Автор: Лора Райчева

Като млада моята баба е била много красива. Тънък глезен, крак до небето, малка талия, огромен бюст, зелено око и тъмна коса. Тип София Лорен във всеки детайл. Абе, мадама след която всеки се обръща.

По време на войната дядо и майка му си събират багажа и изчезват от София, защото тук падат бомби. Прабаба ми е била много фина дама с природен талант за хубавото - обожавала е коприната, шапките, ръкавиците, дантелите.... и изведнъж се озовава в едно село близо до границата. Не стига това, ами на един мост дядо среща баба и след войната прабаба се прибира вкъщи със снаха!

Баба казваше: “Като го видях на онзи мост, хубав, хубав! В униформата на прост войник. А мен полковници ме искаха. Ама се влюбих в него от пръв поглед.” И тази любов продължи повече от 60 години.

Обожавахме баба да ни разказва. Каквото и да е. Толкова беше сладкодумна, така редеше думите, че ние с часове я слушахме, цялата фамилия, и ту плачем, ту се смеем. Пък тя, във всеки разказ, всяка история, ще вмъкне нещо за дядо: какво объркал, къде сгрешил, за какво бил виновен. А, той седи до нея и я гледа, усмихнат с най-широката и топла усмивка на света. Сърцето му се смее. И току я гушне и каже: “Обичам те, бе бабе, много те обичам!”. И тя се засмее и каже “Дай една бира и една цигара!" Тя нито пиеше, нито пушеше, ама като ѝ станеше кеф искаше три глътки бира от бутилката и пуфкаше една цигарка “за фасон”.

Дядо беше добър и прелестен в своето верую, че всички са добри. Душа-човек, готов на всеки, по всяко време и с всичко да помогне. Обожаваше купони и много обичаше да се вижда с хора. Беше човек, който не можеше да помни лошото дори и пет секунди. Почти не помня да съм го виждала ядосан.

Баба си отиде в началото на един смразяващ февруари, когато големият ми син беше на 5 месеца. В края на същия този февруари си отиде и дядо. Беше вечер, дядо не вдигаше телефона от няколко часа и татко отиде да види какво става. Знаехме какво ще каже, когато звънна телефонът...

Лежах в тъмното, гушнала малкото бебе и си мислих как, когато баба почина, татко се чуваше по пет пъти на ден със сестра си. Припомняха си хубави моменти, страдаха си заедно. Ние бяхме плътно до него, но той гледаше мен да ме щади, че кърмя. Пък и тя е тяхна майка, еднакво чувстват. Друго е да ти е баба или свекърва. И когато дядо почина, той ни звънна, просто да ни каже. Две думи и толкоз, защото сълзите го заглушаваха. Но със сестра си пак си е отпуснал душата....

Та, лежа в тъмното и си мисля: “Няма да го оставя това дете само на този свят. Няма да допусна един ден като си отида, да е сам в мъката си. Човек не знае ще попадне ли на свестно момиче, ще има ли любящо семейство.. Ми, ако е самичък!? Пред кой ще изплаче две сълзи да му олекне?! Веднага трябва да му родя братче или сестриче!”.

"Я да ни родиш две сестрички!"

Взех твърдото решение, ама аз кърмеща майка, скоро родила, нямах цикъл още и нямаше как да знам кога това бебе ще е възможно. Около 40 дни по-късно цикълът ми дойде. Беше началото на април. Две седмици по-късно забременях. На Великден. Бебето трябваше да се роди на 17-и януари. Но си избра да дойде на този свят на Коледа. Моето Великденско-Коледно бебе! Дядо беше роден декември...

Малчо е копие на дядо. В жестове, в мислене, в думи и действия, в жертвоготовността си, в огромната доброта, с която е пълно сърцето му, в желанието на всеки да помогне и услужи, в истинската му потребност другите да са добре, в нуждата да казва “обичам те”.

В момента това малко съкровище лежи до мен в леглото. Аз си чета разни неща във фейсбук, той си играе нещо на таблета. Поглежда ме и казва: “Мамо, много те обичам. Дай да ти подържа ръката”. И ми стиска ръката с неговата мъничка ръчичка, а усещането е все едно ме държи голям човек и ми обещава, че ще ме пази от лошото в този свят. После ме гали и ми се усмихва. И казва: “Много си хубава!”. Чудя се кой е родителят и кой детето. И аз, която съм толкова здраво стъпила на земята и не вярвам в нищо, което не може да се пипне, се питам “Дядо, тук ли си? Пазиш ли ме? Пазиш ли и детето ми от бедите” (Това е детето със задавянето, басейните и прочее опасни случки, за което съм разказвала в Губя го, мамо).

Животът понякога подрежда събитията така, че като се обърнеш назад към собственото си минало, ти се струва че животът ти е нарочно реден пъзел, а не поредица от случайности. Ако баба и дядо не си бяха отишли толкова скоро един след друг, не знам дали щях да имам второ дете и, ако да, кога. А днес не мога да си представя живота без точно това дете. Не просто без второ дете, а без Него. Той ме балансира, той ме учи ежедневно на доброта, той ми дава толкова любов, колкото никой друг, той е толкова ценен и важен за мен като човек, не като дете, че се хващам как най-важното ми в отношенията ми с него е да не се издъня и да не прецакам приятелството ни. Той ме научи, че когато някой е много добър към теб, ценността да имаш този човек в живота си, те кара да се променяш колкото нищо и никой друг не биха могли.

От къде започнах и къде свърших, а исках само да кажа: ако имате физическата възможност да имате второ дете, направете го. Не знаете това второ дете колко ще е специално и прекрасно. И не оставяйте детето, което вече имате само на този свят.

Тук може да прочетете и моята история с четиримата ми сина.

Препоръчваме ви и този прекрасен текст на Лора:

Най-щастливите ми нощи