Това писмо пристигна в редакционната ни поща. Написа го Радослава Чернева. Текстът много ми хареса. Не само заради чувството за хумор на Радослава, а и заради усмивката, с която приема себе си и промяната, от която никоя жена няма да избяга. И която далеч не е толкова страшна, колкото може би ви се е струвала на 20 или на 30 години. :)

В живота на всяка жена идва момент, в който осъзнава, че остарява. Отне ми година и половина да разбера, че рязкото напълняване, състаряване и оглупяване са в резултат на настъпващата менопауза.

Как, по дяволите, да обясня на децата и съпруга си, че няма да се съблека на плажа, защото се притеснявам да не ги травмирам за цял живот.

Винаги съм била слаба, добре поддържана, добре облечена и силно стресирана.

От година и половина съм пухкава и щастлива.

Не ме разбирайте погрешно – не съм щастлива от факта, че имам целулит и 10 кг плюс. Просто спря да ми пука.

Мамо, не казвай...

Според мъжа ми съм син кит, големият ми син ме успокоява, че не е важно дали ще се побера в банския – важно било да се побера в морето. А малкият ми син всяка вечер мило ме пита кога точно смятам да започна гимнастика за отслабване.

Заредих се с кремове и четки – убийци на целулит и излишни килограми. Тц. Оказа се, че не са вълшебни.

Трябваше да стана на 44 години, за да разбера, че мога да се харесвам и неперфектна. Просто се приемам и това е. Повярвайте ми, усещането е приятно. Да знаеш, че не си идеален и да си ок с това. 

Интересно ми е какво е и вашето мнение, пораснали момичета? Как се чувствате на 40 плюс :)

Прочетохте ли Менопаузата, четиво само за жени?

Препоръчваме ви още по темата:

Добре в кожата си

Митът за идеалното

Когато шоколадът загорчи

Автор: Бени Хюбнер

Случи се в една от онези летни вечери, в които имаш усещането, че времето е спряло и нищо хубаво не е невъзможно. Въздухът миришеше на дъжд и асфалтът блестеше от ситните капчици. Милото взимаше плавно завоите, хвърляйки ми от време на време по една странична нежна усмивка. Все едно съм на 20, той е на 20 и живеем в безвремие и безгрижие. Почти бях забравила, че утре съм на работа, и че е време да се разделя с морето. Все още бяхме близо до него, толкова близо, че ми се искаше да кажа спонтанно: „Хайде да останем, какво като вали.“

Точно в този момент на лежерно блаженство и почти осъществена спонтанност се чу едно „бум“, после „тряс“, колата подскочи и спря. Милото буквално излетя от вратата и по начина, по който оглеждаше предницата на колата разбрах, че нещата не са никак лежерни. Ама никак. Заек камикадзе беше лупингирал от крайпътните храсти право в бронята. И за зла участ беше потрошил не само нея, но и радиатора. Часът беше 22:45. Пътят – крайградски, тесен и криволичещ.

- Дотук сме! – гласът на половинката ми се беше изпразнил от всякаква романтичност и металните нотки в него ме накараха искрено да се притесня.

Ако допреди секунди идеята за оставане край морето ми се струваше прекрасна, алтернативата вече беше ужасна. Отгоре на всичко тъпият дъжд се усилваше.

„Останете си там. Тук е потоп“ – съобщението от дъщеря ми не направи нещата да изглеждат по-оптимистично, но аз все пак реших да подходя хладнокръвно и да потърся денонощна пътна помощ, сервиз или добра фея, чиято магическа пръчка мигновено възстановява счупени радиатори. За успокоение на природозащитниците искам да подчертая, че също така възнамерявах да я помоля, добрата фея, да съживи горкото зайче и да му каже никога повече, ама никога и в никакъв случай, да не прави така…

Един мъж,една жена

Междувременно мъжът до мен, моят мъж, личната ми добра фея, се беше въоръжил с фенер и се опитваше да събере чаркалаците от туристическата ни идилия, разпилени по шосето. Аз, естествено, се притесних – сам, тъмно, броди, опасно е… Но гледам – спира джип. Слизат хора, поне по силуетите на хора приличаха. Ръкомахат, мъжът ми ръкомаха. Разговарят. Човеци ще да са.

Стана ми леко на душата, мисля си: „Спасени сме. Гледай какви са хората извън студенината на столицата – добри, отзивчиви, спонтанно човечни. Направо истински. Виждат аварирала кола в тъмнината, виждат бродещ мъж, разтрепераната от страх жена не виждат, но спират. Да помогнат, да съдействат един вид, да съпричастват“. Точно ми стана мило и благодарно и гледам – ония потеглят, фаровете им изчезват зад завоя . „Отиват за подкрепление“, мисля си - „Ще се върнат, ще ни дръпнат“.

Обаче се връща милото с едва мигащ фенер.

- Къде отидоха спасителите – питам аз.

- Кои?

- Тия, с джипа, дето спряха.

- Откъде да знам – тросва ми се той – сигурно да ядат заека.

- ???????????? – в смисъл ???? – недоумявам.

- В буквален. Спряха, питаха ме какво правя. Казах им, че е изскочил заек на пътя, потрошил ни е и бронята, и радиатора и сме закъсали. Те потърсиха заека, намериха го, метнаха го в багажника и отпрашиха…

Вече четвърти ден ме мъчи една твърде притеснителна мисъл: „Ами ако не са занесли заека да го изследват и са го изяли, пък той заразен…. “. Така тръгват заразите. Особено в България.

Препоръчваме ви още:

Не, не мога, ще разкажа!

Разбор на изминалата седмица

Криворазбраните правила на пътя

Нова поредица от екипа, създател на хитовия сериал „Невероятният свят на Гъмбол“

Cartoon Network даде зелена светлина на изцяло новия сериал „Elliott From Earth“. Създатели на поредицата са хората, които стоят зад глобалния хит „Невероятният свят на Гъмбол“.

„Elliott From Earth“ е във формат 20 епизода по 11 минути. Това е анимационен научнофантастичен сериал, който има за цел да забавлява децата, независимо на коя планета се намират. Елиът е човешко момче, което живее на космически кораб, пълен с извънземни от всички части на Вселената. Това е разказ за начина, по който откриваме мястото си в света, дори то да се окаже в Космоса. О, да, има и динозавър.

Началото на работата по продукцията е насрочено за септември 2018 г. Създателят на новия сериал е Гийом Касуто – бивш сценарист и ръководител на поредицата „Невероятният свят на Гъмбол“. Той ще бъде подкрепен от артистичния екип сценаристи и редактори на Гъмбол, които ще вдъхнат живот и на тази поредица.

Гийом Касуто споделя: „Историята на Елиът съзрява в мен от доста време. И всички различни роли, с които съм се занимавал в Гъмбол, ми предоставят уникален поглед над това как точно да бъде вдъхнат живот на подобен проект. Аз съм изключително развълнуван да имам възможността да представя Елиът на света и съм много горд, че имам този невероятен отбор, който да сподели изживяването с мен. Надявам се, че децата и любителите на анимацията по цялата Вселена ще заобичат Елиът толкова, колкото и ние го обичаме.“

Cartoon Network е обичан от всички канал, фокусиран основно върху момчешката, но харесван и от момичешката аудитория заради своите комедийни и приключенски предавания. Програмата и съдържанието третират теми, които са близки до децата – хумор, приятелство, въображение, екшън и приключения. Cartoon Network е насочен към момчета и момичета на възраст 6–-12 г. и чрез разнообразното си и успешно съдържание цели да ги предизвиква да бъдат самите себе си. В програмата на канала се открояват анимационни комедии като „Невероятният свят на Гъмбол“, „Време за приключения“, „Парк шоу“, „Кларънс“, „Стивън Вселенски“, „Чичо дядко“, както и превърналите се в класика екшън поредици „Бен 10: Омнивърс“ и „Малки титани: В готовност!“

Препоръчваме ви още:

Дванайсет талантливи деца с награди
в конкурса "Студио Въображение"

Автор: Тамара Чакърова

Прашинката, влетяла в окото ми, ме накара да примигна рязко няколко пъти. Подръпнах миглите си надолу, и я освободих, заедно със сълзата, която самата тя бе отключила. Почти усетих вятъра, който я отнесе, както я беше и донесъл.

В началото си представях Холандия като русокоса девойка с бяла, нежна кожа, светли очи, румени бузи, висока и стройна... По-късно този образ започна да се редува в съзнанието ми с чернокожа жена, със сочни, розови устни, пищни форми, елегантна шия и море от тънки плитки, повела четири-пет хлапета, половината от тях с бяло-руси къдрици... И така, с времето, пред очите ми ставаше все по-пъстро и аз се оплитах в множество от образи.

Но сега вече знаех какво беше тя. Прозрение, донесено ми от прашинката. Ами да! Холандия беше вятър.

Тук вятърът беше у дома си. Придружаваше, съпътстваше, присъстваше.

Той беше страстният танцьор, който завърташе перките на вятърните мелници, една след друга, в любовния си танц, а те всеки път му даряваха сърцето си. Сгушваше се привечер върху килим от розови лилии в блатото, и се събуждаше в морето, за да изкъпе, отърсвайки се, пясъчните дюни на разсъмване.

Той разнасяше семената и ги засаждаше, а после изкореняваше цели големи дървета. Завихряше пухчетата на тополите, а от дървесината им дялкаше обувки.

Нахлуваше, а после се оттегляше, подслушваше, нашепваше, почукваше и поскърцваше, буйстваше, а после галеше.

Ароматът, който донесе, беше на прясно окосена трева, примесена с маргарити, метличини и незабравки. Ноздрите ми се напълниха догоре с кадифе. Той ме подмамваше. A аз не можех да се съпротивлявам. Омаяна, подадох ръката си и се оставих да ме води.

Кадифето в ноздрите ми се смени с рязката миризма на марихуаната. Бяхме в близост до „кофи-шоп“ или до няколко такива. Огледах се страхливо, докато омайникът ми събаряше няколко велосипеда в канала, смеейки се неистово.

После ме изблъска полека към друг канал, подканвайки ме към витрините. А там завъртя развеселено очи, когато моите собствени се оказаха втренчени в тези на застаряваща дама, по дантелено бельо, излагаща се зад стъклото. Тя отвори леко вратата, без да ми обръща внимание, и покани с жест спътника ми. Той, още по-развеселен, се шмугна, целуна я страстно, и ме отнесе, заедно с парфюма й.

Бяха ароматите на Амстердам, които моят властен водач носеше със себе си. Градът на "Амстел".

Преминахме през още няколко канала, където старите сгради се бяха наредили в редица и се бяха вкопчили толкова силно една в друга, че се накланяха от натиска. Той ги потупа, уж приятелски, по гърбовете, а те като че ли съвсем грохнаха и навъсено му закимаха с дългите куки, забучени на челата им.

На цветния пазар новият ми приятел разбърка луковиците на лалетата и развъртя като въртележка витрина със сувенири. Оттам завихме надясно, минахме през битака и нахълтахме в къщата на Рембранд.

Там за първи път долових шепота му, забравих времето и чух кавгата на Рембранд с любовницата му Герче в кухнята. В спалнята усетих безнадеждността на умиращата му съпруга Саския, оставяща едногодишен син, но и раждащата се от утробата на Хендрике, Корнелия. Тук всичко миришеше на богатство, но най-вече на бои. От горните етажи долитаха весели, младежки подвиквания и аз се оказах пред стативите, където учениците на майстора скицираха. Той самият беше в задния двор, опънал огромно платно на няколко статива, върху което довършваше мускетарската шапка на единия от стражите...

По-късно ме обгърна хлада на влагата, цветовете навън бяха тъмни и дори вятърът беше черен. Този път той беше донесъл чумата.

Неистово ми се прииска да съм далеч. Тогава видях слънчогледите. Около мен се тълпяха хора. Беше изпълнил желанието ми, пренасяйки ме при Ван Гог.

Когато беше в помещение ставаше кротък и почти невидим, но аз го усещах в тила си, галещ ме нежно. Дали той беше провокаторът на гения? Той ли беше отрязал ухото му?!

Нямах време да го попитам, стихията му ме понесе отново, този път по-надалече.

Прелетяхме през пъстрото море от лалета на Кукенхоф. Моят палавник погали младите цветове, и отвя последните венчелистчета на по-старите. Нямах нищо против, когато се намерих под водопад от цветове.

Изкъпахме се в Северното море на Схевенинген, покатерихме се на небостъргач в Ротердам, придружени от ято тлъсти, сиво-оранжеви гъски, откъдето се спуснахме към моста, наречен на Еразмус.

Вечерята ни бяха ротердамски крокети на бивш алено-червен пожарникарски кораб, обрасъл с глицинии и бели рози, придружени с множество елегантни чаши бяло вино.

С всяка нова чаша, вятърът сменяше цветовете си. Докато ухаеше на кафяво-шоколадово, носещо се от кожата на африканска девойка, изведнъж ставаше бял като мляко от фереджето на арабска красавица. После се боядисваше в зелено, отразяващо тучните пасища в очите на типично холандско момиче, и в златно жълто, също като цвета на виното, развявайки косите й...

Когато пристигнахме в Гауда, жълтото стана кашкавалено. Този цвят ни придружи и в градчето Алкмаар, на пазара на кашкавала, където моят отскорошен любим правеше пакост след пакост: размени шапките на кашкавалените носачи от гилдията, като по този начин ги причисли към конкурентната група с друг цвят на панделката; скри зад ъгъла теглилките за везната; подари няколко от лъскавите, тъмно-жълти кашкавалени пити на тълпата, а за мен открадна топъл сандвич със зеленчуци и кашкавал от скарата.

Настроението му се покачваше и той ставаше все по-палав. Отнесе ме чак до Делфт, като по пътя засвири на пиано, ползвайки за клавиши разноцветните контейнери в пристанището. В китното старо градче ми връчи четка и синя боя, принуждавайки ме да изрисувам ваза от бял порцелан. Направи пирует, и я глазира само за момент.

Не успях да я пъхна в чантата си. Стихията отново ме беше повлякла, завъртайки около мен облаци от жълти пясъци. Те заслепяваха очите ми, а тялото ми се въртеше като че ли във фунията на торнадо.

Явно любимият ми беше подарил рокля. Намерих се пременена в традиционна носия с цветна фуста, бяла риза и красива дантелена шапчица. Почудих се дали това е премяната на кашкавалено момиче от Алкмаар, но тази сякаш беше по-изискана. Пред мен се полюшваха рибарски лодки, фасадите на къщите бяха дървени, а покривите им триъгълни, покрити с червени керемиди. Беше ме довел във Волендам. Рибарите ги нямаше, но една жена ми донесе малки кръгли палачинки-пофертьес, между които се топеше бучка чисто масло. Ето къде бил моят вятър – върху мен и палачинките се изсипа полъх пудра захар, а той ни се хилеше с почервенели бузи, нахлупил шапката на майстор-готвач.

Сладостта все още се топеше в устата ми, когато разпознах фасадата на Мауритцхаус в Хага. Там се шмугнахме през прозорец, от страната на езерото. Нямаше нужда да я търся, беше точно пред мен –„ Момичето с перлената обица“. Направих си селфи до нея, а той ми пошушна: „Очите ти са също като нейните!“. Стори ми се, че в този момент тя ме погледна и ми се усмихна, но е било само въображение. Нямаше как да е чула думите му. Не можех, не исках, да откъсна очите си от тази екзотика, но той отново ме задърпа. Правеше ми знаци да се обърна назад, към отсрещната стена, където висеше пейзажът от Делфт, родният град на Вермеер.

После отново стана зелен, неуморният ми спътник, и заля и мен с този цвят, понасяйки ме с меките си ръце през води, мочурища и насложени отгоре им почва и земи. Разлюлях се в малка лодка, която ме носеше по канал в приказно селце. Къщите носеха сламени покриви, издути в гърбици на камила, а дворовете им, разположени на водата се зеленееха, леко напъстрени в хортензиево. Гийтхорн - холандската Венеция, ме приюти в едно от традиционните си заведения, където моят любовник, вятърът, поръча сочни ребърца и червено вино.

Доволната ми любовна дрямка беше прекъсната от ярък слънчев лъч, напиращ през клепача ми. Гъделичкането ми напомни за прашинката и аз отворих рязко очи. През малкото прозорче на самолета виждах огромни, бели, пухени кълбета, които се плъстяха едно върху друго. Тогава го видях, моя вече стар познайник, който подръпваше оттук-оттам облаците, извайвайки отвор с форма на сърце. Сигурна бях, че то беше за мен. Погледнах през него и хвърлих поглед за последно на синьо-зелената холандска земя, изтъкана от вода. Усмивката на вятъра я набразди в слънчеви зайчета. Залепих нос на стъклото и приближих ръката си. Успях да му помахам, преди да се гмурне, щастлив и буен, в магията на водата.

За автора:

Тамара е пътешественик и великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.

Препоръчваме ви още:

Море от лалета - Кукенхоф

Залцбург и защо Моцарт ни прокле

Виенски истории

Автор: Сева Николаева

Преди никога не се бях замисляла колко е трудно да направиш нещо толкова просто като това да си обуеш един чорап. Какво толкова - сядаш на края на стола или дивана, навеждаш се, малко повдигаш стъпалото и хоп! А да го нахлузиш на крака си в "щъркелова поза" - това си е вече висш пилотаж, нали?

Един чорап, ще кажете, какво толкова. Сега си представете, само за миг, че сте парализирани от кръста надолу. Няколко прешлена на гръбначния стълб са раздробени, рязали са ви хиляда пъти за последните години... всъщност няма да навлизам в подробности. Аз не мога и не искам да си го представям. Просто искам едно момче - с красива усмивка, прилично дебел и в разцвета на силите си, да може пак да си обува чорапите. Сега ще си помислите - тази пък, какво толкова се е хванала за тези чорапи?! Ами смешно ми е, защото моят приятел Фори наскоро беше описал точно тази своя "битка" да си обуе чорапа така забавно, че просто няма как да я забравя. Фори е Христофор Караджов (Chris Karadjov), журналист от не много далечното минало в "24 часа", „Стандарт“ и списание „Сега“. Днес е преподавател в Сalifornia State University в Лонг Бийч! Леле мале, наш Фори и ги учи?! В Америка чак! Прелетя океана, за да се удари челно в едно тъпо дърво, докато се пързаля със ските. 10 сантиметра по-встрани и можеше само да се натърти. Ама не, Фори не се лигави, като удря, ще е право в джама. И ето ти инвалидната количка.

"Малшанс, това се случи. Разликата понякога е много тънка. В моя случай 10 сантиметра по-нагоре може би щяха да ме убият на място или да ми парализират и ръцете, а 10 сантиметра встрани щяха да ми донесат само охлузване на плешката. Случи ми се това, че по време на свободно каране след една тренировка през януари 2012 г. изтървах канта на ската си на завой. Хлъзнах се по хълбок с голяма скорост, извъртях се от инерцията и се забих директно с гърба си в едно дърво. Това промени живота ми завинаги. Не мога да се сърдя на никого, дори на себе си, за тази елементарна техническа грешка. Като скиор съм падал стотици пъти, но не си бях чупил и малкото пръстче до онзи зимен ден през 2012 г. Не съм фаталист, просто отбелязвам колко случайно е всичко понякога."

Десетки операции, нечовешки болки, рехабилитации, шепа хапчета и ежедневни битки - да достигне книга на горния рафт, да отиде в банята, да се облече, да си обуе чорапите. Студентите му го обожават. Приятели го подкрепят. Даже непознати му се кефят на историите, които редовно пуска от фейсбук профила си. Е, винаги има и такива, които не пропускат да капнат катран в кацата с меда. Да са живи и здрави! Фори не спира да се усмихва.

"Не обичам да “вдъхновявам” другите. Сутрин със сигурност не скачам пълен с енергия да променям света. Дори напротив, обичам да се излежавам. Аз съм нощен човек и сутрините винаги са ми били трудни. Не съм Балзак, но като него прекарвам доста време в леглото, защото там ми е най-удобно да работя. Обличането си е сложен процес. Не мога да го обясня, но си представете как си нахлузвате панталона, ако две трети от тялото ви не работят. Учил съм се движение по движение как да го правя, докато намеря най-подходящия вариант. Щом се задвижа обаче, денят тръгва. В началото ми беше трудно да изкарам повече от няколко часа активно. Уморявах се, примирах от болка, исках да се прибера и да си легна. Сега съм свикнал, случва ми се да съм в университета от 10 сутринта до 10 вечерта – лекции, срещи, оценяване на студентски работи, четене, писане на научни материали, журналистика. Да, професорите в САЩ работят доста. Вярното ми куче Ари, което е медийна звезда, търпеливо лежи на пода в офиса ми и чака да свърша, за да се приберем вкъщи. И на следващия ден отново, като трябва да си предвидя време да си напазарувам, да отида да спортувам, да изчистя вкъщи. Няма кой да ме отмени – ако аз не свърша нещо, то не се случва."

Преди десетина дни Христофор претърпя две поредни операции, всяка по шест часа. Мога да ви засипя с медицински термини, но не е нужно. Важното е, че часове след интервенцията Фори ни поздрави със снимка - усмихнат и вдигнал палец за ОК. После си призна, че точно в този миг му е идвало да крещи от болка. Сега започва пореден курс от рехабилитации. За да се "раздвижи". Приятели искат да му помогнат. Вече са събрани малко над 10 хиляди, за 5 дена. Можем ли да направим нещо и ние?

Иначе Фори е добре, благодаря. И е готов да продаде душата си за една порция мусака и шопска салата.

48-годишният Христофор Караджов е преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч, Калифорния. Преди да замине за САЩ преди повече от 20 години, работи в България във вестниците „24 часа“ и „Стандарт“ и списание „Сега“. В САЩ защитава докторат. През януари 2012 г. след инцидент със ски остава на инвалиден стол. Година по-късно преподава отново в университета, шофира и живее активно. 

"Искам подкрепата на хора, които могат и смятат, че трябва да ми я окажат. Не прося, не съм отчаян, а търся нормално човешко съдействие в ситуация, която е трудна за мен. Страхотно съм благодарен, че толкова много хора се отзоваха досега."

Как можете да направите дарение вижте тук.

В текста са използвани откъси от интервюто на Христофор Караджов за сп. „Жената днес“.

Препоръчваме ви още:

 За независим живот на хората с увреждания

Автор: Валентина Вълчева

Румънското ми приключение започва в 4:00 сутринта. Четиридесет и няколко души сме решили да гостуваме на северните съседи, повечето очевидно с не много тайното намерение да направят лично сравнение между България и Румъния, колкото да могат още по-разпалено да твърдят, че „никога няма да ги стигнем румънците, каквото щеш да ми говориш за тях”. (Между другото, близо са до истината, каквото и да сте чули за Румъния, но в това се убеждавам малко по-късно.)

Тръгнала съм с нагласата, че просто няма начин всичко да е идеално. Сама съм, което означава, че е твърде вероятно да ми се лепне някой нежелан компаньон, който да ми съсипе следващите три дни.

Оказва се, че съм познала, но само наполовина. Комбинирам се предвидливо с една дама, но на съседната седалка се оказва очакваният дразнител – дребен нервен тип, който не спира да дрънка, повтаря всичко по минимум пет пъти, всичко това – на висок глас; ръкопляска шумно на почти всяко изречение на организаторката ни все едно тя е минимум звезда от ранга на Майкъл Джексън и Мадона взети заедно; не спира да се върти във всички посоки, да заговаря всеки наоколо в радиус от поне две седалки; става, сяда, охка, пъшка, цъка, възклицава, вайка се… И, както казах, това – в 4:00 сутринта.

Очертаваше се тежко предизвикателство тоест.

На границата минаваме сравнително бързо – за около петнадесетина минути. Което обаче не спира комшията по седалка да дръпне един монолог на тема какви точно далавери се въртят по границите, как тия митничари с четири очи гледат откъде да изцицат някое евро, кого точно проверявали и кого не, на кое ГКПП се минава лесно и на кое не и т.н., и т.н. Много компетентно звучи за човек, който излиза за пръв път в чужбина. Ама нали… „аз ли не ги знам тия работи как стават, бе… „

Малко след Крайова, в посока Синая, спираме за уж десетминутна почивка, която се превръща в час и половина отчаяни опити да качим всички в автобуса, защото един търси тоалетна, друг – кафе, трети – закуска, четвърти – четирилистни детелини из близките тревни площи, други са се заплеснали да съзерцават един дядка, който пасе покрай пътя две кравички… Изобщо опитвали ли сте се да държите под контрол стадо пощръклели кози? Е, нещо такова е.

Междувременно шумният тип има проблем с роуминга. Тоест роуминга никакъв го няма и скоро цялата група е посветена насила в проблема, с най-дребни подробности, плюс подробен анализ на качествата на родните мобилни оператори или липсата на такива. Качества,  не оператори.

Разгеле, събрахме се. Надеждата ми да изгубим, уж случайно по пътя, нервака не се осъществи.

По обяд, точно в един страховит карпатски порой, се добрахме до Синая, където двайсет минути се въртяхме с автобуса в търсене на жп гарата, откъдето да заберем очакваната румънска екскурзоводка. После още известно време откарахме в издирване на хотела. На въпроса ми в този автобус още ли не са открили навигацията като технологично достижение новопридобитата ми приятелка обясни, че „той, нашият шофьор, има една, ама не обича да я използва, щото го обърквала”. Само да спомена, че аз открих хотела ни на картата в телефона си около десет минути преди някой от водачите ни изобщо да заподозре, че сме на петдесет метра от него. Но благоразумно си замълчах.

Нервакът отляво не прояви такова благоразумие, поради което беше отрязан като краставица да млъкне и да заспива.

Спряхме пред хотела, само за да започнем да се караме дали първо да се настаним и после да ходим до замъка Пелеш или направо натам да ходим. Междувременно Румъния потъваше като „Титаник”. Накрая на шофьора му писна и ни изрита от автобуса да се разкарваме кой накъдето иска, но той самият нямало да мръдне и на метър повече. И така, четиридесет и колкото там бяхме, мокри като кокошки, тръгнахме да търсим замъка на Карол І.

Е, намерихме го. По най-дългия и обиколен път, естествено, който би бил чудно преживяване, ако не се лееха десетки литри дъжд върху нас. Всъщност и така си беше чудно преживяване. Само се молех да не приключа воаяжа с нов пристъп на синузит.

За двореца на краля няма да говоря – това трябва да се види.

По Закона за Всеобщата Гадост дъждът спря и пекна слънце, точно когато вече се прибирахме в хотела. Поне вечерната разходка беше почти съвършена, като ефектът леко бе туширан от проблема с езиковата бариера. Не е лесно да откриеш нещо свястно за ядене, когато нямаш бъкел познания на румънски, а английският ти е на улично ниво. Но някак си се справихме. Открихме кокетно заведение с много сладки сервитьори. Достатъчно сладки, че да не е от първостепенно значение качеството на храната, ако разбирате какво имам предвид.

Ден втори – дестинацията е Брашов
Ама някой съмнява ли се, че отново се лее порой?! И все пак! И все пак Карпатите са великолепни. Казвам го без никаква ирония. Това е мястото, в което колкото и да си ощетен откъм въображение, се чувстваш като в епицентъра на „Властелинът на пръстените”. Обещавам си, че в следващия си живот ще направя всичко възможно да се родя някъде в района.

Проблемът с роуминга на „професора” продължава да е на дневен ред.

В Брашов попадаме направо на военен парад насред града. Така и не разбрах какво празнуваха, но се нагледахме на млади хубави мъже в униформа. Малък бонус към Черната църква. Всичко това – под дъжда. В Черната църква беше общо взето добре, въпреки категоричната забрана за снимки. Единствения недостатък беше, че нямаше кой да запуши устата на нашия самоназначил се професор по всичко, който повтаряше всяка дума на екскурзовода на висок глас и накрая заби гвоздея на въпросите: „Тука таванът има ли сто метра? Според мене е към сто и двайсет даже.” Момичето ни изгледа съчувстващо и се опита да обясни, че цялата височина на църквата е 65 метра с все покрива на камбанарията, но само провокира ответна реакция от рода на: „Абе аз ли не мога да преценя, бе! Тука е поне сто метра, па и повече!”

Възползвах се от факта, че съм в църква (рядко ми се случва), пък било то и лутеранска, и тайничко се помолих за съдействие от Бог или който там има време да се занимава с изслушването на хорските тегоби. Не исках много – само някак си да накара „професора” да изчезне. Толкова ли е много, бе, Боже?!

Към 14:00 решаваме, че ще ходим вече в хотела. В тоя порой няма какво толкова да търсим из града. Пристигаме в хотела – дъждът спира. Грейва слънце. Става горещо. След два часа решаваме да се върнем из центъра за втори опит да се разходим. Тръгваме – моментално се излива нова порция проливен дъжд. Половината група решава, че близкият Карфур е много по-удачен избор от историческите забележителности и там убиваме следващите час и половина-два, докато дойде време за вечеря. Аз имам доста по-опростени критерии: щом „професорът” не е наоколо и световен потоп е приемлив. А той решава, че ще се качи на лифта над града, което означава тишина и спокойствие докато го няма. Отново се пробвам да измрънкам от божествата спасение от присъствието му, но не възлагам големи надежди. Не съм чак такава късметлийка.

На вечерята предвидливо сядам възможно най-далеч от дразнителя. Организаторите не са осигурили достатъчно алкохол, за да ми е все едно. Както и се очаква, ресторантът не е достатъчно голям. То и светът не е достатъчно голям в това отношение, но… Изтърпявам някак гръмогласния смях, гръмогласните наздравици, въпроси, отговори, лекции, наставления, непрестанното въртене и подскачане и всичко от репертоара. Плюс поне три предложения, ако искаме, да прати свои снимки от лифта на почти всички от групата.

А, да – и роуминг продължава да няма, ако ви интересува.

Предвидливо съм седнала така, че да не може да се доближи до мен.

Ден трети – замъка Бран

Роуминг – няма. Nein! Non! Нада!

Времето най-накрая е прекрасно, сигурно защото трябва да си тръгваме. Тръгваме към село Бран и прилежащия му замък и май повечето ми спътници наистина очакват сам Дракула да ни приветства на входа в духа на филмите на Хичкок. Решавам, че няма смисъл да развалям всеобщото настроение като им кажа, че той, Дракула, всъщност почти не е пребивавал в нарочения за негов замък. Библиотекарката в мен се изкушава да влезе в служебна роля, но човекът в мен просто не би преживял още един разговор с „професора”.

Всъщност той прекарва няколкото километра между Брашов и Бран в непрестанно цъкане, вайкане и въздишки. „Ц-ц-ц-ц-ц!... Ето! Почнаха завоите! Ц-ц-ц-ц-ц! Завоите се почнаха! Ц-ц-ц-ц-ц! Гле`й к`ви завои, к`во чудо само!. Ц-ц-ц-ц!”

Започвам да ровя в Гугъл да проверя колко дават за убийство в Румъния. Не може да е чак пък толкова много.

Пристигаме в Бран и този път успявам с няколко маневри да изгубя цялата група. Лепвам се за някакви украинци, които изобщо не ме отразяват, и прекарвам най-съвършените два часа от цялата екскурзия. Снимам почти всеки сантиметър от замъка, на първо място едно селфи с портрета на румънския национален герой, почти си сцепвам главата на един фенер, и към обяд съм готова да поема предизвикателството на пътя обратно до България.

Времето като за „чао” се оправя напълно. Даже роумингът най-накрая се включва. Не съм си и помисляла, че ще е друго. И въпреки времето… Румъния дори и под пороен дъжд си струва, особено Карпатската част. И почти убива ефекта от присъствието на „професора”, когото още в началото на обратния път срязвам да намали децибелите и да спре да се върти като пиян пумпал, че нещо нервите ми са на привършване. Извинява ми се (шест пъти!) и прекарва цели… двайсет минути в мълчание. Благодарение на роуминга до голяма степен.

Двайсет – двайсет! Кой ти ги дава! След един финален опит да го изгубим при последното междинно спиране, привечер сме на родна земя.

Следващата екскурзия, в края на август, ще е до Сигишоара. Мисля, преди да реша дали ще ходя, да поискам пълен поименен списък на групата.

Препоръчваме ви още:

Румънският град Брашов и Рибният буквар на д-р Петър Берон

Лондон, винил и караоке

Леголенд и красивата баварска провинция

Автор: Соня/Светът на Сончето

И двете деца ги заведохме за пръв път на море на едногодишна възраст.

Дъщеря ми, при вида на пясъка върху крачетата си, нададе един страшен писък, не искаше да стъпи на него и до ден днешен го мрази. Когато беше малка, я носехме до плажа, постилахме хавлиите, тя се настаняваше и при най-малките песъчинки върху телцето й, почваше да пищи: "Мий, мий, мий!". С нея плажуването беше спокойно - от хавлията до водата и обратно на ръце, можехме спокойно да затворим очи или да почетем книга, без да се притесняваме, че детето ще е изчезнало нанякъде. При предстоящата първа среща на сина ми с морето, очаквахме, че ще е по същия начин. Едногодишният фъстък повлече една торба с играчки за плажа, таткото нарами количката за дрямка, чадърите и дюшеците, аз - с торбата с кърпите на рамо, хванала по едно дете за ръка. Вървим спокойно с мисълта, че и с него ще се повтори ситуацията и съм в очакване да ми се метнат и двамата на врата при сблъсъка си с пясъка.

Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив

Като видя плажа и морето, синът ми само възкликна: "Коооооко ного ДА!" и се втурна през кърпи и хора да се топне във водата. В първата секунда всички се стъписахме от изненада, във втората грабнахме другото дете и с все багажерията хукнахме всички след него. Таткото успя да го хване, както беше си нагазил с дрехите и обувките, точно преди да се пльосне по очи в дълбокото. Сеир и половина! През целия ден му обяснявахме, че първо трябва да се настаним, да разположим кака му на кърпата, да се намажем с мазилата и тогава чак може да влиза във водата и то в никакъв случай сам, защото е дълбоко. Малкият юнак кима и обещава.

На другия ден тръгваме отново мирно и спокойно, но не би - как го изтървах, не зная, но отново хукна към морето, колкото го държат краката... явно обещанията бяха само за предишния ден. Следобеда, докато се чудя как да му обясня, да го заплаша или да го стресна да не търчим трима след него по целия плаж, се сещам, че в колата е останал коланът му за прохождане! Третата сутрин го екипирам, връзвам коланчето към количката и си се подсмихвам. "Ето да-та... !" - боен вик и хукна отново... Ама този път не успя да си изнесе представлението. Настанихме се по план и с едното за ръката, другото - в ръката, изкарахме спокойно деня.

Явашеви на почивка

Когато премина еуфорията от откриването на морската вода обаче, мъникът откри и пясъка, а заедно с това и фобията на кака си към него. То не беше заравяне, то не беше посипване по главите, то кули и замъци, то цели езера... налагаше се да търсим място далеч от хората, а на новодошлите казвахме, че около нас е опасно... Нов сеир! Едното пищи от кеф, другото - от ужас. И тъй като бедите винаги идват по три, не закъсня и третата - губехме го по три пъти на ден. Тогава бяхме избрали да се настаним в бунгала сред горичка, пълни с дечурлига и разположени в двор с ограда. Както се заиграят с другите деца, изведнъж нашето го няма - кой как тръгне да излиза през портата - той с него. Добре че хората го научиха, та го връщаха обратно. Толкова му беше интересно всичко, че току се заплесне нанякъде, закатери се по батутите или тръгне да гони чайките и го затърсим. Е, изкара си първото море все с колана за прохождане...

А ние тогава разбрахме значението на израза „с деца на море“.

Препоръчваме ви още:

Когато мама каже "Ще видим"

Малки гръцки хроники

Идеално време за море

Защото така са възпитани – в семейството, в квартала, в който живеят, в града, в държавата си и както се оказва на планетата си. И в стремежа си за чистота са толкова последователни и убедителни, че са в състояние дори разочаровани от загубата на националния си отбор по футбол да вземат пликовете, да заличат следите от присъствието си на стадиона и да заразят с манията си за чистота дори сенегалските запалянковци.

По същото време, в един гръцки курорт, българско семейство спокойно наблюдава как детенцето им си върши голямата работа в басейна и това не му прави никакво впечатление, защото персоналът ще изчисти, това му е работата. „Културни“ различия.

Японски запалянковци чистят сектора си след мач на националния им отбор по футбол

Съблекалнята на японския национален отбор по футбол след загубата му от Белгия

Но да се върнем на японците. Едва ли има човек, посетил държавата им, който да не е останал силно впечатлен от чистотата й. Светлана Запара е живяла в Япония 10 години и едно от нещата, които най-силно са я респектирали е отношението на японците към средата, в която живеят.

Защо Япония е толкова чиста?

В тази страна рядко ще видиш графити по сградите, също толкова рядка гледка е да забележиш хвърлен боклук на улицата. В Япония чистотата е издигната в култ, създаването на навици за поддържането й започва още в началното училище, където децата се грижат сами за хигиената на средата, в която учат.  Но не е само това. Какво впечатлява чужденците, посетили страната?

Парк в Йокохама

Няма кошчета за отпадъци – няма проблем

Първото, което можете да забележите, стъпвайки на японска земя е, че тук кошчетата за отпадъци са изключение. Местните са възпитани така, че не очакват някой друг да се погрижи за боклука, който правят. От ранно детство ги учат сами да носят отговорност за това, да вземат отпадъците със себе си вкъщи и да ги изхвърлят където и когато трябва.

Казват, че има и друга версия за липсата на кошчета по улиците. След атаката със зарин в токийското метро преди години, било взето решение да бъдат премахнати.

Една от причините, поради които получавате пликче в магазина, дори да сте си купили само една стока е, че в него ще можете да съхранявате отпадъците. Пликът, разбира се, прибирате в чантата си, за да го изхвърлите, когато се приберете у дома. Подобни пликове можете да видите и в автобусите, които обслужват летищата или международните линии. Логиката е, че след дълъг път, вероятно имаш нужда от торба, в която да събереш боклука, който си направил. Затова в тези автобуси има пликове на всяка седалка.

Живеещите в частни домове и работещите в офиси сами поддържат прилежащото пространство. На кого са нужни чистачи, когато жителите на района са потенциален ресурс. Всяка сутрин можете да видите хора, които метат около домовете и офисите си. И съвсем не са обслужващ персонал. Обикновено чистенето се прави по график и се смята за напълно нормално.

Токийска улица

Изкуството да сортираш

Когато става дума за изхвърлянето на домашните отпадъци, японците са изключително педантични. Всяка жилищна общност има строги правила. Предварително сортираният боклук се изнася на специално определени места. За да е сигурно, че всичко е разпределено както трябва, съседите дежурят по график. Не сте отделили вестниците от списанията? Не сте измили бутилката от соев сос преди да я изхвърлите? Ще ви се наложи да ви върнат торбите обратно.

За сортирането на отпадъците в Япония е писано много. Когато живеех в град Гифу, до дома ми имаше оградено място, където всички съседи изнасяха боклука си. Тогава още не знаех добре японски и не бях изучила правилата за изхвърляне на отпадъците в сградата. Така една сутрин изнесох големия прозрачен плик с боклук и тръгнах за работа. Когато се прибрах вечерта, го намерих пред вратата си. Върху него имаше залепен жълт етикет, чието предназначение не можах веднага да разбера. После съседка ми обясни, че когато отпадъците не са правилно сортирани, ти ги връщат. Но това, което ме порази, беше как човекът, който ги е проверявал, е разбрал, че са точно моите. Сградата беше 7-етажна. Любопитно ми беше да разбера и кой точно го беше направил. Излизайки на улицата на следващия ден, видях в ограденото място старец, който разглеждаше торбите. Тогава разбрах защо пликовете за отпадъци там са прозрачни – за да се вижда правилно ли са разпределени. Този случай ме научи да бъда много внимателна и при всяко преместване, едно от първите неща, които правех, беше да проверя какви са правилата за изхвърляне на отпадъци в сградата и в района.

Камион за събиране на отпадъци на доброволческата организация Greenbird

Доброволчески организации се грижат за чистотата и реда

В много префектури в Япония има поделения на Greenbird, организация, която редовно кани местните жители да почистват района си. И не става дума за бутилки или кенчета от бира, а за малки парченца хартия или фасове от цигара.

Безупречната чистота в обществения транспорт е норма

Всеки, който е посетил Япония, е видял това със собствените си очи. Защо е толкова чисто? Защото японците не цапат, и защото има доброволци, които почистват (най-често след чужденците).

Японски влак

Чистите пътища

Ако посетите страната, вероятно ще ви направи впечатление колко чисти са автомобилите, които се движат по улиците. Чиста са, защото са чисти пътищата. Това се отнася дори за товарните коли по строежите, за чиито шофьори е въпрос на чест да поддържат возилата в идеален вид. Може дори да ви направи впечатление, че шофьорите на таксита в Япония са с бели ръкавици, а колите им блестят от чистота.

Съботници по съседски

Ако сте живели в Япония навярно са ви канили да се присъедините към редовното (полузадължително) почистване на района. В определения ден, в 7 сутринта съседите слагат ръкавиците, грабват кофи, гребла и косачки и започват заедно да чистят уличните канавки, да косят тревата и да обрязват храстите и дърветата. Не спират, докато не приведат в ред цялата прилежаща територия, дори малките паркове, ако има такива в района и обществените тоалетни. Това е типично за по-малките градове. В по-големите също се прави, но обикновено в кварталите, в които живеят предимно японци. Трудно е на местните да организират чужденците в подобни акции.

Кобе

Най-интересно е обаче какво правят с домашните отпадъци в Япония.

В страната има много начини за преработка на отпадъците. Затова местните ги сортират още в домовете си, преди да ги изнесат на определените за целта места.

Как се сортира и какво ще стане, ако не го правите?

За да компенсират донякъде липсата на полезни изкопаеми японците са развили вторични производства за преработка на отпадъци. От пластмасови бутилки те правят канцеларски материали, мебели, дрехи (училищни униформи, спортни екипи) и др. Имат заводи за преработки на стъкло и глина, например завод за преработка на стъкло в плочки за облицоване на стени и улични настилки.

Във всеки магазин за електроника има специални контейнери за стара техника и батерии.

Отделно се събират и преработват хранителни отпадъци, кашони, амбалажна хартия. От хранителните се правят торове. Има заводи да преработка на олио, което се събира от заведенията за хранене, училищните столове и домакинствата. Напълно възможно е жената да предаде използваната за готвене мазнина и дори да получи известно възнаграждение. След преработката от тази мазнина се правят миещи препарати.

Страната е приела дори закон за преработката на отпадъците (през 90-те години на миналия век). Местните отдавна са разбрали простата истина, че по-лесно се преработват отпадъци, които се събират разделно.

Осака

Какви са правилата, които следват?

Основно правило е отпадъците да се разделят горими и негорими. Към горимите са отнасят – хартия (малки парченца), хранителни отпадъци, прах от прахосмукачка, тъкан, дърво.

Картонът и много плътната хартия, списанията, вестниците и друга печатна продукция се сортират – кашоните се сгъват, завързват и изхвърлят отделно.

Още по-сложно е с негоримите отпадъци, където разделянето е на още повече видове и за всеки от тях си има контейнер: пластмасовите са в различни според вида напитка, който са съхранявали, същото е и със стъклените.

Картонените кутии за мляко или сок се измиват отвътре, разрязват се и се нареждат в спретнати пакети, капачките се изхвърлят на друго място, както и етикетите от бутилките.

И с това ангажиментите не приключват. Има разписание, по което отпадъците се изнасят за изхвърляне. Горимият боклук се изнася в един ден, негоримият в друг. Около всяка жилищна сграда има поставено такова разписание. Спазва се много строго. Защото, ако изнесете горимите си отпадъци в ден, който не е предвиден в графика – ще ги намерите пред вратата си и ще чакате два-три дни, за да имате отново тази възможност. Не можете например да изхвърляте стъклените си бутилки в сряда, защото това се прави в петък.

Японците не са вещомани. А и малогабаритните им жилища не го позволяват. Затова всяка излишна вещ се предава в пунктове, в които също работят доброволци, и се насочва към хора, които имат нужда от нея.

Метростанция в Токио

Както разбирате - трудоемко е, но това никога не е било аргумент за един японец. Най-мотивиращото е, че така си полезен на средата, в която живееш и на страната си. Малко е трудно за разбиране, но така е с повече японски традиции.

Снимки: blog.study-japan-guide.com и euroradio.fm

Препоръчваме ви още:

Тайните на японското възпитание