Автор: Мария Пеева

Вчера осъзнах, че вече съм извадила около 60 зъба на децата и ми предстоят още двайсетина. Вярно, че са млечни зъбки, но бройката е впечатляваща. Та аз съм почти зъболекар! Е, добре де, зъболекар може да не съм, но със сигурност съм една много успешна фея на зъбките.

Със зъбките и феите имаме много истории.

Спомените на най-големия ми син, за жалост, не са много приятни, а и той определено има афинитет към драмата. Ако някой го беше чул как разказа на следващия във веригата брат за ваденето на първото зъбче, можеше и да подаде сигнал в полицията за домашно насилие.

- И като ме хвана в банята, и като ме натисна, и като ми изви врата, и като ми напъха едно въже в устата и като започна да дърпа, и като рукна една кръв, а аз пищя като заклан, и така два часа дърпа, докато накрая всичко свърши. Не знам как не умрях! Не й давай да ти пипа в устата!

След тази зловеща история брат му, естествено, не позволи да му вадя зъбчето (със зъболекарски конец!), при което през нощта зъбчето падна само и добре че детето не го глътна и не се задави. После Теди гузно си призна, че се е пошегувал и оттам нататък момчетата започнаха да приемат млечните зъбки просто като бизнес, а аз се превърнах в една доста прозорлива фея на зъбките, която оставяше ту паричка, ту някоя дългочакана играчка под възглавницата.

Едно лято на Коко му паднаха пет зъба наведнъж за някъде около месец и той започна да смята всичко в зъби. 

- Колко зъби трябва да ми паднат, за да си купя едикоя си игра? (Играта струва примерно 60 лв).

Наложи се да му обясним, че няма чак толкова много зъби за сменяне и изобщо това е един твърде краткосрочен бизнес проект.

А веднъж трябваше баща им да отиде на зъболекар, за да извадят неговия зъб. Като всички нормални хора и той не обича такива процедури и доста се помайваше в къщи, а момчетата се опитаха да го успокоят и дори да го подкупят!

- Няма страшно, тате, ти си запази зъба, та поне феята да посети и теб. Понеже си голям, може да ти остави повече пари.

При което баща им обясни със съжаление:

- При нас не работи така. Когато на големите се наложи да им вадят зъб, те плащат на феята на зъбките. И обикновено не е никак малко.

Тази история, впрочем я бях написала на стената ми във фейсбук и нашата зъболекарка я прочете (не знам дали е добре зъболекарката ти да те следва във фейсбук, малко се плаша, ами ако я подразня с нещо... та аз съм й в ръцете, за бога!) и много, много се смя. А после каза, че г-н Пеев й е от любимите пациенти, защото винаги я разсмива. Той, между нас казано, би предпочел да не я вижда толкова често, но хубавото е, че и за нас, възрастните, има феи на зъбките, които пари не дават, но поне ни спасяват, когато ни боли и се грижат да се усмихваме с удоволствие. За което сърдечно благодарим!

Но да се върнем на вълшебните феи на зъбките. Веднъж, Коко вече беше голямо момче на 10 години, поредното зъбче падна, но през нощта феята забрави да мине и да остави паричка под възглавницата.

На сутринта той ми каза:

- Мамо, снощи феята е забравила да мине през нас, но ти не се притеснявай, И СЕГА МОЖЕШ ДА МИ ДАДЕШ ПАРИТЕ.

Толкова за детската наивност...

Но за последния зъб, който смени, се наложи да отиде на зъболекар, защото долният растеше твърде накриво и не успяваше да разклати добре млечния. Та след зъболекаря детето ми донесе грижливо опакованото си млечно зъбче и каза:

- Мамо, няма да се сърдя, ако феята не дойде този път, защото все пак платихте на зъболекаря и няма да е много честно.

Което беше много мило от негова страна, и толкова благородно, че феята все пак дойде.

А сега и на най-малкия ми син Алекс му се разклати първото зъбче. Той отдавна чака този момент и много се вълнува. След като обиколи всички налични роднини, за да им демонстрира колко много се клати зъбът му, проведохме един разговор, който за пореден път ми доказа, че децата са родени философи и би било прекрасно, ако можехме да гледаме като тях на живота.

- Кога ще падне зъбчето ми, мамо?
- До няколко дни.
- И феята на зъбките ще дойде ли?
- Разбира се.
- Ама ще ни намери ли на морето?
- Естествено. Тя всички деца намира, където и да са.
- Нали всеки ден някъде по света на някое дете му пада зъбче? Всеки ден!
- Така е.
- И всеки ден някое дете някъде по света има рожден ден!
- И това е така.
- Много ми харесва този свят, мамо!

А на мен много ми харесват малките философи. Също така ми харесва да съм фея на зъбките, дядо Коледа, разказвач на приказки и сбъдвател на мечти.

Или ако трябва да го кажа с две думи - харесва ми да съм майка, която прави света щастливо място за децата си. Поне докато не пораснат достатъчно, за да си го правят щастлив и без моя помощ.

Прочетете тук някои добри съвети за детските зъби: 

7 начина детето да мие зъбите си с удоволствие 

В кабинета на д-р Мира 

За апетита и усмивката на всяко дете

Автор: Йоана Боянова

Разказах ви вече как детето ме поставя в неудобни моменти. Изпълваме си ежедневието от сутрин до вечер с такива. Ако той не ме излага, аз сама се справям повече от добре. Спокойна съм, че в живота поне в едно съм перфектна и това е да се излагам навсякъде и по всяко време.

Аз съм от хората, правещи по няколко неща едновременно, не ми е достатъчно примерно да изляза, трябва да изхвърля боклука и то е задължително. И така облечена за разходка, обута, с боклук в ръка и хиляди мисли в главата, се сетих чак като се качих в тролея, че боклука не съм го хвърлила, а си го нося с мен. Заведох го тоз боклук и той свят да види, няма да го ограничавам само с кварталната кофа все пак.

Както казах, предимно на квартално ниво е излагането, а какво по-хубаво място от кварталния магазин? Лято е, жега е. Жените сме особен вид същества. Поели сме грижата за дома, домакинството и, разбира се, прехраната. До обяд работим каквото работим и настъпва моментът, в който си задаваме фундаменталния въпрос какво ще се вечеря. Този екзистенциален въпрос е наравно с темата за световен мир, труден и мъчителен, и отнемащ страшно много енергия. Мъчно и с безброй преговори, сякаш решаваме международен конфликт, се стига да някакъв консенсус. И какво прави всяка една жена след работа? Пазарува според това какво е решено за семейната вечеря.

В този летен горещ и влажен летен ден решавам, че първо ще се прибера, ще се изкъпя и ще отида свежа до магазина. Решено! Махнала съм вече усещането на потен бос крак от тялото си и съм се облякла в най-ефирните и удобни къси панталони с ластик на талията.

Къси разкази за къси панталонки

Взимам детето и отиваме в магазина. Преборила съм се с желанието му да купим всичките близалки и шоколадови яйца на света и въоръжена с необходимите продукти за така бленуваната вечеря, стигаме до касата. Магазинът се пръска по шевовете от също така изтерзани домакини, баби и някой и друг объркал се мъж. Заставам на касата, облекчена, че най-после ми е дошъл редът, и точно тогава моят син се спъва, ей така, както е вкопчен в мен, пада и заедно с него панталонките ми падат почти до коленете. Повече кракът ми няма да стъпи в този магазин, а за задника ми да не говорим. И да, знам, че панталонките са виновни - ей затова нося дънки, тях едва-едва ги нахлузвам и за събуването са нужни специални умения.

Но така или иначе магазините и особено касите са притегателна сила за моя талант. Пак така на касата, не на същия магазин слава Богу, при сметка 19.80 гордо подадох 10 лева и казах "Благодаря". Добре че ме познават и знаят, че е чиста разсеяност, а не опит да мина метър.

И пак за магазините - питат ли ви децата, докато пазарувате: "А това какво е, а защо е, а как се казва?"

Чакаме си на касата, там изложили бръснарски ножчета, залята съм с поредица от въпроси за предназначението им. Отговарям чинно, докато синът ми разбере всичко за бръснарските ножчета, или поне всичко, което аз знам, защото кой ги е измислил не успях да се сетя. Накрая детето взима едно и ми го подава:

- Мамо, и ти имаш мустаци, вземи си.

Посмейте се и с Достоен наследник :)

Ако се чудите какви забавления да включите в лятното си ежедневие, тази прекрасна статия с идеи, която открихме в Mother.ly, са тъкмо за вас. Една бонус идея от мен - снимайте, разпечатайте снимките и накрая ги добавете към летния си албум. Така след години ще си имате това късче спомени сред хилядите снимки, които успяваме да генерираме, и ще можете да ги гледате заедно с децата си, когато те не са съвсем деца вече. 

Горещият ден тепърва започваше. Нямах нищо за правене. Календарът беше празен. Седях на леглото си и пишех поезия, надявайки се някой ден да стана поетеса. Когато вече нямах думи, които да излея, започвах да рисувам. Коне, еднорози и дъги покриваха страниците. Никога не съм била особено талантлива, но не се борех за награди. Пълнех дните си с нещата, които обичах да правя. 

Навън слънцето печеше. Седалката на колелото ми беше гореща, но това не ме спираше. Карах напред назад, кошницата се друсаше, ресните на дръжките летяха във въздуха. Летата през ’80-те бяха необременени от постоянното пиукане и звънене, което оглася днешния онлайн свят. Всичко беше по-бавно. По-дълго. По-целенасочено. 

Остават ми само девет лета с децата ми преди да станат възрастни. Не твърдя, че правя летата им същите като моите през ’80-те. Всъщност, докато пиша това, едно от децата ми играе на XBox-a. Другото по-рано гледаше клипчета в YouTube на таблета. 

Изглежда сякаш не можем съвсем да избягаме от всички екрани, които са около нас. В дневната обаче сме закачили постер с различни преживявания, които искаме да превърнем в летни спомени. Споделям с вас 50 бавни, целенасочени преживявания, които можете да добавите към летните си дни и нощи.

50 летни идеи за деца и възрастни

1. Направете си лагерен огън и си разказвайте истории около него
2. Гледайте метеоритен дъжд -Това лято това ще може да се случи два пъти. На 30-и юли е пикът на Южни Делта Аквариди - България не е оптималното място за наблюдение на този поток, но все пак може да се видят падащи звезди. На 13-и август пък е пикът на Персеидите, които принципно са много видими и страхотни за наблюдение, но тази година съвпадат с пълнолунието, което може да попречи на наблюдението.
3. Отидете на лятно кино - В големите градове има все повече варианти, а ако около вас няма, може да си направите като наемете прожектор и си направите домашни пуканки. 
4. Гонене на сапунени балони
5. Наберете си глухарчета и си намислете желания
   
   
6. Игри с балони пълни с вода или водни пистолети
7. Тичане през пръскачки
8. Отидете на концерт на открито и танцувайте
9. Отидете за риба или просто край някое езеро
10. Пижамено парти с приятели
11. Направете си филмов маратон и останете до късно
12. Рисувайте с тебешир по тротоара
13. Разходете се в планината
14. Отидете на аквапарк или на плаж
15. Гледайте облаците и измислете истории с тях
16. Направете си барбекю
17. Въртете обръчи!
18. Изслушайте някоя аудио книга заедно
19. Посетете музей
20. Направете си сами slip and slide пързалка. - Това е вид водна пързалка, която може да се сложи на поляна. 
21. Гледайте залеза
22. Джапайте в поточе
23. Отидете да берете плодове - ако си нямате къща с двор, в който растат плодове, може да го направите в планината.
24. Направете си палатков лагер в двора. Или в хола. 
25. Четете книга под дърво.
26. Карайте колела заедно.
27. Направете си собствени дизайнерски тениски.
28. Наблюдявайте светулките!
29. Играйте шах.
30. Отидете на пътешествие с кола. Или пък с влак. 
31. Направете си домашен сладолед.
32. Започнете да си водите дневник. 
33. Скачайте в локви. 
34. Танцувайте в дъжда.
35. Гледайте изгрева.
36. Разходете се сред природата.
37. Започнете да събирате камъни. Или мидички. Или шишарки. 
38. Играйте още водни игри!
39. Наберете си букет от диви цветя.
40. Направете си щанд за лимонада. Това не е особено приложимо навсякъде в България, но може да се организирате с други деца и родителите и да си направите пикник, на който всеки да донесе по нещо за хапване. И лимонада.
41. Разчистете непотребните играчки и направете гаражна разпродажба. Отново - не е особено приложимо в България, но започват да се появяват все повече базари за дрехи и играчки втора употреба в големите градове. Можете да ги продадете и в някоя от платформите. Винаги е хубаво да разчистим около себе си. 
42. Посетете приют за животни.
43. Яжте ледени близалки
44. Отидете на фестивал, парад или карнавал. Или на лунапарк!
45. Релаксирайте на дюшеци във водата. 
46. Отидете да плувате.
47. Пишете поезия.
48. Пускайте хвърчила. 
49. Направете си летен албум.
50. Постойте си укрепление от възглавници

Прочетете още:

Забавни игри с тебешир

Лято при баба

Градско лято 

Сигурно всяка жена си казва, че изобщо не прилича на майка си. Дори двете да имат еднакви усмивки, еднакви ръце, по еднакъв начин да свиват устни, когато се ядосaт - не, те просто няма как да си приличат. Всъщност обаче възможно ли е изобщо да не приличаме на майките си? Кристина Йовчева сподели в групата ни Мами Нинджи, че въпреки всички превантивни мерки все пак е прихванала туй-онуй от майка си. А вие приличате ли на вашите?

Чувала бях, че момичетата започват да приличат на майките си (това като вид предупреждение към мъжете най-вече го чувах), ама някак си не го вярвах. Не исках да го вярвам, даже възмутена бях, че такова нещо изобщо може да е вярно. 

Когато ги чувах тези приказки, все ми бяха пред очите ей такива ситуации: да се държиш старомодно и консервативно според детето си тийнейджър, да ядосваш мъжа си само с едно изсумтяване, да се караш на дъщеря си, че не си хвърля памука с лакочистител в тоалетната, а в коша с боклук и той мирише (това го чувам и до ден-днешен и не мога да повярвам, че мама сериозно ми напомня за такава глупост, все едно за първи път си чистя лак)... Да определяш вечерни часове в най-яките дни от ваканцията, да се тревожиш за всевъзможни глупости, да “предвиждаш” куп опасности и да се опитваш да предпазиш другите от тях... това АЗ да стана такава?!? Аз??? Абсурд!!!

Мили нинджи, аз съм почти на 40 години. Имаме със съпруга ми три деца. Все се опитвам да бъда “модерен” родител. Прекарвам с децата си цялото възможно време на света. Грижовна и всеотдайна съм - даже към мъжа ми! Често даже си мисля, че може би успявам да бъда не лош родител. И освен това бягам с висока скорост от всяка ситуация, в която бих могла да разпозная майка си в мен... Не защото тя някога е била лош родител, а защото искам да съм различен родител. Обаче какво забелязах в последно време: 

Ръцете ми добиват формата на ръцете на майка ми. Започнах да изписвам някои букви като майка ми (добре, че пиша рядко на ръка). Оказа се, че съм си купила жълта риза - майка ми имаше такава едно време. Оказа се, че синът ми тийнейджър смята, че съм назадничава (в резултат му определих вечерен час, та да види той назадничавост!). В 90% от времето мисля всевъзможни щурави сценарии за децата ми и ги развеселявам искрено с поведението си. Когато се разболеят, им казвам тъй омразното от моето детство: “Аз казах ли ти да не ходиш без пантофи/да се облечеш по-добре/ да си закопчаеш якето/да не пиеш студена вода!!!” Обаче вчера, мили нинджи, ударих дъното! Чух се как викам от другия край на апартамента на 9-годишната ми дъщеря: “И да не забравиш да изхвърлиш памука с лакочистител в тоалетната, защото оттук го надушвам!!!”

Остава само да питам мъжа ми дали вече успявам да го изкарам от кожата така, както прави майка ми с баща ми, обаче, честно, страх ме е да го направя!

Прочетете още:

38 въпроса, с които ще опознаеш майка си

Между САМО и ВЕЧЕ

Единствената майка, която някога ще имам

Автор: Ели Рибова

Чакам вчера мъжа ми след работа, както всяка вечер. Ето го, слиза от автобуса, усмихва се, целува ме и задава дежурния въпрос.

„Какво ще вечеряме?"

Брррр.... не съм мастър шеф, не обичам много да готвя, още по-малко пък през лятото. Ако зависи от мен ще ядем осново салати и плодове, ама не би! 

- Хайде да купим пъстърва. Ще я направя с масло във фурната.

Предложението ми радушно се приема и тръгваме към магазина. Там обаче съпружеското тяло фиксира и едни изкусителни пилешки дробчета, които също заминават в торбата с покупки. Прибираме се вкъщи. Дъщеря ни е окупирала масата и ще прави течен шоколад по любимата рецепта на баба си. 

- Какво ще вечеряме, мамче?

- Риба.

- Защо пусна фурната?

- Ами ще я пека.

- Офффффф! Ама не я искам така! Не може ли на скарата да я изпечем? 

Поглеждам западната ни тераса, приятно огряна от жаркото слънце, а термометъра сочещ 35 градуса бързо ме отказва. 

- Не, Гери. Няма да е на скара. Във фурната ще е, с масло!

- Ми яжте си я така вие. Аз ще си я изпека пък.

Хубаво. Ще сипече тя нейната рибка. Няма проблем. Баща й се разполага на дивана, за да изчака да освободим фронта, да пържи той дробчетата. Аз започвам да чистя рибата, а Гери чете рецептата за шоколада и бъркаразни смеси. Виждам я как отнася цялото пакетче масло и разбирам, че ще ме прецака, защото друго нямаме. Нищо, ще направя пъстървата със зехтин. Пак ще е вкусна. Поливам си я, овкусявам я, и заминава във фурната да се пече. През това време, Гери е разтопила масълцето и ме моли да го изливам на бавна струйка към какаото, а тя да бърка. Изливам, изливам, изливам... още доста има, а сместа придобива странна форма и цвят, твърде далечни от познатия вид на течен шоколад. Питам я:

- Да не си объркала нещо? Що така мазно стана, бе човек?

Почесва се по главата, гледа пак рецептата, пак се почесва ... След малко се плесва по челото:

- Ами да! То пакетчето е голямо, на мен ми трябваше малко... Съжалявaм! Това дето остана, няма да го слагаме.

Хвърлям ѝ един убийствен поглед, първо на нея – после на пъстървата във фурната и след 3 секунди ме осенява гениалната идея, че това масло, така разтопеничко, няма да стане зян, дет‘ се вика, ами ей сега ще залеярибката с него! Отварям смело и почвам щастлива да поливам, а миг след това чувам изумената си дъщеря да крещи: 

- Абе, мамо, какво правиш бе?!!? Ама в това масло има захааааар!!!!

Ядохме карамелизирана пъстърва. Всъщност, в интерес на истината, само аз си я ядох. Мъжът ми каза, че ще хапне от дробчетата, и ако му остане място, ще яде и риба (познайте дали му остана място). Гери вечеря нейната риба, изпечена на скарата. 

В крайна сметка, обясних им, че нищо не разбират от кулинарно изкуство, а това е стара трънковска рецепта, която се предава от поколения.... Ако ви е нужна точната рецепта – пишете ми на лични ;) Ще ви я дам!

Вижте защо за децата е полезно да готвят или се посмейте с тази забавна история - От гурмето до кюфтето. А може и да разгледате някои интересни рецепти от нашата кулинарна рубрика.

Автор: Траяна Кайракова

19 юни 2019 година! Днес е велик празник за нашата семейна демокрация! Даже мисля да пиша до президента да го направи официален, национален, какъвто там му е по-лесно.

20:00 часа

Масата се огъва от кИфтета, Чибабчета, прЪжоли, половин мисирка, майонеза, мас, джумерки, суджуци, магарешки луканки, камилско месо и всичко, в което има месо. Сабахлям заклахме прасето и сме готови за празнуване, напиване, заря и каквото там сме приготвили. Съвсем по модата сме! Никакви въглехидрати, да не говорим за плодове! У дома караме по онази световноизвестна българска диета, при която първо се осираш, после се запичаш, безспорно отслабваш и накрая умираш с няколкостотин болести, озъбен или от щастие, или от слабост, тук въпросът е спорен. Но… да се върна в началото – 14 години преди това.

Още когато реших да имам второ дете, веднага се обадих на госпожа Делева – уважаван учител по БЕЛ.

- Тъй и тъй, дай да запишем, моля ти се едно дете на уроци за изпита в 7 клас.

- Как се казва?

- Ми не съм решила още.

- Ми кое е детето?

Жената направо не ме разбра. Ма не е ли чувала тя, че първо запазваш дата за сватба, сетне място в ясла, после в градина, първи клас и най-вече, натвърдвам ви, място за уроци по математика и БЕЛ за НВО. Добре, че не се налага да се запазва час за естествено раждане, щото, или ще си ръсим децата из къщи, или ще стискаме, докато ни дойдатуречените ден и час.

- Майтапиш се!

- Хич не се майтапя, моля ти се, не ме връщай!

- Абе, жена, аз може да не съм жива дотогава!

- Нищо де, ти го запиши, пък ако решиш да мреш, ще те споменавам с добро! Ти си ми на първо желание, за първо класиране. Ако не дай си, Боже, не доживееш, имам и други желания, на други класирания!

Разгеле, свястна жена излезе, разбрахме се. С математиката мина по-лесно, на първа дума стиснахме ръцете!

И дойде заветният седми клас! Почнаха се едни кандърми, саздърми спрямо скъпия наследник номер 2. „Няма да ходяяяяяяяяяяя!“. „Ще ходиш, майка, ще ходиш, умиране има, отърване няма!“. „ Що да ходя, като всички влизат даже и с тройки, даже и с двойки!“ Ама откъде е толкоз информирано туй хлапе бе? Туй си е живата истина, ама много рано я е разбрал. „Ще ходиш, че да си грамотен барем“. Да не говоря, че сме заложили апартамента и бая време ще го изплащаме още! 

По БЕЛ как да е. Ходи, пише там, загражда верни, неверни, ама по математика зор. Там иска решаване, майка, няма лабаво! В 10 сутрин му било рано, не можел да се наспи. Следобед му било късно, нямало кога да играе с апапите. Две учителки разрева, двеста пъти срам брах, докато го отписвах и записвах. Хич не му е на акъля, че места няма никъде! Как не се молих на един другар по математика да го вмести нейде. Не ще и не ще чилякът, заето всичко отпреди балдър години. Не ще и да чуе, ако и да ме позна, че съм му готвила баница в Челопек! Накрая последната госпожа се кандърдиса, след като й обещах единия си бъбрек при нужда. Подписах нотариално заверена декларация, че ще го предоставя веднага щом се наложи, и ми олекна. Как го подхвана, какво го направи, ама тръгна, че и с песен. 

Цяла година ходи, кара-вара и наближи пустото му НВО. Косата ми побеля и зъбите ми опадаха, но туй са нищожни жертви в името на науката!

17.06.2019г., 07:10 

За 2586 път проверям служебната бележка/ даже съм я ламинирала, та да ми блести сутринта, да не я забравя!/, черните химикали – 25 на брой, да има детето, да е спокойно, че то навремето какви химикали имаше, туй сега химикали ли е! Ученическата карта, вода, кола, без малко ракия да му сложа в бързината, ама се усетих овреме, шоколад, суджук. Три часа са си това, не е майтап работа! Вадя големия леген, пълня го с вода и го лисвам с все сили пред входната врата. Само дето не удавих детето и на комшиите протече тавана под нас, ама туй да е. Все пак НВО е това, веднъж в живота, проблем ли ще правим за един ремонт на таван! Напръсквам го с китка здравец, топена в светена вода, удрям една благословия, една молитва, едно наричане, прекръствам се три пъти, плюя в неговата, сетне в мойта пазва, опъвам си ухото, хвърлям един камък подире му, та да не се върне, преди да изтече времето, ни минута по-рано! и с последни сили превъртам ключа.

После отварям мойта торба, дето съм си я приготвяла цяла година. Закусвам с мента, глог, валериан, два валидола, 100 грама първак и почвам нервно да ходя от тераса на тераса. Поне докарах първокласен тен. Изтеглили вариант номер 1. Голяма новина, голяма работа. И номер  2001 да изтеглят все тая, никой не знае какво има в него. Не минава пусто му време и не минава. Пък и детето знае, че ще стои, докато го изгонят. Никакво излизане! Ако свърши по-рано, да си приказва с квесторите и да им дава акъл кое как е, щото те бяха по-объркани и от децата, пък нашият беше научил инструктажа наизуст, барабар със запетаите. Разяснено е кое как да се тълкува, щото всичко там е многозначно, и да помогне все пак на тия бедни хорица, че както стана ясно сетне, всяко училище си имаше свой номер, беше разбрало каквото си иска и бая народ писа обяснения що аджеба се е случило туй или онуй на тоз изпит.

13:25

Телефонът ми звъни. Вече съм се изприщила, имам мехури от слънчево изгаряне и съм се дрогирала с половин стек цигари. Толкоз народ излезе от тоя изпит, моят наследник го няма никакъв. Добре, че се обади сестра му от Германия да ми каже, че й звъннал преди час и отива да се черпи. Какво ще полива не ми е ясно и в този момент иде дългожданното обаждане.

- Брат, разбих ги направо! Беше много лесно!

Още като ми каза така и само дето не припаднах в кочината при прасето!

Сега, ако не знаете, братът съм аз. Като излезе модата с джендърството и станах „брат“ вместо майка. Няма лошо, модата трябва да се следва!

Божкеееееееееее, жива да бях, щях да умра! Каже ли ми тъй, значи е огелпил нещо. Когато е най-сигурен в нещо, оня отгоре получава мускулна треска от смях. Тъй и стана. Върна се, излязоха задачи и отговори и се оказа, че тук-там прочел по диагонал и има грешки, но…положението засега е добро. Тази година даже и картинки имаха като за първи клас. Сляп да си, ще уцелиш чипровския килим. Щом аз го реших тоз въпрос, дето съм рядко неграмотна и вече бях на няколко първака, смятайте. После нетът избухна с пустата му дума „лесно преносима“.

- Кво написа ти бе, майка?

- Там няма грешка в изписването! Поправих „и“ на „е“ и това е.

- Ма как да няма? Я гледай какви светила се пънат тука да обясняват, даже една другарка само дето не се разрева, че отличниците щели да се окажат разочаровани и излъгани.

- Делева каза, че наречие и прилагателно се пишат отделно. Като не са ходили на уроци при нея, да не ми обясняват!

Примирих се, казах ви, че не съм по тая част, дано да е разбрало детето, че тука всяка точка ще реже глави!

Вторника някак го изкарах, като изключим ставането през пет минути през нощта, че да не изтървем изпита. А, да не забравяме и халюцинациите, които получих. Матуристът си би камшика и отиде да рита топка из квартала, а мен ме налегнаха тежки мисли. Ами ако си счупи ръката? Боже, ако счупи някоя, нека поне да е лявата, та да пише с дясната! Ако се простуди и вдигне температура? Майка да не си еееееееееееееей! Само простотии ми идват в акъла. Колкото и да съм проста, не мога да се съглася, че на този изпит няма право на грешка! Тук поправка няма. То ясно, че няма кой да се занимава с поправки, ама има извънредни ситуации – счупил си нещо, разболял си се, знам ли, трябва да има резервен вариант. В 7 клас се кандидатства веднъж бе, хора! Това не ти е ДЗИ, не ти е университет! Айде вземете малко да помислите. Ами пустите му кодове и входящи номера. На служебната бележка са разположени по един начин, на бланката в деня на изпита по друг. Че защо? При положение, че на всяко училище се дават само 2-3 комплекта при грешка/ от хартия ли пестим, що ли?/, какъв е смисълът да стресираме децата? Ха си объркал нещо, ха са те изяли с парцалите! Иди сетне се съсредоточавай върху теста!

Национално външно оценяване 7 клас 2019 година 

19.06.2019г., 07:10

В стаята прилежно са разхвърляни бански, хавлия за плаж, мазило, плувни очила. Седмокласникът сънува басейни. Раздигам го, почваме пак да пълним торби с храни, води, моливи, линии, пергели, бележки, черни химикали.

- Аз в 13 съм на басейн.

- Къв басейн? Днес си на изпит!

- Знам бееее, ай стига вече!

Повтарям процедурата с легените, хапчетата, молитвите и добре, че държах легена. В моя клет организъм си дадоха среща повръщане и разстройство едновременно! След около час се свестих и заех позиция на наблюдателницата на терасата. Първо си епилирах краката с нокти, че туй време пак не минава. После си изгризах ноктите до живеца, цигарите ги пуших по две с 2 литра кафе и малко повече твърд алкохол. По пладня наследникът звънна унил, но непоколебим за басейна.

Свърши се! Оживяхме! Благодаря ти, Боже! Че като се метнах, че като заредих тия ми ти софри, направо ми се отпуши душичката бедна. Пуснахме заря, гърмяхме с газови пистолети, снимахме се с дрон и се отрязахме здраво. НВО е туй бе, хабиби, да не ти е някакво си ДЗИ! Сега ще чакаме точки и класирания, пък, дет се вика „ …каквото сабя покаже…“. Като ме питат какво е направил, спокойно казвам: “Важното е да сме живи и здрави!“. Щото тоз кредит нас чака, бъбрекът ми пък него го чакат, тъй че ще се справим.

Към вас, клети и грешни родители на седмокласници, имам няколко съвета освен казаното по-горе. Стана ясно, че още щом получите съмнение, че някой сперматозоид се е насочил по правата, завършваща с оплождане, значи запазвате места в изброените заведения и курсове по предметите, нужни за НВО. Купувате си задължително синя лампа или сирена на линейка. Не се смейте! Една дружка в Перник така се спаси. Забравили служебната бележка, ама на нея пука ли й? Извадила синия буркан от жабката, шибнала го на капака и с мръсна газ донесла на детето, каквото са забравили, даже няколко суджука добавила, тъй и тъй се връща. Приготвяте си всякакви обезболяващи /аз бях забравила против разстройство и повръщане, затуй се подредих така/, повечко твърд алкохол и се въоръжавате с търпение. То туй е силно казано, щото на всеки търпилото му е различно, но все пак. Теглите някой друг кредит или продавате каквото можете, запасявате се с химикали, моливи и чертожни инструменти. Ако сте свършили всичко това, значи сте готови, смело напред!

- Мамо, сега що да ходя на училище?

- Майка, туй и министърът не го знае, да ти кажа. 

Бера им кахъра на клетите хорица как ще ги озаптват тези деца в тия жеги до края на месеца. Ама закон е туй, а прескочи го де!

*Много е модерно вече да се слагат звездички, затуй и аз ще сложа. Нали ви казах, че много тачим модата у нас.

Ако сте прочели всичко и даже сте ме разбрали, ще ви дам 1 точка.

Ако не сте чели, направо ви давам 2. Не са за всеки тези простотии!

90 процента от случките ги сънувах. Важното е, че няма да бъдете ощетени! Получавате точки при всички случаи и не забравяйте – ай да сме живи и здрави! Успех на всички бъдещи, настоящи и неродени седмокласници!

*Онтогенеза - Онтогенеза се нарича периодът, който започва от началото на оплождането на яйцеклетката от сперматозоида, преминава през всички етапи на развитието на зиготата и зародиша и завършва с раждането или излюпването на индивида.

А някои татковци ни разказаха как

като чуят за матура, се хващат за кобура. 

Прочетете още

Любов Даскалова и малките матури

Разказът на един психолог за срещите му с деца с трудна съдба

Ранната детска интервенция те поставя пред много предизвикателства, които трябва да преодолееш и въпроси, на които да си отговориш. Сблъсках се с доста ситуации в професионалния ми живот, които промениха моят светоглед и много често ме изправяха пред вътрешното ми безпокойство за незнание. Един от първите ми основни въпроси беше: Как говорят бебетата, как да разбера техния език? Струваше ми се доста сложно - е, нали те не говорят!

Една от първите ми срещи с бебета беше в Дом за медико-социални грижи за деца (ДМСГД) Шумен по проект на УНИЦЕФ ”Семейство за всяко дете”, където трябваше да правим оценка на децата, които бяха настанени в дома. Работата ми бе в приемното отделение, където се настаняваха децата, веднага след като бяха родени и оставени от родителите си. Влизайки в отделението, персоналът ми обясни, че при тях бебетата са много кротки и не плачат. Направи ми впечатление друго: липсата на играчки и това, че някои от бебетата бяха на по три-четири месеца, но стояха прекалено статично, като през цялото време ме следяха с поглед. След няколко дни забелязах, че колкото повече им говорих, толкова повече те се оживяваха и раздвижваха. Това ме окуражи и започнах да им разказвам, че имат ръчички, като им подавах играчки и им привличах вниманието, пеех им песнички. 

Скоро деца започнаха да се изненадват от факта, че могат да си движат сами ръцете, да ги „командват“. 

Не зная дали сте влизали на такова място, но искам да ви го опиша. Това са стаи, където се побират две или три легла. Всяка стая е разделена от другата със стъкло. На мен ми приличаха на аквариуми. Когато започвах работа от първата стая, пред мен беше тихо, децата не се движеха. Стигайки до средата на отделението, наблюдавах следното: там, където още не бях влизала, беше все така тихо, но от там, където бях минала, имаше „буря”, т.е. децата бяха оживени, гукаха, разглеждаха си ръчичките или играчките, които се научиха, че могат да държат сами. 

Един ден настаниха ново дете, което плачеше. Много плачеше първия ден, втория ден, на третия ден спря. Разбрах, че то спря да плаче, защото нямаше кого да вика. Бях цялата разтърсена от осъзнаването, че работех в депресията на тези бебета, и че те не бяха кротки, те бяха тъжни. Бебешката депресия освен симптомите, които се наблюдават, е нещо, което се усеща. Тя като че ли преминава през теб и те разтърсва, трудно е да се опише с думи. Да, най-малките деца не говорят, те се изразяват без думи и разбират.

Една друга ситуация обогати знанието ми за езика на децата. Отделението, в което работех, беше разделено на две, като на втория етаж децата бяха по-големи: над четири месеца - до година. В един от дните персоналът ми разказа как едно от децата - Пепи - отказвал да се храни с пюре. И понеже за него няма мляко, те събирали остатъците от другите деца и му ги давали, само за да го нахранят.  Запознах се с него. Той беше будно дете, не се спираше на едно място и очичките му шаваха. Беше по-различен от другите бебета, по-жив. Тогава отдадох това на факта, че майка му не се беше отказала от него, а го беше оставила за отглеждане поради тежкото си материално  положение.

Заставайки до неговото креватче, започнах да му говоря, обяснявах, че вече е пораснал и за това трябва да се храни с пюре. Говорих  му, че като се храни стази храна, която има друг вкус,ще стане силен и голям. Предложих да пробва малко и да си помисли, а аз след като нахраня другото бебе, ще се върна и ще очаквам той да си изяде храната. Така и направих: нахраних другото дете, върнах се при него и той се нахрани за първи път с пюре. След това той вече нямаше проблем с храненето. Това се случи пред персонала на отделението, който първо ме гледаха с насмешка, „какво толкова говоря на тези бебета“. След това останаха учудени, че това работеше, а накрая бяха се оплакали, че превъзбуждам децата. Но това вече нямаше никакво значение, защото аз прозрях, че отваряйки едно пространство за възможното слово на детето, то отговаря, макар и без думи. 

До тук, освен че трупах опит, трупах и много въпроси: Защо тези родители изоставят децата си? Как се формира желанието за дете? Как се е прекъснала връзката майка – дете и дали въобще я е имало?

Един друг от случаите в ранната детска интервенция ме предизвика да търся отговори на тези въпроси, както и да си задам нови. В Центъра се обадиха за консултация родители на дете, родено с аномалия. Заявката беше за разговор с родителите за това дали да си отглеждат детето или да го изоставят. Знаете ли, не знаех какво да правя и какво да говоря, със свито сърце отидох на тази среща. Там срещнах една млада жена, родила първата си рожба, уплашена и тревожна.

Седнах до нея и казах: ”Говори каквото искаш, аз просто искам да те чуя.” Тя сподели много неща, но най-вече тежестта от решението. Всичко беше в нейните ръце. За да облекча това положение, привлякох нейната майка в разговора, която явно я подкрепи за това да не изоставя детето си. Тогава си зададох въпроса: Къде е бащата и къде е мястото на бащите в тези ситуации? Защо решението да е изцяло на майката? /Бащата беше казал: “Както решиш, но можем да си имаме здраво дете!“/. След известен период от срещи тази майка взе решение да си гледа детето. Продължихме работа с нея и нейното момиченце в Центъра за ранна интервенция. Сега вече това бебе е голямо красиво дете, радва се на живота, развива се добре и расте със своите родители. Един ден тази майка поиска да говори с мен, каза ми: “Много искам да говориш с едни родители, които се чудят какво да правят. Можеш да им помогнеш, както помогна и на нас.“ 

Тогава разбрах, че съм помогнала. Знаете ли - това е наградата от нашата работа, това са плодовете, които събираме, когато заставаме до някого в неговото страдание. Когато не отиваме при него с готови отговори, оценки и препоръки, а просто го оставяме да говори. И заедно изобретяваме начина, чрез който майката да изживее траура по въображаемото си дете, за да може да продължи живота си с реалното.

Начинът на работа в Центъра за ранна интервенция и обученията, през които сме преминали, ме научи ясно да осъзнавам връзката родител-дете в ранното детство. Именно затова работата ни е насочена не само към децата, но и към техните родители. Чрез индивидуални  консултации на родителите им се предоставя възможността да си кажат притесненията, да разкажат историята около раждането, да им предоставим пространство, където да се изразят. 

Имахме случай на дете със синдром на Даун на 1.3 месеца, което всеки път преди да влезе в Центъра повръщаше, а влизайки вътре беше спокойна и си играеше. Имаше причина за този неин симптом, който притесняваше майката. Разбрахме от историята, която разказа, че след като се е родило детето, то веднага е било прехвърлено по спешност за лечение в друг град. Без да има възможност да се види или да докосне майка си. През това време на раздялата, майката докато все още е в болница, е била подложена на атаките на много хора - лекари и близки. Те са я убеждавали как трябва да се откаже от детето и да го даде в дом, защото няма да може да се грижи сама за него. Майката категорично отказва да чуе за изоставяне, но думите я нараняват и депресират. Спомена също, че детето повръща, когато види болница, а Центърът за ранна интервенция се намира в бившето ДМСГД - сграда, която на външен вид прилича на болница, сграда, където са били изоставяни нежеланите деца. Попитах дали е разказвала на детето си историята за нейното раждане. Естествено майката беше много учудена от въпроса ми. „Ама тя какво ще разбере!?” Казах й  да разкаже цялата история на момиченцето и да отбележи колко много се радва да я има в живота си. И познайте: ”чудо”. Детето спря да повръща. Думите наистина действат. 

Това чудо на говоренето с малките деца и резултатът от казаното се повтаряше с  годините. Знанието за това, че на малките деца трябва да се говори и да се обясни светът. Проумяването, че бебето е като теб и не бива да го подценяваш, защото е малко, ми помагаше да продължавам.

Но все пак в процеса на работа въпросите взеха да се задълбочават все повече. Всеки един нов случай предизвикваше нови и даваше различни отговори. Около работата с осиновените деца и техните осиновители нещата взеха да се усложняват. Виждах деца, които буквално се залепяха за майките си или майките се залепяха за децата. Виждах в прилепените за осиновителите си деца един огромен страх, да не би отново да бъдат изоставени. Наблюдавах етапите, през които преминаваха в изграждането на връзката родител-дете. Виждах поведение на скачени съдове, както колебанията и въпросите, които напираха в родителите и в децата. Наблюдавах вече последиците от изоставянето на децата и как в много случаи те са преодолими с помощта на родителите. Тогава осъзнах, че предизвикателствата пред мен никога няма да свършат, защото всяко дете и всеки случай са различни и неповторими. Но основното, което разбрах е, че не съм експерт за всяка ситуация и това ми доведе един покой в свободата да нямам готови отговори. Да чакам да ме поведе конкретното дете, родител, случай и заедно да изобретим едно решение, което да е уникално. Направих си един извод, които за мнозина може би ще бъде странен, а той е: ”В покоя на незнанието се крие най-голямото знание! 

Автор: Веселина Тончева 

Веселина Тончева е психолог, част от екипа на Център за ранна интервенция на Сдружение „Дете и пространство“ в гр. Русе. Тя работи повече от 10 години с деца и техните родители, за да им помогне да излязат от трудна ситуация, в която са попаднали – дали поради заболяване или увреждане на детето, затруднения в развитието или при друг проблем. Данните от световните изследвания показват, че когато на детето се помогне по адекватен и професионален начин в най-ранния възможен момент, в 70% от случаите то може да се възстанови и развитието му да се изравни с това на децата без увреждания или затруднения в развитието.

Още по темата: Игри с бебето през първата година 

Автор: Нора Ардашева

Да следваш жълтата стрелка, или как вървиш напред, а всъщност - навътре!

Когато реших да извървя Камино де Сантяго, не знам дали съм имала реална представа, какво всъщност ме очаква по Пътя. По принцип, при мен водеща роля играе винаги емоцията. Поради тази причина, нещата или са по-лесни отколкото съм ги мислила, или неимоверно по-трудни. Зависи от полета на въображението ми в момента. Свикнала съм с това и приех преекспонирането като реална част от живота си.

Дали другите около мен са свикнали? Това - не знам. 

Вчера се замислих над факта, че тръгвайки, си сложих бижуто, на което е изписано името ми и което имам от 50 години. Случайност? Съмнявам се. Явно подсъзнателно съм искала да имам нещо, по което биха ме разпознали, ако нещо... нали. Подсъзнанието е велика и неизследвана сила. 

Питали са ме, питах се и аз: Защо? 

Стигнах до извода, че човек тръгва по Пътя по три причини:

1. Страх от нещо

2. Неудовлетвореност от нещо

3. Липса на нещо

Аз мисля, че покривам две от три, но не това е важното. Сещам се как вечер на общата пилигримска маса, се смеехме всички, когато стигахме до това, как близките ни са задавали въпроса: Защо го правиш? Никой нямаше еднозначен отговор на този въпрос. Или може би, докато не знаеш отговора, не можеш да зададеш въпрос. Най-вече за важните неща. Сега си мисля, че причина не е необходима. Просто вътре в теб, нещо отдавна е тръгнало по този път и трябва само малко време, за да го последва и тялото ти. Да разбереш, че нямаш алтернатива и трябва да го направиш. И дори не те интересува защо.Тогава захвърляш страховете си, навиците си, загърбваш всички разумни доводи "за и против", разкъсваш зоната на комфорта си и стъпваш смело напред.

Моето Камино започна преди 4 години! През цялото време от тогава до момента на тръгването, минах през различни тестове, които животът ми постави. Психически, физически, финансови, социални, емоционални. Е, минах ги!

Ако ме питате, дали съм се променила - не съм! Ако ме питате дали съм същата - не съм! Беше интересно да остана със себе си, насаме. Не бях го правила от 35 години. Оказа се, че съм интересен спътник. Научих доста за другите в мен. И ги приех!

Ако приемем, че Камино е една проекция на живота, а аз мисля точно така, то нещата тук се случват много по-бързо и се приемат много по-лесно отколкото в живота.

Друго си е да туриш капелата

Три неща бяха важни за мен през цялото време: 

1. Как аз се чувствам на пътя

2. Как пътят, в смисъл - пейзажът се променя.

3. Хората, които срещам на пътя.

Няма да ви занимавам с първа точка, защото е доста субективно. Пейзаж и природата също няма да обсъждам - има снимки. Виж хората... това е друго. Имаше дни, в които те бяха най-важното условие, за да издържа. Ако отидеш в определена държава, ще си мислиш (само ще си мислиш), че горе-долу си поопознал нацията, нали? Е, на Камино виждаш хора от цял свят, наведнъж. Застават пред теб с всичките си странности, лежат в леглото до твоето, перат си дрехите с твоите, хапвате заедно, вървите и преодолявате трудности заедно, случват ви се неща за първи път в живота - заедно! Казахме вече, че по Пътя, нещата стават по-бързо, нали? Е, така се случва, че опознаваш тези хора в най-искрения им вид, в ситуации, в които нямат време да играят обичайните си роли в живота. Вървейки и наблюдавайки всеки, избирах по една черта от него и си правех събирателен образ на новата Нора - ето така искам да изглеждам, така искам да мисля, така искам да постъпвам, така искам да прощавам, така искам да преодолявам мъката... Докато правиш този дълъг и посвоему невъзможен списък, някой от колоната спира, обръща се и виква:

- Норнаааааааа, (така бяха решили, че се казвам, а аз не ги поправях) ела да видиш това цвете, ще ти хареса, ще го оцениш. Я дръпни тези колани на раницата, ще ти е по-леко. Ти си герой, ти си нашето слънце!

И тогава разбираш, че за другите ти си този, когото харесват и приемат. Че в техните очи си завършен по най-точния начин. Става ти леко на душата. Стъпваш по-сигурно и усмивката остава на измореното ти лице през целия ден.

Болката в мускулите на краката и гърба се оказаха полезни в много отношения. Изпразват мозъка от излишни дребнотемия. Съсредоточават те върху следващата крачка, а после - върху следващата. И тогава - изведнъж, сякаш от нищото, те връхлитат отдавна забравени спомени и незадавани въпроси. А накрая идват и отговорите.

Оказа се, че мога да преодолявам физиката си, че мога да се ориентирам прекрасно в нищото, че мога да оставам сама със себе си и да ми хареса, че мога да мълча и да слушам някого с часове, че довчера напълно непознати хора се интересуват от мнението ми след като са ми разказали най-тъжните моменти от живота си, че мога да живея без грим и голям гардероб, да спя в стая с 18 непознати, че мога да се разбера с всеки на този свят, стига и той да го иска (и да не ми вързват ръцете, нали), да ям малко без да го правя заради фигурата, а просто, защото всичко наоколо е толкова интересно, че яденето автоматично минава назад в списъка на важните неща, да ставам в 5, за да видя изгрева и да заспивам всяка вечер в 9 най-късно, нещо, което никога не се е случвало в реалното ми ежедневие...

Холандия - ниската земя с висок дух

Навярно картините от тези 17 дни още дълго ще витаят в сънищата и спомените ми. Навярно аз още не съм приключила моето Камино...

Възможно е да се върна някога пак на Пътя, но не това е важното за мен сега, а фактът, че посмях да го направя веднъж.

Няма невъзможна за постигане мечта!

Трябва само да умееш да мечтаеш!

Да посмееш...

Прочетете още: 

Пустиняци на път за Мадрид 

Ирландия - земята на Старките 

По следите на добрата бира - Братислава и Прага