Методът анскулинг

Чували ли сте за него? Когато попаднах на тази статия, осъзнах, че не съм открила топлата вода с моя Коко, за когото ви разказах в "Двойка по математика". Преди да споделя неговата история с домашните и уроците, изпитвах известни опасения, че ще бъда обвинена в поощряване на "неученето". Но се оказа, че всъщност много родители и учители подкрепят този метод и той дава изненадващо добри резултати.

Журналистката Инна Прибора провежда необикновен експеримент, който развенчава страховете, че децата са мързеливи по природа и трябва да бъдат подтиквани към учене. Тя позволява на сина си един месец анскулинг (без учене, кръжоци и с пълна свобода на избора), за да потвърди теорията, че децата имат вродено влечение към знанията. Или за да я отхвърли.

Човешката представа за това как трябва да бъде обучавано детето непрекъснато се е променяла. Древните хора например позволявали на децата да играят колкото искат, не ги заставяли непрекъснато да държат някакви изпити, не ги заплашвали, в случай че решат да подремнат: „Защо не се готвиш за изпита? Как ще издържиш племенните изпитания? Скоро ти предстои първият лов на елени, да не говорим, че ще трябва и да издържиш цяла нощ на един крак на тотемния стълб!“

В аграрното общество децата първо помагали на възрастните, после (ако остане време) се занимавали с учене. Макар че ученето не било кой знае какво, нямало списък със задължителна литература за лятото, нито органична химия. Пръчката била често употребявано „пособие“. Колкото по-усърден е учителят с пръчката, толкова повече знания (молитви) ще им налее в главите.

Само преди век, дори в най-цивилизованите общества се е смятало, че знанията се предават с шамари зад врата, коленичене върху грахови зърна и други твърде сурови методи за усвояване на знанията.

Хуманистите-просветители, разбира се, се опитвали да разкажат нещо за образованието, но никой не им обръщал особено внимание. Хуманистите са едно, а да ти порасне детето неуко – съвсем друго.

През 20-и век човечеството все пак преосмислило ролята на образованието – възникнали прогресивни образователни практики, основани на убеждението, че детето има вроден стремеж към развитие и способност да се усъвършенства. Трябвало само да изхвърлим пръчките и да променим скучната образователна структура.

Училищата, класовете, разписанията, натискът за учене са излишна суета, уверявали много теоретици.

Всъщност, сега анскулинга (форма на обучение без конкретна програма и изпитване до 9-и клас) има много привърженици.

"Странен" или "уникален" зависи от нас

Експериментът – анскулинг за 1 месец с 9-годишно момче и търпелива майка

Идеята е страшно привлекателна. Първо, детето веднага разбира, че майка му му се доверява, щом не го води на училище, а го оставя насаме с котарака и сборника с древногермански епос. Второ, спестява му мъченията свързани с домашните работи, посещенията при директори и шпионирането на родителските чатове.

Длъжна бях да опитам. Моят 9-годишен син и без това не е обременен с излишна подготовка – води се на домашно обучение и посещава частен клуб, в който децата се занимават с каквото искат (от развитие на емоционалния интелект до роботехника и древна история), само не и с програмата на държавните училища.

Винаги съм мислела, че веселите истории за Аристотел са по-ценни от изобилието факти, с които захранват децата в началното училище.

Понякога ме гризат тъжните мисли, че рано или късно на всички деца, дори на тези, които програмират роботи с емоционален интелект, ще им се наложи да държат изпити. За да потуша тревогата си, от време на време препитвам сина си.

Но по време на експеримента (1 месец) реших да преодолея страховете си и да дам на сина си възможност да прекара времето си така, както смята за добре – не го водех на никакви занимания (случи се само два пъти); никакво напомняне за уроците, никакви тетрадки, никакви задачи от олимпиади. Даже не гледахме и образователни филмчета. Държах се така, все едно ми е генетично заложено да избягвам всякакви задачи.

Да видим дали за месец човек е способен да удари дъното. От една страна ме измъчваше необяснимата тревога, че с този подход може да се отгледа само безмозъчен тип, който стреля с пневматичен пистолет по чаши и пее мръсни песнички. От друга страна с мен бяха Александър Нийл, Питър Грей, Кен Робинсън и други умни момчета, които вярват в способността на децата да се самообразоват.

„Детето е умно и практично по рождение. Ако го оставим на мира, без какъвто и да било натиск от страна на възрастните, то ще се развива до пределите, в които е способно да се развие.“ Александър Нийл

Час по щастие

Първата седмица

Първоначално, пределите, за които пише Нийл, не поразяваха с въображение. Например едно от постиженията на самостоятелното развитие беше вързана на шведската стена метална тръба. В нея той пускаше топчета, а сестра му трябваше да ги събира из цялата стая. Слушах шума на топчетата в тръбата и отправях тъжни погледи към сборника със задачи на Перелман. После обаче тръбата постепенно се обогати с детайли във вид на пластмасови разклонения, старателно закрепени с тиксо, които оформяха съобщителна система, по която по-младшият по възраст получаваше заповеди.

Други постижения:

Търкаля се върху одеялото на пода, пресъздавайки Черния монах.

Упражнява премятане.

Слуша The Prodigy (Господи, защо точно The Prodigy, откъде ги изкопа под купищата нормална музика?).

Ако изведнъж сте предоставили на детето свободата да не учи, не бива да очаквате, че тутакси ще започне да разкрива талантите си и ще потвърди казаното от Александър Нийл. Първоначално ще ви радва с безсмислени и дивашки занимания. Може например да дълбае лед с ръждясал болт в продължение на 30 минути.

Ние поставяме децата в рамки и ги принуждаваме да се приспособят. Въвличаме ги в ненормална ситуация, при която те са длъжни да прекарват по-голямата част от времето си под надзора на възрастните, да седят на чинове, да слушат и четат това, което не им е интересно, и да отговарят на чужди, безсмислени за тях въпроси. Ние им оставяме все по-малко време за игри и търсене на нещо, което наистина им е интересно. Питър Грей

Защо тройкаджиите успяват

Втората седмица

Търсенето на нещо наистина интересно продължи.

Свири на пиано. Нещо в стил The Prodigy.

Чете някакви тийнейджърски повести и фентъзи романи.

Извади останалите книги от килера и заедно със сестра си построи от тях лабиринт из целия апартамент.

Извика приятеля си, с когото в продължение на 5 часа стреляха с автомати по някакви пластмасови дартвейдъри.

Игра на войната във Виетнам и счупи един стол.

Не мога да не отбележа, че оставеното на мира дете започва да проявява инициатива и да реализира творческите си пориви. Проблемът ни е, че не ги ценим особено. На нас ни харесват добрите деца, които изпълняват всичко, което им е казано. И ако на изнервения родител му е непосилно да гледа резултатите от инициативността на децата, трябва просто да скрие някъде острите предмети, да им купи дрехи, които носят на всякаква мръсотия, да опакова по-ценните предмети и да се оттегли някъде по-далеч, за да си спести преждевременното побеляване на косите.

Има и един успокояващ метод – да нарече с правилните думи тази детска активност. Децата ми не блъскат с всичка сила по барабана, те развиват чувството си за ритъм. Не се сърдят помежду си, а си изграждат навици за дискусия. Не трошат интериора (Накъде си замъкнал бюрото си?), а се учат самостоятелно да организират пространството. С този метод всяко идиотско занимание, ще се превърне в полезно, добро дело.

"В наши дни децата имат повече дразнители, отколкото когато и да било в историята на човечеството. Но не бива да ги пренебрегват, защото иначе ги очаква наказание. Да пренебрегват кое? Скучните неща, които им преподават в училище?" Кен Робинсън

Променят ли тестовете детското мислене?

Третата седмица

През третата седмица академичните интереси на моето детето доминираха над всички останали. Егор започна да си записва събитията от изминалия ден и да прави дълги списъци: „Какви най-интересни модели химикали ще си купя от книжарницата, когато ги изобретят?“

Задълбочи се в четенето – стотици страници от „Хрониките на Амбър“ на Зелазни, и „Дюн“ на Хърбърт. Преразказа на петгодишната си сестра приключенията на Туфир Хауът, макар че тя упорито опитваше да напусне стаята.

Почати с приятели от моя акаунт в социалните мрежи – предимно на тайния език на смайлчетата и гифовете. Направи ми впечатление, че малките момчета обичат да си изпращат едно на друго плачещи котенца.

Направи презентация от пет слайда с картинки и текст на тема: „Защо не искам зимата да свършва“. Презентацията му, кой знае защо, освен зимни пейзажи, включваше и снимки на котенца.

Създаде игра в "Scratch" - вещици играят футбол. Помоли чичо си програмиста да му помогне. В този процес успя дори да сломи пословичната му съпротива.

Откри „Забавната физика“ на Перелман. Замислено се вгледа в нея (йес!).

Намери под леглото комикса „Как функционира икономиката.“

На вечеря измъчи възрастните с въпроси: „Тате, разкажи ми за комунизма. Защо Карл Маркс се е лъгал в теориите си?“

Вероятно има хора, които са се запознали с теориите на Маркс насила, само защото не са открили информацията за него под леглото. Изобщо, ако искате детето да прояви интерес към нещо, скрийте го на най-труднодостъпното място, както в моето детство криеха бонбони за празниците. Освен това много деца, като моето например, с радост правят точно това, което им е забранено. Това е тънък момент.

Носите вкъщи книга и казвате: „Прочети я, много си струва!“ И още преди да си довършите фразата разбирате, че интересът към нея никога няма да бъде събуден. Човекът ще кимне вяло и ще забрави препоръката ви завинаги.

Защо Егор прочете „Доктор Джекил и мистър Хайд“? Защото му казах, че тази книга е страшна и не трябва да я чете преди сън. Защо подхвана Зелазни? Защото баба му каза, че това е адска глупост и не трябва да я държим вкъщи. Защо не изпуска от ръце „Дюн“ с хилядата страници? Защото баща му каза, че му е рано за нея.

Родителите могат да си спестят хиляди проблеми, ако не забравят едно просто нещо – никой не обича да му казват какво да прави. Всички обичат да вземат самостоятелни, понякога дръзки и рисковани решения.

„Училището учи децата да бъдат изпълнители и потребители. Училището учи децата да се подчиняват инстинктивно. Учете децата си да мислят критично и независимо. На добре обучените в училище деца всичко им омръзва бързо. Помогнете на детето си да развие своя вътрешен свят, за да не скучае никога.“ Джон Тейлър Гатоу

Откритото писмо на една майка

Това са прекрасни думи, но за съжаление не казват какво точно трябва да правим, за да развием вътрешния свят на детето. Влиза ли например ровенето с ръждясал болт в тази категория. Надявам се, че влиза. Във всеки случай на никого от нас не му беше скучно през този месец.

Разбира се, умните момчета, които сипят вдъхновяващи цитати и дават примери с демократичното училище "Съдбъри Вали", все в нещо са прави. Но с уговорката, че те не са били на родителските срещи във вашето училище и не са се срещали очи в очи с помощник-директора по учебната част. Как може да не карате детето да учи и да го проваляте? Та това е за негово добро?

Принудата наистина не работи. Ще ви кажа какво според мен формира устойчивия интерес към ученето у детето, макар да ви прозвучи банално:

Създаването на грамотна околна среда – кръг от хора, които учат с ентусиазъм, разговорите, библиотеките, музеите, театрите, книгите, игрите, правилните компютърни програми, интересните предмети и явления, които можеш да наблюдаваш и изследваш.

Усещането „аз съм добър в това, аз мога“.

Известна свобода на избора и правото на грешки.

Препоръчваме ви още: 

Двойка по математика - моята история с Коко, в която не съм толкова смела, че да го спра от училище, но спрях да питам за оценки и за домашни

10 причини да не обичаме училището - разказът на едно хлапе за нещата, които не харесва в учебната система

Образова ли ни образованието? - коментарът на учителката за проблемите в съвременното образование