Автор: Анета Стоядинова

Откакто се помня, все гледам деца.

Първо гледах брат ми - осем години и половина по-малък е от мен (тогава реших, че когато имам деца, ще са с голяма разлика).

На 22 родих първата ми дъщеря.

Беше като игра на кукли - много я обичах, гушках я, целувах я, а понякога полудявах от незнание защо плаче и къде греша. Сега мисля, че още съм била дете.

Днес тя е млада жена, която ми роди прекрасен внук и която има най-сладката професия - майстор на торти.

Тогава реших, че искам три деца.

Животът се завъртя и без да искам постигнах това с разликата - на 32 родих втората.

Нея гледах много по-уверено, но и някак между другото - работех през цялото време от къщи, мъкнех я със себе си навсякъде, а когато се налагаше каката беше детегледачка и според мен това помогна да не бърза с бебетата и да роди на 25.

Средната тази година беше абитуриентка, влезе в университет и има гадже, с което живеят у нас.

Някой Божи ден..

Третата родих почти на 38.

Планирано и желано трето дете.

Най-прекрасното ми и осъзнато майчинство.

Пак работех, но отделях много повече време за нея.

Най-прекрасното нещо беше да я кърмя нощем - аз и тя сами на този свят.

Така се случи, че през годините пак с нея прекарвах най-много време, а и тя беше най-обичлива и гушлива от всички.

И така до миналата есен, когато тя навърши 12.

Ужасна възраст.

Не знае риба ли е, рак ли е.

Спря да обича всички неща, които правехме заедно - да ходи с нас на ски, да живеем три месеца през лятото на язовира, да кара колело, дори и да се гушка.

Дадох си сметка, че така е било и с другите, но някак е минавало безболезнено за мен и незабележимо, защото наоколо винаги е имало едно по-малко дете, което да запълва времето ми.

Това ми подейства като шок - по-тежко и от отбиването.

Старая се да не съм гадна, обсебваща майка, която да ги държи до полата си и да контролира всичко, да иска внимание и постоянно присъствие, но признавам - когато цял живот е имало поне по едно малко дете наоколо изведнъж става пусто...

Казват ми, че съм луда да искам някой да ми къса нервите непрекъснато.

Но и пет живота да живея, не бих заменила тази лудост с нищо на света.

И ако някой се чуди защо не запълвам тази празнина с внука си - моля, моля!

Децата си имат родители!

Препоръчваме ви още:

Синът на моя син

Живот по мярка

Братята