Автор: Станислава Симидчийска

Когато го срещнах за пръв път, знаех, че той е човекът, с когото искам да прекарам живота си. Стоеше на бюрото си с едни огромни слушалки и с най-красивите зелени очи се взираше в монитора си.

Трябваше да бъда в съседния офис, но там все още нямаше компютър за мен и останах в неговия. Седях точно срещу него и го гледах, чудейки се дали това красиво момче някога ще ми обърне внимание. Е, направи го, но малко по-късно. След около 4 години.

Когато ме преместиха в моя офис, постоянно си търсех повод да го видя и така в този период здравословното ми състояние беше супер, тъй като пиех литри вода дневно. Просто защото от диспенсъра имаше видимост към неговото помещение. Опитвах се да налучкам смените му, но тогава не знаех колко много обича да спи до късно и как по тази причина взима късни такива, докато аз нямах опция за подобно работно време. И обикновено го засичах малко преди да си тръгна.

Срещнахме се отново няколко години по-късно, когато аз вече не работех на същото място, но още пазех спомена за яснозелените му очи. Този път и той ме видя. С очите, с които исках да ме забележи. И общата ни приказка най-сетне започна.

Големият Коко, също като своя по-малък съименик, има незаменими лайфхакове и още по-интересни принципи. Той например не яде домати и лук. Което автоматично изключва възможността да приготвя салата с домати и лук. Или пък нещо, ключовата дума на което да е болонезе. Оказа се даже, че лютеницата, която яде, е без домати. Е, всъщност в тази благородна лъжа е вярвал около 30 години, но ето, че се появих аз, за да повдигна завесите зад тази мистерия и да го шокирам, че от години яде и домати, и патладжани (които също отказва по принцип), и лук дори, макар и не във въпросната лютеница.

Всъщност темата за храната е много специфична в нашето семейство. Докато аз като добро и угоявано за Коледа животинче изяждам, каквото ми се предложи, благоверният ми съпруг инспектира всичко на масата и съвсем не допуска какво да е да му влезе в чинията. Така например, докато цяла есен ние с дъщеря ни си похапваме тиква в разнообразни форми, той тихо и кротко си маже филии, за да не яде от оранжевата супа или още по-лошо – печената тиква. А уж няма причина да таи притесненията на Душко Добродушков.

За времето, през което сме заедно обаче, постигнах доста победи в кулинарния му свят, въвеждайки го в тайните на сушито, но и в тайните на шкембе чорбата, в дебрите на кюфтетата по чирпански, но и в тези на авокадото. Изобщо, от меню една страница тип ресторант на шеф Манчев, вече имаме няколко десетки страници смесена кухня. Дори му признах, че готвя с домати, а на него взеха, че му харесаха. Все още ги отказва в суров вид, но пък закъде сме се разбързали...

Не само кулинарните предпочитания обаче са интересни в света на моя пораснал Коко. Ако в анимацията има грижовни мечета, аз си имам грижовен Коко. Докато бях бременна например, не биваше да извършвам особена физическа дейност и смея да твърдя, че това бяха доста симпатични 9 месеца, през които получавах закуска в леглото, обяд по избор и изобщо всичко, от което имах нужда. Заедно бяхме на абсолютно всички прегледи – до един, заедно бяхме и в деня на раждането. Всъщност дните, прекарани от мен в родилното отделение, бяха нещо като първата ни раздяла, макар че се виждахме за по няколко минути ежедневно.

Когато дъщеря ни се появи на бял свят, негласно се споразумяхме, че ще си делим по равно грижите за нея. Няколко години по-рано не можех дори да си представя, че ще видя момчето с големите слушалки и готините слънчеви очила да сменя пелени. Но той се научи да го прави преди мен. И по-добре от мен. Бащинският му инстинкт се включи веднага и още от първия миг знаеше как да държи това толкова миниатюрно бебе. Вечер ставаше с мен, когато тя беше гладна и нито за миг не ме остави да се почувствам на ръба на силите си. А в същото време не спираше да работи.

Мисля, че когато един мъж стане баща, тогава съвсем ясно започва да личи що за човек е. Личи в отношението към съпругата му, в отношението към целия нов свят, който се открива пред току-що увеличилото се семейство, личи най-вече в отношението към детето. Никога не чух от него, че нещо, свързано с бебето, е „женска работа“, нито веднъж той не отиде да спи в другата стая, за да отпочине за предстоящия работен ден, никога не ме накара да се чувствам сама. Тогава разбрах със сигурност, че имам истинска опора – а не просто сигурност на думи и подпис.

Често казвам на необвързаните си приятелки, че се надявам и те да си намерят своя Коко. Аз например твърдо вярвам в сродните души и зная, че с него сме две допълващи се до съвършенство половинки от едно цяло. Все пак, къде другаде ще намеря мъж, който, също като мен, предпочита домашния уют в събота вечер, с когото можем да си говорим за книги до припадък, с когото да играем файтинг игри на плейстейшъна, с когото просто да стоим, да си мълчим и да се чувстваме добре от факта, че се намираме в една стая? И още, и още, и още...

Днес моят Коко празнува своя 30-и рожден ден. И искам да му подаря целия свят. Но ще започна с този текст. Защото е най-добрият съпруг и най-добрият тата. Тата нинджа! Защото го обичам.

Препоръчваме ви още:

Имаше един Иван
Love.net или нашата история
Цяла, цяла от любов

Автор: Мая Цанева 

В нашето голямо семейство има мнооого жени и малко мъже. Последното поколение потвърди това правило. Митко има ЕДИН братовчед и МНОГО братовчедки. Тази история е за братовчедите.

Двамата братовчеди се появиха в семейството ни след три поколения жени и само жени. Първи се роди Митко. Той повлече крак и година и половина по-късно се появи и братовчедът Жорко. Познава се, че са от едно семейство, от километри – руси, със светлокафяви очи. Могат да минат почти за близнаци. От известно време и физическото сходство с баба им се усилва, особено откакто тя промени прическата си. По Коледа, и след набезите на баба им по магазините, приликата се засилва, защото двамата се оказват с еднакви пижами, пуловери и якета.

И така от матриархат вкъщи минахме на патриархат. Както майка ми, баба им, каза наскоро: „На вас, или на друг, няма да простя, ако ми надраскате мебелите или ми счупите чиния, но на децата – може“. Ха, познайте сега кой скача на леглото на баба си… А кой счупи огледалото в коридора?

Отначало братовчедите не си обръщаха много внимание. Това се промени, когато пораснаха достатъчно, за да забележат колите и самолетите, които им бяхме приготвили за игра. Изведнъж се оказа, че ние, възрастните, не сме предвидили играчки за двама. Най-трудно беше, когато двамата преминаваха през периода „това е мое“. Това означаваше, че почти винаги един от тях искаше камиончето на другия. Обикновено всичко завършваше с рев, а баба им бързо намираше начин да раздели една пожарна на две. За да предотвратим конфликти, всички възрастни се научихме да купуваме всичко по две. Два меча (еднакви), две коли или две книжки. За по-сигурно, когато сме навън, всеки родител мъкне в джоба си всичко по две.

Двамата са невероятна комбинация. Обичам да ги гледам заедно вкъщи, макар че след тях домът е в пълен безпорядък. Митко много държи да се похвали с всичките си играчки. ВСИЧКИТЕ. Обикновено пет минути след като са влезли в спалнята и двата коша с играчки вече са обърнати на пода и двете хлапета „плуват“ щастливо сред море от трансформъри, лего части, колички, самолети, останки от кораби, животни… Последния път само чух изсипването на коша и когато попитах: “Кой беше?“, Митко се ухили до уши. Братовчед му беше взел по нещо в двете си ръце и се оглеждаше за още. Как да се лиша от този весел хаос?

Двамата са солидарни. Ако единият яде супа и другият не му отстъпва. Как да не се възползваш от ситуацията…. Разбира се, белите също са по две, но поне има предсказуемост. Макар и трудно, братовчедите вече делят (е, понякога) играчките без рев.

Не могат да си поделят само баба си. Най им е добре върху, до, близо до нея. Дали ще четат приказки, ще ядат палачинки или ще строят писта, важното е да не я изпускат от поглед. Вече има и надпревара кой ще открадне вниманието й. Наскоро Жорко измисли песничка. Едва успя да изпее малко и Митко пое с нов глас кавър на парчето. Надпяването продължи близо 5 минути. Горката им баба не знаеше към кого от кандидатите за X фактор да се обърне. Добре че не й се налагаше да избира победител.

С наближаването на коледните празници ни очакват още изненади. Дали и как ще разделят любовта и подаръците на многобройните си лели и чичовци… Важното е, че ние не можем да ги разделим. Митко ме помоли да запишем Жорко в неговата градина, за да си играят също както приятелите му близнаци. Всъщност много му липсва като другарче за бели… А белите, белите баба ги прощава.

P.S Очаквайте втора част „Митко и братовчедките“

Препоръчваме ви още:

Живот на скорост
Братя и сестри без вражди
Да познаваш корените си повишава самооценката

Давид Фоенкинос може да е сред най-четените писатели на съвремието ни (главната роля в екранизацията на романа му „Деликатност“ дори изигра Одри Тоту), но за сина си е просто един безработен мъж. Детето смята, че на приятелчетата му „яко им върви“, защото имат бавачки, докато неговият баща го взема всеки ден от училище, защото няма друга работа. Това предизвиква твореца да напише есе за стремежа да си като другите.

В ранния следобед обикновено отивам да прибера осемгодишния си син от училище. „Защо мама никога не ме взема?“, попита преди няколко дни. „Защото работи.“ – „Значи ти не работиш.“ – желязна детска логика. От седмици се опитвам да му обясня, какво е това фрийлансър: „Аз работя, когато искам, и сам съм си шеф. Имаш късмет, че мога да те вземам всеки ден от училище.“, му казах, а той ми отговори: “Аз пък искам да имам бавачка и тя да ме прибира.“ Синът ми обича да разказва за другите деца: информира ме с какво се занимават, а накрая винаги добавя, че на тях „яко им върви“. Напразно се опитвам да представя ситуацията иначе и да му обясня, че Макс или Алекс сигурно биха били щастливи да живеят като нас. Толкова съм усърден, че понякога стигам до самохвалство: „Ето ти имаш PSP, а другите вероятно нямат.“ Примерът ми изобщо не е убедителен – другите винаги имат нещо по-хубаво от нас. Синът ми просто е във възрастта, в която открива света по новому. И това откритие започва с желанието да не се отличава от другите.

Психологът
В първите години след раждането, подражанието е един от основните начини за опознаване на света: "Мама ми се усмихва, когато се събудя - и аз ще й ще усмихна. Непознатото момченце пълни камиончето си с пясък и аз ще направя като него. Всички ядат от това, аз също ще опитам едно парченце." Децата растат и хората, които копират, стават все повече, защото се разширява обкръжението им – присвояват си техни думички, маниери, жестове, навици, вкусове. Може би подобен стремеж не ни допада особено, но си има причина – те искат да са част от общност.

Племенникът ми, който сега е в разцвета на пубертета, преживява противоположната ситуация. Повечето тийнейджъри искат да се отличават от другите – просто за да оставят следа във Вселената. Този, когото наблюдавам в собственото си семейство, е решил да стане готик. Но и в това, както ми обяснява, има принципни моменти. Оказва се, че някои от нас са способни буквално да изгубят светлата идея на черния цвят. „Виждаш ли този пиърсинг на лакътя му? Вече никой не ходи така!“. Ясно, този с лакътя няма никакви шансове. И разбира се, това което другите правят е гадно, всички наоколо са тъпаци и никой не го обича. Опитвам се да си спомня себе си на неговата възраст и ми се струва, че тогава исках само едно: да не бъда себе си. Безусловно, в такова състояние трябва да поживееш известно време, за да станеш писател, но когато си дете, често ти се струва, че на другите „яко“ им върви, а на теб - не. После настъпва пубертетът и тези, другите, се оказват тъпаци.

Психологът
За да открият отговорите на въпросите си: „Кой съм?, Какво ми харесва?, Какъв искам да съм?“, тийнейджърите търсят ролеви модели в обкръжението си или извън него, с които искат да се отъждествят. Дори се опитват да съответстват на ролята, която са си избрали, докато разберат дали подобно поведение наистина им пасва. Това е пътят да стигнеш до нещото, което наистина те интересува и вълнува. С порастването все повече се цени индивидуалността и стремежът да се откроиш сред тълпата.
Можем ли да помогнем на децата да останат себе си? Важно е да поддържаме самооценката им; да им помагаме да развият силните си страни и способности; да поощряваме креативността им, желанието да създадат нещо уникално; да приветстваме самостоятелния избор и решенията им. Можем да започнем непринудено, в процеса на игра. А ако сме сигурни, че подражанието става опасно, да не се боим да изразим неодобрението си, категорично, но без излишен патос.

А какво се случва по-нататък с израстването?
Много от нас се стремят преди всичко да не бъдат като родителите си. Баща ми например все едно няма възраст, на никого не завижда, макар да критикува всички. Когато остарея, бих искал да видя сина си щастлив, ако случайно намина в офиса му някой ден по обед.

Препоръчваме ви още:

Детето ми е обикновено
Защо да сравняваш децата невинаги е лошо
Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Автор: Диляна Велева

И хиляди въпроси се удрят като заблудени пеперуди в мислите ти. Как се стигна дотук? Къде сгрешихме толкова много? Имам ли шанс за нов живот от сега нататък? Ще намеря ли въобще някога човек, който да приема децата ми като свои.

Разводът е време разделно.Той е границата между два свята. От едната страна стои едно дълго, често нелеко минало, с което обаче някак сме свикнали и едно мъгляво бъдеще, което ни е напълно неизвестно.

Разводът боли дълбоко. И тази болка идва от съзнанието за пропуснатите шансове, за неслученото бъдеще. Все повече се връщаш към началото на връзката ви и си задаваш въпроси. В какво бях влюбена у този човек? Какво ме накара да искам дете точно от него? С какво спечели доверието ми? Дори и да успееш да се сетиш и да си отговориш на този въпрос, обикновено контрастът със сегашните ви отношения е като зееща бездна. 

Прочетохте ли 

От нищо не се страхувай!

12 правила на силната жена

Разводът е делба. Делиш живота си до този етап. С имотите се справяте някак. Най-трудно се дели времето с децата. И двамата искате най-много това. В повечето случаи, децата все пак остават при майката през седмицата, а събота и неделя - при бащата. И този миг на бясна самота. Петък вечер е. Къщата се опразва от детска глъч. Оставаш сам. С мислите си. С чувствата си.

Разводът е нов формат на отношенията с бившия. И на двамата ви е трудно да налучкате необходимата дистанция. Обикновено на въпроса: “Как си? - и двамата започвате да отговаряте с едно нищо незначещо: “Добре съм”. То е като отговор-граница, за да не се питате повече взаимно. Отношенията се концентрират вече само около въпросите за децата, багажа им за уикенда, ангажиментите с тях през седмицата. Понякога обаче има едни такива мънички мигове, когато нещо от предишния ви свят проблясва и може за миг да ти се прииска да го целунеш. Но знаеш - вече е забранено. Всичко вече е различно.

Разводът е нови отношения със самия теб. Постепенно трябва да пропътуваш дълги отсечки - от това някой друг да бъде център на света ти - до теб самия. По време на пътя, си спомняш голяма част от съвместния ви живот. В спомените ти има прекрасни моменти, има и много тъжни времена. Скандалите, вечното недоволство, безсмислените спорове, липсата на говорене помежду ви - всички тези неща, заради които сте взели това трудно решение, изплуват в теб. Сега вече е време ти самият да си дадеш самооценка - от външна тя да се превърне във вътрешна, стабилна. Сега е времето и да се опитат много отлагани неща. А защо не и да откриеш нови таланти в себе си?

Разводът е всички семейства да ти се струват щастливи в своята заедност. В този период е възможно да имаш усещането, че само на теб не ти се е получило в най-съкровената ти мечта. Навсякъде през уикендите си виждаш - семействата излизат и се забавляват заедно. Имаш чувството, че няма къде да избягаш от тях. В такива моменти е хубаво да се виждаш с приятели, да чуваш други подобни на твоята истории, за да стопиш малко чувството си за изолация.

Разводът е нов тип отношения с децата. Това е времето, в което всячески се опитваш да бъдеш по-близо до емоционалния им свят, за да смекчиш удара от раздялата. В този период и двете страни имате шанса да се опознаете по- добре. На моменти се учудваш колко са гъвкави като възприятие децата. Достатъчно е да се опиташ да “чуваш” чувствата им и те се отблагодаряват стократно. В началото може да има кризи. Всеки опит да наложиш твои правила може да се разбие в това те да ти кажат, че отиват да живеят с бившия ти партньор. Как само болят тези мигове. И колко безсилен се усещаш. Но с времето разбираш, че това е само детска игра, невинен опит да поемат контрола върху света ви.

Разводът е шанс за нов живот.  Може бъдещето в началото да изглежда равно и мъгляво, но с изминалите месеци времето в теб започва да се намества. Започваш да го структурираш по съвсем нов начин. Сега е моментът за налагане на нови общи ритуали. Сега е времето за връщане към стари познанства, а и за изграждане на нови. В този период на изпаряваща се мъгла може да ти мине идеята за нова връзка. Защо не? Хубаво е да се хванем за пъпната връв на живота и да видим къде ще ни заведе. Животът винаги дава шансове за ново живеене. Стига да ги видим. И да имаме куража да ги следваме смело.

Вижте

Какво разбрах за себе си,

когато мъжът ми ме напусна 

Препоръчваме ви още:

Около 40
Щастливо разведени
6 начина да запазите ума си след развода

Автор: Ина Зарева

Кой е най-големият недъг на всеки нормален мъж? Разбира се, че липсата на достатъчно романтичност и галантност. Колко е "достатъчно" все още никой не знае, защото жените имат дарбата да споделят една с друга. Таня може да е на седмото небе, защото мъжът ѝ я разходил до морето за уикенда, но когато разбере, че мъжът на Петя я е завел в далечна планинска хижа, а над тях е прелетял планер с надпис: „Петя, обичам те!“, седмото небе автоматично се превръща в седмия кръг на Ада.

Затова всяка уважаваща себе си майка на син с нетърпение чака първите любовни трепети, за да реализира мисията на живота си, наречена „Сътворяване на идеалния мъж“. Че го е родила перфектен – ясно. Че по-хубав, умен, чаровен и мъжествен от него няма – всички го виждат. Но че е взел някои недъзи от баща си и мъжете по принцип, никой не трябва да разбира и за ликвидирането им са нужни спешни мерки.

Класът е втори, годините са 8, момичето не просто случайно се е оказало красавицата на класа – тя е родена да бъде такава. Отмятането на косите вероятно е тренирано още в утробата, защото няма как за толкова невръстни години да е овладяно в такава ослепителна съвършеност. Усмивката е на Мона Лиза, ако беше минала през Венецуела за повече симетричност. Очите са езера, в които момчетата от класа не само са потънали, те умишлено са се удавили, връзвайки тежките чанти за вратовете си. Всички, включително и синът ми.

Наблюдавах това отчаяно щурмуване на Ниагара в продължение на месеци – той набира смелост, но конкуренцията е по-бърза и го повлича с грохот. Той атакува, уверен под седемте пласта гел, но конкуренцията има бутонки на Меси. Той се пъне да изкара шестица, конкуренцията печели и състезание.

Клетото ми майчино сърце се пръскаше от мъка, докато наблюдаваше страданията и неволите, изписани на възмъжалото момчешко личице. Така значи се раждали свекървите. В деня, в който бях решена с треперещи ръце и сломена гордост да призная, че в класа има и други прекрасни момчета и вероятно тя ще избере някой от тях, синът ми се върна и заяви:

- Готово! Заедно сме! Направих анкета:

Харесваш ли ме? да/не

Искаш ли да сме гаджета? да/не

Тя отговори на всичко с „да“ и дори го имам в писмен вид.

Това не само е моето момче, това е той – мъжът-мечта! Успях, успях! Обаче сега следваше още по-трудната част. Взаимоотношенията! Нали знаете кое е най-ужасното нещо, след като срещнете мечтания мъж? Че като му отговорите положително на анкетата, той автоматично спира да бъде такъв и се превръща в мъж-паяжина.

Моето момче – паяжина?! Абсурд!

И се заредиха картички-сърца, меденки-сърца, сурови сърца. Не, последните успях да ги хвана навреме. И така почти година.

Обаче един понеделник се каза:

- Трябва да измисля с какво да я зарадвам тази седмица, защото има специален повод. Но вече ми свършиха идеите.

Ето, че и идеалните мъже имали нужда от вдъхновение. Веднага запретнах ръкави и започнах да предлагам всичко, за което аз и всички жени преди и след мен са мечтали, когато са били на 8, пък и не само. Писмо, цвете, стих, песен, творчество с посвещение, сладкиш, балони, рокля, кино, колата – или това беше за малко по-нататък. Отсреща въздишаха тежко и казваха:

- Тя всичко си има, бе мамо! Трябва да е нещо уникално и само от мен.

До петък бях предложила света, майка му, баща му на света и левия си бъбрек. Младежът клатеше глава като същий светец пред дявола-изкусител. Отиде на училище угнетен и нещастен. През целия ден аз бях не само угнетена и нещастна, а истински провалена майка. Ето кой развалял мъжете-мечти – майките им.

Вечерта вратата се отвори с крясък:

- Разбрах какво иска! Много го иска! Знам и къде се продава! Може ли утре да отидем и да го купим?
- Отивамеее! – закрещяхме и ние с облекчение.

Сутринта приготвихме всички налични пари, банковите карти и спестяванията си – кой знае какво щеше да е това толкова желано нещо, което само нашият прекрасен, единствен, изумителен и неотразим син можеше да поднесе, и по-важното – кой знае колко щеше да струва. За всеки случай пуснахме и колата за продажба. Няма да се излагаме пред момичето, я!

В магазина се разиграваше „Война на световете“! От всички страни се носеха всевъзможни звуци – космически игри, плачещи кукли и плачещи деца, животни и родители мучаха в синхрон, банкомати отмерваха бащинската жертвоготовност, касови апарати чертаеха бъдещето до заплата. Светлини и ефекти допълваха усещането за казино, от което всички се прибираха разорени. А веселата коледна мелодия се носеше като реквием, погребващ годишната семейна ваканция. Пристъпихме с аритмични пулсове, а излизащите на тълпи родители присвяткаха предупредително с камарите играчки, като шофьори за катаджии на пътя – „Все още сте на прага, можете да се върнете!”

Тръснахме решително глави, разтворихме портфейли и оставихме малкия Казанова да щурмува смело напред. Подготвихме се за дълго и уморително обикаляне, докато открием ценния трофей. Само след някакви си десет минути обаче чухме боен вик и смелият ни рицар ликуващо се носеше към нас:

- Намерих гоооо! Дори има в нейния цвят – розово!

Оглеждахме се за огромен пакет, за по-малък пакет, за количка пълна с множество пакети, за блестящ тоалет или дори истинско животинче, което да подтичва наоколо, но нямаше нищо такова. Видял недоумяващия ми поглед, той пъхна в ръката ми малко, пластмасово контейнерче. В него като петровска сланина, като мозък на нокаутиран боксьор, като стогодишен целулит, като моята първа порно супа и като съсиреното ми достойнство се тресеше розова сплав, чиято гнусота носеше гордото име: "Слуз". Точно така пишеше на етикета – "Слуз"!

- Може да приема различни форми, а като го стиснеш много силно, даже и пърди. Ще взема две. Аз имам джобни, ще ми стигнат.

Гордостта на живота ми щастливо се нареди на касата, около влюбената му глава трептеше ореол с голямо слузесто сърце, а моето завинаги потъна в лепкавия, розов контейнер.

Препоръчваме ви още:

Страстната седмица на една греховна домакиня
До сина ми
Истински мъж

Една различна и интерактивна Коледна кампания

Стартира благотворителната кампания „Тази Коледа чудесата правите вие“ на фондация „За Нашите Деца“. Петото издание на инициативата цели да ангажира и вдъхнови служители на големи и малки компании в подкрепа на новородени бебета в риск, за да не започват живота си зад стените на домове за изоставени деца. Каузата на кампанията е превенция на раздялата, защото единствено семейството може да даде уюта и подкрепата нужни за развитието на едно дете. Със средствата набрани от кампанията, екипът на фондацията ще подкрепи семейства още в родилното отделение, за да не се разделят с децата си и да ги дарят с щастливо детство.

„Тази Коледа чудесата правите вие“ е една по-различна благотворителна кампания. Тя предлага 12 интересни идеи за коледна забава, чрез които служителите на социално отговорни компании могат да опознаят колегите си, да усетят коледния дух, да се забавляват и в същото време да помогнат на деца и семейства в риск.

Не сте ли мислили например колко весело би било да направите караоке в офиса? Или пък Коледен базар – страхотен начин да обмените предмети, бижута или дрехи и да научите повече за интересите на колегите ви. Ако пък обичате вкусната храна можете да си направите Коледен обяд с празнични лакомства и да откриете кой е мастър шефа във вашия офис! За тези, които обичат игрите – вместо да връчвате подарък на колегата, защо не го скриете от него и не му дадете карта да го открие сам – толкова по-весело е!

За още идеи посетете сайта на кампанията и разгледайте пълния списък с предизвикателства, които доказват, че да правиш добро е лесно и може да бъде много забавно. Всяка инициатива е придружена от пакет с необходимите за организирането ѝ материали.

Споделената емоция и желанието да помогнем от сърце са в основата на успеха на „Тази Коледа чудесата правите вие“. Над 160 социално отговорни компании се включиха в миналите издания на кампанията. Миналата година набраните средства бяха над 40 000 лева и бяха инвестирани в услугите, предоставяни от фондацията – предотвратяване на раздялата на деца от техните семейства, обучения на приемни семейства, подкрепа на деца със затруднения в развитието, за да имат пълноценен живот, както и подкрепа на бебетата в Детска къща да намерят своето ново семейство.

За над 1000 деца Коледа не е истински празник, защото са лишени от любов и грижа, заключени зад тежките врати на социалните институции. Фондация „За Нашите Деца“ иска да промени това и да помогне на децата в риск да останат със своите семейства.

Станете част от коледната кампания като заявите участие на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.@detebg.org, за да успеем заедно да сбъднем мечтата на стотици деца за семейство!

Препоръчваме ви още:

За да няма деца "от дом"
Седмици на осиновяването
Кашон с кауза

Дамата, която ми прати този текст, пожела да остане анонимна. Мисля, че всички ще я разберем. Тъжно е, че толкова много от нас могат да се разпознаят в историята й. Още по-тъжно е, ако някои се разпознаят в ролята на свекървата. Моля се моите момчета да пораснат живи и здрави, и да създадат собствени семейства някой ден. А ако по някаква причина им се наложи да правят избор между това да са добри бащи, или добри синове... По-добре да е първото.  

Тя… уж жена и майка, но всъщност е от онази специална порода, която върви с тежка длъжностна характеристика и почти никой не я харесва.

Имала съм много гаджета през годините - е, като се замисля бяха само три и все сериозни, но още от малка усетих, че нещо не е наред с този вид персонаж в живота ми - с Нейно Величество Майка му.

Не знам точно кога започнах да НЕ я харесвам истински - дали когато ми се наложи за първи път да се пречупя и като малко послушно дете да изям онези гнезда от кайма с почти сурово яйце върху тях, борейки се да не ги повърна, докато ги преглъщам или когато отварях хладилника и там гордо седеше сготвената от майка му пача, която миришеше на чесън и зловещо се поклащаше, сякаш за да ми напомни, че моята сила върху НЕГО никога няма да бъде ката НЕЙНАТА. Онази пача, която тя мислеше че му е любима, седеше там дни наред като забравен багаж на соц автогара и накрая винаги й се налагаше безславно да извърви пътя до боклука – естествено, този на улицата, а не вкъщи… Може би тогава осъзнах - Нейно Величество Майка му не ми харесва.

Минаха години, гаджетата се смениха, майките също и винаги положението беше зле. Като да ги отглеждат някъде като онези малки сладки жълти пиленца, които после стават еднакви и с еднаква мисия, само че не са сладки и мисията им няма нищо общо с нечий доволен стомах.

И така всичко някак го предъвквах и преглъщах със завидно спокойствие и достойнство до момента, в който се роди нашата дъщеря… тогава нещата се промениха, ТЯ се промени и разбира се, стана много по-лошо. Започна да се меси ежедневно, да дава мнение как да гледаме нашата дъщеря и да се налага пред сина си, да злоупотребява с влиянието си, а то се оказа голямо, или другояче казано - стана истински тегаво.

Изведнъж жената, гледала бебе преди повече от 50 години, се оказа на пътя ми в моята най-важна житейска мисия - да отгледам собственото си дете и разбира се, тази жена не беше моята майка, а неговата. И сякаш не искаше да помогне, а да ме измести и ако може изцяло да ме няма, за да може да гледа детето на сина си, сякаш тя му го е родила. Звучи абсурдно, но не е - беше го постигнала с единствения си внук, син на моя мъж и дете на разведени родители, чиято майка живееше далече и майчинството с него не й беше особено любимо, но пък със следващите си две деца се справяше прекрасно.

Помня, когато дъщеря ни се роди и животът ми придоби онзи специален смисъл, в който бяхме само ние тримата - тя, той и аз. Беше вълшебен и... прекалено кратък момент. После всичко придоби онзи дух на борба да опазиш детето си от чуждото и много компетентно мнение, борба с мъжа си, който говореше с думите на майка си, която не спираше да живее чужд живот, поради липса на собствен свой и така до днес, когато пиша в 4 часа сутринта и чакам да нахраня бебето си, което оказа се, не харесва баба си. И да, вътрешно се радвам, защото така мъжът ми спря да ми натяква, че не оставям новороденото си достатъчно често на близо 70-годишната му майка и защото вариантът да й го оставя само по време на нощното спане и да излезем с него ми дава спокойствие. Спокойствие, че детето ми няма да бъде променяно от някой, когото всъщност вътрешно силно не харесвам, защото моето дете е мое (наше) и то е онзи бял лист хартия, върху който искам аз да рисувам, бавно, обмислено, без тя да го нарича „лошо бебе”, защото плаче...

Какво има в тази порода майки, на нашите мъже, питам се? Защо цял живот трескаво се борят за първото място в живота на порасналите вече синове, станали големи мъже, съпрузи и бащи и кога най-накрая ще изтече срокът на годност на този пуст Едипов комплекс!

Вселено, дай ми сила!

Препоръчваме ви още: 

26 неща, които свекървата мисли, но не казва

На мама синчето 

Не удряй момиченцето, ще се изпотиш

Свекървище

Натали Георгиева е първото дете, което ще ви представим в новата ни рубрика - Нашите деца. В нея ще ви разказваме за децата на България - такива, каквито са, с техните мечти, интереси, цели и проблеми. Ако вашето дете има мечта или кауза, която иска да сподели, може да ни пишете.

Разкажи ни за себе си, Натали! На колко си години и къде учиш? Какво е семейството ти?

Казвам се Натали, на 17 години съм и уча в Гимназията за романски езици в Бургас. Семейството ми е прекрасно, винаги ме е подкрепяло във всичко и много неща съм постигнала благодарение на него. Най-задължена съм за възпитанието, което мама и татко са ми дали. Те са ми и родители, и приятели, с които мога да споделя моите радости и тревоги. Разбира се, не сме идеалното семейство, което виждаме по рекламите, но иначе би било прекалено скучно. Имам един по-голям брат, Георги, който живее и работи в София.

Кога разбра, че имаш дарба за езици? Как я развиваш, за да постигаш тези успехи?

В интерес на истината не мога да определя точен момент. Езиците винаги са ми били страст, защото те ни позволяват да опознаваме нови култури, да пътуваме, да създаваме нови приятелства, да откриваме повече информация. По този повод много ми харесва мисълта на Карл Велики, която гласи: „Да знаеш друг език, е като да имаш втора душа“. Още преди да вляза в гимназията те ме влечаха, но когато се докоснах до испанския, открих своя език. В началото, разбира се, не бях сигурна как ще потръгнат нещата, но след по-малко от две седмици, разбрах, че това е езикът за мен. Бях изпълнена с ентусиазъм и желание да го говоря така, както го чувах по филмите (първата седмица реших да си пусна някакъв сериал и се отчаях от бързината, с която говореха актьорите, и си казах, че никога няма да го разбера). Относно това как развивам дарбата си за езици, нямам тайна. Паметта ми ми е много голям помощник, тъй като трудно забравям. Понякога се изненадвам какви странни думи знам без дори да ми се е налагало да ги използвам.

Как си подготвяш уроците? Родителите помагат ли ти, или предпочиташ да се занимаваш сама?

Винаги си подготвям уроците съвсем сама, обичам да се чувствам удовлетворена от себе си. Не го правя за оценката и след изпитването да пускам наученото на свобода в пространството. Уча с разбиране, никога не се опитвам да го правя наизуст. Ако говорим конкретно за езиците, там винаги търся логическа връзка между думите (например чрез корена). Когато човек има достатъчно богат речник, след това всичко е много лесно.

Какво обичаш да правиш през свободното си време? Имаш ли любими певци, спортисти, влогъри, модели, които да следваш?

Аз не съм от хората, които обичат да стоят вкъщи по цял ден, гледайки любимите си сериали на дивана. Пробвала съм го, но не се получава. Най-много от всичко обичам да пътувам, да виждам непознати места. Когато съм на пътешествие, се чувствам наистина свободна и забравям за проблемите си. Участвам в различни европейски проекти, благодарение на които се запознавам с нови хора и практикувам езиците си. Разбира се, нямам възможност да го правя всеки ден, затова имам и други занимания. Харесва ми да правя картички с различни техники, да експериментирам в кухнята с различни вкусове, да правя дълги разходки в Морската градина на Бургас и да карам колело.

Точен пример за подражание нямам, а имам един собствен идеал, който следвам. Обичам да слушам испанска музика, също и английска. Признавам, че не се интересувам много от спорт, но искрено се радвам на спортните успехи на България.

Разкажи ни за приятелите си. Имате ли общи интереси? Как се забавлявате заедно?

Имам страхотни приятели! Те не са много, броят се на пръстите на двете ми ръце, но за мен са достатъчно. Имаме много общи интереси, които ни сближават, но в същото време сме и доста различни. Умеем да се забавляваме – излизаме на разходки, ходим си на гости, а през лятото – ходим на плаж и караме колела. Измисляме си интересни занимания като правене на суши или пък снимане в природата. Не сме от тийнейджърите, които обичат да стоят по кафенета, барове и дискотеки.

Учителите ти вдъхновяват ли те?

Да, черпя вдъхновение от моите учители. От всеки един има какво да се научи и съм изключително щастлива, че все още има такива, които дават всичко от себе си, за да ни предадат своето знание. Без тези хора (като започнем от първи клас, първата ми учителка, и стигнем до единадесети) не бих стигнала дотук и не бих била същият човек. Благодарна съм им, че никога не ми се е налагало да ползвам външна помощ като например частни уроци.

Какво би променила в училище, ако можеш?

Ако имах магическа пръчица, бих осигурила средства за подобряване на базата и битовите условия. За съжаление, нямаме лаборатории по химия, биология и физика, където да извършваме практическа работа. Така всичко би било по-лесно и интересно. Друго нещо, което бих искала, е да имаме повече интерактивни уроци и учебници в електронен вариант, тъй като понякога чантите тежат около един тон.

Разкажи ни за постиженията си.

Добре! Всъщност ми е малко трудно, защото не обичам да се хваля и съм от по-срамежливите, но ще опитам. Откакто съм в гимназията имам доста успехи, свързани с езиците. Най-голямото ми постижение е от месец март 2017г., когато се класирах на първо място в България на Националната олимпиада по испански език. Месец по-късно заех трето място на националния кръг на конкурс по превод на художествен текст от испански на български език. Нещото, което най-много ме зарадва, беше, че видях превода си, публикуван в книга. Също тази година получих отличие за своя разказ и аргументация на ежегодната Национална философска конференция. През последните три години също заемах челни места в олимпиадата по испански език, класирах се три пъти за национален кръг на състезание по английски. Последното е от миналата седмица: в събота се върнах от Плевен, където се проведе националният кръг на многоезичното състезание (английски - испански).

Освен езиците ме влекат и други науки: в седми клас се класирах за националните кръгове на олимпиадите по химия и история.

За какво мечтаеш? Имаш ли конкретни планове и цели?

Мечтая да пътувам! Да пътувам, да срещам нови хора, да помагам! Затова и обичам езиците... Мечтая да променя нещата в България, в Европа и в света към по-добро! Ако трябва да бъда честна, не съм решила все още какво искам да правя, тъй като съм много раздвоена. Не знам дали искам да остана в България, или да отида да уча в чужбина. Нещото, което ме спира е, че не желая България да губи младите си хора, поради това че те смятат, че нямат бъдеще тук. Според мен пък НИЕ правим бъдещето, не то нас. Нещото, което знам е, че дори и да уча навън, искам след това да се върна в родината си.

Какъв искаш да е светът, когато пораснеш?

От време на време ме плаши фактът, че може би вече съм пораснала, защото не виждам света по начина, по който го виждах преди. Искам един по-добър и справедлив свят. Знам, че звучи като клише, но в наши дни наистина е необходимо...

Талантливата Натали е участник в конкурса за ученик на годината. Ако желаете, можете да гласувате за нея тук. 

Препоръчваме ви още:

Умните деца
Как работи поколението Y
Да направиш първия си милион на 16