорни за снемането на безумната тежест от раменете ни; за компенсирането на отношенията с приятелите, с близките, дори със съпруга или съпругата ни. Любовта ни към децата не е безкористна – ние изискваме взаимност, постоянно търсим потвърждение на любовта им към нас. Излиза, че решаваме собствените си проблеми за тяхна сметка.

Отношенията като бизнес

В някои семейства отношенията се изграждат на принципа „ти на мене – аз на тебе“: мъжът осигурява на жена си безгрижен живот, висок статус, изпълнява желанията и капризите й, участва в съвместните „дефилета“ в обществото, а тя му дава пълна свобода, не изисква привързаност, нежност и други „сантименталности.“ И няма „сърдити“. Това е своеобразен психологически договор, който се основава на разбирането, че отношенията са бизнес, в който всичко си има цена. А реалните ценности - привързаност, любов, приятелство не подлежат на внимание, защото нямат количествено изражение. По същата формула се изграждат отношенията и с детето: ние ти създаваме прекрасни условия за живот, затова ще ни обичаш, ще правиш каквото кажем, ще приемеш нашите норми и правила. Постепенно то разбира, че който дава повече, обича по-силно.

„Тате не ми донесе шоколад, значи днес не ме обича.“

За обичта и вниманието на децата се води състезание. Всеки родител се стреми да набере повече „червени точки“. Оказало се между два огъня, хлапето бързо се научава да извлича полза от ситуацията и да манипулира родителите си. От това то няма никаква полза. Възприема родителите си само като обект на манипулация. И в крайна сметка не се чувства защитено, защото и най-малкото дете усеща, че този когото можеш да манипулираш, е слаб. Слабият не може да те защити. А защитата е една от основните родителски функции.

Препоръчваме ви още:

Обидно
Между два века
Дали родителите са свръхтолерантни?

Историята на Велина е една от многото необикновени истории на недоносени деца. Животът им започва неочаквано. Оцеляването изглежда невъзможно за няколкото грама сила, с която се борят. Но успяват, с помощта на лекарите и с любовта на родителите си. Как идва в семейството си момиченцето, родено с тегло 550 грама, разказва майка му Цвети.

След няколко години опити да забременея нормално, ходене по лекари, изследвания и какво ли не, с помощта на д-р Димов, екипа на Център за репродуктивно здраве „Надежда” и Фонд „Асистирана репродукция“ направихме опит за инвитро. За наше голямо щастие се оказа успешен. С нетърпение чаках първия преглед, за да ми кажат какво се случва. Тогава научих щастливата новина, че ще имам близнаци. Седмица след седмица чаках да ми се случи нещо различно, за да усетя, че съм бременна. И така след 7-8-а г. с. се започна - гадене, повръщане, стигнах до болница и системи, бях ужасно изтощена.

Към 18-а г. с. гаденето спря и малко се успокоих, но след няколко седмици започнаха мъките с контракциите. Пиех хапчета, но имах болки. Вкараха ме в болница, на системи и инжекции, за да се успокои матката и да намалеят контракциите. Жива и здрава ме изписаха след няколко дни. Лежах постоянно и не смеех никъде да мръдна, само всичко да е наред.

Нещата лека-полека се успокоиха и решихме да отидем на почивка за 2 дни, близо до града, в който живеехме. Но там прокървих още на същата вечер и изкарах двата дни в стаята. Прибрахме се и отидохме на преглед. Лекарят ме прегледа и каза, че е полип, и че трябва много да си почивам. След още 1-2 седмици, както всичко беше наред, една нощ се събудих притеснена и реших да си измеря кръвното. Оказа се високо. Изпаднах в ужас. На другата сутрин веднага звъннах на доктора, извика ме за преглед, изписа ми хапчета - пих ги няколко дни, но без особен ефект. Насочиха ме за болнично лечение - бях в 28-а г. с. Слушаха тоновете на бебетата всеки ден, слагаха ми системи и инжекции, но без резултат. Кръвното ми ставаше все по-високо, тоновете на бебетата започнаха да се губят. Звъннах на моя лекар и той реши, че трябва да ме оперира спешно, защото вече се мъчеха и мъничетата.

На 13-и септември 2010 г. в 19.50 ч. ме оперираха по спешност. Родиха се две много малки момиченца - едното тежеше 750 г, а другото 550 г. Секциото се оказа доста сериозно и опасно, направих алергия към анестезията, а кръвното ми скочи над 200. След операцията една медицинска сестра беше неотлъчно до мен. Попитах я как са бебетата. Помня само, че каза: „Много са малки и критични“… нищо друго не помня.

После започна същинският кошмар. Бях няколко дни в интензивно отделение - кръвното не падаше. Много стриктно ме следяха. На другия ден, след операцията, дойде една жена и каза, че трябва да запишем едната бебка и да й дадем име, а другата щяла да бъде записана като минат 72 часа. Решихме по-голямата да се казва Дария. Другата нямаше име - беше номер 0. Минаха 72 часа, жената дойде отново и каза, че можем да запишем и другото бебенце - Велина. Няколко часа по-късно извикаха съпруга ми. Усещах, че нещо не е наред само като му видях изражението. Докато вървеше срещу мен, нещо отвътре ми казваше, че има проблем. Попитах какво става, с по-малката бебка ли нещо… той ми отговори, че по-голямата, Дария, е починала. Не знаех къде се намирам, не искаха да ме пускат от отделението, защото кръвното не падаше и ги беше страх да не направя пристъп. Останах още една нощ в болницата, но с условие мъжът ми да бъде с мен. Настаниха ни в родилното отделение, в самостоятелна стая. Акушерките бяха ужасни. Попитах едната какво да правя с кърмата усещах, че вече почва да слиза, а тя ми каза: „Ами щом едното бебе е починало, няма смисъл да правиш нещо. Няма да пиеш течности, няма да ядеш ядки, взимаш от утре бинтове и почваш да си увиваш гърдите, за да спира кърмата“... не ми се коментира. Говорих с лекарите от неонатологията за кърмата и те ми казаха, че най-важно сега е да почна да се цедя, защото нищо друго не ми остава. Прибрахме се вкъщи на следващия ден, гърдите ми бяха вече много напрегнати. Мъжът ми купи помпа и започна великото цедене през 3 часа. Всеки ден той звънеше в неонатологията да пита за състоянието на Велина. Тя беше „критична“, с кръвоизливи в мозъка и дробчетата, интубирана, имаше гърчове, правеха й кръвопреливания, разви инфекция, беше на антибиотици… всичко лошо, което можеше да й се случи… се случи. Но въпреки всички мъки, лека-полека започна да се стабилизира, махнаха й системите с антибиотик, хранеха я със сонда (в началото поемаше по 2-5 мл). Започнаха прегледи на очички, уши, сърце и т.н. Кръвоизливите постепенно се резорбираха, детенцето ми започна да качва грамчета. Виждах я веднъж в седмицата. Пътувах от Бургас до Варна, носех кърма, която тя приемаше доста добре. След дългия престой от 3 месеца, ме извикаха в болницата и казаха, че е 1800 г, извадена е от кувьоза и трябва да й давам кърма, за да наддаде необходимото тегло за изписване. Връчиха ми малкото съкровище, повито в пелени, и започнах да я слагам на гърда. Първия ден беше трудно. Получих помощ от консултант по кърмене и на втория ден бебка си засука от мен. Мина 2 кг и решиха, че вече е време да се прибираме вкъщи. 

 На 22-ри декември ни изписаха, тя тежеше 2040 г.

Предвид колко е родена и какво е преживяла и претърпяла, се изискваха и доста прегледи. Минахме през какви ли не специалисти. През 10 дни бяхме на очен лекар, УНГ, ортопед, детски невролог, ходехме всеки месец в неонатологичното отделение за консултация. Там й поставяха специална ваксина за недоносени, 5 месеца по ред (всички прегледи бяха във Варна), единственото, което правехме в Бургас беше ежемесечната рехабилитация, която започнахме един месец след изписването. Масажите продължиха повече от година.

Велинка проходи на 1 година и 7 месеца (реална възраст). Расте здраво, усмихнато и лъчезарно детенце. Всеки ден благодаря на Господ, че я имаме и е толкова борбена и силна!

Прочетете и Супербебетата не плачат

*********

Какво могат родителите

Само преди година, на 17 ноември - Световния ден на недоносените деца, Фондация „Нашите недоносени деца“ стартира кампания за набиране на средства за откриването на център, посветен на нуждите на недоносените деца и техните родители. Семеен център за недоносени деца „Малки чудеса" вече е факт и предоставя възможност за консултации със специалисти в областта на ранното детско развитие – лекар, психолози, логопеди, специалисти по ранна детска интервенция и двигателно развитие, музикотерапевт, консултанти по кърмене. Центърът е място, където родителите да могат да се срещат, да обменят опит и да се подкрепят взаимно.

За недоносените деца в България

Всяка година около 6500 бебета у нас се раждат преждевременно. Всички те, както и техните родители, имат нужда от навременна, достоверна и достъпна информация, ранна подкрепа в най-трудните моменти, дългосрочен ангажимент от мултидисциплинарен екип, който да им помогне да преодолеят с по-малко трудности различните последствия, които ранното раждане може да има върху детето. Тази подкрепа все още не е част от системната грижа, която здравната система предлага на тези деца и техните семейства. Това води до проблеми, съпътстващи цялото развитие. А много от тях могат да бъдат избегнати или редуцирани, ако бъдат установени и лекувани навреме. Целта на всички специалисти и доброволци, ангажирани в създаването на Центъра е възможно най-много деца да получат шанс за спокойно и пълноценно детство. 

Снимки: личен архив

Препоръчваме ви още:

Бебето не е на болницата или защо кенгуру грижата е важна
За да няма изоставени бебета
Как да се подготвим за раждането

Автор: Янка Петкова

Преди да ви разкажем за интересното начинание на една група хлапета, позволете да ви зададем този въпрос:

Искате ли децата ни да растат и живеят сред „глупави“, „крадци“, „лъжци“, „просяци“, „невъзпитани“, „мръсни“, „простаци“, „хитри“, „мръсни мангали“, „черни“, „негра“ и „цигани“? 

Не, нали?

Тогава вариантите ни са три:

- много бързо да бягаме от България в държава, населена само с „бялата раса“ (там ние ще сме „циганите“ най-вероятно);

- много бързо да изгоним всички различни по етнос от нас (пробвано е вече от един „симпатичен“ любимец на народа на име Адолф и не работи добре);

- да спрем да учим децата си да слагат етикети на хора, с които те ще споделят улицата, града и страната си.

Защото днешните ромски деца, са утрешните роми, с които собствените ни наследници ще съжителстват. Те няма да изчезнат, няма и да намалеят. Ако сега ние негодуваме срещу маргинализирания етнос (който сами сме си направили такъв) след време с това ще се занимават децата ни. Освен че им „завещаваме“ една свикнала да живее от социални помощи общност, ние много усърдно сме им имплантирали собствените си предразсъдъци и с това определено не им помагаме.

Нека ви представим какво установиха тийнейджърите от Интеракт клуб към ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, които направиха проучване на нагласите срещу ромското малцинство сред учениците. 

Стефани Баева:

„С още двама младежи от моето училище се захванахме с пилотния проект „Търсачи на (не)равенства“, кампания на УНИЦЕФ България и Националната мрежа за децата. Всички повтарят как днешната младеж запада все повече, с всяко изминало поколение, и как процесите са необратими. Това не е вярно, просто за да има развитие, нещата трябва да се случат отвътре навън, което единствено и само ние, младите, можем да направим.“

Филип Славов беше един от презентаторите на форум, посветен на ролята и потенциала на младежите за развитие на обществото. Той е лидерът на бургаските търсачи – мотивиран, активен, отговорен:

„Търсачи на (не)равенство беше доста интересен проект. В него аз и екип от още 4-ма души направихме проучване относно мнението на хората в Бургас за децата от ромски произход. Пуснахме анкети в няколко бургаски училища и в един сайт. От обратната връзка направихме заключението, че дори да става въпрос само за децата, а не за всички роми, мнението е негативно. Проучването беше полезно за целия екип. Рядко се случва да се отнасят към хора на нашата възраст като с равни. Много се надявам това да е проект, който ще получи голям медиен отзвук. Със сигурност бих продължил работата си по темата. След време може би и не само като младеж, а и като възрастен.“

Какво чуха за неравенството Търсачите?

Дрийм-тиймът от Бургас анкетира 66 тийнейджъри на възраст от 13 до 18 години. От УНИЦЕФ  ни помогнаха да разберем нагласите, с предварителна  информация за проучването. Младежите е трябвало да отговорят на няколко въпроса:

Кои са първите три неща, които ти идват на ум, когато чуеш „дете от ромски произход“: с отговорите на този въпрос започнахме, спомняте си дългата редица от негативни определения в началото на текста. Едва 19 от анкетираните деца смятат, че връстниците им от ромски произход нямат вина за създаването на такива нагласи.

Какво е поведението на ромските деца: „лъжат само за да са окей те“; „лъжат държавата“; „мързеливи са“; „изнасилват“; „крадат“; „бият се“; „забременяват в ранна възраст“.

Как живеят: „те са аутсайдери“; „дискриминирани са“;  „нямат право на личен избор“; „без възможности са“; „те са зависими“; „имат труден живот“; „бездомни са“; „цялата власт е зад тях“; „те са тежест за обществото“; „взимат само помощи от държавата“; „нямат място сред нас“; „ще станат повече от българското население“; „не бива да общуваме с тях.“.

Къде чуваш да се говорят тези неща и от кого: „в медиите“; „по улиците“; „в училище“; „вкъщи“; „от съученици“; „в семейството“; „от приятели.“.

От коментарите им можем да разберем още за нагласите към малцинството сред тийнейджърите:
 

Как другите хора говорят за децата от ромски произход няма никакво значение за това как ще живеят те.

Въпреки че понякога другите могат да им въздействат, те имат собствена култура и не могат да се променят.

Зависи от тях какво искат да постигнат.

Няма как чуждото мнение да им повлияе.

Много често се чуват негативни коментари от страна на родителите, които възпитават у децата си расизъм, но това трябва да спре.

Стига да искат, могат да постигнат нещо.

Не могат да взимат нашите места, средства и бъдеще.

Дори не са народ.

Какви са изводите на Търсачите

Според младите българи равенство все пак съществува. 60% от отговорилите на онлайн проучването обаче споделят, че при никакви обстоятелства не биха се сприятелили с дете от ромски произход. Повечето младежи смятат, че родителите, учителите и хората с власт трябва да внимават как говорят за децата от малцинствени групи. Интересен факт е, че тийнейджъри, които са от ромски произход, не приемат себе си за такива. В хода на проучванията те не са пожелали да бъдат интервюирани.
Анкетираните ученици имат силно отрицателно мнение за децата от ромски произход. Следват се определени стереотипи свързани с цялостното ромско общество. Нагласите и предразсъдъците към децата от ромски произход доказват липса на толерантност.

Сигурно ще попитате нужно ли е да се прави проучване на нагласи, които са предварително известни? В изводите няма нищо изненадващо, нищо ново и нечувано. Има една важна подробност – то е направено от тийнейджъри – от тези, дето уж прекарват деня си втренчени в смартфона или лаптопа си и нищо друго, освен онлайн чата, не ги интересува. От същите тези тийнейджъри, които обвиняваме в незаинтересованост, инертност и липса на визия за бъдещето си. От поколението, което ще живее в среда много по-различна от тази на родителите си – мултиетническа. И ако иска да си спести нашите грешки, ще трябва да приеме различните, да се научи да дели територията си с тях и да им признае правото да развиват възможностите си. Иначе ще трябва да си ги отглежда така, както правим ние „по-мъдрите“.

Препоръчваме ви още:

Как участвах в етническата интеграция
Черно-бялата съдба на пъстрите деца
Отпадането

Този прекрасен текст ми прати една майка. Много ми хареса, надявам се, че и на вас ще ви допадне. 

Беше есен. Преди точно 4 години. Разхождам си аз 5-месечното бебе и един възрастен човек ме заговаря: “Когато бях млад татко и се разхождах с дъщеря ми, една жена дойде при мен и ми каза - Вижте колко е студено, облечете го това дете, че ще настине. - И аз вадя всички дрехи, които имам в себе си, и го обличам. След малко друга жена идва - Ама как може така да си навличате детето, не е хубаво, съблечете го малко. - Аз се ядосах и се прибрахме. И най-потърпевшо беше детето. Така че, моето момиче, не слушай кой какво ти казва. Гледай си детето, както ти си знаеш”. Това беше единственият съвет за отглеждането на децата ми, който някога съм послушала. Откакто се помня, рядко съм се съобразявала с чуждо мнение. Но този непознат мъж ми даде увереност, че това не е чак толкова лошо и погрешно.

С раждането на първото ми дете започна моята борба с околните. Когато в къщата има малко дете, всички роднини се чувстват длъжни да дават съвети за какво ли не. Ако бебето се разплаче, свекървата веднага казва "гушни го", майка ми ме съветва "не го гушкай, ще го разглезиш", добронамерената лелка в парка ми казва "нахрани го, сигурно е гладно", а хората без деца ме гледат лошо и си шушукат "горкото дете". Но аз правя това, което ми подсказва сърцето. Когато знам, че е гладно, му давам да яде (въпреки че то е яло преди 30 минути и според всички ще стане дебело). Когато му се спи, го гушкам и приспивам (въпреки че според всички, то ще се научи да заспива само на ръце). Когато знам, че всичко му е наред и просто търси майка си, си играем (въпреки че според всички, то никога няма да се научи да си играе само).

И така, разбира се, си навличам всеобщия гняв. Роднините ми се сърдят. Бабите в парка се възмущават, защото как така някаква млада и неопитна майка ще прави каквото си иска с горкото дете, вместо да слуша тях, дето, ехее, колко деца са отгледали.

И всичко това продължава с пълна сила първите 3 години.

- Детето е на 1 годинка и още не иска да яде! Трябва да даваш пюрета, ако ще и насила да е! По 5 пъти на ден!

- Какво, не даваш пюрета, а обща храна? Ама много е малко детето, не може така. Е, как защо, просто не може.

- Детето е вече на 2 години, отбивай го, цял живот ли ще кърмиш!

- Ама виж, колко е студено, а ти колко леко си го облякла, ще се разболее.

- Как така за 3 години нито веднъж не е оставало да спи при баба си! То така никога няма да може да се отдели от теб! Задължително трябва да го оставяш, за да стане по-самостоятелно.

- Ама наистина ли спи във вашето легло! Не знам как ще го отделите някога в самостоятелно.

И примерите продължават в един безкраен списък. В повечето случаи, дори не съм се опитвала да обяснявам, че на детето му е добре така и то само е поискало еди-какво си. Този аргумент никога не важи пред всичкознаещите роднини и лелки. В крайна сметка, това е дете, и според тях то няма как знае какво е добро за него!

Но какъв е резултатът? В момента имам прекрасно дете на 4 години и половина, което прави почти всичко само, изключително контактно е и няма проблем да общува с непознати. Разбира се, отдавна вече не кърмя, но пък продължавам да го обличам леко (с точно толкова дрехи, колкото пожелае) и имам едно здраво дете, което никога не е боледувало, заради лекото си облекло. От година и половина спи не само в отделно легло, а и в отделна стая. В никакъв случай не твърдя, че всичко, което съм правила, е било най-доброто и не съм грешала. Но налице е най-важното - детето има прекрасни отношения с мен и с баща си, ние сме щастливи, а то - усмихнато и спокойно.

Всичко, което съм правила аз, може да е напълно погрешно за някой друг родител. Но това, което искам да кажа е - правете това, което ви казва сърцето. Може би хората, които вече са отгледали някое и друго дете, знаят какво е било добро за него, но никой не знае какво е добро за моето дете. Най-добрият пример за това е второто ми дете, с което правя почти всичко наобратно. Не защото съм си взела поука от въображаемите грешки с първото или защото съм решила, че е крайно време да се вслушам в нечии съвети. Просто защото второто ми дете е пълна противоположност на първото и съответно моето отношение е коренно различно.

Поради натиска от роднини и общество, за много родители отглеждането на деца се превръща в безкрайна и изтощителна борба. Борба, в която майките и бащите обръщат гръб на своите чувства и желанията на детето и се стараят да угодят на безкрайните изисквания и норми, които ги заспиват от всички страни. Родителството не трябва да е война, а радост и хармония. Единственият начин да се постигне това е родителите да са в мир със себе си и най-вече с детето си. Така че, мили мами и татковци, гледайте децата си, както вие смятате за правилно и един ден мрънкащите роднини ще се възхищават на резултатите, които сте постигнали, а вие ще си спестите един куп нерви.

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме
Се ла ви, както казват французите
Няма да бъда такава майка

Автор: Калоян Явашев

Отглеждането на нашите деца е като дълга пиянска вечер. Като се родиха, започнах да черпя и след това ми се губят събития, пари, хора. Така изкарваш едни 2 години, между будна кома и паник атаки.

Ето че вече са готови да тръгнат на ясла. Това е денят с главно "Д". Нищо не може да се сравни с маниакалния ентусиазъм, който изпитвахме, очаквайки този Ден. Мойсей да беше разделил морето пред нас, извънземни да бяха позвънили на вратата с шише ракия, Бил Гейтс да се окажеше мой баща, нищо от тези чудеса не би ни трогнало, защото ние си чакахме Деня.

Така Денят настъпи и в 8 без 15, към 14-а детска градина в "Изгрев", вървяха двама възрастни с глуповати усмивки и нетърпеливи погледи, а зад себе си дърпаха две озадачени и подозрителни деца. Посрещна ни нашата спасителка леля Гинче и ни инструктира спокойно и търпеливо. Изглеждаше жилава и безстрашна жена и ако бях папа, щях да я канонизирам на момента. Децата обаче усетиха какво ще става и половин "Изгрев" също разбра. Сред какафонията, ритането, замерването, дрането, близането на пода, блъскането, хапането, скубането, успяхме да разберем, че ако има проблем, ще ни се обадят по телефона. За миг си помечтах да има магнитна буря и да спрат всички телефони. Преди да влязат вътре, синът ни хвърли поглед, който ни смрази. Така лъвът гледа антилопата, която му се е изплъзнала временно, така катаджията гледа, когато му покажеш, че имаш и аптечка, оставаше и едно "I'LL BE BACK" да изтърси с металически глас и аз си признавам, че щях да се изпусна.

Подтичвайки, излязохме от градината и се озовахме за първи път сами в апартамента. Погледнахме се палаво в очите и се разбрахме без думи какво ще правим в следващите часове. Ще чистим... с телефоните в ръка. Очаквахме да ни се обадят от някое РПУ с новината, че децата са задържани за побой, палеж или кражба. Стана 16:30 и плахо тръгнахме към детското заведение. Преди да позвъним на звънеца, решихме скришом да погледнем през прозореца. О, БОЖЕ!!! Нашите деца седяха заедно и не се биеха, хапеха, скубеха, тъпчеха, ритаха. Леля Гинче им подаваше топка, първо на единия, после на другия и същевременно им пееше песнички. Ако вкъщи подам нещо първо на единия, после на другия, след 15 секунди започва Априлското въстание, защото всеки иска да подавам само на него и подавайки на другия, аз грубо нарушавам правата му. Така тя/той решава, че е напълно справедливо да го/я шибне в главата с метално автобусче, да я/го ухапе където хване, да оскубе колкото си коса иска. Сега обаче търпеливо се изчакваха и аз реших да пиша поздравително писмо на директорката, че е разрешила употребата на наркотици в храната им.

Взехме ги и ги прибрахме. Нахранихме ги и започна Апокалипсисът. Никога не съм виждал да се сваля тапет от стена толкова бързо. Не предполагах, че микровълновата се разглобява така лесно. Гардеробите преди това ми изглеждаха солидни, но с очите си видях как съм се лъгал. Така след 4 часа битка, нашите деца решиха, че са ни тормозили достатъчно и заспаха.
След 10 минути аз не заспах, просто духът временно напусна изтерзаното ми тяло. Сънувах леля Гинче с ангелски крила, как ме гушка и успокоява, а отдолу две дяволчета с тризъбци се опитват да ме докопат.

 
Препоръчваме ви още:

Как се приспива татко
Какво е любов, тате?
Когато баща ти е комик - 15 забавни цитата за възпитанието

Автор: Ина Зарева

Преди живееха отсреща. Бяха само двамата, само млади и само влюбени. Имаха: една котка, едно легло, два стола, един шкаф, едно котлонче, един куфар дрехи, една тенджера, четири порцеланови чинии, малко прибори, много книги и съвсем нищожно пространство в таванската стаичка. Редуваха лекциите с работа на смени и понякога дори не се засичаха, ами общуваха с бележки:

„Моля те, моля те, да се наспиш! Аз не съм ял, за да има храна за тази вечер. Затова не чисти, не готви, нищо не прави, само си почини! Обичам те!“

„Щом ти няма да ядеш и аз няма! Напазарувах и сготвих. И купих цигари. И те обичам!“

„Взех тъпия изпит с 6 само заради теб. Обичам те!“

„Повишават ме в работата, ще черпя довечера. Обичам те!“

Вечерите им заедно бяха обвити в евтин цигарен дим, пулсираща китара, родени в тъмното стихове и големи пакети с мечти, които грижливо подреждаха един върху друг, чааак до ръба на малкия, скосен таван.

Обаче невинаги беше само така. Тя беше бурна, мнителна и инатлива. Не можеше да преглътне лесно разни битовизми, съмняваше се, страхуваше се за по-нататък, все нещо искаше и за нещо страдаше. Ядосваше се, крещеше и най-лошото – чупеше чинии в гнева си. А те изобщо не бяха в излишък. Един ден реши, че не може повече така – нямаше вече от какво да ядат! Седна и написа всичко, което мислеше, което чувстваше, от което се страхуваше, в което вярваше или не вярваше, което ѝ харесваше и което мразеше, което е и което никога нямаше да бъде. Остави писмото, вместо обичайната бележка и отиде в университета с обвитото в мъка, твърдо убеждение, че когато се прибере него вече няма да го има. Кой би издържал такъв змиеносен инат, че и с претенции?! Но вечерта той я чакаше, седнал пред един куп пластмасови чинии и през танцуваща усмивка каза:

- Да си имаме за годините напред.

И остана.

Тя всъщност се държеше така, защото никак не се харесваше тогава. Никога нищо не ѝ беше достатъчно от нея си. Не беше достатъчно слаба, не беше достатъчно висока, не беше достатъчно умна, не беше достатъчно отлична. И все се доказваше, и все се бореше със себе си, и все се съмняваше в мнението на останалите, защото не съвпадаше с нейното.

Сега, вперена в прозореца, ѝ се искаше да може да изтича боса през улицата, да се върне в онова старо тяхно вкъщи – с малката стаичка и големите мечти – да се намери, да извади цигарата от устата си и да си забие такъв шамар, че да ѝ кънти поне 20 години напред. Ей това искаше! И да се затича обратно към себе си, че да не си губи повече времето с онази щуротевина там.

Обаче сега отсреща живеят друго момиче и друго момче. Стаичката отдавна я няма, само духът ѝ понякога витае около новата, висока сграда и любопитно оглежда апартамента, който се кипри на нейното си място. Та в него са момче, момиче, куче и компютър. Момчето не мърда от компютъра си по цяла вечер. Момичето влиза, излиза от стаята, гушва красивото хъски, после отива до момчето, навежда се над него, целува го нежно, но той не отмества поглед от екрана и за секунда. Тя пак излиза, връща се с димяща чаша, оставя я на бюрото му, а той отново не я поглежда. Кучето ги наблюдава съсредоточено около минута, въздъхва, обръща им гръб и заспива. Момичето влиза още няколко пъти – все така ефирно нежно прошепва нещо на любимия си и го целува, а той все така прилича на вперен в монитора сфинкс.

Идва ѝ да му хвърли камъчета по прозореца, да му напише бележка и да я залепи на нейния прозорец, така че той да стане веднага оттам и да отиде при момичето, да погали красивите му коси, да целуне кучето си, да вдъхне отново живота си и да покани вътре духа на онази така щастлива таванска стая.

В нея имаше едно малко, много малко прозорче, през което тя се надвесваше, за да види кога си идва той. Наричаха го клюкарничето. Днес имат огромни клюкарници, които също обичат, но те са в такава близост със съседните, че вместо човек да погледа залеза, се ядосва за чуждите кучета и любови.

Когато напуснаха малката стаичка тя плака с месеци. Редуваха много квартири и жилища през годините, с много повече чинии, мебели и с още повече приятели, които спяха по диваните и прегладнели, изяждаха до дъно спретнатите набързо ястия. Но където и да живееха, колкото и заети да бяха, поне веднъж месечно отиваха до онова тяхно първо „вкъщи”. Гадаеха дали някой го обитава. Гледа ли през тяхното прозорче? Вижда ли ги?

Проследиха промените из целия квартал - нароилите се кооперации с бебешки дрехи по терасите; обновените пейки, на които преди седяха и гадаеха какви ще са децата им, докато се закачаха с чуждите; все по-стеснените поляни с четирилистни детелини, върху които се заричаха колко прекрасни родители ще бъдат и никога, ама никога няма да се карат и да наказват.

После показваха на децата си къде се е родила мечтата за тях, а когато те започваха да се карат и да се надпреварват – кой от двамата е бил по-първата и по-важната мечта, им се скарваха и ги наказваха да седнат мирни на същите тези поляни.

А накрая се върнаха и заживяха отсреща.

И пак им беше хубаво. И пак си пишеха бележки, но вече в телефоните. И пак се обичаха.

Обаче тези двамата отсреща не я оставяха да спи. Непрекъснато ги мислеше. Какво толкова има да прави той всяка вечер? Какво по-важно може да има от нежното момиче? От димящата чаша в ръката ѝ и от ефирната ѝ целувка? Тя как го издържа такъв? Как така не троши чинии?

Дали, ако те имаха телефони и компютри тогава, бележките им щяха да бъдат по-различни? Дали онова дълго писмо – излияние, щеше да бъде толкова решаващо, ако го беше оставила да свети на екрана? Дали, ако ги нямаше петната от сълзите ѝ по него и не беше попило парфюма от китките ѝ, той щеше да заложи живота си на нея и купчината пластмасови чинии? Дали, ако го беше изпратила на месинджър нямаше да се промени живота им по-бързо? Ами, ако не беше сийнал?

Стани бе, пич! Стани веднага оттам, ако изобщо си жив, дишаш, имаш пулс и някакво останало сърце, отдели поглед от бездушния си монитор и отиди при нея! – тя напъва всичките си сетива, трети очи, тайни чакри, телепатични способности, хипноза, но нищо не се случва. Той продължава да стои вперен в екрана. Чашата отдавна вече не дими и не очаква да бъде докосната.

Вместо него става бабата, която живее в съседство. Светва лампата и запъпля със скованите си крака по студения под. Има пълна тераса с цветя, които отглежда така грижливо, като да са истинските ѝ внучета. Понякога помахва към децата ѝ и дори им се усмихва, но когато види нея и погледите им се срещнат, тя дори може да чуе тихото ѝ мърморене:

- Да си отчува малко цветята, че са заприличали всичките на кактуси. То не може само да ги сади и полива. Трябва и време да им се обръща, да им се говори, да се обичат. И сега е седнала цяла вечер пред тоя прозорец – не иде да си види децата и мъжа, дето отдавна си легнаха, ами се е вперила като самодива там. Ей така ще ѝ иде живота в тия прозорци, ама за цветята ѝ ще ме е най-жал.

Нощта отпуска натежало тяло. Само духът на малката таванска стая обикаля неспокойно наоколо – нанася се в сънищата, преподрежда големите пакети с малките мечти, събира обитателите си, мебелира се от кукленските къщи и паркира метални колички под малкото си прозорче. През него гледат момче и момиче и щастливо махат на момчето и момичето, които ги гледат от улицата.

Отнякъде долита звук на счупена чиния.

Мониторът отсреща угасва.

Препоръчваме ви още:

Жега
Не се лъжи, животът е майтапчия
Всичко е любов

Могат ли днешните бащи да върнат статута си на пазители на законите на семейния живот, без да напомнят някогашните домашни тирани от минали времена? Нужно ли е, и ако е така – защо е важно? На тези въпроси отговаря  психоложката и психоаналитик Габриел Рубин в книгата си «Il faut sauver les pères» (Трябва да спасим бащите).

Мъжете днес са приятели на децата си, някои се отнасят твърде майчински към тях, други вечно отсъстват или просто не се справят. Габриел Рубин твърди, че на съвременните бащи им е необичайно трудно да изпълняват най-важната си роля – да бъдат въплъщение на семейния авторитет. Тя се опитва да изясни причините за това „отслабване на позициите“ и описва последствията за личността на детето и за бъдещето на обществото ни. Според нея – без бащите няма цивилизация. Ето защо е „нужно да помогнем на бащите да възстановят своите позиции в обществото“.

Казвате, че е време да се спасяват бащите. Наистина ли им е толкова зле?

Това не съм го измислила аз. Това е недъг на обществото ни, от който страдаме всички, но на първо място – децата. Обществото се движи в посока разединение, никой не уважава правосъдието, никой не уважава учителите, случва се да нападат дори полицаи. Това отхвърляне на всякакви авторитети е сериозен симптом. Градежът на обществото започва от бащата: той разрешава и забранява, той е човекът, който отрязва пъпната връв между майката и детето (в прекия и преносен смисъл). Днес е загубил правомощията си на „представител на семейното право“ и ролята му вече е твърде мъглява.

Какво му пречи да бъде глава на семейството?

На първо място това, че обществото не му признава тази роля. Ние постепенно преминахме от йерархичен модел на организация на обществото към хоризонтален, което доведе до неизбежното объркване на ролите и загуба на ориентирите в семейството. Сега никой на никого не се подчинява, различията между поколенията се размиват. Някога бащата е бил могъща фигура не само в семейството, но и в обществото, той е притежавал ореола на мощта и защитата, също като краля, папата или държавния глава. Сега няма този авторитет.

Означава ли това да се върнем към древния семеен модел, в който бащата е Господ за фамилията си?

Не, разбира се! Като психоаналитик твърдя, че за формирането на личността на детето е нужен силен могъщ баща (поне в представите му). Прекрасно е бащата да е такъв в крайна сметка. А ако не е така, обществото признавайки и оценявайки бащиния авторитет, може да помогне на детето да създаде подобна представа за баща си. Това, за съжаление, сега не съществува. Мъжете които не са уважавани и ценени, сами се отказват от борбата за отстояване на позиции и все повече заприличват на майките.


Значи образът на бащата-домакин пречи на правилното формиране на личността на детето?

Детето има нужда да се възхищава на баща си. Ако е момче – да следва примера му, така пораства. Ако обществото ценеше мъжете, отглеждащи деца и занимаващи се с домакинство, всичко би било наред, но случаят не е такъв. Ролите на майката и бащата не са взаимозаменяеми. Това не означава, че бащата не трябва да е ласкав с детето или да не поема своята част от ангажиментите по отглеждането му.

Може ли майката да помогне за възстановяването на бащиния авторитет?

Мъжът трябва да бъде уважаван в семейството си и преди всичко от жена си, но това е двустранен процес. Нейното отношение към него има силно влияние върху децата. Това не означава, че трябва да пожертваме равенството между половете. Трябва да признаем, че ролите на мъжете и жените в обществото са еднакви, но вътре в семейството са различни. За да спасим майката и бащата като символи, трябва да разграничим семейните им роли. На новите бащи им предстои да се справят с тази сложна, но достойна задача.

* Габриел Рубин е психоаналитик, член на Парижкото общество на психоаналитиците. Тя изследва ролята на несъзнателното в живота на обществото и развитието на цивилизацията. Автор на множество книги. Последната от които е Il faut sauver les pères (Трябва да спасим бащите).

Източник: psychologies.com

Препоръчваме ви още по темата: 

Младите лъвове - наша семейна история

Бащи в "майчинство" - галерия със снимки на известен фотограф

15 признака, че мъжът е станал баща - забавна статия

Сурова нежност - размисли на младия татко - трогателен разказ за емоциите на новоизлюпения татко