Автор: Иво Иванов

Миналата година по това време подрастващият ни франкофон беше на екскурзия в Париж с класа си от Френската гимназия. Преди заминаването имахме родителска среща, за да ни инструктират едно-друго за екскурзията и да ни обяснят как ще протече. Госпожата по география разказваше толкова увлекателно, че на мен ужасно ми се прииска и аз да замина с тийнейджърите: Лувър, Музей Орсе, импресионисти, Монмартър, Версай... Размечтах се.

Накрая ни попита дали имаме въпроси и един загрижен баща се заинтересува дали децата ще има какво да ядат там в Париж. Сакън! Да не вземат да останат гладни. Е, всякакви въпроси очаквах, но този рязко ме приземи.

- Вижте какво - включих се аз - предлагам да не рискувате и да заложите на сигурно - пълните куфара на детето с консерви русенско варено, една щафета шпек, лютеница...“ 
- Буркан домашна спържа - добавя друг татко и сетне заваляха и други предложения и стана весело. Париж-мариж, ама то не може само култура, требе и да се яде!

Ница

Тази пролет е наш ред да отскочим до Франция. Крайно време е!

Абе как може на мен, дето съм завършен франкофон и галфон (къде франки, там и гали, знаете) кракът ми да не е стъпвал досега във Франция, а?

Тази несправедливост просто не можеше да се търпи повече, особено при положение, че Wizzair пуснаха eвтини полети до Ница. Не е Париж, ама айде, от мен да мине – и Лазурният бряг става.

Само не знам сега ще мога ли да туря русенското варено в ръчния багаж, или ще надвиши лимита допустими килограми. Щото то не може само култура, трябва и бахур.

А докато умувам аз над тая дилема, жена ми пък се чуди кои рокли да вземе – ама синята ли, ама червената ли, ама пембената ли.

- Абе жена, закъде се гласиш толкова, да не отиваш да се срещаш с принца на Монако?!

- Може и да се срещам, а пък ти си яж през това време русенското варено!

- Може да ям русенско варено, ама ще е пред Казиното в Монте Карло!

София ни изпраща дъждовна и мрачна, но Ница ни посреща със слънце, морски бриз и лазурно синьо море, и веднага грабва сърцето ми. Разкошен град: приветлив, елегантен, кокетен, аристократичен и кипящ от живот. Рогът на изобилието се е разлял тук - от едната страна море, от другата планина; мек субтропичен климат и пищна средиземноморска растителност. Само от градските плажове има какво да се желае, защото са чакълести. И ако Ница е перлата на Френската ривиера, то ако останем в тази бижутерийна стилистика, прословутият крайбрежен булевард Променад де-з-Англе (Promenade des Anglais) е диамантената огърлица на Ница. Променадата за разходки, джогинг, колоездене, каране на тротиентки и всевъзможни ексцентрични колесни превозни средства е туптящото сърце на града. На алеята по всяко време на денонощието е оживено, на плажа – също. Група младежи дори се къпеха в морето, въпреки че водата през април е все още ужасно студена. Ние само си топнахме краката.

На Променад де-з-Англе са разположени суперлуксозни тузарски хотели от времето на Belle epoque, най-емблематичният от които е хотелът-музей Негреско, пример за арт-деко архитектура. Преди години гостувах на семейство холандци в едно холандско градче. Аристократичният им дом с високи тавани и кристални полилеи беше богато украсен с картини и именно лесно разпознаваемият силует на хотел Негреско беше изобразен на една картина, която висеше в хола (или може би трябва да кажа, в салона). Домакинята беше председател на градския комитет за ... абе, на фенклуба на кралското семейство, един вид, и си падаше малко снобка. Аз небрежно посочих към картината и констатирах „О, това е Променад де-з-Англе в Ница“. Моментално им се издигнах в очите! Така де, нека си мислят, че аз тук си пия пастиса всяко лято и се променадвам! Mais oui!

Ей ме на сега finalement на Променад де-з-Англе, карам колело по велоалеята, наето за 5 евро и си тананикам Заз:

Je veux d'l'amour, d'la joie, de la bonne humeur
Ce n'est pas votre argent qui f'ra mon bonheur
Moi j'veux crever la main sur le cœur, papalapapapala

E, ние не сме отседнали в Негреско, нито в Palais de Méditerranée. Намерихме си много симпатично и романтично мансардно апартаментче близо до пристанището. Таваните са скосени и вече имам няколко неромантични цицини от удрянето на главата в гредите. Сутрин крякат чайки. И те романтично крякат, според жена ми, иначе ако ги пипна, ще им оскубя перушната, задето ме будят толкова рано. През улицата отсреща има Boulangerie Patisserie с много вежливи продавачки. Откъм вежливост франсетата нямат равни:

- Bonjour Madame, Bonjour Monsieur, какво ще обичате, моля?"

- Бихме искали, моля, 2 кроасана.

Комуникацията ни всеки път протича в този дух.

Boulangerie-то е цяла институция във Франция - комбинация между сладкарница и хлебарница с пекарна. Продават хляб, печива и сладки изкушения. И, разбира се, прясно изпечени кроасани. А хлябът е просто разкошен. Говоря за най-обикновената класическа франзела, la baguette. С хрупкава коричка, с вкус на истински хляб от брашно. Продавачките не си цапаха ръцете от боравене с пари – пускаш банкнотата или монетите в специални автомати и машината ти връща ресто.

За 3-4 евро в Карфур намерихме чудесни френски вина. Комбинираме ги със сирена с деликатен послесмрад – целият апартамент се вмирисва на тия сирена. Романтика, ви казвам!

В Ница са се борили за надмощение френско и италианско влияние и затова още не могат да се разберат за произхода на някои местни специалитети като например популярната „сока“ (socca) – солена палачинка от нахутено тесто, която може да се опита из тесните живописни улички на стария град и на пазара Cours Saleya. Редим се на опашка за тая сока, но тавата свършва малко преди да ни дойде редът. Настава брожение сред чакащите.

- Спокойнооо, mesdames et messieurs - провиква се продавачката - Робер ей сега ще донесе нова тава.

Докато чакаме Робер, си бъбрим с продавачката, тя разказва за карнавала в Ница през февруари, обяснява ми от какво се прави соката. Робер пристига с едно смешно специално оборудвано колело за закачване на огромни тави отпред. Самият Робер също е скица. Продавачката го целува нежно: "Merci, mon chéri." Соката е току-що изпечена и много вкусна. Bon appetit!

Пазарът е изключително колоритен и предлага изобилие от цветове и аромати. Прованс е меката на ароматните треви и билки и неслучайно тук са парфюмерийните фабрики Fragonard. Един от най-известните и лесно разпознаваем аромати, разбира се, е лавандулата – запазената марка на Южна Франция. Тя присъства във всякакви варианти – сушена в сувенирни торбички, под формата на сапун, есенции за дома и дори опитахме и сладолед с вкус на лавандула. В сладоледжийницата на площадчето с катедралата Sainte Reparate има всякакви шантави сладоледи – с вкус на маслини, на доматено песто с босилек и даже на бира, което вече си е извращение.

На площад Гарибалди (Гарибалди е роден в Ница, така че и тук си имат площад с такова име, макар и да не е с такива хубави плочки като нашия на Графа) се впускаме в смело кулинарно приключениe: вечеря с морски дарове в Café de Turin. Мерак ми е да опитам стриди и определено това е мястото – ресторантът е с традиции от 1908-ма. Споделям със сервитьора, че за първи път ще ядем стриди и рапани и го питам дали има някакви специални правила как точно да ги консумираме, а той ми отговаря с дружелюбна усмивка – Единственото правило е да се наслаждавате на храната, мосю. На съседната маса достолепен господин с очила с рогови рамки и с вид на професор поглъщаше даровете на морето с видимо задоволство и си говореха често със сервитьора – личеше си, че е редовен клиент на заведението.

- Гледай го какво прави тоя и дай да правим и ние същото, за да не ни помислят за прости, съветвам аз жена ми.

Преди да ни донесат огромното плато с морски дарове, ни сервират филийки и пакетчета с масълце. Жена ми е предубедена към стридите, но се е съгласила да опита, за да не ми строши хатъра.

- Шери, ако не друго, поне ще хапнем филии с масло, за да не останем съвсем гладни, и ще пийнем винце.

Стридите не са за всеки вкус, на нас обаче много ни харесаха – справяме се чудесно с ритуала по отделянето им от черупката, изтискването на малко лимонов сок и изсмукването им директно от черупката, както си му е редът. При това без дори да поглеждаме към мосюто от съседната маса - явно имаме вроден талант за ядене на стриди. Със същата обиграност се справяме и с морските таралежи, и с охлювите, които ловко вадим от черупките с малка двузъба виличка – отстрани като ни гледа човек, ще рече, че от малки сме захранени със стриди и морски дарове. Това слузесто нещо в бодливите таралежи беше отвратително на вкус, няма какво да ви лъжа, но всичко останало определено ни хареса – усещането е за супер прясна храна. Като дойде да отсервира планината от черупки, сервитьорът коментира с усмивка – Като гледам, сте се справили чудесно. За отбелязване е, че не сме имали никакви стомашни проблеми след тази вечеря. 

Освен великолепни сгради, паркове и градини, Ница предлага модерна и удобна градска среда. Инфраструктурата ѝ е на много високо ниво, детските площадки са оградени и са страхотни, навсякъде има чисти и добре поддържани обществени тоалетни, водата в уличните чешми става за пиене. На една от градските тоалетни близо до площад Масена се мъдреше надпис „Пикая, следователно съществувам“. Игра на думи с Декартовото

„Мисля, следователно съществувам“. На френски 2-та глагола звучат близко.

Светофарите са само ориентировъчни и всички пешеходци пресичат на червено, когато няма коли. Все пак сме в Южна Франция, не във Финландия. Ще излъжа и ако кажа, че хората чистят акото на кучетата си по тротоарите.

Интересно е, че много от прозорците с капаци по фасадите на сградите са изрисувани, но трябва да се загледаш, за да го установиш. Прочетох някъде, че това било, защото някакъв градоначалник наложил данък върху броя прозорци, та хората започнали да строят къщи с по-малко прозорци, за да плащат по-ниски данъци, но така пък къщите не изглеждали добре, затова си дорисували прозорци. Даже отишли крачка напред и си нарисували и балкони.

Монако, Мантон и Ез

По принцип е най-добре Ривиерата да се обиколи с малинено Бугати кабрио, но понеже имаше изгледи да превали, за по-сигурно заложихме на градския транспорт – кола без покрив не ми я хвали! Билетът за автобуса струва само 1.50 евро, а доскоро е бил дори 1 евро! И от автобуса, и от кабриото, гледките са еднакво красиви, предполагам, макар че според жена ми било по-добре да плачеш в скъпа кола, отколкото в трошка. Абе тя откъде ги знае тия работи?

Княжество Монако не е в Европейския съюз и е добре човек да си изключи роуминга на влизане и да ползва смартфона само за снимки, защото иначе ще бъде одран от високи такси за разговори и мобилен интернет.

Както и очаквахме, луксът в този град-държава просто чупи стрелката на луксомера. Блясък и шикарност на макс. Улиците се мият с парфюм и уханието се смесва с уханието от скъпите парфюми на монакчани. Полицаите са с красиви униформи и бели ръкавици.

Върховата точка на този блясък и разкош, crème de la crème, е казиното в Монте Карло и Hôtel de Paris в съседство с хотелските пикола в ливреи на входа. Там отсядат само rich and glamorous. Отпред са паркирани черен Ролс Ройс, жълто Ламборджини, червено Бугати, сребристо Бентли и следват по-невзрачни мазератита, ферарита и поршета. По криволичещите улиците се движат безшумни като призрак тесли. Преобладават обаче съвсем обикновените малки икономични автомобили, характерни за цяла Франция. Доста народ се придвижва със скутери, също така.

Близо до казиното попадаме на шикозен бутик на Louis Vuitton. Специален портиер отваря и затваря вратата на клиентите.

- Дай да влезем за малко и да се държим като претенциозни ексцентрични богаташи, предлагам аз. Ще питаме – а това имате ли го в цвят корал? - А в цвят сьомга? Не?! Quel Dommagе! Колко жалко! И ще си излезем възмутени.

Жена ми обаче не се съгласява.

- Аре бе, ще го изиграем великолепно!

- Е, аз не говоря френски, няма да съм убедителна!

- Ти само ще кимаш с глава и ще казваш NoNo, C'est absurde!

Знам, че ще прозвучи като „гроздето е кисело“, но за мен Монако не е най-доброто място за живеене, ако си милионер. Разбирам добре, че е данъчен рай и че е привилегия да живееш в княжеството. Обаче всичко е прекалено концентрирано на много малка площ, всеки квадратен метър е оползотворен, скалите са прокопани за подземни паркинги, презастроено е с високи сгради, колите са твърде много, шумно е заради трафика и защото непрекъснато някъде нещо се строи. Зелените площи са великолепни, наистина, но са твърде оскъдни. Усещането е за нагъчканост и лека клаустрофобия. За мен върховният лукс е да живееш в уединение, нашироко, сред изобилие от зеленина, а не в многоетажна сграда с апартаменти, пък били те и най-просторните и с гледка към морето. Със своите 32 хиляди души, живеещи на площ от 2 кв. км, Монако е най-гъсто населената държава в света – ами възтесничко си е! Аз не знам как играят футбол тия хора – топката ще пада все във Франция!

Качваме се до Двореца на принца и там гледаме хората подредени в шпалир от двете страни на входа, приготвили камери и фотоапарати и чакат нещо да се случи.

- Абе кво чакат тия?

- Е как какво, мен чакат - осведомява ме жена ми – нали имам среща с принц Албер! Обадих му се преди малко докато ти зяпаше колите пред Казиното, за да му съобщя, че съм пристигнала и човекът ми е организирал посрещане. Вече се е разчуло, че идвам, явно.

Оказа се, че цялото това стълпотворение е заради смяната на караула пред двореца. С маршова стъпка и военна духова музика се появиха гвардейци със смешни шапки с пера. От тази гледка мен ме напуши неистов смях и се дръпнах настрани, за да не развалям тържествения момент. Армията на Монако наброява 82 човека, айде, моля ви се, по-сериозно!

Събухме си обувките, за да ни отпочинат краката и си изядохме сандвичите в разкошната морска градина зад Океанографския музей (много френски туристи направиха същото, явно обяд в ресторант в Монако не е и по техния джоб).

От Монако продължаваме към Мантон – последният френски град преди границата с Италия.

Къщи в топли цветове, портокалови и лимонови дръвчета. В Мантон цитрусовите плодове са на особена почит и дори се провежда Лимонен фестивал през февруари. Правят страхотен лимонов ликьор, също така.

В Мантон се скупчват облаци и завалява дъжд. Скриваме се в католическата катедрала в стария град, появила се като по чудо на пътя ни точно в този момент. Дъждът е кратък и отново пеква слънце, за наш късмет. След тоя дъжд цветовете са сякаш още по-ярки.

По обратния път слизаме в Ез и хващаме пътеката на Ницще, която води до Еze le village.

Attention mesdames et messieurs, ако някой ще ходи в Ез, трябва да знае, че има 2 селища с това име – едното е на шосето между Ница и Монако и е близо до морето, а другото е на една скала високо над морето (Еze le village). По-живописното и туристическото е Еze le village. Твърди се, че именно тук Ницше се е вдъхновил за написването на "Тъй рече Заратустра“.

Пътеката е много стръмна, трябва да се изкачим до 427 м надморска височина. Какъв рязък контраст - преди обяд се разхождахме по парфюмираните тротоари на Монако, а следобяд катерим като кози този скалист баир. Добре че сме с маратонки. Беше много добра кардио тренировка и се изпотихме здравата, но си заслужаваше – гледките са изключително красиви и ухае приказно на мащерка.

Ез е миниатюрно каменно селце, кацнало на скала над морето. Уличките, ако това въобще могат да се нарекат улички, преминават в лабиринт от стълби и тунелчета и тъкмо решаваш, че не можеш да продължиш нататък, и зад завоя тясна камениста стълбичка води до друга скрита межу къщите уличка. Идеално място за игра на криеница. Когато стигнахме, кактусовата градина вече беше затворена, за съжаление, така че не успяхме да я видим.

Сен Пол дьо Ванс, Антиб и Кан

Сен Пол дьо Ванс (Saint-Paul de Vence) е разположен на хълм навътре в сушата, на около 10-ина км от морето. Гледките от селцето са великолепни. Пейзажът много прилича на Тоскана – лозя, маслинови горички, кипариси. Тази красота e привличала редица художници, които са откривали вдъхновение в светлината и цветовете на Прованс и затова тук се е навъртала артистичната бохема - от Матис и Шагал до Пикасо. Шагал дори е погребан в Сен Пол. Реноар също се е подвизавал из тия места. 50-те и 60-те години на 20-ти век пък откриват селото за света на киното и тук се снимат много френски филми. Така че очарованието на Сен Пол идва от това, че освен добре запазено средновековно градче, е и арт средище, което привлича много туристи. Модерното изкуство е навсякъде – из тесните калдъръмени улички е пълно с малки галерии, излагащи картини, скулпури, малки пластики. Разбира се, и цените си ги бива!

Успяхме да посетим селцето сутрин, преди да са нахлули тълпите от туристи, когато още е притихнало зад крепостните си стени и само ромонът на фонтана и гугукането на гугутки нарушават тишината.

И в Сен Пол, както и в Ница, могат да се видят типичните за Южна Франция площадчета с пясъчна настилка за игра на петанк. Играта е много популярна, особено сред пенсионерите. Пастис и петанк – абсолютна провансалска класика. Това мисля да правя като се пенсионирам.

Вероятно и вие като мен свързвате Антиб с „Нежна е нощта“ на Фр. Скот Фицджералд. Или пък с Пикасо, който е творил за известно време тук и е завещал част от произведенията си на Музея на Пикасо, помещаващ се в крепостта Грималди.

В Антиб трябваше да е слънчево, да се пропием от артистично-бохемски дух и да пием абсент в някой ъндерграунд бар. Трябваше, ама не стана баш така. Заваля и не спря да вали, макар и слабо. Дъждът не ни спря да разгледаме градчето, но някак си настроението поувехна. Хапнахме набързо в едно непретенцозно ресторантче и отпрашихме за Кан.

Кан се оказа доста по-голям, отколкото очаквах. Аз си представях малко курортно градче.

Направихме един тегел по стъргалото - крайбрежният булевард Ла Кроазет (Аз го обърках с Курвоазет, жена ми много ми се смя). Палми, цветя, скъпи хотели, в които отсядат кинозвездите. Carlton Hotel, например. Защото какво е Кан без лукса и блясъка на Carlton Hotel, в който въртят хотелски бизнес за богаташи от 1913-та ? Със сигурност знаят как се прави.

Може би, ако бяхме посетили Кан преди Монако, щях да се впечатля. След Монако обаче туристът някакси свиква с лукса, претръпва. В Кан не можех да се отърва от напиращия в мен въпрос „Хм, това ли било?“. Фестивалният комплекс, където се провеждат кинофестивалите, ми прилича на този във Варна, а някои от сградите по Кроазет са си откровен кич.

В Кан хващаме влак и се прибираме в Ница за 20-ина минути. Известно време се боря с автомата за билети на гарата, защото е всичко друго, но не и интуитивен. Пускам в ход звучни български псувни и а-ха да го ритна тоя автомат. Дамата на Информация отсреща повдига въпросително вежди над очилата си. Изглежда като Коко Шанел, а работи на гише информация на гарата. Същото стъписване имахме и в един от автобусите – караше го една готина мацка, за която човек никога не би допуснал, че работи като шофьор в градския транспорт. Или пък продавачката в Boulangerie-то – и тя изглеждаше необичайно „луксозно“ за такова място. 

Ами това е. Така видяхме ние Ница и Лазурния бряг – великолепен микс от аромати и цветове, от провансалски селски чар и ултра лукс, от италианско dolce vita и френско joie de vivre (радост, наслада от живота).

Au revoir et à bientоt, Côte d'azur!

Препоръчваме ви още:

По следите на добрата бира: Братислава и Прага

Холандия: ниската земя с висок дух

Виенски истории