Автор: Тамара Чакърова

Прашинката, влетяла в окото ми, ме накара да примигна рязко няколко пъти. Подръпнах миглите си надолу, и я освободих, заедно със сълзата, която самата тя бе отключила. Почти усетих вятъра, който я отнесе, както я беше и донесъл.

В началото си представях Холандия като русокоса девойка с бяла, нежна кожа, светли очи, румени бузи, висока и стройна... По-късно този образ започна да се редува в съзнанието ми с чернокожа жена, със сочни, розови устни, пищни форми, елегантна шия и море от тънки плитки, повела четири-пет хлапета, половината от тях с бяло-руси къдрици... И така, с времето, пред очите ми ставаше все по-пъстро и аз се оплитах в множество от образи.

Но сега вече знаех какво беше тя. Прозрение, донесено ми от прашинката. Ами да! Холандия беше вятър.

Тук вятърът беше у дома си. Придружаваше, съпътстваше, присъстваше.

Той беше страстният танцьор, който завърташе перките на вятърните мелници, една след друга, в любовния си танц, а те всеки път му даряваха сърцето си. Сгушваше се привечер върху килим от розови лилии в блатото, и се събуждаше в морето, за да изкъпе, отърсвайки се, пясъчните дюни на разсъмване.

Той разнасяше семената и ги засаждаше, а после изкореняваше цели големи дървета. Завихряше пухчетата на тополите, а от дървесината им дялкаше обувки.

Нахлуваше, а после се оттегляше, подслушваше, нашепваше, почукваше и поскърцваше, буйстваше, а после галеше.

Ароматът, който донесе, беше на прясно окосена трева, примесена с маргарити, метличини и незабравки. Ноздрите ми се напълниха догоре с кадифе. Той ме подмамваше. A аз не можех да се съпротивлявам. Омаяна, подадох ръката си и се оставих да ме води.

Кадифето в ноздрите ми се смени с рязката миризма на марихуаната. Бяхме в близост до „кофи-шоп“ или до няколко такива. Огледах се страхливо, докато омайникът ми събаряше няколко велосипеда в канала, смеейки се неистово.

После ме изблъска полека към друг канал, подканвайки ме към витрините. А там завъртя развеселено очи, когато моите собствени се оказаха втренчени в тези на застаряваща дама, по дантелено бельо, излагаща се зад стъклото. Тя отвори леко вратата, без да ми обръща внимание, и покани с жест спътника ми. Той, още по-развеселен, се шмугна, целуна я страстно, и ме отнесе, заедно с парфюма й.

Бяха ароматите на Амстердам, които моят властен водач носеше със себе си. Градът на "Амстел".

Преминахме през още няколко канала, където старите сгради се бяха наредили в редица и се бяха вкопчили толкова силно една в друга, че се накланяха от натиска. Той ги потупа, уж приятелски, по гърбовете, а те като че ли съвсем грохнаха и навъсено му закимаха с дългите куки, забучени на челата им.

На цветния пазар новият ми приятел разбърка луковиците на лалетата и развъртя като въртележка витрина със сувенири. Оттам завихме надясно, минахме през битака и нахълтахме в къщата на Рембранд.

Там за първи път долових шепота му, забравих времето и чух кавгата на Рембранд с любовницата му Герче в кухнята. В спалнята усетих безнадеждността на умиращата му съпруга Саския, оставяща едногодишен син, но и раждащата се от утробата на Хендрике, Корнелия. Тук всичко миришеше на богатство, но най-вече на бои. От горните етажи долитаха весели, младежки подвиквания и аз се оказах пред стативите, където учениците на майстора скицираха. Той самият беше в задния двор, опънал огромно платно на няколко статива, върху което довършваше мускетарската шапка на единия от стражите...

По-късно ме обгърна хлада на влагата, цветовете навън бяха тъмни и дори вятърът беше черен. Този път той беше донесъл чумата.

Неистово ми се прииска да съм далеч. Тогава видях слънчогледите. Около мен се тълпяха хора. Беше изпълнил желанието ми, пренасяйки ме при Ван Гог.

Когато беше в помещение ставаше кротък и почти невидим, но аз го усещах в тила си, галещ ме нежно. Дали той беше провокаторът на гения? Той ли беше отрязал ухото му?!

Нямах време да го попитам, стихията му ме понесе отново, този път по-надалече.

Прелетяхме през пъстрото море от лалета на Кукенхоф. Моят палавник погали младите цветове, и отвя последните венчелистчета на по-старите. Нямах нищо против, когато се намерих под водопад от цветове.

Изкъпахме се в Северното море на Схевенинген, покатерихме се на небостъргач в Ротердам, придружени от ято тлъсти, сиво-оранжеви гъски, откъдето се спуснахме към моста, наречен на Еразмус.

Вечерята ни бяха ротердамски крокети на бивш алено-червен пожарникарски кораб, обрасъл с глицинии и бели рози, придружени с множество елегантни чаши бяло вино.

С всяка нова чаша, вятърът сменяше цветовете си. Докато ухаеше на кафяво-шоколадово, носещо се от кожата на африканска девойка, изведнъж ставаше бял като мляко от фереджето на арабска красавица. После се боядисваше в зелено, отразяващо тучните пасища в очите на типично холандско момиче, и в златно жълто, също като цвета на виното, развявайки косите й...

Когато пристигнахме в Гауда, жълтото стана кашкавалено. Този цвят ни придружи и в градчето Алкмаар, на пазара на кашкавала, където моят отскорошен любим правеше пакост след пакост: размени шапките на кашкавалените носачи от гилдията, като по този начин ги причисли към конкурентната група с друг цвят на панделката; скри зад ъгъла теглилките за везната; подари няколко от лъскавите, тъмно-жълти кашкавалени пити на тълпата, а за мен открадна топъл сандвич със зеленчуци и кашкавал от скарата.

Настроението му се покачваше и той ставаше все по-палав. Отнесе ме чак до Делфт, като по пътя засвири на пиано, ползвайки за клавиши разноцветните контейнери в пристанището. В китното старо градче ми връчи четка и синя боя, принуждавайки ме да изрисувам ваза от бял порцелан. Направи пирует, и я глазира само за момент.

Не успях да я пъхна в чантата си. Стихията отново ме беше повлякла, завъртайки около мен облаци от жълти пясъци. Те заслепяваха очите ми, а тялото ми се въртеше като че ли във фунията на торнадо.

Явно любимият ми беше подарил рокля. Намерих се пременена в традиционна носия с цветна фуста, бяла риза и красива дантелена шапчица. Почудих се дали това е премяната на кашкавалено момиче от Алкмаар, но тази сякаш беше по-изискана. Пред мен се полюшваха рибарски лодки, фасадите на къщите бяха дървени, а покривите им триъгълни, покрити с червени керемиди. Беше ме довел във Волендам. Рибарите ги нямаше, но една жена ми донесе малки кръгли палачинки-пофертьес, между които се топеше бучка чисто масло. Ето къде бил моят вятър – върху мен и палачинките се изсипа полъх пудра захар, а той ни се хилеше с почервенели бузи, нахлупил шапката на майстор-готвач.

Сладостта все още се топеше в устата ми, когато разпознах фасадата на Мауритцхаус в Хага. Там се шмугнахме през прозорец, от страната на езерото. Нямаше нужда да я търся, беше точно пред мен –„ Момичето с перлената обица“. Направих си селфи до нея, а той ми пошушна: „Очите ти са също като нейните!“. Стори ми се, че в този момент тя ме погледна и ми се усмихна, но е било само въображение. Нямаше как да е чула думите му. Не можех, не исках, да откъсна очите си от тази екзотика, но той отново ме задърпа. Правеше ми знаци да се обърна назад, към отсрещната стена, където висеше пейзажът от Делфт, родният град на Вермеер.

После отново стана зелен, неуморният ми спътник, и заля и мен с този цвят, понасяйки ме с меките си ръце през води, мочурища и насложени отгоре им почва и земи. Разлюлях се в малка лодка, която ме носеше по канал в приказно селце. Къщите носеха сламени покриви, издути в гърбици на камила, а дворовете им, разположени на водата се зеленееха, леко напъстрени в хортензиево. Гийтхорн - холандската Венеция, ме приюти в едно от традиционните си заведения, където моят любовник, вятърът, поръча сочни ребърца и червено вино.

Доволната ми любовна дрямка беше прекъсната от ярък слънчев лъч, напиращ през клепача ми. Гъделичкането ми напомни за прашинката и аз отворих рязко очи. През малкото прозорче на самолета виждах огромни, бели, пухени кълбета, които се плъстяха едно върху друго. Тогава го видях, моя вече стар познайник, който подръпваше оттук-оттам облаците, извайвайки отвор с форма на сърце. Сигурна бях, че то беше за мен. Погледнах през него и хвърлих поглед за последно на синьо-зелената холандска земя, изтъкана от вода. Усмивката на вятъра я набразди в слънчеви зайчета. Залепих нос на стъклото и приближих ръката си. Успях да му помахам, преди да се гмурне, щастлив и буен, в магията на водата.

За автора:

Тамара е пътешественик и великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.

Препоръчваме ви още:

Море от лалета - Кукенхоф

Залцбург и защо Моцарт ни прокле

Виенски истории