Автор: Ина Зарева

Преживели сте най-големите си страхове по време на бременността и раждането. Преодолели сте първите стресиращи дни вкъщи. Неприятните спомени все по-бързо започват да избледняват и остава само радостта от майчинството, безметежието на мечтите и необятността на бъдещето. И точно тогава, в най-прекрасните и безоблачни моменти, връхлита той. Бил е безшумен, незабележим. Дебнел е и се е криел в нищото. Никаква следа, никакво подозрение, никакъв признак за съществуването му. Изведнъж животът спира да е живот, усмивките изсъхват, радостта е изтляла до въглен, очите са застинали в ужас. Мечтите спират рязко и със свирепо скърцане, плановете се оттеглят с пукот, а спокойствието изчезва зад облак страх. За да остане само той - диабетът.

Започва внезапно с познатите симптоми: силна жажда; често уриниране; загуба на тегло; силен глад; раздразнителност; замъглено зрение. Силният стрес или тежката инфекция могат да провокират появата му. Превенция няма. Израстване няма. Билки и лекове няма. Виновни няма. Има само инсулин.

„Спомням момента, когато за първи път видях инсулиновите си писалки. Още първата вечер се научих сама да си слагам инсулина, защото знаех, че детството свърши и че трябва да се науча сама да се справям с наличния „проблем”. Последва обучение и една книжка, която още пазя. На първата страница имаше стихотворение, което започваше така:

„Тихо. Тихо. Никой не е буден/ и от всякога съм по-сама./ Тъжно. Тъжно. Че съм тука,/ че не съм си у дома.”

Точно така се чувствах. Тъжна. Сама. В безизходица. А дори не знаех какво предстои.“ – разказва една много смела и много млада дама, която се среща с диабета едва като ученичка. Спомня си колко уплашено е било семейството ѝ в началото, но и колко бързо са се мобилизирали всички. Майка ѝ започва да следи всяка нейна хапка, а баща ѝ – да отговаря за ежедневните, няколкочасови мотивиращи разговори. Ден след ден, младото момиче се научава как да се храни, как да дозира инсулина, как да живее. Справя се все по-добре, но се чувства все по-самотна. Освен близките ѝ, никой друг не се интересува как е, какво ѝ се случва, как го преживява. Следват дълги дни на депресия и панически страх. Постепенно се справя и с това. Намира нови приятели, които винаги ходят с чанти, пълни с бонбони, ако ѝ потрябват при криза.

Днес вече се е научила да гледа диабета в очите, да разпознава безпогрешно капризите му, да контролира ежедневието си. Нещо повече – чувства се спокойна, смела и уверена. Знае как да оцелява, знае как да благодари за трудностите, които я правят по-силна, знае и как да приема живота си:

„Накратко - това е моята лимонада. Невинаги е вкусна, но пък е по моя рецепта. Аз просто съм влюбена в живота си.“

Апелът на една майка

Сплотяването на семейството, въоръжаването срещу диабета със смелост, борбеност и дисциплинираност е това, което помага на една майка да се справи с болестта, стоварила се ненадейно над 12-годишната ѝ дъщеря. Диагнозата поставили точно на този ден, преди година. Майката го отбелязала Деня на диабета, плачейки до пресъхване, във фоайето на болницата. Следвали най-кошмарните дни в живота ѝ. Дъщеря ѝ се влошавала, губела тегло, имала припадъци. Редували се прегледи и изследвания, докато не им връчили писалките с инсулин и не изписали момичето от болницата.

„Седнахме в кафенето до болницата и трябваше сами да премерим кръвната захар, да сложим инсулина, да изберем подходяща храна. Премерихме захарта и тя беше ниска. И какво правим сега? Да слагаме ли инсулин? Гледаме се една друга и започваме да плачем. Наплакахме се едно хубаво, сложихме инсулина и се прибрахме.“ – разказва майката за първите минути насаме с болестта.

После напуска работа, за да може да ходи до училище и да мери кръвната захар през междучасията. През пубертета нещата се влошават. „Забравих си сока“, „Не си взех глюкомера“. Всеки стрес, всяка емоция влияят върху стойностите на кръвната захар. Ако пък се намеси и алкохолът – нещата съвсем излизат от контрол.

Днес всичко е нормално. Борбената майка и нейната прекрасна дъщеря живеят в чужбина. Там ТЕЛК-ът е доживотен, а държавата плаща на персонална медицинска сестра за всяко едно дете с диабет.

„Научих се да го обичам вече сме приятели! Имаме и добри и лоши спомени заедно. Хората с диабет трябва да се уважават и подкрепят. Трябва да е ясно на всички - диабетът не е заразна болест, нито си виновен, че си с диабет, защото си ял много сладко.“

Въпрос на оцеляване

„В България все още никой не очаква да се появи диабета. Подготвени сме за десетки други опасни състояния, но не и за това. Дори лекар в спешен кабинет не разпозна ацетоновия дъх и симптоматичното дишане. Детето ни беше с опасност за живота и кръвна захар 32.5“ . Това е мнението на майка на детенце с диабет, диагностицирано едва на една годинка.

Никой не е застрахован. Чуваме го десетки пъти на ден. Връзваме червени конци, плюем си в пазвите и ходим да ни развалят магии.

Диабетът не иска ритуали. Той иска информираност, дисциплина и категоричност. Той няма да се оправи със специални отвари, вълшебни смеси и екстрасенси. Той ще се „оправи“ , когато медицината напредне достатъчно.

А дотогава - това, от което имат нужда хората с диабет в България е разбиране, подкрепа и... инсулин.

И си мечтаят за сензори за постоянен мониторинг на кръвната захар, които правят живота малко по-лесен, по-ясен, по-предвидим и по-безопасен. Защото имат аларма! Аларма, която сигнализира, когато нещо не е наред, буди те и ти спасява живота. Имат и дистанционен мониторинг, за следене на кръвната захар на детето. Тези сензори ги няма в България. Скъпи са и не са достъпни за средностатистическо семейство.

Докато чака новите технологии, човекът с диабет побира целия си свят в едно малко пространство – между глюкомера и инсулина. Там той се научава на три много важни неща: как да контролира живота си, как да го обича и как никога да не се предава!

Прочетохте ли Апелът на една майка?

Препоръчваме ви още:

Захарен диабет тип 1

За хипото и за въпросите без отговор

Сборник "Детство" в подкрепа на децата с диабет