Автор: Иво Иванов

Знаете ли, че когато човек тръгне за едно място, а пък вземе, че се озове на съвсем друго, колелото на провидението се разджурква и го среща с особени чешити, които иначе никога няма да срещне по утъпканите коловози на ежедневието. В това е чарът на всяко пътуване – не знаеш къде ще се озовеш, кого ще срещнеш и какво ще научиш. И даже не е необходимо да бродиш из джунглите на Амазонка, достатъчно е да кривнеш от пътя за Петрохан. 

Действието на тази история се развива миналия септември. Бяме тръгнали на разходка до Лопушанския манастир, който е малко встрани от пътя за Годеч. Всъщност ние въобще не бяхме тръгнали за там, а за детски рожден ден с пикник на поляна близо до София, но той прилючи по-рано и планът се промени в движение. Абе, ако трябва да бъдем точни, ние и за Лопушанския манастир не бяхме тръгнали, а за едно крайпътно заведение, където обядвахме обилно с приятели. С мен обаче човек никога не знае къде ще се озове накрая и една невинна разходка в парка може неусетно да прерасне в планински поход. Може да се каже, че съм много гъвкав по отношение на предварителните планове, макар че това ми прекрасно според мен качество ужасно изнервя жена ми, защото тя обича да е подготвена - най-малкото да е облечена и обута подходящо за случая и да има шест ката дрехи за преобличане за децата (ако се намокрят, ако ни застигне буря, торнадо, снежна виелица, цунами и т.н. – просто за всеки случай). Такива са жените. 

Ние не, че пък чак толкоз копнеехме да го видим тоя Лопушански манастир, де - не сме някакви пилигрими, дето отмятат по списък манастир след манастир. Просто се разхождаме и хоп – табела за манастир – я да вземем да идем да го видим, така и така ни е наблизо. Все пак е хубаво човек да има някаква цел, а не да се шляе безцелно из гори и полета като някакъв безделник.

За информация, Лопушанският манастир е затворен и е на доизживяване, попът се е пенсионирал, останал е само един отшелник с дълга бяла брада да гледа манастирските кози и да храни кучетата и котките с млякото от козите, щото той мляко не пие, нали. Излезе да види защо лаят кучетата и се заприказвахме. Тоя мъж груб такъв, суров, подивял и страшен на вид, а и гласът му гърми и трещи, щото отдавна не е разговарял с хора и е ръждясал като стари панти на отдавна неотваряна врата. С една дума, на пръв поглед е доста плашещ. Малките котенца обаче търчат подир него с вирнати опашки и му се умилкват в краката. 17 котки! Като взе да да ги гушка тоя човек, да ги гали с огромните си костеливи пръсти, да им говори с неподозирана любов и нежност, а гласът му внезапно доби неочаквана мекота – тотално се преобрази пред очите ни. Много му се искаше да си похортува още с нас, защото рядко срещал хора и определено се зарадва на присъствието ни. Изпроводи ни чак до пътеката и котенцата и те след него в шпалир.

Връщаме се ние обратно в селото, а на пътя – каруца с магаре. Като го зърнах това магаре, изпитах непреодолимо желание да се запозная с него и да го погаля – ми така де, човек не среща магарета всеки ден! Имам предвид, истински магарета. Иначе магарешки инати и всякакви магарии – под път и над път. Вижте го само какви тъжни, умни и красиви очи има тоя Марко Марковски. А ако знаете ушите му колко са плюшени на пипане! Стопанинът му ухае на шльокавица от 100 метра и погледът му е малко така разфокусиран и една идея по-бляскав, но иначе се държи здраво на краката си. Сигурно е празнувал Съединението. Корав балканджия е, видно е, но като заговори за магарето, с една обич говори - като за скъп приятел и другар. И притеснен ни споделя, че кучето му, дето се мотае дружелюбно в краката ни, вече е чукнало 16 години и сутрин понякога не искало да яде. Натъжи се, гушна кучето го и го почеса по коремчето. По тия места хората не си гушкат кучетата, ама ей на – и тук изненада. 

Снимай го мойто магаре, вика, и го метни у фейсбука. Ето, метам го и зад Фейсбука, белким се прочуе това магаре.

Разделяме се по живо по здраво с магарето, кучето и стопанина им и по-надолу що да видим - в един разграден двор вързано теленце със сърце на челото и плаче жално за майка си. По принцип не влизам така в хорските дворове, ама това теленце искаше някой да го успокои. Кой, ако не аз? Подадох ръка да го погаля по муцунката, а то ми засмука целите пръсти. И се бута в мене тоя мъник и се гушка като бебе. После ръцете ми дълго миришеха на мляко. 

Как да опиша на градски хора колко е хубаво да галиш теленце, козленце, агънце, абе всякакво животинче, как да им споделя, че харесвам миризмата на обор – нали ще ми се смеят! Аз никога не съм имал село и като дете много страдах от тази несправедливост. Затова когато се случеше да отидем на гости на далечни роднини от село, се затичвах като отвързан да видя първо какви домашни животни имат и не можеха да ме отлепят с часове от кошари, обори, кокошарници, зайчарници, а като се приберях вкъщи препълнен с впечатления, рисувах цели менажерии.

На другия ден вечерта отпътуваме за Пирин. Ще спим в любимото Добринище и оттам се спускаме към Гърция. Няма да ви описвам прохладата на пиринската вечер, свежия планински въздух, щурците, звездите и тази любима миризма на обор, за която стана дума. На другия ден е Малка Богородица. Ставаме рано сутринта и отиваме на черква с жена ми заедно с местните баби да запалим по една свещичка за здраве. В двора на църквата като нацъфтели ония ми ти цветя, красота! Абе друго си е когато населеното място се казва Добринеща, а не Злокучене - друга карма предпоставя някакси. Нещо в тази свежа празнична сутрин предвещаваше, че имат да ни се случват добри неща тоя ден.   

Събуждаме децата и закусваме стабилно. Домакинята ни е напържила мекички, извадила е домашно сирене, домашно сладко, мед и е напълнила кана с истинско мляко. Бобо не го харесва, свикнал е с вкуса на купешкото. Будала! 

Днес ще се разходим из планината, ама ей така, небрежно и лежерно, без конкретни цели и посоки. Едно куче изникна незнайно откъде в гората и се лепна за нас, прави ни компания няколко часа и изчезна също така внезапно както се беше появило. Това не ни се случва за първи път и аз имам своя теория за тези внезапни „спътници“. Според мен това са ангели-хранители. Беше доволно грозно и пършиво псе, но пък кой е казал, че ангелите-хранители са непременно красавци? 

По пътя ни има спиращи дъха гледки. Вървяхме, вървяхме и накрая стигнахме – разбира се, без да сме го планирали - до хижа „Мочарата“. Ама вече сме премалели от глад всичките и по-младите планинари са ужасно кисели, задето сме ги обрекли на такива нечовешки мъки и страдания в планината - часове наред без интернет, без таблет и смартфон, а на всичкото отгоре и без храна! Както казах, по принцип планът беше само да се поразходим лежерно и не бяхме взели нищо сериозно за хапване – солетите и бисквитите свършиха и глад мореше добитъка.

Когато зърнахме силуета на хижата между боровете, все едно зърнахме оазис в пустинята. Хижата отдавна не е виждала ремонт, ама като казвам отдавна, имам предвид мнооого отдавна – може би откакто е построена. Всичко е вехто, очукано, запуснато. Наоколо има бунгала – и те изглеждат призрачно и потискащо. Изобщо няма вид на действаща хижа и почвам малко да се притеснявам къде сме попаднали. На един пън пред хижата е седнал на припек един чичо, скръстил е ръце и ни гледа изпитателно изпод вежди докато приближаваме – вероятно е хижарят. Погледът му е всичко друго, но не и дружелюбен. Поздравявам и питам дали се намира нещо за хапване. Смутолеви нещо, не го разбрах от първия път. Нямало да ни остави гладни, всичко имало. 

След кратък разпит, при който се налага да му вадя думите с ченгел от устата, се оказа, че ‚всичкото‘ е курбан чорба и едно шкембе. Можело и кюфтенца нещо, скаричка. Питам за цени и кога се плаща. Почеса се зад тила и цените ги закръгли на око и по памет, а за плащането ми вика – „Спокойно бе, човек. Ще си платиш. Па и да не платиш, ако немаш пари, голема работа. Здраве да е!“ Мега cool го раздава тоя темерут.

Поръчвам курбан чорбата, шкембето и кюфтета и се надявам горе-долу да стават за ядене, но не храня големи надежди. Не сме някакви префърцунени, но не бихме обядвали точно на такова място. Нямахме избор обаче. Сядаме отвън на дървени пейки и маса и вече приготвям пледоария за децата - как трябва да ядат, каквото донесат, щото друго няма. Не е моментът да проявяват капризи баш сега.

Ето ти го чичото пристига с един поднос, забърсва масата с лакът и мята отгоре чиста карирана покривка. Хлябът е в красива плетена тарелка с панделка, супите – в гледжосани шарени паници. Мигаме на парцали.

Опитваме с недоверие с лъжицата, гримасата на погнуса е а-ха на лицата ни, обаче изненадите нямат край - всичко е изключително вкусно! Че сме зверски огладнели от чистия въздух, огладнели сме, но тоя хижар направо ни скри шапката с готварските си умения! Такава разкошна курбан чорба в никой ресторант не могат да сготвят, гарантирам! Омитаме всичко за нула време, не остава ни трошичка, ни капчица на дъното на паниците. Кюфтетата и те изключително вкусни, направо да си оближеш пръстите. 
Стигаме накрая до плащането и човекът вика:

- Курбан чорбата е от мен, днеска е празник, направил съм я за Малка Богородица, нема да я плащате. 

- Е хубава работа, ние таман три чорби омаахме. Не може така! 

-  Не, и дума да не става, чорбата е от мен! 

Другите неща ги сметна наум и въпреки че съм ужасен математик, сметката определено беше в негов ущърб. Оставих му тлъст бакшиш, той не искаше да го вземе, разправяхме се известно време, накрая склони. Седна до нас на масата, полафихме си, обсъдихме международното положение и ония овълчени алчни банскалии и си тръгнахме сити и доволни.

Този ден през цялото време се канеше да завали, някъде над връх Безбог тъмня и гърмя, но не ни намокри и капка дъжд докато вървяхме в планината. Слязохме долу при лифта, седнахме да пием кафе в едно заведение и буквално след като влязохме, се изсипа пороен дъжд, който само две минути преди това ако беше завалял, щяхме да станем вир-вода. 
Айде после ми разправяйте как онова дръгливо куче не е ангел-хранител и как курбан чорбата за Малка Богородица, освен че беше много вкусна, не е и чудодейна! 

И не само това - дъждът спря така внезапно както заваля, изгря слънце и на небето се появи супер ярка двойна дъга! Убеден съм, че тая дъга изгря специално за нас. Тя беше знак. Може би някой искаше да ни каже, НЕ – да ни подчертае двойно, че не бива да съдим за хората само по външния им вид. Че зад грубата и сурова външност и зад темерутестия характер може да тупти златно сърце. Че и в най-мизерната и затънтена хижа могат да ти сервират такава вкусна манджа, че да си оближеш паницата. И даже да не ти вземат пари за нея. Че добротата е като онези семена на цветя, които упорито никнат където най-малко очакваш – дори между плочките и напукания асфалт на градската джунгла. Че е хубаво е да срещаш различни хора и да говориш с тях, защото от всеки има какво да научиш. И да им помагаш или пък да се оставиш да ти помогнат – все неща, които май сме позабравили в градската джунгла. И че когато си с деца, не трябва да тръгваш никъде без храна! А също и когато си без деца...

Прочетете още:

По следите на добрата бира: Братислава и Прага

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога 

Ирландия - земята на Старките