Ninja Editor
Автор: Траяна Кайракова
След дълго лутане по адреси, села и паланки, най-накрая се яви светлина в тунела. Една девойка от Индия освобождава стая и о, чудо! харесва моето дете. Ако някой предварително освобождава наета стая или апартамент преди изтичане на договора, той търси наемател. Всичкото хубаво, ама после трябва и хазяинът да те хареса. Тъй да бъде, ще го омайваме. Вики ходи, оглежда квартала, условията, ходят и вечер, за да се види осветено ли е, абе контрол отвсякъде и слава, Богу! Мястото е чудесно, наемът поносим. Е, стаята е чисто празна и ще иска боядисване и обзавеждане, ама туй да е. Срещат се с хазяина, уговарят се и ние, чисто по български, удряме по една ракия и заспиваме блажено спокойни и щастливи, че всичко се е уредило. Ние спим, оня отгоре има мускулна треска от смях на корема. На другия ден детето и Вики отиват и започват да преговарят за сметки, режийни и т.н. Дават ми сметката на човека, та да му преведа пари, и аз чакам само да ми свирнат. Към 22 часа детето звъни ужасено и казва:
- Не пращай никакви пари! Няма да стане!
Само дето не умрях права. Ама как, защо, какво? Главата ми ще гръмне. Оказва се, че хазаинът няма вяра на чужденци и иска гарант, който да си даде копия на личната карта, шофьорската книжка, акта за раждане, адресната регистрация и отрязан палец за всеки случай. Тоя не е ли чувал за защита на личните данни, не знам. Явно не е. Излишно е да казвам, че тая нощ не спахме. Първата ми мисъл беше защо нямам частен самолет. Да знаеш, че детето ти е само и страда, а да не можеш нищо да направиш, на това му викам ужас. Почвам пак да търся квартири, да пиша, на когото се сетя, да гледам хотели и хостели, баща й гледа първите полети сутринта, лудницата е пълна. След десетото кафе най-после се разсъмва. Аз съм като дрогирана, мъжът ми като след десетдневен запой и не смеем да се погледнем в очите, щото ще заревем с глас. Аз оня другар го разбирам. Сигурно си е патил от наематели, ама как да му обясня, че сме сериозни хора. Вики направи пътека да говори с него, няма и няма. Детето е на прага на нервна криза, не за друго, а защото лекциите почват и няма да може всеки ден да стои до вечерта в университета, а после да хуква по огледи. Накрая мъжът ми намира решение. Собственикът да каже колко наема иска да предплатим, за да е сигурен, че няма да го излъжем, и ще ги пратим. Няколко кредита ще изтеглим, само да е спокоен!
В 10 сутринта Вики има среща с него. Тая жена как не откачи покрай нас не знам. Мога само да я благославям за човечността, добрината, грижите, любовта, които раздаде безрезервно за детето ми. Тръгвам за работа и следя часовника през минута. Телефонът ми започва да звъни. Вики е! Ама що да не ми забие апаратът и да не мога да вдигна! И така 5 пъти. Вече ми иде да го изтряскам, а след него и аз да се хвърля отнякъде. Най-после успявам да вдигна и още по щастливото викане на името ми разбрах, че хазаинът се е съгласил. Направо ми омекнаха краката. Вики хуква с колата да вземе детето и да подпишат договора. Половин час по-късно детето звъни. Не могат да подпишат договора, защото индийката не е оставила ключовете за стаята. На всичкото отгоре си е изключила телефона и не могат да я открият. Мъжът ми изрежда всички роднини, знайни и незнайни, като завършва с думите, че тая мома вече сигурно е в Индия, де ще я дирят. Два часа по-късно девойката благоволява да си включи телефона и да се разберат. Отиват пак при хазаина, стискат си ръцете, вземат ключовете, аз чакам на нисък старт, за да пусна парите по банков път. И пак ядец! Хазаинът пита кога ще пристигнат парите, щото не иска да се харчи и да връща капарото на индийката от своите пари, ами направо от новия наем. Казвам, че до три работни дни, ама сме петък, тъй че ще е в сряда. Да не се безпокои, веднага ще снимам платежното, няма кахъри. Детето пак звъни. Иска парите на ръка, иначе няма договор и квартира! Божке, какви бяха тия мъки родилни! Какво беше туй чудо! Таман се ухилим и се озъбим моменталически! Вики се сеща да пратим пари по Western Union, че идват до час. Хуквам веднага. Вече е почти 16 часа, петък е, в България сме да не забравяме. Отивам на касата, вече предвкусвам победата. Възрастната женица ме поглежда, иска ми документите и започва с един пръст да въвежда. Десет минути по-късно се пули недоумяващо. Не може да ми прикачи личната карта в бланката. Вика едно по-окомуш девойче. Не било PDF, a GPG формат. Прикачат картата, аз вече тропам нервно и питам за колко време ще пристигнат парите, че банките на другия край на света и те са с работно време. Зад мен се нарежда опашка. И тя почва да тропа и да ме гледа гневно. Аз се потя като прасе и се моля всичко да е наред.
- Готово! – щастливо изрича служителката и натиска заветния клавиш.
В същия момент - като по филмите, на екрана излиза червен надпис „ Вашето плащане е спряно, обадете се на … за справка.“ Призлява ми. Жената се черви, такова нещо не й се е случвало. Зад мен тълпата вече озверява, обаче аз не мърдам. Стоя вече в локва вода от пот и джапам нещастно. Детето звъни да пита какво става, щото чака пред офиса. Успокоявам го, че до 15 минути парите са там. Звъня на посочения телефон и една изключително любезна девойка ми обяснява, че поради зачестили измами и съображения за сигурност, правят проверка. Тук да отбележа, че на два пъти се опитаха да ни измамят да пратим пари на несъществуващи хазаи, докато търсихме квартири. Единия път в Южна Америка, другия не помня къде. Обещават да ти пратят ключовете за дома, веднага щом пратиш парите. То много хубаво, ама таман да се вържеш и да кацнеш посред нощ, а такъв адрес няма или ключовете не стават, върви търси Михаля.
Пита ме девойката говоря ли английски, ама аз и майчиния си вече не помня. Сега ще ме свърже с централата в Америка ли, в Англия ли, ще намерим преводач и ще направим конферентна връзка, за да пуснат превода. Тук вече идва шефката на банката и затваря касата, като побутва народът на друго място, за да не ми пречи, като буйства. Предупредена съм да не прекъсвам връзката, докато не приключи процедурата. И се почна…
- Хелоу, мисис…, аз съм еди-кой си и сега ще видим що така вий искате да пратите пари на дъщеря си.
Някой превежда, девойката връща на мен, аз се пъна да не изтърва някоя важна дума.
- Как се казвате? Кой ви е телефонът? Номер на лична карта, адрес, на коя улица сте в момента, в коя банка, в кой град, в коя държава?
Аз отговарям и господинът на всеки отговор отвръща:
- Оооокеееей…
На всяко „окей“ аз съм убедена, че вече е доволен и пуска превода. След двайстото разбрах, че не е точно така. На всичкото отгоре след всеки въпрос започва музика – търъдъръдърътъръдъм… Девойката пак мило ми обяснява, че чилякът в това време си въвежда моите отговори. Усещам как телефонът ми неистово звъни за стотен път, знам, че е детето, обаче не мога да вдигна, за да не прекъсна конферентността. Вече съм се жлътнала окончателно, следя часовника и се моля, ако ще умирам, да е след като пуснат парите.
- Защо пращате парите? Ама сигурна ли сте? Ама това наистина ли е дъщеря ви?
Тя е! Сигурна съм, мога да посоча деня, часа, акушерката, шевовете, всичко! Вижте й фамилията! Ами ако бях разведена и с други имена, не ми се мисли какво щеше да стане!
- Тя в кой град е?
- В тоя, дето ги пращам!
- Друг път пращали ли сте ?
- Не съм! И няма да повторя.
Хората са си прави и процедурата е чудесна, ама за такива, дето нямат зор и не бързат. Пък аз не съм от тях в момента. Цялата банка е притаила дъх и ме гледа съчувствено.
- Вие откъде взехте парите? Мъжът ви знае ли? Дъщеря ви знае ли?
Търъдъръдъръдъм…..
- На колко сте години? Имате ли други деца? Колко са? Знаете ли им имената?
Търъдъръдъръдъм…..
- Питайте го, моля, за колко време ще пристигнат парите? - изграчвам нещастно на момичето от централата. Тя превежда. Иде сериозен отговор:
- Госпожо, когато приключим с интервюто и въобще реша да одобря превода, ще отговоря на всичките ви въпроси. Сега, моля, не ме прекъсвайте, само отговаряйте.
Търъдъръдъръдъм…..
Накрая бях готова да дам кръв, да пишкам пред всички в чашка, да пратя ДНК или каквото още поискат, само и само да пуснат пустите му пари. В крайна сметка, човекът реши, че съм благонадеждна и заяви, че всичко е наред, а затова, че са ме забавили, детето може веднага да изтегли заветните пари, без да чака. Тука вече цялата банка ръкопляска!
Сега ти остава да бъдеш щастлива
Излизам и ми иде да запаля няколко цигари от облекчение. Обаждам се на детето, което вече е побесняло, защото дреме от час и чака, а според него майка му си лафи с някого по телефона и не вдига. Обяснявам набързо и я пращам да тегли. Три секунди по-късно детето звъни и крещи:
- Мамоооо! Парите ги няма!
В същото време иде и смс – „Western Union Ви уведомява, че данните по личната Ви карта са невалидни и няма да бъде извършено плащане“. Бегом назад към банката и в същото време пак звъня в централата. Същата любезна девойка ме успокоява, че ще провери (и да не затварям, разбира се) и казва:
- Няма проблем, личните данни оправихме, обаче има някой в сметката Ви и затова терминалът е затворен.
- Бе кой ми е в сметката, бе?! Не стига, че си казах и майчиното мляко, обърках се аз ли съм, не съм ли и къде се намирам, ами и някой ми е в някакъв терминал!
- Спокойно, господинът, с когото говорихте, обработва документите (ма той за къде ли да бърза човекът?) и всеки момент ще стане. Ето, готово, благодарим, че изчакахте!
Звъня пак на детето и поръчвам веднага да ми звънне, като изтегли.
Двадесет минути по-късно отговор няма. Ми как да има, като в нейната банка й удрят подобно на моето интервю, докато й гръмне главата и забрави как се казва, и завършват с думите: „И сега веднага отиваш и плащаш наема! Да не ги дадеш за дискотеки, цигари или наркотици!“. Хукват двете с Вики и сега се оказва, че индийката я няма за свидетел при подписване на договора. Свидетел става Вики и най-накрая се подписват всички нужни хартийки. Оттам се почна мазане, чистене, обзавеждане и т.н., които естествено пое Вики, барабар с детето и сагата приключи.
Тая вечер не пихме и не ядохме нищо, за да не урочасаме нещата!
А за това, което направи тази разкошна жена, няма да ми стигне цял живот да се отблагодаря. Искрено вярвам, че всяка малка добринка се връща по-голяма у дома и съм убедена, че на добрите хора се случват добри неща. Затова зная, че Вики е щастлив и богат човек със семейството, децата си и безкрайната добрина, която не само носи, а раздава на другите. Пожелавам ви все някога в живота си да срещнете някоя Вики, да се докоснете до доброто, да търсите доброто, да правите добро, защото то е смисълът на живота…
Прочетохте ли:
Едно писмо, което пристигна в пощата на мама нинджа. Авторката помоли да остане анонимна.
Никога не съм се считала за конфликтна личност. Всъщност доскоро май никой не ме считаше за конфликтна личност, което само по себе си може да е проблем. Хората често се удивяват, че е възможно да уважаваш и зачиташ тяхната позиция, но и да си отстояваш своята. Но ето ме сега – усойницата, която разваля семейството... Свиквам с новата си позиция, сссс… сссс, поклащам опашка, плезя език и тръгвам, пардон, пропълзявам напред. Но все пак, за разлика от библейския си аналог, бих искала да ви покажа един плод и да помоля – по възможност, не яжте от него! Изкушаващо е, лесно е, привично е, но не си заслужава!
Първоначално, родителите на мъжа ми ме приеха радушно, струваха ми се приветливи и открити, все още смятам, че са добри хора. Не бях свикнала. Моето собствено семейство е от особняци и вълци-единаци, сред които винаги съм имала умиротворяваща роля. Мислех си – ще е чудесно моето дете да расте в едно по-сплотено семейство. Още тогава мъжът ми ме предупреждаваше – не ги познаваш, дано никога не видиш другата им страна. Е да, но стъпих накриво. Родих „ТАКОВА“ дете (цитирам от „Наистина ли мислиш, че ще те окуражим да родиш още едно такова дете?“). Какво точно му е ТАКОВА-та на детето не ми е много ясно, но да – бързак с 3 месеца преднина и потенциал на киборг, заради имплант в главичката. Вече си го представям да раздава правосъдие и казва: „Внимавай, ще се върна!!!“. И сега много убедително ни командори.
Така е, моята философия е свързана с лимонадата от лимоните и „дефектите“, които стават ефекти.
Не е, защото не се отнасям реалистично и отговорно към възможните предизвикателства. Просто човек променя това, което може. Разбира се, изпитвам страх, дори ужас, че чак и параноя на моменти. Но с какво ще помогна на детето си, ако го отгледам с този страх, с чувство за малоценност и желание да бъде защитаван на всяка своя крачка? Разбира се, лесно се философства, трудно се преборва майчиния страх и желание да закриляш.
Но не за този страх исках да поговорим. А за онзи, който ни кара да сме агресивни към различното, и отчаяно да се опитваме да го върнем в рамките на „нормата“. Това е страхът, който ни заслепява, кара ни да търсим ВИНАТА, но не и РЕШЕНИЕТО. И дори да се заблуждаваме, че търсим решение, всъщност искаме на всяка цена то да е в рамките на познатото и комфортното. Което невинаги е възможно, да не кажем – рядко…
Да не кажем – никога.
Гледам обществените вълнения напоследък и си казвам – да, това го преживяхме в умален семеен вариант, но то оттам тръгва. Винаги тръгва от нас, от душите ни - оттам заразява семейството, а оттам и обществото. Отказване да се признае, че има проблем. Доказване, че всичко е спекулация и нечий зъл план да получи пари (в нашия конкретен случай родителите на мъжа ми обвиниха лекарите, които оперираха детето ни). Търсене на вина и отговорност в хората, които имат най-много нужда от помощ (Защо стана така? Ти си виновна, разбира се! Не си направила достатъчно, не си преценила нещата достатъчно добре. И сега не правиш достатъчно… (Втора скоба - момент, нали нямаше проблем, как така сега не правя достатъчно за проблем, който не съществува?! Хъх... ?). Обвинения в лъжи. Обвинения в безпричинна злонамереност към хората, които се опитват да намерят решение (което не е приложимо и служи само за успокоение на тях самите, не за нещо наистина ефективно). Липса на комуникация и чуваемост. И всичко това, за да имаме контрол над неконтролируемото. Но колкото повече неща държим да контролираме на всяка цена, толкова повече възможности има на много места този контрол да се пропука. И толкова по-недоволни и недоразбрани се чувстваме всички.
Страхът не прави хората лоши, но ги прави слепи и по-нещастни.
Сега сме в информационно затъмнение. Аз също се страхувам. Страхувам се и да не заразя детето си с този вирус – страха. Но ако има действие от другата страна, ако приемат поне някоя от поканите ни, ще заложа на доброто и на човешките отношения. Само че нямам сили за инициативност. Нужни са ми другаде. На семейно ниво мога да си позволя това бездействие, но за съжаление, на държавно, национално ниво нямаме този лукс...
Не е лесна позицията на майката, която от една страна се бори за здравето на детето си, а от друга се сражава със семейството, което не иска да приеме детето й, и се страхува от него, и я обвинява. И аналогът с обществото ни е много верен. Но майката няма да се предаде, защото я води най-силният инстинкт и най-великата любов. Детето няма да се предаде, защото има право на живот. А семейството/обществото ще трябва да намерят сили и да преборят страха от различното. И може би тогава ще видят, че различното не е чак толкова страшно.
Ще завърша с послеписа, който ми прати авторката на писмото:
Сигурна съм, че на свекъра и свекървата им пука, иначе нямаше да реагират с такъв страх. Сигурна съм, че българите не сме лоши хора, но сме малко по-податливи на влиянието на страха.
Препоръчваме ви още:
Семейства с болни деца в безизходица? Наистина ли искаме това?
Майките искат промяна, а не преврат
Размислите на една майка в безсънните нощи:
Независимо дали вярвате в съществуването на татешката мафия или не, трябва да признаете, че новоизлюпените татковци, които иначе не знаят какво им се случва, докато бебето не им се разреве у дома в три през нощта, изведнъж започват да разбират идеално какво им трябва, за да могат да се наспят и да са адекватни на работа.
Поне със съществуването на подобна организация си обяснявам внезапната проява на далновидност у бъдещи или новоизлюпени татковци, за които новината, че очакваме наследник, се превежда като: „Който спал до термина – спал...“ Да не говорим, че половината не могат да изчислят кога ще се сдобият с детенцето или не са много сигурни в датата – плюс-минус няколко месеца.
До когото татешката мафия не стигне на време, или който страни от вече опечени татковци, бързо бива нарочен за мъж под чехъл. Явно е въпрос на чест да се измъкнеш от всичко, от което успееш, с оправданието, че да си татко е важно, чак когато детенцето проходи, проговори и т.н.
И така, когато бъдещото увеличаване на нашето малко семейство беше неоспорим факт, отдалеч започна един разговор за това, кой в коя стая ще спи след раждането. Услужлив по-възрастен колега, с натрупан опит в гледането на бебе, го беше подготвил с неоспорими факти и аргументи от сорта на: „Аз след бащинството, като се върна на работа, ще трябва да съм адекватен и да не заспивам на бюрото си.“ - или - „Ще ставам да ти помагам, но е хубаво от време на време да се наспивам.“
Това “от време на време“ се превърна неусетно в неговата окупация на кабинета и глухото ръмжене всеки път, когато се прокраднех да поседя на бюрото и да поработя на лаптопа.
Последва атака на тема: как ще бъде транспортирано бебето по време на разходките. Така обичаният от мен слинг трябвало да отстъпи на количката, защото бил намерил една с места за две бири и щял да имал свободна ръка да ме прегръща... Маневра за заблуда на противника!
Реално, обаче, всичката подготовка не му помогна да се спаси от последствията на бащинството, а именно „златния фонтан“ и разсеяността.
Златният фонтан го застигна, когато неуспял да се спаси от вечерните масажи и къпане на бебо го подсушаваше една вечер и малкият решил да го маркира като собствена територия. За да подражава на котките, не за друго. От истеричния смях, който чух от кухнята, бях алармирана, че се случва нещо необичайно и се затичах по коридора, само за да намеря благоверния смеещ се с гръб към бебето, което гледаше самодоволно. Домашните му панталони бяха прорязани на две от мокра ивица, която не свършваше в предната им част. Някак си тя се проточила около крака му и свършваше в задната. На въпросите „как“ и „защо“ ми беше обяснено, че бил изненадан и се завъртял (точно като котките, сякаш струята ще спре като си с гръб към нея), а стратегически висящата кърпа не била използвана, защото мислел, че такива неща се случват само на мен.
Да не говорим за моментите, когато документите и портмонето ми оставаха в колата му и той твърдеше, че е проверил и ги няма. С една такава снизходителна усмивка ми казваше, че е нормално да си губя ума. Докато не се оказа, че не е погледнал в жабката. Победа за мен!
А разсеяността го застигнала в магазина, където си харесал пастет, който с удоволствие унищожаваше систематично, докато една вечер, достатъчно адекватни, се заговорихме за името, което намекваше: вегетариански продукт.
Колко ли вегани са били жертвани за него? (малко черен хумор за разведряване на атмосферата)
Ами... Да видим съдържанието? Картофено пюре, подправки и други.
Когато се осъзна, не го пипна повече... от срам.
Игра на чаши
Играли ли сте някога играта на чаши?
Каквото и да си говорим, повечето от нас са пристрастени към нещо топло и в голяма чаша рано сутрин. Някои пият чай, но повечето са закачени за кафето доживот и сутрешният ни ритуал включва време за приготвянето на любимата напитка, наливането в чаша и подправянето по вкус, което след време е отработен ритуал, в който мозъкът може и да не участва.
Нещата обаче се променят, когато се появят децата. Тогава, поне за мен е така, играта на чаши е особено ожесточена. Аз обикновено я губя напоследък.
Правилата са: да бъде набелязана чаша, която е в обща стая. Чашите в спалните, тоалетната и други помещения, обитавани от един член от семейството по всяко време, не могат да бъдат завземани.
Чаша, която се намира в обща стая, но бива използвана в момента, също не може да бъде отнемана.
Не трябва да са предявени претенции към нея и ако в следващите пет минути никой не я припознае като своя – ваша е.
От опит си признавам, че е изключително трудно да достигна до заветната чаша и да завърша рунда успешно. Но колкото по-стратегически действате, толкова по-голям е шансът да се сдобиете със заветната чаша.
И така, когато решихме да имаме деца, никой не ми и намекна колко ще е трудно със съня. Всички се хвалеха колко е хубаво (и мисля, че го правят, за да подлъжат и другите да се прецакат така, защото и аз съм се хващала със широка усмивка да казвам, че е прекрасно). Ами не е. Сънят е само спомен, когато спомени изобщо могат да достигнат до съзнанието. На всеки два часа малкият пакет изревава, че иска да суче поне един час и колкото и да е хубав съветът да се спи, когато те спят – ами няма как. Има пране, готвене, чистене, пазаруване, религиозно спазване на режима на детето с разходки и образователни игри. Да не говорим за домашни любимци и родители, които уж да помогнат пък седнат на лафче и само си поръчват кафета и кексчета и „защо не забъркаш един щрудел, че искаме да посрещнем сиблингите ти тук...“
Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!
И така нуждата от кафе става още по-остра. Особено сутрин след две хранения, три смени на пелените, почистване и обгрижване на домашните любимци и други занимания и когато е очевидно, че повече няма да се спи, търсенето на чиста чаша започва. Да си призная повечето са в различен стадий „на“ и „след“ употреба или в съдомиялната, и чакат да бъдат измити.
Тази сутрин новият рунд започна в осем сутринта, когато в мъглата от недоспиване изнесох пелените и се понесох към балкона, за да просна прането. И, о, чудо, на холната маса стои съвсем самичка почти чиста чаша за кафе. Вярно има вода вътре и не е ясно кой последен е пил от нея (котката, кучето, малкият, големият, някой посетител и т.н.), но от водата лесно мога да се отърва.
Оглеждам се крадешком. В момента в стаята няма никой и никой не изглежда да я е заплюл. Започвам обратно броене от пет минути, за да предявя претенции. Няма попови лъжички, косми и други замърсявания. Дотук добре.
Свекърва ми държи собствена в ръка, докато преминава по коридора... Чакайте! Кой ден е днес?! Кога ли е дошла? Явно ще го уточнявам по-късно това.
И майка ми не се заглежда по нея... Майка ми е тук?! Колко е часът? Няма значение-е-е...
Докато установявам нарастването на домакинството ни, петте минути изтичат и лелеяната чаша е моя! Най-накрая! Вече няма значение кой или какво е лочило от нея, дали малкият демон е точил лиги вътре или други дребни проблеми като този. Един брой вода се излива, няколко на брой кафета се наливат и най-накрая блажено вдишвам аромата. Това ще запази ума ми за няколко часа или поне ще ме събуди достатъчно, за да разбера какво се случва.
Малкият вампир спи.
Котките се крият от него.
Кучето се крие от тях.
Грабвам книгата и кафето и влитам в хола с надеждата за пет минути за мен, когато чувам: „Дъще, пиеш прекалено много кафе...“
*Авторката пожела анонимност.
Препоръчваме ви още:
Клементина Манчева не само ми е любима художничка и скъпа приятелка, не само е майка на две чудни деца, но и скоро й предстои прекрасно събитие. Знам много добре как се чувства, знам и как отвсякъде я замерят с коментари - понякога доброжелателни, а понякога - не чак толкова... И на мен често ми идва да изкрещя като нея.
Казват, че когато се ражда дете, с него се ражда и майка. Красиво, но никой не казва, че с раждането на майката се ражда и нейната вина. Присъдата е доживотна. Без право на замяна.
Имаш бебе? Честито! Оттук нататък ще бъдеш виновна завинаги, каквото и да правиш, както и да го правиш.
И така: родила си на 20? Не, не и не! Недопустимо! Ти си още дете, не можеш да гледаш себе си даже, тръгнала си да създаваш живот, абсурд. Много безотговорна постъпка! Първо трябва да осигуриш материалните блага за три поколения внуци напред, едва тогава можеш да се замислиш за наследник, евентуално.
Или пък детето се появява тогава, когато съученичките ти дундуркат внуци? Как въобще си позволяваш подобно нещо, къде ти е акълът? Знаеш ли какви страшни генетични болести дебнат зад ъгъла? На какво го обричаш това дете, нали в детската градина ще му викат – „Баба ти идва да те вземе“? Ужас, ужас! Пу, пу, да не дава Господ!
Търсиш дълго най-подходящия баща за детето си? Е докога ще чакаш? Да не си мислиш, че ще ставаш по-млада?
Раждаш от човек, с когото сте отскоро заедно – на „първия срещнат“ ли намери да родиш? Толкова ли не можа да избереш някой по-добър?
Кърмиш детето? Чудесно, поздравления. Ама то е на 6 месеца, на 12 месеца или О, БОЖЕ! – на две години, а ти все още го кърмиш??? Не си ли чувала, че вече няма нищо полезно в кърмата ти, даже е вредна!
Не го кърмиш? Анатема! Ама как е възможно, каква майка си ти въобще? Длъжна си да го кърмиш, с цената на всичко! До трети клас! Тя, пържолата, най-лесно се прокарва с кърма – азбучна истина!
Решила си да гледаш детето, докато тръгне на училище. Ти си ужасна майка, която лишава детето си от социални контакти с връстниците му, това дете никога няма да се научи да общува нормално и ще стане социопат. И как е възможно да не гориш от желание да се върнеш в корпоративната мелачка и да растеш в кариерата, това е толкова ретроградно!
Връщаш се на работа, а бебето е на само 9 месеца? А не си ли чувала, че детето до 3 години има нужда от майка си денонощно? Къде въобще ти е майчинският инстинкт? Ще му причиниш непоправима емоционална травма, с която тълпа от психолози ще се бори до пенсионната му възраст (най-малко).
Позволяваш му всичко - ще израсте без граници, няма да признава никакви авторитети!
Опитваш се да го възпитаваш в ред – ограничаваш личността му, ще расте потиснато и без желание за развитие.
Моля ви, кажете на жена ми, че е супер майка!
Опитваш се да обръщаш внимание и на партньора си – пренебрегваш децата, те ще отлетят някой ден и горчиво ще съжаляваш за пропуснатите моменти.
Опитваш се да прекарваш възможно най-пълноценно времето си с децата – пренебрегваш мъжа си, ще си хване любовница, даже две! За по-сигурно три.
Веднага след раждането тръгваш на спорт, за да влезеш във форма – за какво въобще го роди това дете, щом си позволяваш да мислиш и за себе си? Егоистка!
Година след раждането все още носиш панталоните от бременността – дебелана, мърла, не се ли виждаш на какво приличаш, спри да дояждаш пюретата на детето!
Раждаш му братче или сестричка – така нямаш възможност да му се посветиш изцяло, не му осигуряваш най-доброто, което е възможно.
Единствено дете е – възпитаваш бъдещ егоист, който ще е убеден, че е център на Вселената.
Записваш го на спорт, музикален инструмент, математика, творческо писане – това дете не може да диша!
Оставяш го да разполага със свободното си време – само за глупости ще си мисли, ще стане наркоман.
Слагаш му шапка, държиш го босо, пишеш домашни с детето, не пишеш домашни, готвиш здравословно, поръчваш пици, пускаш го да учи на другия край на света, помагаш му и като студент – няма никакво значение.
Ти си виновна!
ВИНОВНА, защото си МАЙКА!
Тук може да видите интервюто ни с Клементина - Художникът е оголен нерв. Нейни са и всички тези прекрасни картини в текста.
Препоръчваме ви още:
11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка
или Как станахме едни „кресливи“ родители
Автор: Моника Симеонова
Искам да ви разкажа моята история. Какво ме накара ли - статията на Татко Калоян, както и хилядите коментари срещу майките на деца с увреждания – историята на нашия Калоян...
През февруари 2016-а на мен и моя партньор (който ще нарека мой Мъж, а защо с главна буква ще пиша по-нататък в моята история) се роди първородният ни син.
Когато през лятото на 2017-а тестът за бременност показа две чертички с моя Мъж за кратко изпаднахме в смут – второ дете и то толкова скоро... но ние си искахме две деца, преценихме, че сме млади, здрави, имахме засега и финансовите възможности и знаехме, че ще се справим.
Втората ми бременност беше песен – нямах никакви проблеми и оплаквания – това, което ме смущаваше и споделях с наблюдаващите ме лекари, бяха слабите движения на бебето (все пак сравнявах го с първото си дете).
Направих 4 феталтни морфологии, всеки месец бях на консултации, минах и през консултация с шефа на Генетиката в Майчин Дом – всички казваха – детето е на 97 % здраво и добре.
На 03.02.2018 събота – Калоян реши да се роди – не искам да описвам как протече раждането – беше по-тежко от първото.... малкият се беше нагълтал с околоплодни води (които поради неизвестна причина бяха станали зелени) и беше претърпял вътреутробно страдание.
На следващия ден държах момченцето си в ръце, нямаше силички и беше по-отпуснат, но го дължах на натравянето му от околоплодните води.
В понеделник ме извикаха в неонатологията, за да ме информират, че генетиците от Майчин дом искат да вземат кръв от детето ми за изследвания, тъй като имали съмнения за генетичен синдром – изпаднах в шок – моля, как така, нали направихме толкова много изследвания и нищо, всичко беше наред?!?
Тогава една от лекарките ми подшушна, че имат съмнения за Синдром на Прадер-Вили.
Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил
„Допитах се“ до Google и това което намерих като информация ме смути още повече... Останахме в болницата 13 дни – дни, в които сърцето ми беше разбивано на хиляди парчета, дни, в които мислите се блъскаха хаотично в главата ми, дни, в които ме подпитваха дали искам детето си, защото не знаех какво ме очаква и дали ще имам сили да се справя с това, дни, в които не знаех как да кажа на баща му – дали ще го приеме или ще се отвърне от мен и бебето (накрая събрах сили и му казах – отговорът му беше – „Той е и мой син, няма да се откажа от него.“ – и затова за мен, той е Мъжът с главно М).
На 16.02. ни изписаха, не знаехме какво да правим, към кого да се обърнем – информация за това генетично заболяване в България няма – това, което само ни казаха, е да започнем с масажи и упражнения всеки ден. Чрез приятели намерихме рехабилитатор и срещу определена сума започнахме с рехабилитацията на Калоян.
След 2 месеца излезнаха генетичните резултати, които бяха отрицателни – радостта ни беше неописуема, но в лекарите останаха съмненията за този синдром...
Установихме, че генетиците въобще не са наблегнали да „търсят“ проблема в определената хромозома (независимо, че определиха Калоян като дете със съмнение за Синдром на Прадер-Вили) и чрез помощта и подкрепата на доц. Георгиева от Педиатрията на бул. „Гешов“, успяхме да изпратим кръв до Италия (за италианска генетична лаборатория – специализирана и насочена точно към това генетично заболяване).
И така, след близо 7 месеца чакане и лутане в надежда и отчаяние, на 31.08. получихме резултатите с потвърждение на диагнозата... и оттогава... нищо, казаха ни само, че сме абонирани за Генетиката до 18-тата година на детето, и че ще трябва да започнем с хормон на растежа.
Започнах да търся във Facebook, чрез писане на постове дали няма да намеря и други хора и семейства, сблъскали се с това заболяване – така и успях да намеря една малка групичка... „влезнахме си в релсите“ – станахме „крещящи“ родители, полагащи усилията да направят най-доброто и всичко за своето СПЕЦИАЛНО „уж болно“ дете, но и да дадем и любов, и внимание и на първото ни момче.
Защо написах, че никой не е застрахован – защото в 97% от случаите, мутирането на тази генна хромозома става ей така от нищото – някой някъде може би Бог, може би Вселената решават да се намесят в гените на нашето дете... останалите 3% се наследяват... е ние сме от 97-те%...
И още нещо – не знам как да опиша и изразя моята признателност и любов към моя партньор, който не ни изостави и е до нас: – Б., БЛАГОДАРЯ ТИ, ОБИЧАМЕ ТЕ!
P.S. Повечето от семействата във групата във фейсбук са в чужбина. Колко са семействата в България – не се знае. Съществува някаква пациентска организация, но така и не можах да се свържа с тях. Решила съм (заедно с още една майка) да направим сайт за Синдрома на Прадер-Вили и да публикуваме всякаква информация там. Eдинствено във Варна в болница "Св. Марина" има лекари, запознати с нашето заболяване. Благодарна съм на pрофесор Йотова, че се срещна с нас, вдъхна ни кураж и надежда, и каза че за всичко можем да разчитаме на нея и екипът й - това са ЛЕКАРИТЕ с главни букви, които все още съществуват в България.
Мъжът ми е живял 12 години в чужбина, имаме си собствен малък бизнес, със средствата, от който живеем и плащаме на детето за процедурите. Засега ще останем в България, но не се ли променим като нация и хора – ще се махнем и ние.
Този Синдром не се открива по време на бременност (даже да бяхме платили и скъпите тестове) – засяга 15 хромозома – освен ако няма някой от семейството с това заболяване – а при нас няма. Установява се след раждане – единствените симптоми по време на бременност са слабите движения на плода и високо ниво на околоплодни води – колкото и пъти да го споменавах – никой не обърна внимание. Лечение няма...
Убедих се, че приказките – „Да не дава Господ!“ или „Това с нас няма да се случи!“ не важат - СЛУЧВА СЕ… НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН.
Препоръчваме ви още:
Отивам на протест. Първият ми от 30 години...
Блогърка предлага колекция от костюми за Хелоуин, предназначена за млади майки
Стефани Хорман е майка на две деца, която оцелява на студено кафе и трохички от закуска. Наскоро тя зарадва последователките си в инстаграм с креативна колекция за Деня на Вси светии.
В интервю за онлайн изданието Babble Стефани разказва, че идеята й хрумва след поредната обиколка по магазините за Хелоуин. В процеса на търсене установява, че всички костюми за жени съдържат в названието си думата „секси“: „секси лекарка“, „секси пожарникарка“, дори „секси миньонче“.
Порядъчно афектирана Хорман решава, че е време да покаже на света, какво значи да си „секси“, когато имаш малки деца. Така създава собствена колекция от костюми, които всяка жена може да измайстори с това, което има вкъщи. Модната линия получава названието „Секси хелоуински костюми, които всяка майка вече има“
Стефани ни предлага да се пременим в съблазнителни шивачки, сред костюмите са още и „50 нюанса странни петна“, „Дамата с чиниите“, „Мрачната богиня на градинарството“, „Недоволната водопроводчица“. Малко подробности за самата колекция.
„Недоволната каналджийка“
На преден план виждате млада майка, която е на път да отпуши тоалетната, задръстена от невръстните й хлапета. Гумените ръкавици са задължителен аксесоар, както и плунжерът, който е свеж акцент към костюма. За предпочитане е дрехите, които ще изберете, да могат да се изхвърлят веднага след дефилето.
„Съблазнителната шивачка“
„Всичко, от което се нуждаете е малко конец и лепило (сигурна съм, че това е начинът, по който сменяте циповете).“, казва находчивата дизайнерка.
Костюмът е наистина секси, а това, че устата ви е запушена, го прави още по-привлекателен за мъжа до вас. Не се учудвайте обаче, ако по време на партито някой ви помоли да му зашиете копче или да му фиксирате подгъва.
„50 нюанса загадъчни петна“
Много актуален модел.
„В пералнята ми имаше доста „по-секси“ варианти, но се въздържах да ги ползвам.“, признава Стефани. Тя твърди, че този модел стимулира към забавни игри по време на партито като например „Отгатни кое петно от какво е“.
„Мама е вещица“
Често ли използвате метлата? Вероятно. А когато опитат храната ви децата ви правят ли физиономии на отровени? Иска ли ви се понякога да развъртите вълшебната си метла и всички да изчезнат? А може би просто мечтаете да я яхнете и да отлетите надалеч?
Тогава това е вашият костюм!
„Дамата с чиниите“
За този костюм ви трябват няколко мръсни чинии и разпиляна зърнена закуска наоколо за по-автентично. Сложете си секси престилката и не забравяйте, че прясно прегорената храна е най-добрият аксесоар.
„Мрачната богиня на градинарството“
Прост, но зашеметяващ костюм. Нужно е ви е мъртво растение от двора, който отдавна не сте поглеждали. Бъдете готови за флирт след репликата: „Бихте ли ми окосили тревата?“ Приятно допълнение към тоалета са и лопатката и греблото, а гумените ботуши му придават завършеност.
По думите на Стефани, много от майките, които я следват в инстаграм, са й благодарили за предложенията, които показват „тъмната страна“ на майчинството. Много от тях допълват идеите й с мотиви от собствения си опит – загорели тигани, зашити крачоли на панталони, грим от детско ако и т. н.
„Всяка от нас е изпадала в подобна ситуация, затова беше приятно да се посмеем над ежедневието си на майки.“ – допълва Стефани.
Снимки: Instagram
Препоръчваме ви още:
Тези съвети, представете си, са изпратени ПРЕДИ ЦЕЛИ 35 ГОДИНИ, през 1983 г. до редакцията на списание „Жената днес“ от Параскева Хр. Стойкова от Велико Търново. С позволение на редакцията ги публикувам и тук, като към всеки от тях добавям по един кратък коментар от мен с надеждата Параскева да е жива и здрава, за да прочете и да каже дали съм една добра съвременна свекърва. Ето и писмото на Параскева.
„С интерес следя вашето списание в продължение на 20 години. Винаги са ме вълнували материалите, които засягат отношенията между свекърва и снаха. И тъй като имам двама синове и в недалечно бъдеще навярно ми предстои да стана свекърва, аз се замислих над въпроса: „Каква свекърва ще бъда?“
Използвах моя опит като снаха и опита на мои приятелки – вече свекърви, и реших да си създам правила, които най-строго да спазвам. Ето и някои от тях:
1. Да помня, че момичето е нежно същество и изисква повече внимание. Да я посрещна с уважение, дори да не ми харесва. Тя не е виновна за това – вкусът на сина ми не съвпада с моя.
Напълно съм съгласна с Параскева. С първата снаха извадих късмет, че съвсем точно отговаря на моя вкус, но и да не беше така, щях да я уважавам и приема. В крайна сметка синът ми се жени за нея, важното е той да си я харесва.
2. Да не се поддавам на внушения! Да не слушам оценките на хората за нея! Ако съм достатъчно умна, сама ще преценя снаха си. О, не само това. Тук бих добавила, че ако някой си позволи да коментира снаха ми в нейно отсъствие пред мен, ще получи сериозен хейт. Или смъмряне, както би казала Параскева. Всеки сам трябва да си прави изводите за хората, няма нужда да се "подготвяме" от всезнаещи клюкари.
3. Да не говоря лошо за момичето пред хората и сина си! Да не се оплаквам от снаха си на родителите й — те никога няма да се обявят против собственото си дете, дори то да греши.
Параскева все повече ми харесва. Мъдра жена е тя. Но и тук ще добавя нещо. Каквото има да се казва, по-добре да си го кажем директно на момичето. Най-добре насаме. С усмивка и без назидания.
4. Да не пестя похвалите за снаха си! Те ще я окуражат! Да се радвам искрено на нейните успехи! Ако в нещо тя е по-добра от мен, да се поуча от нея! Нали човек цял живот се учи!
Още веднъж - браво, Параскева. Снахата и свекървата не са в конкуренция. Те са от един отбор.
5. Да не бъда горда! Когато се налага, да отстъпя в интерес на семейното спокойствие и хармония. Ако младите са разумни, по-късно ще разберат грешката си.
И много правилно. Хубаво е ние, свекървите, да не забравяме, че младите са отделно, ново семейство. Ние сме от така нареченото "разширено семейство". Трябва да им оставим пространство да си живеят живота и да си правят грешките на спокойствие.
6. Да не искам от снаха си обезателно да ме нарича „майко“. Ако почувства тази необходимост, тя сама ще го стори. Не знам дали изобщо някога ще чуя "майка", но вече достатъчно съм го чувала от децата си. Нямам нищо против да бъда просто "Мими".
7. Ако младото семейство е затруднено материално, да му помогна, но без да поставям никакви условия. Да помогна така, че да не унизя младите!
Дай боже всеки да има възможност да помага на децата си, а още повече ще се радваме да не им се налага. Не защото не искаме, а защото предпочитаме да се чувстват самостоятелни и независими.
8. Да не обвинявам младите, че харчат много пари за развлечения и тоалети! Ако все пак младото семейство пилее неразумно средствата си, да се сърдя на себе си, че не съм възпитала добре сина си в пестеливост.
Мъдра, мъдра жена. Аз все още се сърдя на себе си понякога. Но все по-рядко.
9. Да не се сърдя, ако внучето не носи моето име! Младите навярно си имат свои съображения.
О, тук имам цяла история. Тя няма да се казва Мария. Е, в крайна сметка се казва Борис. Разбира се, ние тайно му казваме "Ванчо". (ШЕГУВАМ СЕ!)
10. Да не се намесвам в споровете и разногласията помежду им! Повече ще навредя, отколкото ще помогна!
Самата истина, Параскева. Когато се опитвам да дам някой съвет на сина си, положението само се влошава. Затова твърда политика на ненамеса. Да съм го възпитавала, когато ми е бил в ръцете. Сега вече е късно. Но снахата ще си го превъзпита. :)
11. Да не поставям изискването да ме гледат на стари години! Ако съм дала добри примери на сина си, той няма да ме изостави в труден момент. Нещо, което казах на децата си веднъж - ако някой ден не можем да се гледаме сами с баща им - да намерят най-хубавия дом за възрастни хора, който ни е по джоба и да идват да ни виждат когато могат. Ужасява ме мисълта, че някой ден ще тежа на децата си и те ще се измъчват от чувство за вина, че не полагат достатъчно добри грижи за мен. Затова си има специални домове, а наш дълг е да помислим и за старини, поне доколкото можем.
12. Да не се лишавам от самостоятелен живот, да не ставам зависима изцяло от младото семейство! Да оставя младите сами да се сблъскват с трудностите. И все пак да не бъда страничен наблюдател! И това е може би най-важният принцип - помагаш, когато можеш и когато има нужда, без натрапване, без назидания.
Да си майка е дълг, да си баба е титла. Но и двете са първо обич.
Не знам къде си, Параскева, но ако ти или снахите ти прочетат това, ще се радвам да ми пишете. Бъдете щастливи!
Препоръчваме ви още:
26 неща, които свекървата мисли, но не казва
Автор: Атанас Ташков
Здравейте, казвам се Атанас Ташков и подкрепям Протеста на майките. Това, което ще прочетете, вече би трябвало да сте го виждали много пъти през последните месеци, но сега ще го обобщя и ще дам няколко нагледни примера. Може примерите да са прекалено нагледни и нечия ранима душевност да се повъзпали, затова ви предупреждавам отсега.
Какво се случва?
През последните няколко години излизат едни хора, бутат разни там странни неща и вдигат шум. Ако се вгледате, ще видите, че това са ТЕЗИ родители на ОНЕЗИ деца.
Е, за мен това не са ТЕЗИ родители, а са конкретни хора, мои роднини, приятели и съседи. Те имат своите лица и имена, и излизат открито с тях. За мен това са Мая, Валя, Веси и много други, с които съм се запознал през последните 17 години.
Не са и ОНЕЗИ деца, те също имат своите лица и имена: Гого, Мария, Мила и много други. Повечето от тях може рядко да ги видите и затова си има причина - за да ги видите, те трябва да излязат от дома си и да отидат някъде. И колкото и да е невероятно, това е един много, ама много голям проблем. Далеч не всеки може просто да се обуе, да се облече и да отиде някъде. Излизането през вратата, влизането в асансьора, слизането по стълбите, транспорта, тротоарите, стълбите, всичко това, което за другите е нещо елементарно, за тях е като изкачване на планина. За другото няма да споменавам.
Какво искат тези хора?
Същото, каквото и вие - да са хора. И децата им, и те да са хора.
Да ги видите, че съществуват, че имат своите мисли, чувства, желания, че им е приятно да бъдат с други човешки същества, да си пообщуват с вас, да си поиграете, въобще да споделите времето си с тях. Както и с другите си приятели. А ако се престрашите, ще видите, че те, да и те, колкото и да е невероятно, са интересни личности, които могат да ви дадат много. И любов, и смях, и радост.
И сега, дръжте се здраво, защото следва потресаващата новина: те могат и да са полезни. Да, представете си, колкото и да е невероятно, това, че някой не чува, не означава, че не може да пише! Или ако има проблем с ходенето, то може и да няма проблем с говоренето. Тогава защо да не се трудят, защо да не са в полза за себе си и всички нас, защо да не живеят пълноценен живот? В голяма част от случаите трябва малко помощ и промяна в околната среда и ОНЕЗИ хора заемат своето място сред нас. Да сте чували за Стивън Хокинг?
Защо протестират?
Като цяло, защото има проблем за решаване. Този проблем е много сложен, прониква на всички нива в общество ни и засяга всеки негов детайл.
Ако трябва да съм конкретен: социална сфера, здравеопазване, образование, инфраструктура, и т.н., и т.н. Накъдето и да погледнете ще видите проблем.
А тези хора не са проблем. Както се вижда в примера по-горе те са една възможност, която трябва да се реализира. И ТЕЗИ хора с ОНЕЗИ деца не само искат, те конкретно адресират проблемите и посочват техните решения.
Иначе казано (обяснението е в стил разбираем и от вицепремиер, предупредени сте) ТИЯ хора НЕ искат торби с кинти фърляни на калпак в тълпата. Защото дори и да им дават по 10000 седмично те няма да могат да влязат с количката в асансьора. Те не искат да ги дондуркат, те искат да са полезни и пълноценни.
Какво ТОЧНО искат?
Искат системна промяна. Да, колкото и да е невероятно, „СИСТЕМАТА НИ УБИВА“ не е произволно нахвърляне на думи, не е нелеп емоционален рекет, не е безполезно мрънкане, а е плод на дълбоко разбиране на проблемите и начина за решаването им.
Затова и ТЕЗИ хора с ОНЕЗИ деца искат:
1. Индивидуална оценка
2. Регистър
3. Парите да следват (човек, проблем, проект и т.н.)
И тука започва сложната конкретика, която обхваща толкова много сфери от живота ни, че не може да бъде описана кратко и разбираемо. Реално е пакет от закони и произтичащите от тях промени.
Ще дам един пример: ако имате проблем, сега ще получите стол на колела, стол за баня, патерици и други неща в комплекта. А дали тези неща ще са подходящи за вас? Дали са с вашия размер? Дали могат да се пригодят към обитаваната от вас среда? Всичко това не се взима предвид, просто го получавате, защото така е предвидено. А ако не чувате как ще ви помогнат патериците? Да, точно така, в момента Системата „помага“ на глухите да проходят, на слепите да чуват, и на куците да виждат. Да ви звучи като подигравка?
Това е все едно ако не виждате надалеч, да идете при личния лекар, да ви прегледа и след това да ви каже: да, имате проблем и ето го решението по клинична пътека - антибиотик, аспирин, витамин В комплекс, противопърхотен шампоан, половин бъбречна трансплантация (другото не се доплаща) и клизма. Щото разбираш ли това били най-често срещаните проблеми.
Реален случай: количка, стандартна, в която детето получава изкривявания водещи до операция за десетки хиляди левове. Вместо количка, за 1/10 от стойността на операцията и прогрес в състоянието.
Коридорите на властта и майките
Как да се реализират промените?
Като за начало трябва да има пакет от закони, които да започнат прилагането на тези промени. И тук навлизаме в конкретика, която е прекалено сложна за неспециалисти, за това я пропускам. Тук майките имат думата.
Проблемът е, че живеем в реален свят и трябва да се съобразяваме с възможностите и ресурсите.
Възможностите са ясни. ТЕЗИ хора имат конкретни решения, те не седят и чакат наготово. Това, което не се вижда е една денонощна работа, търчане по работни групи, събиране на информация и добри практики, и сметки, сметки, сметки…
Ресурсите също са ясни. Има предвидени средства за разходи, добавиха се ОНЕЗИ 150 млн. Но освен това има и примерно административен капацитет на структурите. Там няма да коментирам, че се сещам за текущото WC-е, чете се „вице-„ и лексиката търпи рЕзки промени.
Какъв е ТОЗИ протест?
През изминалите три години се случиха доста неща. Имаше много срещи, доста позиции се сближиха, дадоха се много обещания, поеха се конкретни ангажименти. И нищо от тях не се случи. Нищо в смисъл на нищо. Ама съвсем нищо. Никакво нищо.
И на ТЕЗИ хора им писна. Писна им да ги правят на маймуни. Да навъртат стотици километри, за да участват на среща, а след няколко часа да чуят и видят съвсем различно нещо. Писна им в 22:00 да се съгласуват едни текстове, а в 9:00 на следващия ден да са съвсем други. Писна им да си пилеят отпуската, за да висят пред разни врати и да чакат с часове да ги приемат на срещата, на която официално са поканени.
И излязоха на палатките. Излязоха и с точно определен срок, в който вече поетите ангажименти да бъдат спазени.
А след като този срок беше пропилян, след като и следващите два бяха пропилени последваха палатките на „Дондуков“.
И нещата се случиха. Изненадващо се оказа, че можело и да се спазват договорките. И че има с какво да са полезни.
Какво се случва сега?
Подготвен е пакет от закони, които са внесени в Народното събрание, внесени са в комисиите и започва разглеждането им преди внасянето за първо четене. Има хора, които участват в този процес пряко, те ще коментират кое, как и защо се случва. До този момент, на думи има пълно съгласие и одобрение.
Това е един компромис, защото нещата трябва постепенно да почнат да се случват. Да, тези закони не са идеални, да в тях има неща, които ще търпят промени, да би могло и още по-добре да е, но отнякъде трябва да се почне.
От първостепенно значение е ангажиментите да са включени в Закона за бюджета за 2019 г. и да са финансово обезпечени.
Защо Закони, а не Кодекс?
Защото законите могат да бъдат приети сега и да започнат да се реализират възможно най-скоро, а работата по Кодекс, доколкото въобще е възможно да има такъв акт, хвърля хоризонта на 3-5 години, поради своята комплексност, а това е меко казано неприемливо. Постепенно материята ще се развива, а след 3-5 години ще има достатъчно практика, за да станат нещата още по-добри.
Също така важен е и политическият цикъл. Няма кой да се хване на глупостта сега някой да се ангажира с акт за следващия парламент.
Защо не спира протеста?
Защото до този момент няма спазено обещание. Даже при лично поети ангажименти на възможно най-високо ниво, тези по-надолу си позволяват да не спазват договорките, на които лично са присъствали и са си дали съгласието. Примерите са прекалено позорни, за да ги давам, не се шегувам.
Може да видите КРЕСЛИВИТЕ майки защо са такива, има достатъчно телевизионни записи. Това, което не знаете, е че вечерта преди тази среща е имало един разговор, на които са поети ангажименти. На сутринта на палатката отиват едни „много важни“ хора, за да ги поканят на среща в Народното събрание. А тези КРЕСЛИВИ майки да вземат да се обадят на медии, защото представи си не щът да се договарят потайно. И на тази среща отново да слушат същите безсмислени дрънканици, които са по-скоро тост, отколкото сериозен разговор. Вие бихте ли станали такива КРЕСЛИВИ при такова отношение?
Кой плаща протеста?
Плаща всеки сам. Колкото може. Вижте банерите, балоните, палатките. Повечето са на много централни места, спокойно може да минете покрай тях и да ги видите.
Палатката в София, която всъщност е градинска тента е от възможно най-евтините. За три месеца е в състояние, в което всеки друг просто би я изхвърлил. В събота и неделя я потегнахме. С 12 метра найлон, въже за простор, тел за окачени тавани, ремонтна лента и свински опашки. Плати ги съпругата ми. И всички, които се бяха случили на палатката, се хванахме и свършихме работата. Дано да издържи следващия дъжд, ако не - пак ще съберем пари и ще я ремонтираме.
Същото е и с балоните - който може купува, после всички ги надуват и се отива на протест. Както виждате, последните 2-3 пъти балони няма. Сещате ли се защо?
Знамената и дръжките за тях, които са всъщност телескопични удължители за боядисване, също някой ги донесе.
Тениските не знам първоначално кой ги дари, но вече който иска сам си ги прави, има го надписа, който иска да си направи и стикер. Ако някой се сети и донесе на палатките и там има, но НЕ се продават и никой не събира дарения.
Идват всякакви хора и даряват кой каквото може: солети, чипс, банички, вода, кафе, чай. Даже донесоха шапки и ръкавички, и за майките, и за децата.
При протеста на „Дондуков“ от съседните кафета носеха чай, разни малки вкусотийки и предоставиха достъп до… ъъъ… да кажем, че чаят трябва да намери естествения си път. При това сами, без никой да ги моли.
Пак казвам - идете и вижте, това не може да се скрие. Вижте как изглежда палатката, как се поддържа чистота, поговорете с хората в съдните кафета, всичко се вижда.
Кой стои зад протеста?
Вижте снимките. За тези три години, и най-вече за последните три месеца, ще видите едни и същи хора. Това са 10-15 майки в София, в другите градове не ги познавам. Всяка от тях излиза с името си, с ясен ФБ профил, и много лесно може да се проследи с кого контактува. Могат да се срещнат и в работните групи.
Стои ли БСП зад протеста?
Ще дам пример: за три месеца в палатката са дошли 8 (ОСЕМ!!!) от 240 народни представители. Палатката е на буквално 10 метра от входа на парламента, всеки минаващ оттам може поне да кимне, ако не чак да иде и да поговори. Статистически погледнато това е по-скоро грешка, отколкото факт.
Много интересна е реакцията на разни ГОЛЕМЦИ, с разпознаваеми отТъВъ-то образи. Бягат като от тежко заразни, за разговор и дума не може да става. Преди да излязат колата спира точно пред входа и почти се телепортират в нея. Не се шегувам.
А това, че на сутринта след изцепката на WC-то някой си позволява да злоупотребява с мъката им и да се снима на техен фон… Това ще си виси на съвестта МУ.
За да е недвусмислено ясно: не, не стои. Както и никоя друга партия, без изключение. Който иска да дойде и да подкрепи, но като личност, индивидуално. Работа има и ще има за всички. Но без партии.
А WC-то?
Ще говоря само и единствено от мое име: за мен такъв изказ е безусловно неприемлив. По принцип, от който и да е човек. В случая обаче става дума за изречено от Вицепремиер. Това е длъжност, намираща се в десетте най-важни за държавата!!! Практически всичко казано от заемащия я е официална държавна позиция. Конкретното име на заемащия я няма абсолютно никакво значение, никакво. Нито от коя политическа формация е. Това е позорящ факт, неизмиваем, не може да има друго последствие от освобождаване на заеманата длъжност поради непригодност за изпълнението на задълженията. Точка!
А конкретния индивид заслужи искреното ми презрение, затова и името му няма да бъде написано тук. Разбрах, че уж се бил извинил, щото така го накарали партньорите. Сутринта отново каза, че не смята казаното за неправилно, за поне десети път оттогава. Както и да се погледне, това не е плод на разбиране, а натиск да се устиска кокала.
Конкретно като личност е показал, че такова е принципното му поведение. Такъв е бил през годините, такъв е и сега. Вероятността да се осъзнае и промени е точно никаква. Няма какво да се отговори, не може да бъде воден спор. За мен не е проблем да формулирам тезата си по разбираем за него начин, но няма да го правя. Такива като него се хранят от скандали и омраза, затова каквато и злост да се изсипе по него ще я възприеме като освежаващ душ.
Но има и друго. Когато премиерът е извън страната, се определя негов заместник да е изпълняващ длъжността премиер. Това се налага от чисто формални задължения: от подписване на бумащина до въпроси от националната сигурност. Практиката е, такъв заместник да е някой от вицепремиерите. Та чисто хипотетично може да се окаже, че и. д. премиер е изтрещял въпросната глупост…
Отивам на протест. Първият ми от 30 години...
Има ли политически искания?
Има искания за политики. Това означава, че има искания да се определят принципите, по които действа държавата, а не КОЙ да ги действа тези принципи.
Ще дам пример: това е като разликата между метро (превозно средство) и Метро (търговска верига). Пишат се с едни и същи букви, подредени по един и същи начин, но означават принципно различни неща, нищо че на моменти са близки едно до друго.
За да има политическо искане би трябвало някой да излезе и да каже: „Махнете го тоя министър, щото за нищо не става, ей го нашия, за чудо и приказ е.“ - Да припомня случая, когато министърът на труда си подаде оставката и незабавната реакция на КРЕСЛИВИТЕ майки.
Не се сещам за разговор, при който да не се казва недвусмислено, че се иска промяна на работата, не на работника. Както и допълнението, че всяка промяна води до 3-6 месечно забавяне, докато новият навлезе в работата. Загубеното време води до загубени животи.
Искате ли оставки и нови избори?
Отговорът е същия - НЕ, това води до забавяне, а то е неприемливо. Нови избори означава отлагане с една година. В идеалния случай.
Кой иска избори?
Да погледнем календара: мандата на главния прокурор е седемгодишен, настоящия е избран на 21.12.2012 г., а встъпва в длъжност на 10.01.2013 г. Избира се от Парламента. Айде, сещайте се кой иска да си подчертае цената за гласуването (пак разбираемо като за wc-та).
А ако тоя поговори още един-два дни електоралната му подкрепа ще стане като на Яне Янев, помните ли го?
Да се сещате, защо внезапно взе да се извинява? Даже и без да му искат извинението.
Какво следва?
В момента следва работа на експертно ниво по законите. За нея не мога да кажа нищо, защото тона е професионална материя и може да се коментира само от преки участници.
Защо майките?
Защото на другите не им се получава. Ако им се получаваше сега нямаше да има протести. Те имат всичката необходима информация, експертиза и т.н., но този път решенията ще са техните и нещата ще се подредят. Защото Майките знаят, могат и искат! И така ще бъде!
Кои са майките?
Това са нашите роднини, приятели и близки. Някои имат проблеми в семейството, други имат лични проблеми. А има и такива, които помагат. Всякакви са. Има и юристи, и лекари, и мениджъри, и обикновени работници.
И излизат с имената си, без да се крият зад нищо.
Както сами казват: „Не ни е страх от нищо, няма какво да губим, и нищо няма да ни спре.“
Това са. С едно изключение: не им закачай децата! Ако ще ги обгрижваш - може. Иначе много внимавай! И не се притесняват да го кажат в прав текст на всякакво министерско величие. Без майтап!
А на фона на всичкото, което ги плюе и облива с какво ли не, изглеждат като диамант пред гурел. Те знаят как да ги чистят.
Къде са татковците?
Където им е мястото - подкрепящи майките. Трудно е ги видите, защото майката не оставя детето си на кой да е. Не ги питайте те какво мислят, защото далеч не са толкова мили като майките. Да не се стига до тях.
Естествено, говоря за бащите, не за източниците на генетичен материал.
И накрая:
Защо подкрепям протеста?
Защото това е начина хора да започнат да живеят като хора. При това при ефективно, както за тяхна лична полза, така и за държавата, и като творящи данъкоплатци и като яснота на финансирането.
Защото всеки трябва да получава това, което му е необходимо и ще му е в полза.
Защото ако има регистър, ще се знае кой какъв проблем има, какво НЕ може и какво МОЖЕ (!!!); какви средства се отделят за решаването на проблемите и подпомагането на възможностите; колко са тези като него; какъв е ефектът от изразходването на средствата; и т.н. и т.н.
А тези, които са най-зле ще могат достойно да изживеят дните си, а не да вегетират в агония. Няма да давам примери.
Няма и да споменавам тези, които се молят децата им да напуснат този свят преди тях, защото няма кой друг да се погрижи за тях. Това не е поза за пред камера, където клет родител да пОсне сълза, за да събере умиление. Това е дълбоко изстрадано и осъзнато изказване на отговорен човек, ясно съзнаващ кое как се случва. И при това не един.
Искам много ясно да го кажа: аз не съчувствам, не съизживявам, не съм изпълнен със състрадание към ТЕЗИ родители на ОНЕЗИ деца. Това са моите приятели, имат своите лица и имена, те не са атракцион или нещо за сочене с пръст. Това са МОИТЕ приятели, с ТЕХНИТЕ деца. Аз ги познавам, имаме много общи спомени, децата са ме допуснали до тях да си играем. За това аз заставам С тях, не ДО тях, не ПРЕД, не ЗАД, не където и да е, а заедно с тях, там където те имат нужда и тогава, когато имат нужда. Защото съм видял достатъчно, за да осъзнавам, че не бих могъл даже да подозирам какво изживяват и през какво са минали, минават и ще минат.
Те нямат нужда от съчувствие, състрадание или съжаление. Това са отговорни хора, знаещи, можещи и искащи промяната. Те имат нужда от моята, твоята, нашата подкрепа за да осъществят необходимото. Който може да помогне, другите да не се пречкат.
Затова Мая, Криси, Цеци, Валя, Веси, Вера, Надя и всички останали - не сте сами, заедно сме. Вие си го знаете, но пак да ви го кажа. Който иска да дойде с нас.
Фотограф Татяна Чохаджиева
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
