logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

"Деца с ограничени възможности", "деца със специални потребности", "различни деца" – това не са само политкоректни синоними на понятието „дете с увреждане“. Това са думи, които много точно описват какво се случва с детето и от какво отношение се нуждае. Увреждането, което ограничава възможностите на малкия човек, може да бъде предизвикано от различни диагнози - аутизъм, изоставане в умственото и психическото развитие, детска церебрална парализа, генетични патологии. Болестта може да повлияе на интелекта или да не го докосне. Но така или иначе, децата с ограничени възможности ще се чувстват неуютно в общността, ако общността не им предложи подкрепа.

Майки, за които няма празници

 

Не става дума за липсата на рампи в обществените сгради например, а за реакцията на околните. Въпреки че темата често се обсъжда в общественото пространство и разговорите за интеграция на децата с увреждания не стихват, ние продължаваме да не знаем как да се държим, когато сме в компанията на такова дете. Да предложим помощ? Да изразим съчувствие? Да даваме вид, че всичко е нормално? Да отминем, криейки емоциите си? Децата, които изглеждат или се държат различно, привличат вниманието като всичко необичайно. Как се чувстват, превръщайки се в център на внимание? Все пак те са деца, пълноправни личности. Само че заради състоянието си живеят и възприемат света по друг начин. Как да общуваме с тях, за да не ги нараним с нетактичността или неразбирането си?

По молба на родители потърсихме полезни съвети за поведението ни към децата със специални потребности. И тук, както и за всичко останало, личният пример е водещ. Нашето отношение ще формира и отношението на децата ни към тях. Ако ние сме приемащи, ако проявяваме здравословен интерес и готовност за подкрепа, така ще се държат и децата ни. Хората със специални потребности нямат нужда от съчувствие и снизходителност, а от съвсем нормално човешко отношение, уважение и съответната помощ, когато имат нужда от нея. И колкото по-рано научим децата си на това, толкова по-стабилна ще е моралната и етична основа, върху която те ще изградят отношението си към света. 

30841000 s

1. Ако детето е с аутизъм

Най-напред обяснете на детето си, че аутизмът не е болест, а различно възприемане на света. Ако при едни деца е развито умението да комуникират, при други са развити други умения. При децата с аутизъм социалните умения се развиват по-трудно. Затова те общуват по особен начин. Трябва им повече време, за да привикнат към непозната обстановка или събеседник. Дайте им това време и научете децата си да не настояват за контакт, ако другата страна не е готова за това.

Не им натрапвайте своето общуване, предлагайте го на малки порции. Започнете с това да бъдете заедно в едно помещение.

Детето-аутист може да се държи агресивно, да нервничи или да крещи. Обикновено това се случва, когато не са го разбрали и не е в състояние да обясни по-точно какво иска да каже. Дайте му време да се успокои.

Подобна реакция може да бъде предизвикана и от реален физически дискомфорт. Аутистите имат повишена чувствителност. Звуците, светлината и усещанията, на които ние не бихме обърнали внимание, може да са непоносими за тях. Всеки има свой набор от неприемливи усещания. Нека се отнасяме към това с разбиране. Ако забележите, че нещо го дразни - специфичен шум, силно осветление, асиметрия, нарушаване на нормалния ред, опитайте се да отстраните дразнителя, когато това е възможно. 

Ето едно видео, което може да помогне на децата да разберат повече за аутизма.

 

 

 

Този текст, публикуван преди време в Клевърбук,  също може да ви е полезен, когато обяснявате на децата си как да общуват с деца от аутистичния спектър. Ето извадки от него:

1. Винаги казвай на детето с аутизъм какво смяташ да направиш, ПРЕДИ реално да извършиш действието, и му дай възможност да ти откаже. Т.е. не го хващаш за ръка, а първо питаш: „Може ли да те хвана за ръка?“. Не да му хвърлиш топката, а да кажеш: „Сега ще ти хвърля топката, ти я хвани, а после ми я върни. Искаш ли? Искаш ли да си подхвърлим топката няколко пъти?“.

2. Ясно обяснявай правилата на играта и не ги променяй в процеса на игра. Тези деца предпочитат ясни параметри и изключително много се затрудняват да играят в игри с променящи се параметри.

3. Децата с аутизъм се чувстват по-добре в обичайна, повтаряща се обстановка: да седят на едно и също място в стола, да подреждат принадлежностите си по един и същи начин. Не им пречи. Запомни кое място предпочита детето и се старай да не го заемаш.

4. Тези деца много често възприемат болезнено намесата в личното им пространство.

Това условие обаче изисква вашето дете да е запознато с понятието „лично пространство“. По принцип т.1 обяснява частично какво значи това и аз се ограничих на този етап само с това обяснение. В нашето семейство използваме понятието „къщичка“, което описва границите на личното пространство на всеки, така че аз го дадох за пример.  Съветът ми към сина ми беше, когато говори с детето с аутизъм, да помни за „къщичката“ му, като си представи, че тя дори е малко по-голяма от на другите деца.

5. Помни, че на тези деца им се налага да полагат повече усилия, за да общуват, и съответно те се уморяват много по-бързо.

На по-големите деца може да се посочат определени признаци, които показват, че детето с аутизъм се нуждае от почивка и как да му помогнем в нея.

Важно е да предупредим детето си, че спазването на тези правила не гарантира мигновена промяна в отношенията с детето аутист. Тук можете да си припомните случай, в който детето ви е имало конфликт (на площадката или в училище), и го попитайте: „Ако изведнъж това дете беше започнало да се държи, все едно че ти е най-добър приятел, ти би ли му повярвал? Или щеше да си помислиш, че нещо не е наред?“; и да добавя, че за детето с аутизъм е много трудно да си промени мнението за околните.

 

Аутизмът не е присъда

 

2. Ако детето е с ДЦП или с неконтролируеми движения 

Хората с церебрална парализа, в частност децата, не обичат някой да им натрапва помощ, ако те изрично не са го помолили. Също така не обичат да им се говори снизходително, нито да бъдат игнорирани. Правилното отношение е да се държим с тях както бихме се държали с всички останали. В най-общи линии, ако в класа на детето ви има ученик с ДЦП, може да му дадете следните съвети:

1. Съсредоточете се върху смисъла на думите му, а не върху движенията. Не проявявайте притеснение или дискомфорт. С времето ще свикнете с тези движения и няма да ги забелязвате.  

2. Предлагайте помощта си ненатрапчиво, без да привличате внимание към проблема. Ако ви каже, че може да се справи сам, не настоявайте.

3. Понякога помощта от страничен човек, който не е привикнал към реакциите на такова дете, може само да попречи. Не се обиждайте, ако ви откажат. В никакъв случай не бутайте количката на детето, освен ако то само ви помоли.

4. Не се старайте да успокоите детето. Неговото поведение не е свързано с душевното му състояние.

5. Разговаряйте с него директно, а не чрез придружителя му, ако има такъв. Ако не сте съгласни с него, кажете му. Спорете с него, когато се наложи. Изобщо детето с ДЦП ще е много щастливо, ако го приемете такова, каквото е и се държите с него съвсем естествено, като с всички останали. ДЦП не е клеймо или заразна болест. Тя е състояние, което не пречи на детето да се забавлява, да има приятели и да придобива нови умения и знания като всяко друго дете.

 

3. Ако детето има проблем с говора

 

Ще ви е нужно повече време от обичайното.

Проявете търпение, позволете на събеседника си се доизкаже, дори това да му се удава трудно. Не го прекъсвайте, не завършвайте фразите вместо него, не ускорявайте темпа на разговора.

Поддържайте зрителен контакт и максимално се концентрирайте върху съдържанието на разговора.

Не забавяйте своята реч, освен ако не са ви помолили за това предварително.

 

С какво може да ни е полезен логопедът

 

4. Ако детето е със много слабо зрение или незрящо

Когато съпровождате незрящо дете, описвайте му накратко всичко, което става наоколо, назовавайте предметите около вас. 

Когато водите разговор, не забравяйте да представите себе си и другите събеседници. Обръщайте се не към придружителя, а към самото дете персонално. Изобщо, когато сте сред група незрящи, назовавайте поименно всеки, към когото се обръщате.

Когато предлагате на незрящ човек да седне, просто поставете ръката му на облегалката, но не се опитвайте да го настанявате пряко волята му.

Когато общувате с незрящ човек употребата на думата „виж“ е уместна. Той „вижда“ с ръцете си.

Не вземайте бастунчето на незрящия, дори да го водите за ръка. То му помага да се ориентира в пространството.

 

Хайде, Кухи лейки, на протест!
Защото те всички са наши деца!

69066789 m

5. Ако детето е със силно увреден слух или напълно глухо

За да привлечете вниманието му, докоснете рамото или ръката му.

По време на общуване гледайте събеседника си в очите. Той трябва да вижда изражението на лицето ви.

Някои хора с увреден слух могат да четат по устните. Но това се отнася само за една трета от думите. Говорете отчетливо, използвайте кратки, обикновени думи. Мимиката, жестовете и движенията също ще ви помогнат да се разберете по-лесно.

Ако говорите със специалист по жестомимичен превод, обръщайте се не към него, а към събеседника си.

Screen Shot 2018 04 03 at 2.19.43

 

Източник: uaua.info

 

Прочетете и историята на едно пораснало момче с аутизъм за Живота сред хората.


Препоръчваме ви още:

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Усмихнато различни

 

Защо има деца с проблемно поведение? Какво отключва подобни прояви и как да реагират родителите в подобна ситуация - на тези и други болезнени въпроси отговаря психологът д-р Цветелина Иванова.

Д-р Иванова, тревожна е тенденцията за все по-честото поставяне на „диагнози“ на деца и подрастващи, без да има експертно основание за това. Наблюдава ли се зачестяване на психичните проблеми при децата, или с тях се обозначава всяко поведение, което не се вписва в обществото ни?

Факт е, че тревожността като цяло през последните десетилетия нараства. Повишаването на тревожността сред обществото може да бъде обяснено с рухването на много от категоричните схващания за допустимо/недопустимо, морално/аморално, успешно/неуспешно и др., което изправя субекта пред това да ориентира сам своите търсения и разбирания без опората в стабилни външни авторитети. На субективно ниво това може да се прояви чрез прекомерно вглеждане в себе си, в тялото си, в детето си – което от една страна подхранва илюзията за контрол над живота, а от друга води до това, което се наблюдава като обществен феномен – разклащането, а понякога и прекъсването на връзката с другия – от другия в семейството до другия, олицетворен в институцията.

Мисля, че това стои в основата на търсенето на характеристики и „вкарването“ на субекта в типове, профили, а в частност поставяне на диагнози, защото това прави така, че нещата да изглеждат предсказуеми, по-ясни и подлежащи на намеса. Но поставянето на реална диагноза не би трябвало да се разглежда едностранчиво от гледна точка на ефекта – за всеки отделен субект това би имало различен смисъл. За някои това би локализирало тревогата и успокоило страха, докато при други  би могло да доведе до криза. Именно за това е добре да се избягва даването на готови рецепти, а към всеки един случай на изявено психично страдание да се подхожда индивидуално в търсене на начини за неговото облекчаване. Аз мисля, че все повече като общество ние се учим на това – това толкова трудно изграждане на чувствителна мрежа от експерти в различни области, обграждащи и работещи, с всеки един отделен случай на страдание на дете и семейство, за мен вече е започнало.

Колкото до втората част на въпроса ви: по мое мнение, да – сред децата се наблюдават все по-често симптоми на емоционално страдание. От една страна, защото разпадането на онези опорни точки в патриархалното общество, които правеха родителската роля с ясно очертани граници и авторитет вече са силно дискредитирани, а тази лъхаща родителска неувереност много бързо се улавя от децата. Субективната трудност на родителя да бъде в позицията на баща и да изпълнява психологичната функция да прилага закона, а съответно в майчината позиция да подкрепя и безусловно приема, и взаимодопълването на тези функции в семейството, несъзнателно води до противоречиви послания към детето. Това осуетява възможността то да остане в позицията на дете като в едната крайност това може да изглежда като преждевременно пораснало дете и самото то родителстващо, а в другата да изглежда като дете без преживяване на собствени граници – дете „пуснато“ в хаоса и експериментиращо в поведението си какво самото то би могло да понесе. Сами разбирате, че тук могат да се открият всички форми на асоциално поведение – промискуитет, наркотици, други зависимости, агресия, автоагресия и др. И от друга страна, защото обществото стана по-сензитивно в разпознаването на емоционалното страдание сред децата.

И понеже не искам да звучи така, че вината за психичното страдание на детето да бъде приписвана на родителите, искам да поясня, че тук невинаги става въпрос за нежелание за влизане в адекватна родителска позиция, а много по-често говорим за невъзможност това да се случи. В този смисъл ми се иска да кажа, че грижата на родителите за тяхното собствено психично здраве и щастие е една индиректна грижа за психичното благополучие на техните деца. 

Вербалната агресия

48849212 s

Казвате, че агресията е част от човешката природа. Кога едно поведение става агресивно, кои са белезите за патология? Какви трябва да са първите ни реакции, ако ги забележим в собствените си или в другите деца? Помагат ли наказанията? 

Разглеждането на темата за агресията в психоанализата винаги препраща към един много ранен период от детското развитие, известен под наименованието „Стадий на огледалото“, който засяга възрастта приблизително от шестия месец до две години и половина, когато образът на тялото за субекта все още не е изграден и когато водеща е размитостта в психичната представа на границите между собственото тяло на детето и тялото на другия, грижещ се за него. В този етап реално преживяваната телесна болка има неясен произход – то не може да определи дали идва от него или идва отвън. Именно тук е ключовата роля на грижещия се възрастен да обвърже за детето отделните иначе регистри на телесното преживяване, на емоционалното отреагиране и на езиковия изказ на съответния феномен в едно – да речем, че детето е паднало например, ударило се е и т.н. Само така то може да изгради себе си единно и кохерентно. Характерните за стадия на огледалото скубане, хапане, щипане, разчленяване на кукли например и т.н. имат за цел точно в един имагинерен, въображаем план постепенно да конструират тяло на детето – тяло с определени граници, които ясно да го отграничат от другия. В този ранен етап от човешкото развитие всички тези прояви са нормални и съпътстват психичното съзряване на индивида. В по-късна възраст обаче, подобни прояви имат своя патологичен произход и могат да звучат например така: „Ти ми нанесе толкова силна болка, когато ме изостави, с която аз не мога да живея и ще трябва да убия или себе си, или теб.“ А може дори и да няма следа от осмисляне, а директно пристъпване към действие – например, когато някой младеж приема за абсолютна истина, че погледът на другия е подигравателен, поглед, който предизвиква невъобразима възбуда в тялото му, и той отреагира автоматично с бой над другия, за да спре този поглед, който е непоносим за него.

Всяка проява на крайна агресия или автоагресия говори за някакъв вид осуетеност в протичането на този ранен период в развитието на субекта и именно в този смисъл се използва термина „психично страдание“. Трябва да се разбере, че агресивните прояви, особено сред децата, са израз на някакъв вид непоносимост за тях и винаги са начин за справяне със субективен психически и/или физически разпад.

Тук искам да отбележа две неща:

  • Първо, в това е смисълът на националната програма за профилактика на ранното детско развитие от 0 до 3 години. Да се обхванат семействата, в които поради различни причини – крайна бедност, зависимости на родителите и/или психични проблеми, те не могат адекватно да се справят с грижите за детето и това прави невъзможно то да се конституира психически здраво, което от своя страна увеличава риска от прояви на агресия или автоагресия в бъдеще. Обществото е свикнало да гледа на тези социални групи хора като обществен „отпадък“ (много добре познавам тези нагласи от позицията си на преподавател по „Психология“ и „Психопатология“ на курсанти, студенти и офицери). Но за да е възможна профилактиката на психичното здраве за поколения напред, тази нагласа трябва да се промени. В социалното, психологичното, медицинско, юридическо и всякакъв друг вид подпомагане на уязвимите родители се състои грижата на обществото ни в дългосрочен план.
  • Второ, в никакъв случай не гледам по „сълзлив“ начин на децата, проявяващи агресия, или извършили даден вид противообществено деяние. Професионалното разбиране на факта, че те проявяват поведенчески симптоми на психично страдание, не означава това те да бъдат оневинявани и/или съжалявани, а означава една разбираща и адекватна грижа и подпомагане в техния, а и на семействата им път, те да намерят форми и начини на живот със своите психични особености и затруднения (а такива имаме всички ние), които да не водят до нараняване на другия. Професионалната позиция е в позицията на партньорството на детето и семейството, в пътя им за социално приемливо поведение и сублимация на вътрешното напрежение и преживяваната в тялото тревога.

Наказанията, разбирани като „понеже направи това, аз ще те набия, отнема, унижа... “ се превръщат в част от така или иначе свирепата действителност за тези деца и в никакъв случай не помагат – те носят посланието „щом направи това, аз пък ще ти направя на теб това“ – т.е. превръщат детето в обект на родителското и/или институционално всесилие и каприз. Но ако звучат по-скоро като подкрепа в начина, по който субекта регулира сам себе си – те работят. Например: „Трудно се справяш с парите – като имаш, ги харчиш всички. За това реших да ти давам по малко всеки ден, за да се научиш да ги управляваш.“, а не: „Щом ги изхарчи всички, аз сега няма да ти дам.“

Не мога да коментирам в дълбочина правните аспекти на наказанието, но бих искала да кажа, че в промяната на гледната точка към него се състои реформата на детското правосъдие. Малолетните и непълнолетни извършители на престъпление да не бъдат репресивно наказвани в смисъла на превъзпитание, а да бъдат подпомогнати в откриването на тяхното място в социума и функционирането им в обществото по приемлив начин, защото не страхът ще доведе до промяна, а откриването на силните страни на всяко едно дете и работата за затвърждаването им. В това трябва да е ангажирано цялото общество.

Шестгодишната ми дъщеря наскоро ме попита как могат да бъдат накарани хората в каруци да не бият животните, дали ако ги накажем ще разберат? Отговорих й, че те ще спрат да го правят само ако сами пожелаят това. А как да накараш един човек да насочи желанието си в нещо друго е цяло изкуство и за всеки се случва по различен начин.

Насочен към мен от училищния психолог младеж с недопустимо поведение в училище и агресивно поведение и кражби от дома, в началните ни срещи предимно мълчеше. Постепенно забелязах, че има интереси в областта на градския транспорт – това за него имаше специфичен и съществен смисъл, и се превърна в тема за разговор. Постепенно премина в желание да кара колело и до относително отслабване на напрежението в тялото и до успокояване на тревогата, което от своя страна доведе до редуциране на агресивните прояви.

Колкото до това, какви трябва да са първоначалните реакции на родителите по повод забелязана агресия у децата им, на шега бих казала – да не са панически.

Как да разпознаем,
че детето ни е жертва или насилник

48849303 m

Какъв трябва да е подходът към дете с проблемно поведение – в семейството, в училище, сред връстниците му? Етикирането на едно дете с „лошо“, „опасно“, „агресивно“ какво влияние оказва върху него? Преодолява ли се някога стигмата? 

Обикновено възрастните, които разпознават едно поведение като проблемно сред децата, това са възпитателите в детските градини, учителите в началните класове, учителите, педагогическите съветници и психолозите в гимназиите и изобщо всички възрастни, които в професионалната си практика имат много срещи с деца. Някои от тях биха назовали „проблемно“ поведението, което им коства проблеми с овладяване на дисциплината, с овладяване на конфликтите между децата, с това, че някое дете ги затруднява в преподаването на учебния материал и др. Ако са по-чувствителни, някои от учителите биха забелязали проблемността и в прекомерната пасивност на дадено дете, в оттеглеността му от другите, в неувереността и вялостта му. Биха обърнали внимание на промяна в обичайното му поведение също – рязък спад на успеха, „блокажи“ при излагането на иначе усвоен материал, затруднение в протичането на т.нар. когнитивни процеси – трудност при концентриране на вниманието, проблемно запаметяване, обърканост на мислите и др. Ако са още по-чувствителни може да им направи впечатление и например прекомерно малкия номер обувки, сенките под очите, говорещи за недоспиване – вероятно поради висока тревожност, била тя обективна или субективно преживявана, възможно е да има и признаци на недохранване и други симптоми на неглижирането от страна на грижещите се за него възрастни.

Това, което искам да кажа е, че признаците на психично страдание понякога могат да бъдат грубо проявявани и очевидни, а понякога те могат да бъдат много дискретно изявени и трудно доловими.

Като възрастни, ангажирани по някакъв начин в работата си с деца ние трябва допълнително да се обучаваме в това да доразвиваме чувствителността си към тях, но и да не преставаме да се осланяме на често чисто човешката си интуиция за разпознаването на нещо нередно.

Предполагам във въпроса ви за подхода към дете с проблемно поведение визирате агресивни прояви на детето и проблеми с дисциплината. Понякога подобни прояви имат своето начало още в ранна детска възраст и се проявяват в интеракцията на децата в детската градина. Учителките забелязват, че детето не може да се социализира – страни от другите или по прекалено интрузивен начин нахлува в тяхното лично пространство чрез дърпане, бутане и др. Ставала съм свидетел на разговори между родители как „цялата градина е пропищяла от еди-кой си“. Обстановката се нажежава, самите родители стават агресивни едни към други и често реагират емоционално незряло самите те. Учителите понякога се чувстват безпомощни в овладяването на такова поведение. И за съжаление често започват да се търсят начини „проблемното“ дете да бъде преместено в друга група, клас, училище и т.н. Трябва да отчетем това, че понякога подобно решение може действително да доведе до облекчаване на емоционалното напрежение за самото дете и за неговото семейство, но за съжаление по-често то е проява на безпомощността ни в различните обществени роли, които заемаме, изправени пред липсата на отговор на въпроса защо то реагира така и съответно как да се справим. Защото простия отговор на въпроса например - „Защо еди-кой си се бие или краде парите на съучениците си...“ – Защото родителите му го бият, защото той, произлиза от бедно или ромско семейство, или защото родителите му са разведени или не му обръщат внимание и т.н. не ни вършат работа. Първо, не ни вършат работа, защото това са стереотипни разсъждения, които, освен да поставят етикет, не носят друга информация. И второ, не ни вършат работа, защото не казват нищо повече за това как детето е вписало съответния факт в собствената си история. А още повече не вършат работа, защото ние знаем, че и деца от богати семейства, с известни и успешни родители, обгрижвани и обичани, също извършват актове на необяснима агресия или пък асоциални прояви. Като привърженик на психоаналитичния подход бих казала, че отчитането на всички социални и демографски фактори за едно дете са от значение, но ние трябва да се научим да гледаме отвъд тях, да гледаме и подпомагаме субекта извън неговите обективни характеристики, интересувайки се от неговите лични, субективни интереси. Чувствителното ухо на възрастния може да разпознае сравнително лесно в коя сфера е разположено желанието на детето – кое истински го вълнува и увлича.

Какво правим на практика, когато дадено дете бие и краде от съучениците си? Учителят информира за това директора, провеждат се разговори с неговите родители. Понякога те се ангажират и започват да търсят начин да овладеят ситуацията. В тях често има буря от емоции – страхуват се какво ще стане с детето им занапред, задават си въпроса сбъркали ли са, чувстват се засрамени пред другите родители и т.н. В подобна ситуация за тях от голяма полза би била консултация с училищния психолог. Изключително добре подготвени и постоянно развиващи се професионално колеги имам, работещи като психолози в училища и детски градини. Не бих премълчала и факта, обаче, че тази длъжност все още заемат и хора, завършили „проформа“ психология, които никога не са били мотивирани да работят първо със себе си и собствените си емоции и също професионално да развиват компетенциите и сензитивността си към преживяванията на другия. Това е въпрос на нестихващо любопитство към Човека и личностна себеактуализация. Та виждаме, че родителите и детето могат да бъдат много професионално подпомогнати от ресурсите на институцията с работещите в нея психолози или пък да им се наложи да потърсят консултация извън градината или училището при психотерапевт, като понякога се налага и намеса на психиатър и употребата на медикаменти.

Ролята на психолога, работещ в институция, е от особено значение, тъй като той е професионалистът, който би доловил дискретните знаци на страданието и би насърчил родителите да потърсят ранна помощ. Той също така има компетенциите да подпомага и учителите в работата им с деца, преживяващи различни форми на дезадаптивно поведение, той би бил и професионалистът, който, в случай че не срещне родителско разбиране и желание на съответните родители да се ангажират с проблема на детето си, би работил с него и неговото субективно желание. И не на последно място, именно той е специалистът, имащ ключова роля в копирането на страховете, притесненията и цялостното безпокойство на родителите на останалите деца в класа, а и на самите деца, които споделят немалко часове ежедневно с дете, което по една или друга причина, има нужда от особено внимание. В рамките на родителски срещи или индивидуални разговори би могъл да им обясни спецификата на конкретния проблем – било то медицинска диагноза, странности в поведението или конфликтни взаимоотношения. Разбирате, че това е една длъжност в институцията от особено значение, която изисква изключително човешко и професионално влагане. И не на последно място – това е специалистът, който би трябвало да разполага с външни за институцията ресурси в лицето на психотерапевти, психиатри, контакти и с други институции, ДАЗД, полиция и др, чиято работа има допирни точки с децата, за да можа да насочва и към тях.

Сещам се за няколкомесечната ми работа с момиче в юношеска възраст, на което му беше изключително трудно да намери своето място в училище, което преминаваше през демонстративни конфликти с учители по различни предмети, с арогантно поведение, в драматични раздели и събирания с приятелки, до актове на автоагресия чрез горене на цигари в ръцете и висок риск от суицид. Една изключително сензитивна млада класна ръководителка, която е говорила с майката и я е окуражила да потърсят помощ. Постепенно фокуса в тялото на това момиче и неговата проблемност се измети към театрални интереси – т.е. към използването на същото това тяло в роля. И едновременно с това разговори с майката за разхлабване на натиска за учене и за допускане на мисълта, че дъщеря й може да има неподозирани до този момент и несвързани с интересите на семейството търсения за самата себе си. Едно облекчение в тялото, в поведението, в семейството и в клас.

Как да си отгледаме жертва

44757436 s

Отхвърлянето като пасивна форма на агресия може ли да отключи у едно дете физическа агресия? Как да определим кой е по-големият агресор в тези случаи и как да превърнем средата от враждебна в позитивна? 

Обикновено отхвърляме, когато нещо ни се стори различно, не го разбираме, а и поради това че не го познаваме често ни е страх. Възрастните хора го правим доста умело и фино понякога, докато при децата, чиито социални компетентности са все още слабо развити, отхвърлянето често е рязко, грубо и демонстративно. И пак, ако като възрастни ние имаме все пак някакви социални лостове да се справим с чувството, че сме отхвърлени макар и невинаги), при децата актът на отхвърляне може да се преживее радикално, изключително болезнено и детето да не открие за какво да се „захване“. Вследствие на това преживяване детето може да предприеме автоагресивни актове, да развие компенсаторни форми на дезадаптивно поведение или да развие активно или пасивно агресивно поведение спрямо тези, които разпознава като отхвърлящи го.

Предполагам, че във въпроса ви как да определим кой е по-големият агресор имате предвид ситуация, в която дадено дете, което има своите особености в развитието и поради тях не умее да създаде приятелства или да влезе в добър контакт с другия, често прави това като ги закача, понякога дразни и физически смущава. В юношеска възраст по-зрелите деца биха игнорирали подобно поведение, но в средното детство много често се наблюдава невъзможност другите деца да разпознаят затруднението на това дете и да отвърнат с осъзнати актове на агресия и отхвърляне спрямо него. Това, разбира се, допълнително усложнява ситуацията, агресивните прояви и от двете страни се ожесточават и често се намесват и родителите. Ние нямаме нужда да определяме кой е по-големият агресор, тъй като това не би ни помогнало в трудността. Това, което ще ни помогне, е да разберем динамиката на конкретната ситуация с всички включени в нея участници. 

Изключването и преместването на дете с проблемно поведение работещи решения ли са? Какви послания изпращат тези мерки до останалите деца в класа? 

И ако продължа разсъжденията си и дам отговор и на този въпрос – динамиката във всяка ситуация е различна. В дадена ситуация преместването може да се окаже работещо решение – но това решение не трябва да звучи като „преместване, заради самото преместване, т.е. бягство от проблема“, а трябва да е разположено в цялостния контекст на справянето със затрудненията на детето, като държим в главата си възможните позитивни и негативни ефекти за него. Например сравнително скоро подкрепих семейство в колебанието им дали да се поддадат на натиска на училището да преместят детето си от него. В конкретната ситуация напрежението у детето, което се изразяваше в буйно и неорганизирано, хаотично поведение, идваше от едни сложни и много объркани взаимоотношения с родителите. Преместването на детето в училище в близък град и най-вече ежедневието му извън обтегнатите взаимоотношения в ядреното семейство, доведе до възможността за „поемане на глътка въздух“ от всички. Но отново да кажа – в тази ситуация преместването имаше своя смисъл. Често желанието и натискът за преместване идват от усещането за безсилие на институцията да се справи със ситуацията и с невъзможност на родителите да намерят решение, в повечето случаи неподпомогнати отникъде. И да, за съжаление това често е придружено със стигма – „лош“, „неадекватен“, „агресивен“ и т.н. Рядко чета форуми, но съм чувала за разкази там как деца са посягали на други деца с пергели и за други случаи на опасни за живота и здравето ситуации. Вярвам, че такива ситуации има и мисля, че при подобни случаи е наложителна намеса на психиатър и общо успокояване на състоянието на детето с прием на медикаменти за намаляване на тревожността и/ или антипсихотични вещества, защото то дори може да има преживявания със статут на халюцинации, които наистина да го правят опасно за себе си и за другите. При едно адекватно медикаментозно лечение, а понякога и психотерапия, същото това дете по нищо очевидно няма да се различава от останалите. И виждате, че тук не преместването би решило проблема, а професионалната помощ.

Що се отнася до това какви послания праща на останалите деца преместването на едно дете с проблеми в поведението – при всички случаи децата имат необходимост да си обяснят какво се случва – с детето, със ситуацията, с решението за преместване. Децата срещат емоционални трудности от всякакъв вид – те имат нужда да обсъждат хранителните си разстройства, безсънието си от тревожност нощем, странностите след пушенето на трева, натрапливото миене на ръце и спазването на чистота, побоищата един над друг, къртенето на пейки в парковете... и т.н. Юношите говорят помежду си за тези неща и направо се чудя как е възможно ние възрастните да се правим на „ощипани“ като разберем за това по новини или по друг начин – та това е ставало под носа ни и ние сме били на една ръка от него, да го разберем.

На въпроса, едно просто преместване без обяснение от страна на загрижен възрастен – в лицето на класен, учител, училищен психолог и т.н., на дете с психично страдание ще бъде също толкова жестоко за останалите деца в класа, макар и да остане безмълвно, колкото ще е и за самия него чрез стигматизацията.

Адреналиновите деца

89319405

Приобщаващото образование е мантра, която се повтаря непрекъснато в публичното пространство. Има ли образователната ни система ресурс то да бъде работещо, според Вас? Само присъствието на деца със СОП в класната стая достатъчно ли е за тяхното приобщаване? 

Бих започнала по-отдалеч с идеята за приобщаване изобщо – нагласата за живот в общество, където сепарирането на отделните групи и категоризацията на хората не е издигната в култ е качествено различна от идеята за живот в общество, където това, което не отговаря на нормата постепенно се превръща в „отпадък на обществото„ в смисъла, в който го използвах по-горе в разговора. Това е идеята за общество, в което различията между отделните индивиди в него не се използват за сепарирането и маргинализирането на съответните групи на принадлежност, а се разглеждат като възможност за поддържане на неговата уникална многообразност. Различията между хората са неизброими. Очевидни, и то невинаги, са тези, които се дължат на външни телесни и езикови признаци – раса, етнос, пол, физическо здраве, сексуална ориентация, субкултурна принадлежност, религиозна принадлежност, социална група и възможности и др. Отвъд тези обективизирани различия всяко човешко същество изгражда себе си през призмата на своята субективна позиция.

В основата на приобщаващото образование е заложен именно този подход за работа през индивидуалността на всяко дете – било то с диагностицирано или не психично страдание, било то принадлежно към някоя маргинализирана общност, било то с дадена дарба или талант в някаква област, било то проявяващо симптоми на живот в тежка семейна среда, неглижираща или с присъстващо ежедневно насилие в нея, било то с различен статут на пребиваване.

Мисля си, че да се заеме позицията за работа по линията на приобщаващото образование от даден учител, възпитател в градина или цяла институция означава, те да застанат в позицията на „незнаещия“ . Цялото експертно самосъзнание тук включва позицията на отговорен възрастен, който бидейки професионалист в тясната си област на педагог, психолог, социален работник, ресурсен учител, лекар и т.н. има ресурсите да стои в позицията на този, които ще се остави да бъде воден от детето. Да усети момента, подхода и точните думи, с които той ще има възможността да предаде своето знание на това дете, което, поради една или друга причина, не може да се придържа към темпото и структурата на утвърдения обучителен процес, когато говорим за интимността в динамиката на учител-ученик. А когато става въпрос за цялостния подход към дадено дете в институцията, да се работи на екипно ниво през призмата на специфичното професионално знание на всеки един специалист в името водещия интерес за детето. Да стои човек в подобна позиция е изключително трудно, защото тя постоянно го препраща към незнанието – незнанието на това как знанието, което той има, може да бъде предадено точно на конкретното дете. Това е въпрос на лична позиция и личностно развитие на самия възрастен – да бъде готов да разчупи своите утъпкани пътеки и да „се учи от детето“. Така че ресурсите на образователната ни система да „направи„ приобщаващото образование работещо не се свеждат само до финансови и материални параметри, и до обучения и квалификация на състава. Свеждат се и до работа на едно много по-дълбоко ниво във всеки един от нас като гражданин на обществото ни, а именно работа с предразсъдъците и стереотипите в мисленето ни, което е въпрос на лично съзряване и работа върху самите себе си. Това е наша отговорност и никой друг не може да го организира или да „ни го излее в главата“, както казваха в моето училище навремето.

Едната ми дъщеря е в първи клас и в момента се учи да смята „с прехвърляне“ – 17 минус 5, например. Забелязах, че когато решава задачите си е написала на един отделен лист числата от 1 до 20 и за да реши конкретната задача започва да брои от 17 пет числа назад и така получава отговора. Такъв метод никога на мен не би ми хрумнал и аз го споделих на учителката й. Тя каза: „Забелязала съм, че децата изобретяват такива странни техники за смятане, които са различни от написаните в учебника и това няма значение, важното е, че те работят“.

Родителите и учителите достатъчно сетивни и реактивни ли сме към преживяванията на децата и процесите, през които преминават? Как да подобрим чувствителността си и да разбираме това, което ни казват – вербално и невербално? 

Отново с работа със самите нас и то не в курсове и обучения от рода на „Как да станем перфектни родители“ и др., които носят внушението, че щом ще ги преминем, изведнъж всичко ще се нареди – защото такъв тип курсове са просто бизнес. Трябва да се знае, че влизането на един възрастен в позицията на родител може да бъде много травматично за него, ако той има своите неразрешени вътрешни конфликти от позицията на дете (а такива винаги има). Да бъдеш родител означава да носиш събудените твои детски травми и да можеш да отграничаваш в интеракцията си с детето кое предизвиква твоите емоции – дали те идват наистина от конкретната, свързана с детето ситуация, или от една неотработена в теб ситуация, в която ти все още преживяваш себе си като дете. Това е една сериозна и отговорна работа със себе си, която в рамките на един курс няма как да се реши. В този смисъл, бих подкрепила родителите, които усещат себе си несигурни и объркани във взаимоотношенията си с децата, да се обърнат към себе си и в психотерапевтичен или психоаналитичен контекст да преразгледат своите съмнения.

ivanova ok
Д-р Цветелина Иванова
 е магистър по „Клинична и консултативна психология“, „Психология на развитието“ и „Организационна психология“. През 2013-а защитава докторска дисертация по „Психология на дейността“. 
С психологическо консултиране се занимава от 2001-ва година. Терапевтичният ѝ опит започва в Извънболнична детско-юношеска психиатрична клиника „Св. Никола“ към Александровска болница, работата ѝ с деца и жени, преживели различни форми на насилие, и жертви на трафик продължава в Асоциация „Анимус“. В продължение на десет години д-р Иванова е работила като психолог в МВР и ДАТО. Преподавател е по „Психология“ и „Психопатология“, обучител в Академия МВР по програми "Специализирано изслушване на деца жертви и в риск от насилие" и "Разследване на престъпления с участието на малолетни и непълнолетни лица".

Препоръчваме ви още:

Ранна диагностика на психични проблеми

Канадското училище и "проблемните" деца: случаят с едно 9-годишно момче

Детето - жертва

 

Автор: Веселина Николова

Учителят във всяка епоха си има специфична мисия. „Е, какво толкова? Голяма мисия - влизаш, изпяваш си урока и си излизаш!” Такова е мнението на много хора. И нямам намерение да го оборвам. Само ще уточня, че става дума за доста разнообразно „пеене”. Всяко време - със своеобразието си. Ако продължим с музикалната аналогия, през годините са се изпълнявали и автентичен фолклор, и класическа опера, и джаз, и маршове, и строеви песни и какво ли още не. На днешните учители им се налага да се справят в епохата на попфолка и рапа, и да запазят баланса и добрия вкус - доколкото е възможно.

Учители в семейството ми има от поне 150 години, още от средата на 19-и век. Професията е същата, но педагогическите предизвикателства са напълно различни. Зависят от времето, в което ти е отредено да живееш.

Анастасия, едната ми прабаба по майчина линия, е осиротяла рано и е отгледана от леля си в манастир. Завършила е Шуменското педагогическо училище и на 16-годишна възраст е назначена за начална учителка в Каварна. Годината е 1887-ма.

29955791 10214259477294589 1115978748 o

Общността е малка, сплотена и жадна за знания. На прабаба ми й се налага не само да учи децата на четмо и писмо, но и да отговаря на всички въпроси и очаквания на родителите им. Няма право да не знае. Учителка е. Да речем някоя жена се интересува как да свари сладко от бели череши. Или как да скрои и ушие празнична дрешка на детето си. Прабаба ми няма представа, но трябва да се справи и то с чест. Вика жената да дойде на другия ден. Междувременно намира всички налични в читалището списания, в които има някаква информация по темата. Цяла нощ чете, търси подходящи рецепти или се упражнява да крои стари вестници. На другия ден с усмивка дава най-добрата рецепта, която е открила. Или скроява безупречно красива детска дреха. Времената са били такива...

Днес за секунди човек може да намери купища информация в Интернет по всяка интересуваща го тема. Предизвикателствата пред учителя пак ги има, но са различни.

24489662 m 1

Според мен основните задачи на педагозите в нашата действителност са две.

Първата е да подготвят учениците си за пожизнено учене.

Това е нужно не само за успешната професионална реализация, но и за личното добруване и щастие на всеки човек. В съвременните условия спреш ли да градиш и да се развиваш, започваш да деградираш. И колкото по-рано децата осъзнаят и приемат тази истина, толкова по-добре за тях.

Втората и още по-важна мисия на педагога днес е да дава на децата кураж, подкрепа и човешка топлина.

Никога преди не е имало такъв недостиг на доброта и любов. И тези едва прохождащи в живота хора страдат най-много от липсата на разбиране, на опора, на нежност. Един учител не може да компенсира недостатъчната родителска грижа. Може обаче да бъде като огънче, светещо в мрака. Да даде отдих на светло и топло на някоя изморена и премръзнала душа. Така тя ще събере сили да продължи по пътя си и да не се залута и изгуби. Пред учителя днес стои предизвикателството да напомня на децата най-важното - че имат крила. Те се нуждаят не от подрязване, а от окуражаване и простор, за да укрепнат и да се научат да летят. Такава е задачата на педагога днес.

„Изпяваш си урока”.

Да, Учителю. И по тази песен ще те познават. Ще те помнят. И ще преценят изпълнил ли си мисията си.


Препоръчваме ви още:

3 елементарни стъпки към дисциплината и уважението на учениците

Като майка и учител

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

 

От 2 до 23 април 2018 г. ще се проведе седмото поред издание на „Походът на книгите“ – кампанията, чийто фокус е насърчаване интереса на децата към четенето и книгите. Официалното й откриване е от 11:00 часа в Детския отдел на Столичната библиотека. От 15:00 ч. празничната програма за малките читатели продължава с гостувания на Ирина Първанова-Раши, Цветана Радушева, Свилена Рачева, Йоана Кирчева и Людмила Сланева, които също ще споделят откъс от любимите си детски книги и разкажат за любовта към четенето. През целия ден, децата, които посетят Детско-юношеския отдел на Столична библиотека, костюмирани като любим образ от детска книга, ще получат специална награда от домакините по повод Международния ден на детската книга.

Международният ден на детската книга се отбелязва на 2 април в целия свят и съвпада с рождения ден на датския писател Ханс Кристиан Андерсен, създал едни най-популярните приказки на всички времена. Преди 60 г. ЮНЕСКО учредява Международен Златен медал на името на Андерсен, наричан още Малка Нобелова награда.

Националната кампания за насърчаване на четенето „Походът на книгите“ е изцяло некомерсиална и се организира от Асоциация „Българска книга“, в партньорство с Министерство на образованието и науката и Столична община, със съдействието на Регионално управление на образованието – София-град. Стартира ежегодно на празничния 2-ри април и продължава до 23-и април, обявен от ЮНЕСКО за Международен ден на книгата и авторското право. За шестте си издания досега кампанията е достигнала до повече от 12 000 деца в цялата страна, а в много от участвалите училища и детски градини впоследствие са открити нови библиотечни звена или съществуващите са допълнени с актуални заглавия от света на детската литература.

През 2018 г. Националната кампания „Походът на книгите“ е с фокус ранното детско четене (от 0 до 7 години) и ще посвети инициативите си на тази тема. Кампанията започва с официалната празнична програма на 2 април - Международен ден на детската книга в Столична библиотека; включва още една инициатива с национално покритие „Маратон на четенето“ на Българска библиотечно-информационна асоциация в библиотеки и читалища в цялата страна; както националния конкурс „Бисерче вълшебно“ на фондация „Детски книги“, в която българските деца избират своя любима детска книга; информационната кампания „Четем заедно, растем заедно!“ с полезни съвети за родителите и учителите; Дни на отворени врати в Дом-музей на Ангел Каралийчев (адрес: бул. „Васил Левски“ № 60, ет. 1 (3 – 5 април, 10 - 13 април 2018 г.; с тематична беседа и представяне, посветени на българския приказник и книгите му от 11:00 ч. в посочените дни, вкл.) при подкрепата на Националния дворец на децата, и още събития на издателства, книжарници, училища и детски градини в цялата страна.

В рамките на кампанията ще се проведе и първият, изцяло „детски“: Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи, в Младежки театър „Николай Бинев“, от 18 - 22 април. Всички фестивални събития, от сряда до неделя, 10:00 – 19:00 ч. са със свободен вход, като в рамките на пет дни Фестивалът ще срещне детската публика с европейски, български писатели, с поети, художници, илюстратори на литература и книги за деца и подрастващи.

***

Ранното детско четене: Световни изследвания доказват, че голяма част от природния интелект на човека се развива до осмата година. За да се разгърне този потенциал, детето от малко трябва да е подложено на различни сетивни стимули, а четенето играе важна роля в отключване на невероятните възможности на човешкия мозък.

Извадки от наръчник с полезни съвети за ранното детско четене към учители и родители, подготвени от Вал Стоева и Лора Филипова от фондация за насърчаване на четенето „Детски книги“:

 

  • Децата, на които им е четено от ранна възраст, се справят по-успешно в училище, защото разполагат с по-голям речников запас и са усвоили несъзнателно граматичните правила на езика;
  • Четенето на глас на бебета и малки деца подпомага тяхното социално, емоционално и познавателно развитие. Те опознават света около тях по-бързо, намират отговори на своите въпроси по-лесно и стават по-толерантни.
  • Опитът на децата с книгите, преди да започнат училище, е от ключово значение за добрата подготовка за академичната среда. Ако детето тепърва трябва да опознае предмета „книга“, да осъзнае връзката между илюстрациите и текста и да учи непознати думи и понятия, задачата му се усложнява многократно;
  • Родителите, които четат на децата си, изграждат здрава връзка с тях.

 

***

„Походът на книгите“ е част от Културния календар на Столична община за 2018 г. Негови организатори са Асоциация „Българска книга“ и Българска библиотечно-информационна асоциация, в партньорство с Министерство на образованието и науката, Регионално управление на образованието – гр. София, фондация „Детски книги“, Младежки театър „Н. Бинев“, Национален дворец на децата.


Препоръчваме ви още:

Читателят живее хиляда животи

Книгите, които децата ни ще обикнат

Мисли от къщурката на детската писателка

Автор: Николай Янков

Около рождения си ден винаги изпадам в някакъв предрожденски синдром, май Сатурнова дупка му се вика. В такива моменти някои ги хващат лудите и започват да пренареждат или ремонтират дома си, други да си правят нови прически и процедури, трети просто се отдават на безпокойство и раздразнителност. Мен пък ме наляга една дълбока умисленост. Обикновено преди рождения си ден, в края на месец март, изпитвам задух, като че ме стиска за гърлото някаква невидима вратовръзка. Имам нужда да подишам въздух, да изляза и да се разтъпча. И аз, като земята, имам нужда да се отърся от сковаващия лед, да шурнат в мен потоците с живот.

Тази година навършвам 34. Какво са 34 години, просто някаква си цифра. Припомням си в този момент оная мисъл от Малкият принц: „И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри.“ Така е. Мога, но не искам. Да гледаш на света в цифри, в години, в точки и заврънкулки е гадна работа. Децата не мислят в такива понятия като „вчера“, „утре“, „в края на седмицата“ или „през уикенда“. При тях е едно непрестанно, вечно, разтегнато „днес“. Децата са като пеперудата, която не отброява времето с дни и часове, а с броя пърхания и вдишвания, защото животът й е един миг, но миг, изпълнен с полет и красота. Искам и аз да съм дете. Да съществувам в онова състояние, в което сме двамата – Аз и Светът, будни, отворени един за друг, търсещи се.

И както си размишлявам така, се сещам за две древногръцки божества. Хронос и Кайрос – божества, усукани като в мартеница с идеята за „време“, ала съдържащи го по два напълно различни начина.

Хронос е първенец сред титаните, всевластен. Нему се подчиняват и богове, и хора. Хронос бута колелото на линейното време. Той е времето в неговата измеримост, количественост. Единиците, които засичаме със своите часовници – секунди, минути, часове. Това са собствените му деца, които според преданията богът не се поколебал да изяде (да, титанът никак не се славел с добър нрав). Хронос е тиктакането, чийто устрем никоя твар не може да възпре. С всяко „тик“ губим моменти. Моменти, които цамбурват в кладенеца на миналото, за да се превърнат в застинала течност. Хронос е времето като изтекъл пясък, като струпани истории, преживявания, грешки и победи, които ни правят такива, каквито сме, но и времето като заличител на мигове, дихания, живот. Хронос са бръчките по лицето, сребърните нишки в косите, болките в ставите, разбитите любови заглъхнали в сърцето. Хронос е тежестта, която изпитваме сутрин след ставане, запъхтяването в края на деня, все по-често спохождащите ни състояния на носталгично блуждаене. Нищо чудно, че Богът-Време е изобразяван като белобрад старец, стиснал ножица в ръце и подрязващ крилата на Купидон. Любовта и вечността много често не се римуват. Само истинската, стойностна обич е неподвластна на времето.

Всички живеем в потока на Хронос. Той определя границите, ала освен него древните гърци почитали и едно друго божество – Кайрос. Кайрос не е времето като количествено натрупване, а като качествена стойност. Кайрос е точният момент, щастливият миг. Часът на истината, озарението. Времето на сбъдването и осъществяването. За разлика от Хронос, който е просто поредица от събития, графици, срокове, Кайрос е времето като съдържание и смисъл. Но най-вече като благодат.

Кайрос е моментът на пускането на стрелата, изстреляна с точната сила и прецизност така, че да пробие мишената.

Кайрос е да се наведеш, преди топката да те халоса по главата.

Кайрос е идеално опечената с леко кафеникав загар палачинка, миг преди да си я загорил на тигана.

Кайрос е секундата, в която се спъваш в паважа, но вместо да паднеш по очи, като по чудо в последния момент се задържаш на крака.

Кайрос е да положиш длан, миг преди главата на детето ти да срещне ръба на шкафа.

Кайрос е да извиеш волана, миг преди да се блъснеш в блеещ шофьор на такси.

Кайрос е да кажеш точната дума, без да съзнаваш дори, че точно тя съдържа в себе си искра, способна да запали фитила на избавлението за твоя изпаднал в криза приятел.

Кайрос е да поднесеш извинение на човека, когото обичаш, миг преди надигащият се гняв или разочарование да прокарат нож между вас.

Кайрос е да внесеш ред в работата, миг преди колегите ти да са направили скъпоструващ на всички ви гаф.

Кайрос е да кажеш „да“ и да тръгнеш, преди да е станало късно.

Кайрос е да кажеш „не“ и да останеш, преди да си прибързал и да сгрешиш.

Кайрос е не толкова шансът да бъдеш в точния момент на точното място, а умението да правиш точни преценки и да взимаш правилните решения, дори когато не си имал подготовка за това. Затова и когато се изправиш пред статуята на божеството, в някой гръцки музей, ще видиш насреща си един красив младеж, застанал на пръсти, а-ха да отлети. Понякога държи бръснач, друг път везни, подпрени на остър ръб. При Кайрос всичко е на кантар, едно напомняне за фините граници между успех и провал. Най-характерната част от образа му е косата. Той има перчем само отпред. Бдителният, този, който успее да съзре навреме появата на Кайрос, може да се пресегне и да улови божеството за неговия перчем. Всеки път, когато кажем точната дума, когато реагираме своевременно, когато сторим най-правилното в дадена ситуация или изпълним мига със смисъл, ние правим точно това, улавяме бога за перчема. Забавим ли се със секунда дори, губим възможността да го уловим, защото тилът на бога е плешив...

Човек няма как винаги да е перфектен в действията си. Не е и нужно. Опитът е точно това – сборът от всичките ни провали. Не желая да съм постоянно на стража за улавяне на божествени перчеми, но Кайрос напомня за нещо много по-важно от това. Напомня ми как искам да живея. А аз не желая да живея в сянката на Хронос и да оставям понеделниците и неделите да се сливат в една обща неразличима консистенция, която условно наричам „живот“. Не желая да измервам времето в пари, когато никое богатство на света не би ми върнало нито един изгубен миг. Не желая да прекарвам повече от няколко минути на ден в плач, гняв или апатия, защото всяка непълноценна минута се равнява на 60 секунди изгубено щастие.

„Всичко тече и нищо не остава“, казва Хераклит. И времето тече, но по различен начин. Могат ли петте минути, прекарани с любимия човек, петте минути, прекарани в това да следвам страстта си, да обичам, да рискувам, да се уча, да разговарям с децата си, да се равнят на петте минути, в които пиша имейл, лавирам през софийския трафик, говоря с клиент или се нервирам за глупости? Не, не могат.

Мога да гледам на времето като на изсипващи се зрънца в пясъчен часовник, ала мога и да го съзра като съвкупност от бързо прелитащи възможности. Мога да избера да броя минутите, да се взирам в натрупания през годините опит, но какво ще постигна с това, след като дори и най-шарената купчина от спомени е толкова потребна, колкото и грамадата от износени дрехи.

Мнозина могат да се похвалят с това, че са управители на фирми, ръководители на отдели, мениджъри и специалисти в професиите си, но малцина са тези, които умеят да управляват собственото си време. Това може да стане само като си дадем сметка за важните неща в живота.

Един човек, който цени времето си, намира начин да го посвети на истински стойностните неща – онези, които му носят удовлетворение, покой, сила и щастие. Един човек, който цени времето си, следва своето предназначение и прави нещата, които обича, с хората, които обича. Един човек, който цени времето си, процъфтява в своята същност и не се оставя да бъде впрегнат като добиче в ралото на Хронос. Един човек, който цени времето си, знае, че най-голямата и тлъста печалба, която можеш да спечелиш на тоя свят, е до дъно изживеният миг.

„Всичко в живота са спомени, с изключение на един настоящ момент, който преминава покрай нас толкова бързо, че едва го улавяме“, казва Тенеси Уилямс. Това именно е перчемът на Кайрос. Богът, който ни напомня за стойността на мига. За златните възможности, които не бива да пропускаш, защото никога не знаеш колко скоро ще стане твърде късно.

Днес, на рождения си ден, не желая да броя годините, не желая да се ровя в стари купчини. Просто си казвам: „Чао, Хронос! Сега имам по-важни от теб неща. Детето в мен ме вика за нови приключения и игри. Ти може да си голямата работа, може да си титан и баща на Зевс, но в крайна сметка изборът си е мой. Затова ме чуй, няма да повтарям. Аз живея времето, а не то мен.“

*Николай Янков е индолог, съавтор на книгите „Прах в нозете“ и „Химикал, шоколад и две рупии“.


Препоръчваме ви още:

Изповедта на един "татичко"

Този много кратък и много сладък живот...

За трохите по пътя

 

След пожара в търговския център в Кемерово бяха опустошени десетки семейства. Трагедията е най-коментираното събитие в социалните мрежи в Русия (и не само) през последните дни. Хората споделят клипове на родители, изгубили децата си, последните думи, написани от загинали в чатовете. Едновременно с това, един друг пост набира все по-голяма популярност. На стената си във фейсбук Александра Иванова публикува правила за поведение при пожар в мол, с коментар:

„Таткото на едно дете е пожарникар, той моли да споделим тези правила с надеждата, че никога няма да потрябват на нас и нашите близки.“

1. Вие виждате и чувате:

- включването на системата за оповестяване;

- виждате дим, пламъци;

- усещате мирис на изгоряло и дим;

- виждате хора, които се евакуират;

- чувате информация от очевидци.

2. Какво да правите:

Огледайте се и преценете дали е настъпила паника.

3. Ако все още няма паника:

 - Бързо напуснете центъра от най-близкия ПОЗНАТ и ПРОВЕРЕН изход (централните изходи, изходите към паркинга).

- Постарайте се да напуснете сградата ДО началото на масовата евакуация на хора (имате около 5-10 минути след появата на първите признаци на пожар).

- НИКОГА не използвайте асансьорите (ясно е защо).

- НАЙ-ДОБРЕ НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ страничните (служебните) стълбища, ДОРИ АВАРИЙНИТЕ (в повече случаи изходите към тях са заключени и вие ще се окажете в капан, ще бъдете пометени от прииждащия поток хора, освен това тези стълбища много бързо се пълнят с отровен дим, който няма къде да се разсее, нямате шанс да се измъкнете оттам).

4. Ако паниката е започнала

- Ако сте здрав, възрастен мъж и сте сам, тръгвайте смело към основните изходи на търговския център, заедно с останалите (не използвайте служебни/аварийни стълбища, докато не се убедите, че са отворени).

- Във всички останали случаи НИКОГА не бива да правите това.

- Потърсете някое свободно място, по-далеч от общия поток хора.

- Огледайте хората, които се евакуират по стълбите и преценете да ги последвате ли.

5. Ако потокът по дадено стълбище е постоянен и не спира, няма задръстване, значи изходът, към който води, е отворен, следвайте тези хора.

- Ако на някое от стълбищата има „тапа“, значи вътре е меле и изходът е затворен.

6. Обърнете внимание на изходите към зоната за паркиране.

Паркингът е друг противопожарен отсек, евакуационните изходи от него и изходите за автомобилите водят директно към улицата и не са свързани с надземната част на сградата. Не се качвайте в автомобила си, внимателно, по възможност без паника, се движете по тротоара.

7. В най-краен случай, ако нито един вариант не проработи, влезте в тоалетната.

- ЗАДЪЛЖИТЕЛНО оставете пред входа й някаква своя вещ – яке, шапка, обувки. Това е СИГНАЛ за пожарникарите, че вътре има човек.

- Пуснете водата в умивалниците.

- Намокрете всички възможни дрехи и вещи, които носите.

- С мокрите вещи покрийте вратата. Важно е да бъдат запълнени всичките й фуги.

- Мокрете вещите си периодично. Чакайте пожарникарите.

8. Прозорците

Прозорецът е най-крайният път към спасението. Ако, разбира се, не е на първия етаж, без решетка и се отваря лесно.

9. Използването на прозореца като изход има смисъл, ако:

- се намирате не по-високо от третия етаж на сграда с височина на таваните до 3 метра, в мол това означава не по-високо от ВТОРИ етаж;

- е видно, че прозорецът може да бъде отворен.

Да скочите от височина над 5 метра е много опасно, но до 9 метра вероятно ще счупите краката си, но ще останете живи. По-нависоко шансове за успешен изход от скачането няма.

Вероятност да ви хванат, ако сте на височина над 9 метра практически няма, а и материята, върху която се приземявате трябва да е специална и хората, които ви поемат, трябва да са подготвени. А най-важното е, ако има такова платно и трябва да скачате, да паднете по гръб.

10. Как да използвате прозореца

- Можете да скочите от прозореца на 3-ия (втория в моловете) етаж, ако сте възрастен, здрав човек. С голяма вероятност ще си счупите краката, но ще останете живи.

- Децата, възрастните хора, бременните жени не са готови за такъв скок. Не бива да им помагате да скочат. Няма да преживеят падането. Ако сте решили да скочите, съкратете разстоянието до земята, като увиснете на перваза преди скока, с изпънати ръце, дръжте краката полусвити, стремете се да паднете настрани при съприкосновение със земята. Ако по трасето ви има вентилационен тръбопровод, извъртете се така, че траекторията на полета ви да не се пресича с него.

11. Как да използвате прозореца, ако сте над третия (втория за мол) етаж

- Максималното, което можете да направите, ако има широки первази, е да седнете внимателно от външната страна и да чакате помощ. Не е безопасно, но в краен случай може да ви спаси от отравяне с изгорели газове.

- Ако помещението е силно задимено и няма накъде да отстъпвате, а прозорците нямат широки первази или са много малки, изтеглете главата си максимално към отворения прозорец, доколкото е възможно.

12. НЕ ОТВАРЯЙТЕ прозорец, ако в помещението, в което се намирате, може да се диша. Отвореният прозорец провокира тягата и най-вероятно мястото, на което се намирате, бързо ще се запълни с дим и отровни газове. Освен това там, където има отворени точки, пламъкът се разпространява по-бързо.

Бел.ред. Напомням ви, че децата, които загинаха в кинозалата в Кемерово, са били заключени там от съображения за безопасност - за да не излязат и тръгнат из мола. Никога и в никакъв случай не оставяйте деца (и възрастни) заключени и без изход - нито в учебна зала, нито у дома, нито на обществено събитие. Много се надявам след тази история и в българските молове да се изиска сериозна проверка на безопасността, както и в кина, театри и други обществени сгради. Защото това обяснение - небрежност - ми звучи много познато и за нашата действителност. А лошото на небрежността е, че когато стане престъпна небрежност, за някого вече е късно...


Препоръчваме ви още:

Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете

Златните правила за безопасност - 10 полезни съвета

Ако детето се изгуби

 

Автор: Стамена Марашева-Петкова

След последни научни изследвания, данните съобщават, че Bai Ganios homofobus (Бай Ганьо) е застрашен от изчезване вид и в близките десетилетия, неговият вид може да бъде заличен посредством култивиране и опитомяване от хората. Това е едно същество, което за първи път е открито от Алеко Констанстантонов. За първи път материалите за Бай Ганьо са отпечатани през април 1894 г. в списанието за наука, литература и критика „Мисъл”. Днес обаче Bai Ganios homofobus, известен като Бай Ганьо, може да изчезне също като северния бял носорог и да се превърне в митично същество като Торбалан, Йети, Баба Яга, златната рибка и други приказни създания.

Бай Ганьо все още може да бъде открит в населените места, затова е важно да можем да го разпознаваме с цел да запазим този рядък вид. Има няколко маркера, по които можем да разпознаем съществото.

1. Външен вид

През пролетно-летния сезон Bai Ganios homofobus предимно може да се види с ансамбъл от бял на цвят потник, който най-често е с жълти петна в областта около яката и подмишниците. В най-горещите летни месеци, този потник изчезва, но следите от него са видими заради разликата в тена. Втората част от ансамбълчето са късите гащи, те варират в различни цветове и шарки, предимно с хавайски мотиви. Джапанките са неразделен мотив от външния вид на Бай Ганьо.

През есенно-зимния сезон, Бай Ганьо се среща предимно със загащена в панталона риза (най-често каре). Панталонът е в тъмни цветове, предимно кафяв. Плетени обувки през есента и гумени ботуши през зимата.

Окосмяването е различно при различните видове. Могат да бъдат срещнати видове с буйни кечета с мазен корен или такива с оредяващо окосмяване, прикриващи го посредством прехвърляне на коса, умишлено оставена по-дълга от единия край (коса назаем). Като трябва да се обърне внимание, че окосмяването по главата е обратнопропорционално на това на тялото т.е. колкото по-малко на главата, толкова повече на гърба. Има обаче и такива, които са късо подстригани и често не биват разпознавани първоначално като представители на вида Бай Ганьо.

2. Поведение

Bai Ganios homofobus може да бъде разпознат по поведението, защото то е основния белег за този биологичен вид. Най-често този вид е определян като див (селянин) предимно заради уменията по шофиране. Бай Ганьо паркира малката си барака, така че да заеме две паркоместа. Не е научно доказано, но по последни данни не са жените най-лошите шофьори, а индивидите от Bai Ganios homofobus. Те не полагат особени грижи за колата си и тя често бива разпознавана посредством интериора - чергички, възглавнички и дори найлон по седалките; изкуствени цветя или плюшени играчки за задното стъкло. Всякакви видове висулки на огледалото за задно виждане. В колата задължително всички пепелници са препълнени с фасове и пепел.

Друг белег на Бай Ганьо е общуването с другите индивиди. Той счита себе си за висша фигура в хранителната верига. Той е най-умен, най-компетентен, най-интелигентен. Не се съобразява с околните, дори да извършва велика простотия като да остърже калните си обуща на стълбите във входа, да заеме всички общи помещения в блока със своите боклуци, да изхвърли кофата за боклук през прозореца и да замеря съседските деца с фасове. А ако някой му направи забележка, бива псуван, обиждан, дори бит.

3. Ареал на обитаване

Индивидите от Bai Ganios homofobus могат да бъдат видени във всички ареали. В градска среда, така наречените urban Bai Ganios homofobus, и в селска среда - wild Bai Ganios homofobus. Първите обитават панелки и са кошмар за съседите (нещо като хлебарките). Проблемите, които създават за живущите в блоковете, са от всякакво естество. От скандали със съседи до уриниране по общите части на блока. Вторият тип са по-неагресивни спрямо околните, въпреки че името им е wild Bai Ganios homofobus. Тези индивиди също създават проблеми на съседите си, но най-често имат свое място, където правят свинщините си.

4. Размножаване

Независимо от средата си, индивидите Бай Ганьо имат ритуали, които се спазват, за да привличат женските. Такива ритуали са консумацията на ракия и пушенето на евтини цигари. Този ритуал се извършва предимно вечер и включва шопска салата и домашна ракия, когато няма домашна, може и евтина купешка. По този начин Bai Ganios homofobus произвеждат миризма, с която да привличат женски. Съчетанието от миризма на евтина ракия, салата, цигарен дим и пот е много силно, много рядко може да привлече някоя женска, почти никога, но въпреки това индивидите от вида Бай Ганьо не спират да извършват ритуала си. Ако пък са създали поколение и имат своя женска, то това се е случило в по-ранен период от живота на Bai Ganios homofobus, когато белезите на същество от този вид не са били толкова ясно изразени и женската е била заблудена.

5. Общуване

Както вече споменахме, Bai Ganios homofobus считат себе си за най-висши. Грубият език и вулгарните думи са на почит в техния речник, който е с две думи по-беден от този на едногодишно дете. В повечето случаи общуването с тези индивиди е неприятно и болезнено за околните, това е и основната причина да се правят опити от хората да бъдат опитомявани и култивирани.

Като извод от анализа на данни, може да се счита, че Bai Ganios homofobus е изчезващ вид. Повечето съвременни български мъже са културни, интелигентни, отнасят се с уважение към жените и дори и те страдат от присъствието на Bai Ganios homofobus в съседство.

В следващата научна статия ще бъдат разгледани и женските от вида Bai Ganios homofobus, които също са изчезващ вид, но както мъжките, така и те, все още могат да бъдат срещани в обществото и да заплашват мирното и кротко съществуване на околните хора.

P. S. За съжаление индивидите от Bai Ganios homofobus най-вероятно няма да могат да прочетат статията за себе си, защото не им се занимава с глупости като интернет, компютри и ала-бала такива, пък и не знаят как да се справят с техниката. Останалите индивиди обаче могат да се посмеят и забавляват на техен гръб и да се надяват да не попаднат на Bai Ganios homofobus.

 

 

Препоръчваме ви още:

Криворазбраната социална мрежа

Криворазбраното майчинство

Криворазбраното здравеопазване

БЪЛГАРИ ПО ЦЯЛ СВЯТ ОТБЕЛЯЗВАТ ДЕНЯ НА СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ 11 МАЙ С ТРАДИЦИОННО ХОРО

На 11 май 2018 г. хиляди българи в над 25 държави ще танцуват традиционно българско хоро, за да отбележат празника на Светите братя Кирил и Методий. По инициатива на Министерство на образованието и науката (МОН), в различни точки по света, учениците от български неделни училища, както и техните учители, родители и приятели, ще се съберат, за да почетат българските традиции и култура, като част от инициативата „Розите на България”. Проектът се организира в партньорство с Министерството на външните работи и съответните дипломатически представителства, Министерството на културата и Държавната агенция за българите в чужбина.

Инициативата „Розите на България”, организирана от Министерство на образованието и науката, обединява над 50 български неделни училища в чужбина  Сред тях са училища в Австралия, Австрия, Белгия, Бразилия, Великобритания, Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Казахстан, Канада, Кипър, Мароко, Молдова, Обединени арабски емирства, Румъния, Русия, САЩ, Словакия, Сърбия, Украйна, Унгария, Франция, Чехия, ЮАР. Те ще се включат в специално организирани събития, чрез които ще отбележат празника на българската азбука.

Танцовите състави към българските неделни училища ще поканят всички присъстващи да се хванат за ръце и да извият традиционно българско хоро под звуците на емблематичната „Празнична сюита“ в изпълнение на оркестъра на Българското национално радио и ансамбъл „Тракия“. В рамките на инициативата всяко училище ще има възможност да организира други изяви на децата, базари, изложби на рисунки, резултати от конкурси, пленери и др., но обединяващият елемент от празника ще бъде българското хоро, което ще се извие на открити и оживени места в градовете.

"Вярваме, че каузата ни ще обедини нашата общност по целия свят и заедно ще почетем един от най-светлите празници - Денят на Светите братя Кирил и Методий. Каним всички наши сънародници да подкрепят инициативата в името на съхранението и разпространението на българския език и култура по целия свят", заяви Деница Сачева, заместник-министър на образованието и науката.

Повече информация за „Розите на България” може да бъде открита на Facebook страницата на инициативата.


Препоръчваме ви още:

Българчетата в чужбина, които говорят български

Чушки по панагюрски в навечерието на Трети март

Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам