Ninja Editor

Ninja Editor

На 28-ми май, вторник, по случай Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост и в навечерието на Международния ден на детето, започва най-голямото пролетно книжно изложение в България – традиционният Пролетен базар на книгата. В шестте дни на изложението (до 2-ри юни включително) на три нива в Националния дворец на културата ви очакват:

  • Над 160 издателства
  • Повече от 10 000 книги
  • 1 200 кв.м. изложбена площ
  • Специални нови предложения за всички възрасти
  • Над 40 000 очаквани посетители
  • Богата културна програма с над 50 събития - литературни четения, представяния на нови заглавия, срещи с автори, дискусии
  • Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи 

Официалното откриване на Пролетния базар на книгата и Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи е на 28-ми май в 10:30 ч. в Мраморното фоайе на НДК с участието на Детска вокално-театрална формация „Таласъмче”. Част от церемонията е и откриването на изложбата „Любен Зидаров. Майсторът на детската илюстрация”.

В рамките на дните на изложението гостите на базара ще могат да се насладят на традиционната културна програма, която предлага събития за посетители с различни възрасти и интереси. Сред акцентите са представянето на програма Творческа Европа на 28-ми май от 17:00 часа, която дава възможности за субсидиране на литературни преводи; премиера на биографията на Павел Поппандов, изд. „Милениум” на 30-ти май от 16:00 часа; представяне на изследване на „Галъп интернешънъл” на тема как се информира младата аудитория на 30-ти май от 18:00 часа; за запалените пътешественици интерес би събудило представянето на книгата „ПОСОКА ЮГ - Пътуване към Антарктида” с автор Гергана Лаптева и специален гост Мариано Мемоли от Аржентина на 31-ви май от 17:00 часа; изд. Омофор ще представи книгата „Глобалната сексуална революция” от Габриеле Куби на 1-ви юни от 18:00 часа, актуална в контекста на обществения дебат около джендър идеологията; Божана Апостолова ще представи новия си роман „Завръщането на визона” на 28-ми май от 18:00 часа. Освен в Мраморно фоайе, културната програма на базара предлага и множество срещи с автограф на щандовете на издателите.

Подробна информация за съпътстващите събития и участващите изложители можете да получите на сайта на Асоциация „Българска книга“, а също и страницата на събитието във Фейсбук

Bazar Izlojiteli 2

Bazar Izlojiteli

Работно време на Пролетен базар на книгата: 
28. май - 01. юни (вторник - събота), от 10:00 ч. до 20:00 ч.
02. юни (неделя), от 10:00 ч. до 18:00 ч.


Препоръчваме ви още:

Започва Пролетният базар на книгата

Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи

Четем заедно, растем заедно!

 

Автор: Светла Чимчимова

Много, много рядко, веднъж-дваж годишно, но все пак се случва и аз да заспя преди полунощ. Преди няколко седмици този късмет кацна на рамото ми и аз потънах в обятията на Морфей в часове присъщи на нормалните хора, а не по изгрев слънце като всеки уважаващ себе си вампир. Не знам колко съм спала, но се събудих с усещането, че не съм сама у дома. А бях. Не само у дома, ами и в почти три етажа надолу, щото съседите бяха на шопинг, кулинарен и културен туризъм в гръцко, турско, македонско и даже азиатско. Та бях Малката стопанка на голямата кооперация. Обаче вече не бях самотна. Както си мигах сънена и се чудех какво ме е събудило, чух как нещо в банята вие, скимти, тропа и драска. Аз, разбира се, се направих, че не го чувам, обаче на него не му пукаше и си продължи. За разлика от холивудските филми, където героинята немедлено се втурва към мястото на събитието готова да убива или да умре (според това колко първостепенен персонаж е), аз бая се назландисвах да се срещна очи в очи с демона нанесъл се в банята ми и очакващ да се запознаем в тоз среднощен час. Дълго и протяжно си обувах пантофите-ботушки, пуснах един пост във Фейса, зер ако умра, да не останете неинформирани и тръгнах с неохота да се срещна с принадлежащото към нематериалния свят. По пътя от четири метра, изминат от мен за времето за което Наполеон е превзел Москва, изброявах защо не трябва да умра сега, пък било то и изядена от демон:

1. Не съм била в Барселона, в Андалусия, в Гранада и въобще в Испания. И най-вече не съм разгледала Алхамбра. Номер две в личния ми списък с замъци.

2. Не съм носила бял дъфел. Непростим пропуск за човек обичащ палтата.

З. Не съм се научила да танцувам танго.

4. Не съм опитвала стрида. Никога не събрах смелост да кусам туй лизгаво нещо, ама дип не ми се умира без тоя кулинарен подвиг да бъде осъществен.

5. И най-важното! Няма да умра преди Дж.Р.Р. Мартин да завърши ,,Песен за огън и лед" и аз да я прочета. Аз няколко операции съм преживяла благодарение на тоя довод, че един демон ли ще ми се опре?

Това не е библейско!

6298409edce707e5033953f324dc58ef XL

Най-сетне отворих вратата към коридора и разбрах, че демонът или не е сам, или е на три места едновременно. Тропането идваше от голямата баня. Виенето и скимтенето от малката, а най-странният звук отвън дома, защото с ужас забелязах, че съм оставила и вътрешната, и външната сериозна врата отворени когато съм се прибрала. Не просто незаключени, ами направо отворени десетина сантиметра. Отвън нещото сякаш се канеше да влезе и да ме изяде и аз ужасена протегнах ръка да затворя вратата, очаквайки то да изскочи от мрака и да ме сграбчи. И тогава случайно хвърлих поглед върху огледалото до входната врата.

Ужас! Абсолютен ужас! В никакъв случай не исках да умра така - облечена в стара тениска, на която пише ,,boys are my sweet toys", домъкната незнайно откъде от Инжа, като проява на абстрактното му чувство за хумор и обута в розови памучни бикини. То поне ,,Виктория сикрет " да бяха, ама не. Света ми ги донесе от Турция от разпродажба на LC Waikiki. Три на цената на две. Като имате предвид колко е нисък курсът на лирата, все едно бях без гащи. Може ли, кажете ми, такава безстилна смърт? Анна Каренина да не би да е скочила под влака по пенюар? Мария Стюарт да не се е качила на ешафода по плетена на село жилетка? Само Жана д'Арк е вървяла към кладата по обикновена бяла риза, но на мен не ми е присъщ тоя небивал героизъм. И си казах: ,,Абсурд да се преселя в отвъдното с туй домашно ансамбълче! Едно е да спиш с него и съвсем друго да умреш!" И рязко затворих металната врата под носа на нещото отвън. То остана гладно (съжалих го завалията, много материал има в мен, доста щеше да похапне, а съм и здравословна като щастливо отглеждана кокошка), а аз останах цяла и с надеждата за една ако не по-достойна, то поне по-стилна смърт. Като затворих вратите и всички звуци спряха. Демонът си тръгна, а аз прекарах остатъка на нощта в телефонната компания на Красимира (една от нашите мами нинджи), която се обади да види дали съм жива и стоя с мен до изгрев слънце, забавлявайки ме с истории от по света и у нас.

P. S. Никакъв демон нямаше. Оставяйки вратата на апартамента отворена, съм предизвикала невероятно течение, щото в Бургас него ден духаше с все сили. В голямата баня един закачен на закачалката на вратата колан се суркаше и почукваше по дървото, вдигайки невъобразим шум. В малката баня виеше вентилаторът под напора на бурния вятър. А скърцането идваше от незатворените врати. 


Препоръчваме ви още: 

Дантелени недоразумения

Това не е живот!

Криво огледало

 

Автор: Йоана Боянова

Човек добре и да живее, решава, че трябва да прави ремонт. Откъде ми дойде тази идея ли? Прочетох една книга, в която се разказва за смисъла на живота и смъртта, но също и за живота преди стотина години. Чета на дивана, потънала в мързел, а междувременно жената от книгата пере на ръка, къща пребоядисва, двор гледа. А аз само мазнини отглеждам. Досрамя ме. Прищя ми се нещо да свърша. И мухата като влезне в женската глава, там си и остава. Опитах с добро да убедя мъжа си за ремонта, опитах с лошо, с преговори - не поддаде. Който си искал ремонт, да си боядисвал, работа имал, можело след два-три месеца. Кой ти ще чака?! Как точно превключи тоя ми ти мозък от мисли какъв цвят да си сложа на ноктите в това дали холът да не е в пепел от рози, нямам обяснение, но е факт.

Но цветът беше само началото. Вече смело мога да се похваля, всички продавачи в строителни магазини са ми се смели с глас на въпросите. Почнат ли твърде много да се смеят, сменям ги. Разширявам си аудиторията един вид.

"Добър ден, бих искала да купя лопатка за подмазване на стена." - питам учтиво в първия магазин. Шпакла било, едва го разбрах де, потекоха му сълзи от смях. Не посмях да си поискам от нещото, с което мога да запълня въпросните дупки. Вече ходя в мол, не за да търся поредната дрешка, а защото в строителния магазин там има точно определено нещо си "забравих думата". Въоръжена с куп джаджи, които през живота си не съм и чувала, влизам в битка със стените на имението ни.

Ремонт ли? Само през трупа ми!

25173d423c8b9d3d3f7988bb146cdbe6 XL

Петдесет и шест квадратни метра, а здравето ми взеха. Ако ме чуете да се оплаквам някога, че ни е тясно - припомнете ми тази случка, моля. Купих и стълба след като паднах от стола - 2 пъти почти на глава. С вече професионално око започнах да оглеждам обекта. Мисля си, тук хора ли живеят и кълвач ли гледат, откъде тия дупки по стените, бе! Обикаляйки имението, на глас си казвам: „По-секси майстор в тая къща не е влизал, убедена съм.“ Ентусиазмът ми бързо се изпари след облепянето на един тон первази, ключове, ръбове, вече си казвах: „Абе, ще го откажа тоя ангажимент, тия хора не са за освежителен ремонт, а за основен, що им се съгласих.“ Сетих се за книгата, без ток, без течаща вода, справи се жената, а аз се лигавя. Следващите дни съжалявах, такава мускулна треска имах, че косата не можех да си вържа. Докъдето мога да вдигна ръцете, дотам връзвах. За има-няма две седмици пребоядисах кухнята и коридора. Чакам вдъхновение за спалнята и хола. С право са казали хората, че като ти влезе майстор няма отърване, добре че у нас е секси. Лошото е, че си омазах контакта с латекс и нямаше на кого да се скарам. Хубавото е, че ми мина бързо.

Моят мъж реално дейно участие в правенето на ремонт много нямаше (помогна за една-две стени), обаче относно срока и качеството голям спор му хвърлихме - бавно било, неравномерно било, на тавана не можело да има следи от боя, много претенции много нещо. Реших и детето да впрегна в работа, ей бога ми, с кой акъл. Представете си нещо средно между озверял глиган и маймуна на дърво за банани. Катери се това дете по стълбата нагоре-надолу с течаща боя от четката. По-лесно кухнята пребоядисах, отколкото да изкъпя детето после - имаше латекс и по миглите. Имаше и в гащите, но това за мен е необяснимо как и най-важното - защо? Както казах, събирам кураж за следващата част, клиентите дават много зор. Защо го поех този обект въобще нямам идея.

Искате ли да ви кажа една тайна, цялата къща ще е в розово, който прави ремонта - той избира цвета.

Освен това сега разбрах защо майсторите пият толкова биричка - на високото е много жега! А и като пиеш бира по-често, може да си починеш заради едната нужда поне. 


Препоръчваме ви още:

Хлебарки, будисти и бомби

Ти да видиш ремонт и красота!

Шпакли, такери и други маждрамуняци

 

 

Автор: Невена Басарова-Дичева

Май - месецът на красотата и суетата. На оживлението и пробуждането. На цветовете и ароматите. На надеждите и очакванията. И, разбира се, на мечтаното от учениците завършване и бал!

Този момент предизвиква у родители и ученици сериозни вълнения, които понякога прерастват в истерия, защото поставя на дневен ред въпроса - как да се представим така, че да впечатлим. Кого обаче?

Класната, съучениците, приятелите или родителите? Те са си впечатлени отдавна, завинаги даже. Обществото? Непознатите, които гледат със зяпнала уста младото поколение?

Всички сме чували и сме ставали свидетели на финансовото прекаляване, което съпътства този сезон. До голяма степен, водени от желанието да приличат на грешните ролеви модели, налагани от медиите и социалните мрежи, зрелостниците понякога се превръщат в гротеска на самите себе си.

Всъщност абитуриентите биха могли да изглеждат много по-впечатляващо, ако заложат на себе си и покажат една своя празнична версия, без да са пошли, смешни и дори вулгарни – неща, които най-малко отиват на един младеж или млада дама, завършващи училище. Това са хора, които се стремят да влязат в елитен университет, да завършат успешно и да бъдат проспериращи личности. Или пък да създадат здрави основи за ново младо семейство, ако истинската любов вече е кацнала на рамото им, и да възпитават деца с ценности.

Голямото оливане

e88c403143ae0a81dde94b0909e552aa XL

Когато аз завършвах гимназия, в моя град имаше традиция – двойка абитуриент и абитуриентка се хващахме под ръка и минавахме грациозно и усмихнато от центъра до ресторанта, където се провеждаше балът, и хората ни гледаха с възхищение и ни аплодираха. И се чувствахме звездно. Чувствахме се големи и специални!

Докато сега, едва 20 години по-късно, нещата изглеждат много по-различно. И малко тъжно, според мен. Нагласата на много хора от моето поколение и това след мен е да отидат да гледат „сеир“, какво ще направят тази година абитуриентите. Дебнем ги да се изложат и сме готови да им се подиграваме, а медиите задоволяват това наше желание, показвайки ни кадри на абитуриенти с пошли, дори вулгарни тоалети и поведение.

Въпросът е защо – какво удоволствие изпитваме от това? Това ли е доброто поведение, отговорното поведение, поведението за пример? Ние сме хората, носещи товара да научим децата. Ние е трябвало да научим младежите, че агресивното поведение не те прави мъж, а на младите дами - че красотата не е в голата плът, а в класата и стила. И че добрите маниери и подходящо поведение, умението да се владеят, дори когато празнуват, е това, което ги превръща от деца в зрели хора.

Голямата вина е в нас, родителите. Израснали сме в свят, в който нямахме избор, а и да имаше от какво да избираме, средствата не бяха достатъчно. Днес светът предлага всичко, магазините са пълни с блага, сякаш се е изсипал Рогът на изобилието. И искаме да дадем на децата си всичко, което самите ние не сме имали на тяхната възраст.

Нека не забравяме обаче, че в този момент (а и във всеки момент в живота!) по-важни от материалните придобивки и показност са подкрепата и обичта - това трябва да дадем на децата си, за да посрещнат предизвикателствата на зрелостта уверени и смели и да се превърнат в успешни, отговорни членове на нашето общество.

Еднооо, двеее, три…

DAM 2407

Прекрасните снимки са предоставени от нашата любима Ивелина Чолакова. С радост ще кажа, че тази година видяхме много елегантност и стил, много истинска красота и младежка непринуденост. Може би в крайна сметка чалгата все пак си отива. Дано е завинаги!

DAM 4526

61555202 432525914211212 3187553306356482048 n

За автора:

nevena ok
Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа Детска академия за добри обноски, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как да се държат в обществото, да спазват добрите маниери и правилата за поведение. 

 

 

Препоръчваме ви още:

Криворазбраните абитуриенти

На добър път, абитуриенти

Автор: Иво Иванов

Братя българи,

Заклевам се най-тържествено в Паметника на Шипка, Мадарския конник и знамето на Райна Княгиня, НЯМА дума в нашия език, която в множествено число да завършва на "Й".
НЯМА ТАКАВА ДУМА!!!
Подчертавам го дебело, с главни букви, в светещо премигващо яркочервено!

АдмирациЙ, ПретенциЙ, ХавлиЙ са може би имена на римски пълководци или сенатори, но не са валидни думи за изразяване на множествено число в българския език.
Щом думата трябва да се напише в множествено число, веднага трябва да ви светне червената предупредителна лампичка - Не слагай „Й“! Ще се изложиш ужасно, Простаций!

b7d41aa04e4da12ee42f355b9c8e1b10 XL

Как се образува множествено число в българския език:
ед.ч. „една кутия“ - мн.ч. „две и повече кутии“ но в никакъв случай „кутиЙ“.
Две "И"-та спокойно могат да стоят едно до друго в края на думата и няма да се сбият, уверявам ви.
Думичките пред съществителното в множествено число приемат неговата форма - затова се пише „нечии мисли“ а не „нечиЙ мисли“. „НечиЙ простотиЙ“ пък го избягвайте на всяка цена!

Можете да се ядосате наум:
Какви са тезиЙ хавлиЙ на тезиЙ защитениЙ пясъчниЙ дюниЙ що за простотиЙ няма ли санкциЙ за тезиЙ наглециЙ!
но ако трябва да го изпишете коректно, ще изглежда така:
Какви са тези хавлии на тези защитени пясъчни дюни! Що за простотии! Няма ли санкции за тези наглеци!
И всякакви администрациИ не само няма да имат никакви претенциИ към правописа ви, а ще получите дори адмирациИ. 

"НЕграмотен" е една дума, за разлика от "НЕ знам"

61197885 354235155106585 6600664409469616128 n


Препоръчваме ви още:

Нашата учителка

Детето ми недоучено

За какво й е на госпожата книга?

 

Автор: Мая Цанева

Признавам си, присмивах им се. Присмивах се на онези глуповати, изглеждащи идеално майки от екрана, които с вид на професор обясняват сериозно и с чувство как прахът им пере петна от трева и мият чинии с истинска наслада. Признавам си, вече не им се смея. Пускам иронична усмивчица и се опитвам да запомня името на препарата за петна, кога започва промоцията за пижами, и о, ужас, защо поредните стикита атакуват!

Признах, че (почти) съм станала мама-рекламикус. Стана наскоро. Една вечер си гладих кротко куп пране пред телевизора и гледах филм за прайда в саваната. От толкова пране изгледах всичките си любими филми и минах на научно-популярни. Да, да, също като в онази реклама. Почти със същия жест си сипвам вода в ютията и вероятно също като жената от екрана си мисля колко им е лесно на лъвиците. Не гладят, не перат... Е, ловуват, но без кариера няма вечеря!

И докато гладя ли, гладя... (усещате ли колко обичам това) попивам ценна информация от рекламите. Нов препарат за петна? Кой е, какъв е... Моля, един и за мен. С този бъдещ катерач-футболист-но-не-шахматист засега битката за чисти дрехи е почти обречена, а аз съм тежко въоръжена с всички налични бабини хитринки и химически смески. Хайде, препитайте ме! Наскоро помолих съпруга ми да отидем до специален магазин, защото там продаваха определен прах за пране, който видях по телевизията. Той ме изгледа странно и ме попита: „Ако това е клопка да те закарам до мола за обувки, кажи ми. Няма проблем!“ Не, аз исках препарат за пране. Но да си имаме уважението - не живея на улица „Хармония“, вкъщи ходя със стари дънки, не събличам мъжа си заради едно петно (а за цялостно изживяване) и в куфара си от Милано нося парфюми и обувки!

Печка-мивка-пералня

4f7ef1c9de3583543c3077db338910bc XL

В същото време гледам почти като професор по време на важен експеримент, когато сортирам прането. Недовиждам затова и докарвам съвсем точно погледа на родителите от рекламите за пране, в чиито очи се чете въпросът: „А ти какво си? Желе от извънземно? Плазма? Червен сос? Дъвка?“. Не съм експерт по актьорско майсторство, нито режисьор, но подозирам, че екипът е помолил участниците в рекламата да си спомнят как се пише най-сложното химическо съединение, за да гледат толкова реалистично.

Аз обичам пералнята си. Не танцувам около нея като балетист, но без нея не мога!

Купихме нова преди около 6 месеца. Най ми харесва да я пусна, да седна пред нея и също като бебе да я гледам как се върти. Действа ми като мантра за медитация, което е достойно за изследване явление. Е, стискам и палци препаратите от телевизора да премахнат следите от щастливо детство.

Когато не гледам влюбено пералнята, чета... рекламни листовки. От известно време не ги подминавам, а ги изучавам почти научно. Познайте обикновено коя е втората тема, която подхващаме с майка ми, когато си говорим по телефона.

Първи опит? Как е Митко? Не, това е още в първото изречение. След него следва: „Еди-къде-си пускат чорапи и потници. Искаш ли да купя?“ Да, искам! Това, което не искам, са стикита. Синът ми обработва баба си мило и с постоянство, и тя му събира... стикита. Те са превзели шкафовете, дори леглото ми, въпреки моята силна съпротива. Долу стикитата!

Никога вече домакиня

890602090856167d6e437c240c8755b2 XL

Не мога да се примиря с рекламите по кулинарните канали. Програмата им е пълна с прекрасно аранжирани откъси на хора, които готвят с усмивка на уста, обясняват как всичко е лесно и бързо и изглеждат така, все едно отиват на класически концерт.

Ей, къде ти е петното от доматен сос? А остатъците от моркови на плота? Тенджерата не кипи ли?

Не, аз не се лъжа лесно! Знам, че всички се чудим кой чисти прозорците с бяла риза и с перли на шията, и защо тези жени изглеждат нереално щастливо по време на цикъл. Кой заблуждава мъжете, че едни бонбони или глътка кафе решават всички неприятности? Кой, кой? Оставам (почти) мама-рекламикус, защото все още имам очи да „чета“ ситния шрифт под рекламата и трениран слух за скоропоговорката в текста. И все пак мечтая един мъж да се качи на кон срещу всички стикита на света! Заради него и препарат за пране от Милано ще нося!


Прочетохте ли

Да вярваш на себе си, а не на рекламите

Автор: Любов Даскалова

Сещате ли се за онзи виц:

- Лелее, какво каре направихме снощи трима души!

- Е, кои бяхте тези трима души?

- Еми аз и брат ми.

- Ама ти нали нямаше брат!?

- Е така, де!

Ето така ги виждам аз нещата със Стратегията за детето, дето я няма вече, но пък нашенецът има желание карти да играе. Четох я тази стратегия като за изпит тези дни, докато текоха малките матури. Предприех тази важна стъпка, за да направя една своеобразна подготовка за големите матури и невеотата за седмокласниците. Учениците ще леят пот и мъдри мисли, ще пишат, разсъждават кой как може, за да стигнат един ден до някоя фейсбук група, където да пишат такива статуси, че да умирам по няколко пъти от срам. Из тези групи имам чувството, че някои са забравили да четат, камо ли да пишат и се чудя как точно попадат там. Щастлива съм, че няма мода, под профилната снимка да пише и името на учителя, учил ги на А-то и Б-то в тоя живот, защото ще намеря начин как да се кача и аз на сцената на Евровизия с Росито Кирилова и да изпея „От учениците любими, умирам аз от срам…“.

Онзи ден ми звъни майката на Асето и с треперещ глас ме пита дали наистина държавата ще прибира деца, щото нейната хубавица била точно по описание – русичка, височка и малко палавичка. Вцепених се. Представих си как от нашето министерство е пристигнала депеша за нощна смяна по училищата. Ние по различни проекти си работим събота и неделя, за целодневното си знаем, че е от изгрев до здрач, че и по-дълги дежурства сме давали, а и до районното сме стигали често, та да ме познават дежурните… Обаче! Плюя в пазва, дърпам ляво ухо, хвърлям захар през рамо и се прекръствам! Викам си набързо: „Край! Тези, дето не сме ги приобщили с обща и допълнителна подкрепа по петшестнайсет часа на ден, ще продължаваме да ги учим и нощем! Държавата ще отнеме тези дечица, за да ги даде в ръцете на любящите им учителки, за да се изучат веднъж завинаги“. Питам я за какво става дума, щото съм запазила една последна надеждица, че нещо и двете не сме разбрали. Вика – „Ами имало една стратегия, в която пишело, че децата ще си ги прибира държавата“.

Тука вече нови тръпки ме побиват… Викам си „Хайде, Любовче, тичай на компютъра да отваряш сайта на МОН, за да прегледаш коя е най-новата стратегия!“ Казвам на майката, че ме търсят на втора линия, затварям и с треперещи ръце отварям монбеге, където откривам цели осем стратегии за грамотността, за ИКТ, за намаляване на дела на преждевременно напуснали и какво ли още не! Осем и все стари! Плюя пак в пазва и се самоуспокоявам, че нищо не съм пропуснала, стратегии има на кило, но всички са вехти и създадени през ерата на Закона за народната просвета. Дори и от същинския пресцентър на МОН – Амалипе, нищо не са ни съобщили.

Обаждам се аз на майката на Асето и я успокоявам, че няма изгледи да им гледаме децата трета смяна, щото всичко си ни е само по две – първа и втора смяна, първи и втори срок. Викам ѝ: „Няма как да работим и нощна смяна, не че няма да вземем помагала и сборници, де, но тогава отпуските ще ни станат по 106 дни в годината, частните училища ще вдигнат още таксите и така ще трябва да вкараме по спешност всички пенсионери на България в университета, за да ги направим учители“. Тя обаче продължава, че не учители, а социалните щели да взимат деца. Ето тук вече ме напушва смях и добре, че от последното прекръстване преди малко съм седнала на табуретка. Кой ще взима деца, извинете? Социалните ли? А има ли такива? Питам я дали не ми e чела сюжетните линии, които пускам из интернет, защото в последната съм разказала как като истински бродяги с чистачката Веска сме мерили сокаците, за да търсим неидващи на училище ученици, които никой друг не търси. Вместо с Весето, аз бих тръгнала с един левент-социален, двадесет и шест годишен, с мускули и хавайска риза, впити дънки и лачен чепик, ама… няма го. И другите ги няма. Разказвам ѝ, че сме звънели от училище по всякакви причини да потърсим съдействие от тях и всеки път слушаме как или половината отдел им бил в болнични, или били на обучение, или имали много срещи, или имали много да пишат. На живо такива в училище още не са идвали, дори и една майка-социална работничка имахме, и тя не стъпи никога на родителска среща, не ѝ видяхме очите ни веднъж, не дойде дори да видим как изглежда социален работник. Ангажирани били, щото не знаят какво е да провеждаш консултация и в същото време да проверяваш контролно по математика и да говориш по телефона с притеснен родител за заслужена тройка от изходно ниво по БЕЛ, а с лявата ръка да попълваш доклада за предстоящия съвет след петнадесет минути. Това дори и болна го мога, когато пак съм на работа, щото болничните в учебно време са като снега през май – чували сме, че го е имало, ама на никой не му се вярва.

Всички страхове на света

6efe734d39dbb21d84573d497022c712 XL

Майката на Асето се поуспокоява малко, но продължава да споделя страховете как ДАЗД подслушвали децата чрез 116111 и социалните им направо идвали с тъмни микробуси и товарели деца от къщите… Ама какъв ДАЗД, бе госпожо?! Шест пъти съм им звъняла, за да им сигнализирам за деца, живеещи по контейнерите за смет или за просещи, а те всеки път ми обясняват, че съм сбъркала номера, защото ДАЗД с деца не работи и да звъня на друг номер. Е, викам им, каква агенция за закрила на детето сте, бе? Къде са ви социалните, дето и без друго никой не ги е виждал? Да не са в Червената книга на България? Шест пъти ми обясниха, че отделите за закрила на детето били в друга агенция – за социалното подпомагане. Аз да не съм се бъркала с името, щото при тях социални работници не работели, само държавни служители, които правят проверки и разработват политики. Викат ми – „Я сега кажете вие от кое училище се обаждате и ще видите как можем да дойдем и вас да проверим дали учениците ви са щастливи!“. Преметнах ги, че заминавам в чужбина другата седмица, щото остава да дойдат един ден при директора и да потърсят за проверка г-жа Даскалова. Хайде, моля ви се! Цял живот все ще се дебнем и ще се проверяваме ли? Ако ние, даскалите, така разсъждаваме и само проверки, контролни и тестове правим, кой ще дойде на училище, бе? Само разярени родители, които да палят свещи и да разлепят листове със странни послания от отвъдното, за които не преводач, а екзорсист трябва да търсим.

Телефонният разговор е вече към края си. На Асето майката е спокойна и щастлива, че пак ще ходят с дъщеря си на море в Китен и на шопинг в Дубай, а след това ще берат овошките с праскови край Петрич. И никой няма да й взема нито детето, нито кучето, нито апартамента. За колата вече не бяхме сигурни дали няма да изчезне в случай, че не й подновят застраховката. Социални работници и двете не бяхме виждали, но пък крадци – колкото искаш.

Развълнувах се от любопитство, какво пък толкова пише в тая стратегия за детето. Намерих я някъде из интернет, нищо че Бащицата Български ни обяснява от телевизора, че я няма вече. И открих, че нищо ново не пише. Пак в училище ще си правим същото, само че го искат подобрено.

Майната ѝ на стратегията

91a2cbd3734d991ccf6d588c0cf42602 XL

Прочетох и за страховете на майките и бащите, които се разказват из разни фейсбук групи. Толкова фантастични сюжети за филми на ужасите не бях чела. Някои от тях са си директно за Оскар и без да имат създаден филм по тях. Дори подозирам, че Стивън Кинг е разбрал за тези находки, но го е страх да ги прочете с гугъл преводача, че е на възраст вече. А тъжното е, че тези страхове нямат общо с реалността, защото в България социалните служби едва кретат, не смогват, претрупани от бумащина и, както викаше баба ми, „По цел ден и те млатат сламата“.

Други послания са откровено политически, защото идват избори, а е сложно и скъпо вече да се набират гласоподаватели с кебапчета. А и за ваучери по интернет за топла скара в деня на изборите още не съм чувала. Сигурна съм, че стратегията за детето е по-безобидна и от последния брой на партиен вестник, но „Стратегията за наплашването на хората с невероятни глупости 2019“ тече с пълна сила. И установявам как няколко хиляди човека не сме ги ограмотили, не сме ги научили да четат и да разбират прочетеното. Създаването на собствено мнение от нечие чуждо мнение, препредавано от ухо на ухо, от слушалка на слушалка, от zdr, kpr? на np, ti? , навремето беше игра на „Развален телефон“, а днес кара хората да се отлепят от земното притегляне и да се понасят в друго измерение, където няма нищо здраво – ни логика, ни анализ, ни синтезис, ни „Какво е искал да каже авторът?“. Но пък то и писането под формата на „статуси“ е на същото ниво, та да не се заяждам сега какво са правили колежките в часовете по БЕЛ, че е отишъл конят в пълноводната река. За часовете по логика и гражданско образование няма въобще дума да отварям и да питам как за една бройка разтревожени майки и бащи щяха да ходят на протест пред Норвежкото посолство, където единствено можеха да се почерпят със зелен хайвер и да хванат Михаля (защото такова посолство в България няма).

И понеже идва краят на учебната година, тази седмица ще слушаме „Кой ще ми пипа детето, бе?“, а от следващата, когато започне лятната ваканция, ще дойде на мода - „А сега кой ще ми гледа детето, бе?“.

И така до края на света…


Препоръчваме ви още:

Обществото ни наистина не е дорасло

Стратегия за защита на майката и бащата

Спасителят на клети майки

Автор: Мария Пеева

Тази история никога нямаше да бъде написана, ако преди 30 години в едно свежо априлско утро баща ми, този толкова мил и разсеян човек, не си беше забравил очилата.

Какво нещо е случайността, нали? И до каква огромна степен животът ни (а явно и смъртта) се определя от случайности и дреболии, които на пръв поглед са толкова незначителни.

Може би е добре да започна малко по-отдалеч.

В началото ще кажа, че не обвинявам родителите си за нищо. Те винаги са ме обичали, единствено дете съм, дълго чакано и много желано. Просто си бяха от стария тип родители - онези със строгите изисквания и прекалените очаквания - мисля, че цялото им поколение беше такова. А аз бях едно доста добро дете - отличничка и всичко останало.

Поне докато не влязох в пубертета, когато изведнъж открих, че имам своя воля и искам да правя разни неща, които те не одобряват. Но въпреки това аз толкова искам да ги направя, че съм готова да рискувам да ми се скарат. Ако ме хванат, разбира се. Тогава се научих да ги лъжа и да се крия. И толкова много ми харесваше да съм непослушна и те да не ме хващат, че дойде момент, когато правех много по-щури неща от връстниците си, на които всъщност им позволяваха доста повече. Разбирате ли парадокса? На мен уж ми беше позволено много по-малко, а аз правех много повече и по-опасни неща от приятелките си. У дома и в училище бях добро дете и отличничка, а на улицата, извън клас имах съвсем различно лице. И него си харесвах много повече. Мислех си, че това съм истинската аз. След много години осъзнах, че по-скоро съм била преувеличената си версия - малко по-дива, малко по-откачена, малко по-лоша, отколкото всъщност съм. И всичко това, само за да компенсирам онова твърде послушно момиче, което най-близките ми хора виждаха в мен.

И мама е правила глупости

5cf9cad94714c5577919c266171d935c XL

Това малко по-диво и лошо момиче един ден реши да си накъдри косата. Знаете ли какво е студено къдрене? Мисля, че вече никой не си причинява такива неща на косата, но едно време беше страшно модерно. И за да бъда готина и интересна, на 16 години, в девети клас, без ничие позволение, отидох на фризьор и се накъдрих. За сравнение това е все едно сега дъщеричката ви да отиде и да си боядиса косата със зелена боя, която не се измива. Шок и ужас, нали? А по онова време беше още по-зле. Помня как една учителка дори ме заплаши, че ще ми намалят поведението.

Изобщо не ми дремеше какво ще кажат учителите. Толкова много се харесвах.

Спомням си и какво ми каза един съученик, по когото май малко си падах. “Гледам някаква жестока мацка в автобуса за училище, а тя се обърна и ха! Това било нашата Мария”.

След няколко години се ожених за него, но това е друга история. Той впрочем все още ме харесва къдрава.

И така, моето красиво и щастливо накъдрено аз се прибра вкъщи и си върза косата с ластик с надеждата майка му и баща му да не забележат.

Имаше един Иван

edin ivan

Но този път ударих на камък - спипаха ме.

Майка ми крещя повече от обичайното и ме нарече с по-тежки думи от обичайното. Това можех да го понеса. Но когато ми каза да отида на следващия ден и да се подстрижа, ми дойде в повече и си поплаках. Не пред нея, разбира се. Не и пред приятелките - пред тях бях кораво хлапе.

На следващия ден не отидох на фризьор. Надявах се, че ще ѝ мине. Плюс това започна пролетната ваканция и бях сигурна, че докато се върна отново на училище, косата ми няма да е чак толкова ситно накъдрена и учителите няма да ми правят забележка. Подозирах, че някой от тях ѝ се е обадил да заплашва с намалено поведение.

На майка ми не ѝ мина обаче. Отново ми се накара, отново ме обижда и заплашва. Накрая каза, че ако на следващия ден не отида да се подстрижа, ще ми отреже косата сама.

Звучеше си като доста сериозна заплаха.

Но аз намерих решение.

Реших да се самоубия.

Съвсем истински го реших. За кратко си поиграх с мисълта само да се престоря, че се самоубивам. Но не ми се стори достатъчно наказание. А аз исках да я накажа, о, колко много исках. Татко не толкова, защото той не се намеси в този скандал. Но нея… направо я мразех с яростно тийнейджърско непримирение, отчаяно я ненавиждах и исках да страда. Да страда много.

Защото, виждате ли, винаги съм знаела, че аз съм смисълът на живота й. Тя просто нямаше никакви други интереси освен мен. Или поне така ми изглеждаше тогава.

На следващата сутрин станах, написах три сърцераздирателни писма - до татко, до най-добрата ми приятелка и до гаджето ми по онова време. До мама - не. Нека ѝ! Даже писмо няма да има.

Хубави писма бяха, мисля. Помня, че след като ги написах, ги прочетох и си поревах на тях. Ами да, за рев си е. И сега ми се реве. Бива ли за една коса дете на 16 години да сложи край на живота си? Абсолютна нелепост. А тогава ми се струваше най-логичното решение на проблема ми с мама.

Говорете с децата си... моля ви!

98fd104a10357987e6f8d1058a37d056 XL

След като написах писмата, ги прибрах в пликове, които грижливо надписах. После извадих от шкафа с лекарства всичката налична химия вкъщи, а тя беше доста. Майка ми взимаше лексотани, приспивателни и всякакви видове успокоителни. Не ще да съм била толкова лесно дете, може би. Или все пак е имала живот извън мен и проблеми извън мен… 

Към тях добавих аспирините на татко, аналгините и амидофените.

Стана солидна купчинка, която погълнах с един буркан от любимия ми домашен компот. После си легнах, като си представях погребението и как всички плачат горко за мен. Тази картина доста ми харесваше. Със сигурност повече от картината, в която отивам на училище без страхотните си къдрици. После не помня нищо.

Но явно в онзи ден Непознатият отгоре е решил, че ми е рано и все още не съм направила достатъчно щуротии на този свят.

Баща ми стигнал до работата си на другия край на Пловдив и установил, че си е забравил очилата. При което тръгнал обратно, защото без тях няма как да изпипа сложните машинни чертежи, които правеше. Като се прибрал, ме заварил заспала и тъй като вече беше ваканция, най-вероятно е щял да тръгне обратно към работа, но забелязал на масата купчинката шишенца и празни блистери. После видял и писмата.

Когато татко ми разказа всичко това, не плачеше. Сълзите са били преди това. За тях разбрах от една съседка, чак след като ме изписаха от болницата.

- Миме, какво стана с теб? Добре ли си? Видях една сутрин как баща ти те носеше на ръце към колата, а вечерта плакаха и двамата с майка ти. Целият блок ги чу. После казаха - апендицит.

Естествено, че ще кажат така. Беше си срамна работа това, да направиш опит за самоубийство, че и неуспешен отгоре.

Както и да е.

Два дни съм била в кома. Не помня промивките, лечението, нищо. Помня само, че като се свестих със системите, в стаята имаше някакъв професор с цяла група студенти, на които обясняваше:

- Момиче с опит за самоубийство, натровила се с медикаменти…

Психолози по онова време май нямаше. Но за сметка на това ме заведоха на отчет в детска педагогическа стая, където ме повикаха веднъж или два пъти. Бързо се отказаха от мен, щом разбраха, че не съм обект на насилие, нито някой ме е подтикнал по какъвто и да е начин. Жалко, защото ми беше толкова забавно. Винаги съм искала да стана следовател.

А може би все пак е имало психолози в онези години, защото мама и татко се промениха малко след тази история. Поне се опитаха, доколкото им е възможно.

Защо ви разказвам всичко това? Защото децата понякога правят невъобразими неща. Такива, които на един зрял човек биха се сторили абсолютна глупост. Но които понякога завършват фатално. Господ не може да е навсякъде, затова е създал нас, майките. А когато и ние не сме на линия, какво става?

Преди месец една приятелка учителка ми разказа за своя ученичка, 12-годишна, която направила опит за самоубийство. Защото изкарала двойка и я заплашили да ѝ вземат телефона.

Миналата седмица 16-годишно момиче в Индонезия се самоуби, след като публикува снимка в Инстаграм с анкета - да живея ли, или да умра. 69 процента от отговорите били да умре.

Дали ако последователите ѝ бяха отговорили по друг начин, това дете все пак щеше да отнеме живота си?

Социалните мрежи ли са виновни за смъртта му? Или родителите, които по някакъв начин са го предали? Които са пропуснали да приемат сериозно “детинските” му проблеми?

Не мога да отговоря на тези въпроси. Мога само да градя отношения на доверие и обич с моите деца. Моите прекрасни четирима сина, които нямаше да ги има на този свят, ако в онова априлско утро баща ми не си беше забравил очилата. Странно, сега мога да си представя свят, в който ме няма. Но не бих могла да си представя света без тях.

Не правете глупости, хлапета, колкото и да ви е криво, самотно и страшно понякога. Не само защото някой някъде ви обича. Най-вече защото тепърва в живота ви ще има хора, които вие ще обичате. Струва си да дадете още един шанс на този шибан живот - поне заради тях.


Прочетохте ли

Мамо, не прави така

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам