Автор: Мария Пеева
Днес съм много шик. Не на място се чувствам сред тези стари хора около мен, но пък всички са толкова мили и ми казват колко съм хубава и нагласена. Перленото герданче си сложих, то ми е любимо. Облякла съм си блузката в резеда, уж копринена, ама не е точно коприна май. Майка ми е много кипра жена, от нея се научих как се избира коприната, трябва да се хлъзга между пръстите, но тежко да пада. Истинската коприна е топла. Потъркаш ли я, усещаш я като жива. Такива рокли облича мама, все копринени, татко е търговец и най-хубавото й купува. И за нас се грижи, за мен и сестрите ми като писани яйца. Лятото наема файтон и чак до морето ни води, като принцеси, настанени във файтона, и с една пачка в задния джоб. Веднъж изгуби пачката, цялата пачка изгуби някъде по пътя, мама се завайка, а той рече само: "На някого са трябвали повече отколкото на мен" - и се върна обратно до Пловдив и донесе нова пачка. Такъв човек е татко, с всичко се справя и от нищо не се плаши. А магазинът му е точно на Чифте баня, съвсем близо до нашата къща. Но ето, денят преваля вече и не мога да се прибера при тях, колко ли се тревожат за мен. Майка ми сигурно стои на прозореца, на еркерния прозорец, който гледа право към булеварда и се чуди къде е Лена, защо се бави още. Хубаво ще ми се накарат, може и боя да си изям, ако не се върна, докато не се свечери. Бива ли младо момиче по нощите да обикаля, не е прилично, какво ще кажат хората. Не ме свърта вече, но седя тук, на пейката, с тези непознати хора, усмихвам се, бъбря с тях общи приказки, времето да минава, докато чакам да дойде автобусът. Пак е хубаво, че си имам компания, да не чакам сама.
Дядото го познавам отнякъде, откъде не знам, не се сещам сега. Но знам, че е добър човек. Все по мен върви, където и да отида, като кученце ме следва. Казах му, че е време да си отивам у дома, а той - Ленке, Ленке - не ме оставя на мира. Ще го излъжа и ще се измъкна, само да дойде моят рейс. Ето сега мълчи и пак ме зяпа. Казал е нещо, но не съм го чула. Как му беше името, не помня, но иначе го познавам. Сигурно си няма жена да го гледа, затова е тъжен. Възпитан човек, добър, не съм видяла лошо от него, само където все по мен върви и ме хваща за ръката. Какво да го правиш, стар дядо, жал ми е за него…
Жената ме гледа някак въпросително с тези уморени сини очи, все едно току-що нещо ме е питала.
- Извинявайте, госпожа, не ви чух. Разсеях се нещо, напоследък съм като отнесена, не знам какво ми става.
- Питам дали тук ти харесва, мамо.
Не е наред горката женица. Мисли ме за майка си. Оглеждам я, никак не е млада, усмихва ми се мило, очите й тревожни, напрегната е сякаш. Кой знае какво й е на главата, може грижи да си има. Няма как да се е припознала, аз съм къде-къде по-млада от нея, но няма да й казвам, защо да я обиждам клетата.
- Вие тук по работа ли сте, госпожа? - питам колкото от приличие.
- Дойдох да те видя, мамо. Кажи харесва ли ти тук? Татко каза, че много приятели сте си намерили.
- Нещо май се припознахте. Аз съм само за малко, чакам рейса за моята спирка, за “Руски”. Всеки миг ще дойде, дано не закъснее много, че майка ми ще се тревожи за мен, тя никак не обича да закъснявам и сигурно вече се чуди къде съм.
- Баба отдавна почина, мамо. Нали бяхме на гроба й? И къщата на “Руски” я няма вече, от много години я няма. Бях съвсем малко дете, когато я бутнаха.
Джумбиш си прави с мен тази жена. Да бях в настроение да й се ядосам, добре щях да я наредя, ама не съм. А и тя е възрастна жена, не върви да й държа тон, не съм така възпитана. Засмивам се учтиво и ставам.
- Ами, аз да тръгвам тогава. То рейсът няма да дойде скоро, по-добре пеш да се прибера.
Жената се стряска и скача.
- Не, не, седни тук, мамо. Няма къде да ходиш. Виж колко е хубаво в тази градина, и слънчево, и чисто, и зеленo.
Хваща ме за ръката, а аз сядам. Не знам защо я слушам, близка я чувствам, може да сме се срещали и преди. Сядам до нея, на дървената скамейка, а една шарена котка се шмугва в гъстия шубрак на двора. Шарена досущ като моята Галка, която идва всяка вечер в леглото ми, тайно от мама и мърка на възглавницата, а сутрин аз грижливо почиствам космите, за да не ме хванат нашите. Поглеждам жената дали е видяла котката и забелязвам, че плаче. Защо плаче тази жена, големите хора не плачат, това всяко дете го знае. Дожалява ми за нея и някак неловко ми става, и объркано. Протягам ръка и хващам нейната, а тя се вкопчва в моята и стиска здраво, чак ме заболява. Дядото нищо не разбира, то е видно от пръв поглед, ама ето, и неговата брадичка почва да трепери. Сигурно и него някъде го чакат, може жена му да се тревожи, може би децата му са пригладнели вече, а той закъснява за вечеря. За миг сякаш имам това чувство... как беше онази френска дума - дежавю? Сякаш виждам този дядо като млад мъж, тъмнокос, къдрав хубавец с непокорен перчем, звъни на вратата, а аз му отварям, сгълчавам го, че пак се е забавил, пък на масата седи синеоко момиченце, дъщеря ни, и се усмихва насреща му, а големите му теменужени очи сияят: "Хайде бе, тате, огладняхме с мама! Къде се бавиш?" Но това е само миг, като стерео картичка, и после пак съм тук, на пейката.
- Къде се бави този рейс? - казвам - Вие нещо чухте ли, да не са сменили разписанието?
Жената въздиша, избърсва очите си и ми се усмихва.
- Бави се нещо, но ние заникъде не бързаме, нали? Ще поседим тук и ще го почакаме заедно. Може и сладолед да хапнем, искаш ли, мамо?
- Ами, щом казвате, да почакаме, какво пък. Поне ще си правим компания. А ако знаете в магазина на баща ми какъв сладолед има - млечен, ванилов… Ще ви поканя някой път да го опитате.
И разказвам на тази мила, непозната плачлива женица, която упорито ме нарича “мамо” за татко и майка, за магазина им, за хубавата къща на Руски, за моите сестри и за котката ми, а тя и дядото мълчат, и слушат внимателно, и кимат, току се и засмеят. После дядото задрямва на пейката, даже леко похърква, а аз също се отпускам, пък жената ме намята с жилетката си и ме прегръща, и усещам как се унасям, облегната на рамото й, все едно ми е майка, добра женица е, нищо че е малко лудичка, но човек среща всякакви хора по пътя, не е ли така? Всякакви хора и всички пътуват за дома си.
Ние бяхме и вече не сме