Автор: Светлана Божилова

Всъщност, историята на тези снимки започва преди 10 години...

Един ден, беше есен или пролет, не помня, пътувахме с тогава гадже, сега съпруг, от Солун за Бургас. В Солун пиянствахме, в Бургаски регион работихме. Та, тръгваме ние и разбира се, огладняваме. Гледам табела: Кавала еди-колко си километра.

- Дай, ще ядем в Кавала. Не е малък град, все ще има некой заблуден калмар да го топнем у Маламатина.

Та, акостираме в Кавала, отгоре на крепостта. И се влюбваме! И си викаме: ще дойдем лятото. И дойдохме. Още следващото лято. А да, това, че имаше не само калмар, ма и хтаподи, колокотакя, хорта и даже колокотокефтедес допринесе бая за туй идване.

Запазихме хотел съвсем в началото на Кавала. Изглед към града, бар на покрива, гледката е убийствена! И се започва едно нон-стоп ходене там. С повод и без повод, за ден, за уикенд, за седмица... Всяка година по n-брой пъти. Единия път спукахме гума, та Милен се сприятели с местната гумаджийка. То на него не му е трудно да се сприятелява. Веднъж да го видиш, за цял живот любов е! Та тая гумаджийка ни светна на най-готините плажове!!!! Е, явно не само ние сме пукали гума, щот вече е пълно с българи и там, ма ко да праиш! Не мож избяга от Билла торбичката. Ни на плажа, ни на летището.

Та, сега за снимката... Някъде, между n20 и n30-то ходене, се оказва, че ние бебе по нормален начин няма да имаме. И се започват едни 8 години упойка... И буквално, и преносно. Животът ни минава от влизане в излизане от упойки, оплождания, интервенции и надежди. Обаче ние не се предаваме! Той вярва, че бебе ще има, а аз... аз просто не се отказвам. Инжекциите ми бяха като „едно капучино с кокосово мляко, моля!“ Трескам си ги навсякъде и по всяко време. Опитваме да не се сдухваме и да продължаваме да се правим, че живеем нормално. И на море си ходим. Пак там, при нашите хора. Управителят е едно към едно покойния дядо на Милен. Така си му казваме и до днес – дядо. На рецепция е Жорката (Георгиус), дет веднъж ни донесе домашнярката на тъст му. Гръцка домашнярка! А на плажа е Кобургчето. Значи, не знам кой къде е хойкал, ама тоя пич е едно към едно Царя преди 50 години. И разбира се, Ягодка. Ягодка ни сервира мохитата. Ягодка е, щот си има татуирана ягодка на бузката. Не тая, а оная бузка!

И всяка година си казваме: Догодина ще дойдем с бебе! 

Ама не отиваме с бебе... Пореден отрицателен тест и поредно „Майната му! Следващия път!“ и „Догодина вече със сигурност ще дойдем с бебето“...

И така 7 години... 

На 06.12.2016 бебето дойде! С гръм и трясък! По негов си план и с апломб. Още същото лято бяхме там, при дядо, Жорката, Кобургчето и Ягодка. С нея! С Катерина!

Вече трето лято сме там тримата и аз всеки път си рева... Там сме! При нашите хора и с нашето бебе.

Снимката е от тоя същия бар, на покрива на хотела. Първата снимка я правихме случайно. Втората беше „ей, дай пак да ви снимам двете“. После поглеждаме – ми аз съм със същата рокля. Който ме познава, знае – това е наистина адска случайност, защото аз имам рокли да облека Земята! И да се случи да съм взела една и съща, две години подред, си е егаси и съвпадението!

Снощи се върнахме пак оттам. Т.нар „дълъг уикенд“ – от петък до неделя. Милен ми вика: „Ще ходим на Влас.“ Еми, добре! Взимам я аз пак тая рокля, ма вече я ползвам за плажна и айдеее, метай се на колата. Някъде на Владая скачам: „Мамка му! Объркахме пътя! Караш към Гърция“ Т‘ва щото още от начало обсъждаме „голямата ваканция“, когато ще сме там. А той се хили... не се е объркал. Изненада е. Отиваме си при нашите.

И ей го! Аз пак я нося тая рокля. И пак се качваме и се снимаме там. Аз и Катерина. И ще я пазим тая рокля и ще я нося всяка година. Слава Богу, с ластици е!

Нашият живот, откак разбрахме, че дете „случайно“ няма да имаме, е пълен със случайности. Случайно разбрахме, че в Турция са специалисти по ин-витро, случайно помагаме и на други двойки да се лекуват там, случайно вече около 100-тина бебета се родиха, дето „оу, няма как да стане“, случайно и тая рокля е там на снимката 3 години подред. 

И не, не случайно се поствам с лицето си. Защото историята ми не е случайна. Защото ние сме част от още 300 000 български двойки, които имат подобна история, имат своите 3, 7, 10, 15 години. Които също ходят на море, усмихват ви се, а отвътре може би плачат. Които чакат да постнат своето лице със своето дете... 

Та колко па да е случайно, а?!

Прочетете непременно и

Ева на третия етаж