Автор: Валентина Мизийска

Проговори на две години, съвсем като голям човек – без бебешките думи, с умните изречения, с философските въпроси. Бе дружелюбното дете, което винаги подхождаше с финес и творчество към всяко запознанство. Ученичката-мечта – с ококорените си оченца отвъд очилата, с изрядните домашни, със сериозните си разсъждения в час, със статиите си в училищния вестник, с артистичните участия на всяко тържество. С вродения, навярно наследен от мен, страх да не направи лошо впечатление, стремеж да е изрядна, да не обиди някого, да не сгреши. Тринадесет години си познавал като себе си едно дете, за да започнеш да обгрижваш отначало и да се тревожиш за напълно друг човек в седми клас. Когато се решават толкова неща за бъдещето му…

Почти всички мои близки и приятели в последните две-три години преминаха през всичко това. Някои – още в шести клас, други извадиха късмет – налегна ги едва след избора на новото училище, но повечето не пропуснаха решаващия клас. Наблюдавах притесненията им със съчувствие. Бях убедена, че това е нещо, което няма да ме сполети – все пак колко може да се измени едно дете, че да се превърне в тотално непредвидимо? Съдейки по себе си и моя пубертет, излиза, че родителите ми са били с късмет. Дори не са ми казвали какво да правя. Сама си се тревожех за представянето си, учех здраво, следвайки принципа да свърша първо задължителните занимания за деня, а после да се забавлявам. Затова и въобще не бях изненадана, че моето дете върви по моите следи.

Да, но до шести клас. От седми вече…

Нищо не го интересува

Телефонът се е сраснал с дланта й. Това момиченце, което винаги е било внимателно, днес игнорира сериозни разговори с махване на ръка, за да мълча, за да отиде в стаята си и да продължи с чата на спокойствие. Дори наказана, намира начин да се добере до телефона си, а ако не успее – инсталира приложения на социални мрежи на електронните устройства на по-малките си две сестри. И о, какъв жаргон в Месинджър и Вайбър; какъв език, когато сестра й сложи, без да иска, дрехата си върху нейното легло! А, гаджетата? Разбира се, че са на дневен ред. Днес гадже Хикс, утре е Игрек – харесва Хикс от две-три седмици, той й предлага след часовете днес, утре вече не били един за друг! Или пък чакаме пред лекарския кабинет и ми се тръшка, че скучае, не издържала без телефон, виновна съм била за толкова неща, че… (плаши ме с нещо, от което в интерес на истината хем ме напушва смях, хем ме е страх, че може и да сбъдне). Една такава смешничко-очарователна – на ръст почти ме е достигнала, в лице и фигура направо вече е жена, а поведението й е като в детската градина.

Точно в една от най-сериозните години в живота й – когато не само трябва да си избере училище, в което да продължи да се развива сред деца с подобен капацитет, интереси и култивирани с години от родители житейски принципи, детето ми се държи така, сякаш това касае мен. Ученето всъщност е било необичайно действие до този клас. Бих казала, че аз (като родител), или по-скоро тя (като дете) е имала късмет – в продължение на шест години е било достатъчно да е присъствала в час, за да изкарва след това шестици. Наречѝ го интелект. Но не пред нея, моля – не само ще се възгордее, а ще ми натяква после разни работи, ще прави някакви статистики за ланшни постижения. Ланшни, защото тези в седми клас са ни мираж. Дали защото тази година за разкош учебните предмети са с два повече, а разказвателните пет са два пъти в седмицата, дали заради ангажимента с курсове по математика и български език, това дете за първи път пълни бележника с петици и четворки. Игнорира учене, домашни. Дали случайно времето не стига? Твърдо не. Още живеем в легендата за абстрактно си мислене и гъвкав ум – да учим просто не умеем! Иначе времето пред огледалото е почти часове.

5 тийн фрази, които ни вбесяват

А дисциплината в час? До шести клас си тръгвах от родителските срещи със спокойствието на претръпнал от предизборни кампании обичан кмет, после зад ъгъла на път за вкъщи текваха сълзи – пред преподаватели съм се интересувала от представянето на детето си единствено от неудобство да не ме помислят за нехайна майка; следвали са хвалби, хвалби, хвалби. Сега не смея да погледна класната и влезлия учител по поредния предмет в очи. Неизменно е едно от споменаваните имена във връзка с лоша дисциплина, думи като "отпуснала се е", "не е това, което беше в пети и шести клас", "разглезена" звучат като от чуждо досие. А провокативното й отношение към математичката? В първия момент бях убедена, че жената "не е много в час" кое е моето дете. Да не им бърка имената?

"Стига си я сравнявала със себе си"- за пореден път ме кастри моят мъж. - "Хората не са като теб."

Хей, а какво съм аз? Част от статистиката съм. Не съм художествен герой. Как може точно тя?! Тя толкова приличаше на мен!

Толкова като мен, че когато беше в първи-втори клас понякога ме беше яд. Че ще повтори грешките ми да се страхува от представата на другите за нея, че ще е прекалено амбициозна, че ще повярва, че една оценка в час, едно училище, една практикувана професия ще определят коя е тя като човек, като жена, съпруга, майка, като индивид с уникален глас.

************

А може би все още прилича, Валя :) Може би е просто е подобрената ти версия :)

Препоръчваме ви още:

Гражданската война на семейство Пееви

Пубертетът не е битка на живот и смърт

Дупе да ни е яко

Автор: Ина Зарева

Бях влюбена. Клепките ми пърхаха като криле на колибри, а погледът ми се точеше като горещ карамел по любимия. Толкова влюбена бях, че мислите ми течаха с бързината на стогодишно блато, а сърцето ми препускаше като същински Юсейн Болт след трамвай.

Изживявах се като рефер на мача „сърце срещу разум - 100 000 000:0“ и нищо друго не виждах, освен него – единственият. На лицето ми бе застинала усмивка, която свързваше ушите ми като панамски канал, а по него плуваха любовни стихове или заклинания, в зависимост от ситуацията.

Любимият не само стоически понасяше цялата моя течаща, лепкава, задушаваща, оглупяваща любов, но и угаждаше на всичките ми психотичности. Освен изключително търпелив, той беше и затрогващо грижовен – непрекъснато приютяваше бедстващи животни и изоставени приятели или в обратен ред. Привързваше се към тях и когато се случеше някой внезапно да изчезне от живота му, го приемаше философски и помагаше на следващия бедстващ.

Не, не, не! Аз не бях по линия на бедстващите. Нищо че от толкова много любов изглеждах точно така. Аз бях любовта на живота му и исках само едно – да бъде щастлив. Но не как да е щастлив, а щастлив с мен.

И както веднъж  се носех по улиците с половин мозък, половин сърце, половин живот направо, защото не се бяхме виждали цели 4 часа, срещнах него – символът на нашата любов и извор на най-голямото му щастие!

Стоеше горд, наперен, с вид на боец, но същевременно невинен и смирен в искрящата си белота. Със смелостта на орел и с търпението на крокодил той очакваше мисията на живота си – любовта, която да олицетвори. Коя друга, ако не нашата? И кой, ако не той – белият, смел гълъб. На всичко отгоре той щеше да направи изключително щастлив моят любим, като замести избягалият му наскоро папагал.

Някакъв дядо го държеше в кошница, заедно с други негови събратя, които ако се съди по вида им щяха да озарят най-много любовта на някоя муха – еднодневка. Моят любовен талисман ме погледна с кръглите си очи, изгъргори нещо на гълъбски и вече бяхме обречени един на друг.

Платих изненадваща дребна сума за него, човекът го измъкна от кошницата и го бутна в ръцете ми. Топлото му телце се намести така удобно, сякаш се бе измътило точно там и никъде другаде. А снежнобелите му и небесно леки перца можеха да се сравнят само с едно-единствено нещо – моята нежна, чиста, прекрасна и ангелска любов.

Нещичко за любовта

Такова омекване на мозъка, придружено с бясна еуфория изпитах само още веднъж по-късно в живота си, под въздействието на пълна анестезия. Но в онзи момент нямах нужда от никакви упойки, а само от криле, за да стигна по-бързо до любимия си и да му връча този символ на нашата любов и наш първи домашен любимец – гълъбът.

Крилете се появиха почти веднага на близката спирка, под формата на стар, провиснал автобус и аз се втурнах към него, като една същинска спасителка на плажа, така де, на града. Промуших се през почти затварящите се врати, вдигнала високо във въздуха гълъба с едната си ръка и държейки се здраво с другата. Автобусът потегли, а след него тичаше и ръкомахаше дядото, от чиято кошница излезе моят ангел на любовта. Сочеше ту ангела, ту  въздуха и нещо обясняваше, крещейки след автобуса. Сигурно ще ме учи как да го гледам, помислих си. Ха! Аз ли да не мога един гълъб да отгледам?! Ще го гледам като собствено дете, ще го гледам. Ще го водя на училище за птици, ще му купувам гълъбски дрешки, ще му нося лакомства и изобщо такъв живот ще му спретна, че всички гълъби ще искат да живеят като него.

Обаче до рая ни чакаха едни десетина спирки през август, в автобус със затворени прозорци и без климатик, разбира се. Ако навън температурата беше 39 градуса, вътре се усещаше около 89.

Моят бял ангел на любовта започна бързо да реагира на промяната. Първо се изправи целият и се опита да лети, но аз държах здраво краката му. Той размахваше силно криле, борейки се да се отскубне, а като видя, че не успява, реши да отмъсти по единствения възможен начин и топла, кафеникавозелена течност се стече по ръката ми. 

- Стегни се! - казах си - Това е то неподправената любов. Ще я изтърпиш.

Няколко спирки по-късно неподправената любов вече стигаше до лакътя ми, а всички седалки около мен се бяха изпразнили. Седях сама, горда, с величествено вдигната ръка, като същинска Статуя на свободата. Само дето моята факла си развяваше толкова силно декларацията за независимост, че скоро не само пътниците, но и шофьорът щеше да слезе и да зареже вонящия си автобус където свари.

Аз обаче стоях с онази моя видиотена усмивка от ухо до ухо и си представях как моят любим ще посрещне нашата първа рожба, как ще я настани в леглото на папагала, как ще я гали по белите перца, а мен ще гледа с нямо обожание, като преди това е загубил обонянието си завинаги в името на нашата любов.

Стоях омазана в декларации за независимост почти до раменете и само една бегла мисъл пробягваше в стопената ми от глупост, така де от любов глава – никога не вярвай на лозунги! Гълъбът – символ на мир?! Да, бе! Елате да видите клетите ми ръце – накълвани и раздрани. Макар че в негово оправдание ще кажа, че и Мартин Лутър Кинг да бях държала с едната си ръка в раздрънкан, стар „Чавдар“, на полъх от Кремиковска пещ и той нямаше да се държи твърде възпитано.

Шапка в тролея

Спирка след спирка борбата за оцеляване и на двама ни с гълъба ставаше все по-ожесточена. Шофьорът не издържа и спря почти километър по-рано, бършейки очите си и дишайки през ръкав. После сложи някаква табела „За гараж“ или „За екарисаж“ не разбрах точно и потегли.

Навън моят херувим се поуспокои, може би защото аз летях по-бързо от него към кварталното кафе, където моят любим ме чакаше.

Представете голяма, бяла птица, с мокра перушина, разчорлена във всички посоки, с кръстосани очи и полуотворена човка, от която излизат приглушени гъргорения. Това бях аз. Гълъбът изглеждаше значително по-добре.

С все пърхащите ми като колибри мигли, карамеления поглед и къкрещия ми в обич глас, тържествено протегнах подгизналата си от независимост ръка и поднесох скъпия дар на любимия ми.

Не, той не ме гледаше смаяно. Той ме гледаше, както се гледа психично болен човек, въоръжен до зъби, преметнал Крокодил на едното си рамо и държащ Чебурашка за гърлото. Примерно. С много бавни и премерени движения ме насочваше да сваля ръката си, да стоя на безопасно разстояние и да се успокоя.

Ама как ще се успокоя, бе моето момче?! Та нали за теб го правя?! Та това е най-голямото, най-великото нещо, което някога съм правила за нечия любов! Та това е нашата първа рожбичка! Опитах се да му обясня всичко това на един дъх, въпреки че гълъбът непрекъснато се бореше да вземе думата било с гъргорене или размахване на криле. Накрая някак успях да кажа откъде съм го взела тоя гълъб, защо ми е толкова важен, защо и на него трябва да му е толкова важен и изобщо каква важна стъпка е това в отношенията ни.

Като свърших тирадата си, хората от кафенето вече бяха паднали от столовете си, държаха се за коремите и виеха от смях. Любимият ми, все така от безопасно разстояние, ме изведе по-далече от тях и с тон на много тъжен, уморен и изстрадал човек ми обясни, че тези гълъби се взимали само за минута, колкото да си намислиш желание и да ги пуснеш да летят, за да се сбъдне. Затова сумата била толкова символична, а дядото така ръкомахал след автобуса.

- Хайде сега двамата заедно да пуснем горката птица, а теб някак да те почистим.

Най-героичното нещо, което до този момент беше проявявал моят любим, беше да удържи смеха си и да устои на миризмата, която се носеше от ръката ми.

След това затрупахме тази история толкова дълбоко, сякаш никога не се беше случвала и забравихме завинаги за нея.

Докато няколко години по-късно не ни попитаха:

- Искате ли гълъби на сватбата?

Препоръчваме ви още:

Love.net или нашата история

Любовта, която не виждаме

Привет от разказвача на приказки

Автор: Нора Ардашева

Преди няколко дена, когато гледах "Сексът и градът" за 7842-ри път и видях за 7842-ри път мишката, която пропълзя в косата на Кари докато спи, освен дето реших, че съм луда да го правя това, се сетих, че и на мен доста спомени с тези животинки ми се събраха. Последният е от снощи (едно полско мишле лекомислено се навряло в гаража), а първият е от преди 30 години и е толкова ярък, че надали ще го забравя.

Тогава живеехме в старата къща, а аз бях млада булка в семейството. Фактът, че вече бях родила 2 деца ме правеше нещо като пълновластна господарка на... кухнята. Това значеше, че мога да си готвя и чистя на воля.

Един слънчев ден, в моята светая светих се наврял един мишок. Явно мишок със завиден апетит, защото беше доста едричък. Това го видях впоследствие, защото ошашавен от непрестанния панаир в къщата, в която освен 3 поколения луди, на талази прииждаха приятели и познати, всеки от които носеше собствената си лудост. Явно шумът му е дошъл в повече, та се беше скрил в най-тъмния шкаф и трепереше от поредната паник атака.

Поне той си мислеше, че се е скрил!

Правейки кафе за пореден път, аз отварям шкафа и... о, ужас.

Той проговаря с човешки глас:

- И тука ли ме намери, ма?

Аз пък писвам с децибели, на които може да завиди всяка дива от Миланската скала.

Минимум.

Не, не мога, ще разкажа!

Немедлено се организира потеря - разбирай, всички се оглеждаме като сурикати и стъпваме на пръсти, белким го хванем. При условия на неизбежна отбрана се вземат крайни мерки. Поради тази причина се мобилизираме и с голяма надежда за спасение се обръщаме към Патриарха на дома - свекъра ми. Като разбра човекът за какво сме се довлекли, абдикира тутакси от поста и вперва поглед в сина си. От ония погледи дето казват: „За какво те родих и отгледах аз тебе, м?“ Синът му никога не беше бягал от отговорност, но в този миг прочетох в очите му желание за бягство, пък ако ще това да разклати крехкото му властване на престолонаследническото място. Явно и майка му прочете същото и в знак на подкрепа му наля една голяма мастика. Нашият взе лопатата и с дълбока въздишка се отправи към дълга си.

Сега, внимавайте в конфигурацията:

Сестра ми, която ни беше на гости в този епичен момент от блаженото ни ежедневие, и аз стоим до вратата като Боби и Ники Михайлови, грабнали в ръце по една метла с дълга дръжка (казаха, че така се хваща мишка). Ако питате мен, повече приличахме на вещици пред старт, но пък представете си, че умреше навлекът от страх? И без това сърцето му преживя доста.

Продължавам с разположението на участниците.

Свекърва ми стои в противоположния ъгъл с едно шише мастика и чаша в ръка (защото все пак сме с френско възпитание). Мастиката е за всеки случай, ако куражът на сина й се изпари.

Най-изгодна беше позицията на Патриарха - беше се залостил в другата стая и следеше развоя на събитията от прозорчето на вратата. Това не стига, ами и викаше от време на време:

- Не му давайте много мастика, ще се напие!

В някакъв момент мишокът излезе от прикритието си, погледна ни със съжаление (сигурна съм, хора) и необезпокояван от никого, се изниза лекичко навън.

Не можейки да повярваме на подобно нахалство, всички ние, както си ни представяте, замръзваме неподвижно. В следващата секунда едновременно се хвърляме към вратата, преодоляваме мелето от метли, лопати, мастики. Чуват се псувни навсякъде, на три езика. Избутваме се някак си навън и попадаме на друга група преследвачи. Съседите чули суетнята и дошли да помагат, зер в един двор живеем. Награбили и те де що сварили, гаче ли змей ще гоним. Странна гледка бяхме, вЕрвайте ми. До днес ме напушва на смях, като си спомня вида на цялата кавалкада, со все метлите и лопатите, и запотения ни фасон. И в този точно сакрален момент по улицата отвън минава един познат, поглежда ни всички с метлите, как гледаме в далечината, където изчезна оня мизерник, въздиша човекът със сдържана болка в гласа (явно преживява нещо) и казва:

- Ейййййй, туй арменците много сте задружни. Като каже единия - ще чистим, всички вкупом скачате без кавги, без патардии. Ела да видиш в нашия вход какви чукундури има. Браво!

Със сълзи се смяхме пред недоумяващия човек.

П.С.: На вниманието на природолюбителите. В този ден нито един мишок не пострада. Пострада само егото ни.

Препоръчваме ви още:

"Държа на снощните показания!"

Вуйчото и двете му сестри

Друго си е да си туриш капелата

Автор: Соня/Светът на Сончето

Аз съм зодия Овен. Според всички хороскопи съм арогантна, егоистка, конфликтна, себевеличава, инат, горделива и т.н. Нищо подобно. Аз съм толкова хрисима и добра, че все си мисля, че точно в деня на моето раждане планетите са се разместили нещо и погрешка са ме пратили при Овните.

Никога не съм вярвала в хороскопите.

Да, чела съм ги и съм се забавлявала с тях, но след прочитането им ги забравям. Като млада булка обаче, преди няколко... найсет години, нещо ме зачовърка да прочета хороскопи за съвместимост. Овен и Везни. Леле! Огън и въздух, абсурд... Его и компромис, не може да съществуват... Овенът ще затрие горките Везни... Ако успеят да се сработят в брачния живот, ще изкарат максимум една година... Ами че ние с мъжа ми даже сме точно на противоположните краища за звездната карта, не само по зодия, ами и по дати! Добре че не вярвам на хороскопи и рискувах. Първата година я минахме безболезнено, значи ще ни бъде. Караме вече седемнайста. Нито се затрихме, нито се погубихме. Само от време на време благоверният току изрече: „Овен, какво повече да ти кажа... ”.

Зодиак 2019

Тръгна да се ражда щерката – абсолютен Близнак. Я да прочета – хитри, ентусиазирани, двулични, нервни, лъжливи... Майко мила! Отново нищо подобно – дъщеря ми е най-искреното, споделящо и лъчезарно момиче. Още преди да е събула обувките, си е разказала деня по часове и минути, преброила е двойките и наказанията си и си е признала за всички счупени неща, които е забравила.

Засили се синковецът, терминът беше средата на май. Их, викам си, теленце ще е – добричко, справедливо, здраво стъпило на Земята... Преносих го повече от седмица. За да се роди точно в първия ден на Близнаците... Съдба. Същият е като кака си.

На баба ти зодията

Спрях даже и да поглеждам всякакви хороскопи и тестове за съвместимост. Хвърлям по един поглед, само когато ми се набие ярко заглавие от рода на „Овенът ще пътува”, „Овенът ще спечели от лотарията”, „Овенът ще получи повишение”, „Овенът ще преживее страхотен любовен уикенд” и т.н. И познайте - отново нищо подобно.

Последният тест отворих на шега „Колко си пасвате според цвета на очите“ Я да видим. Зелени очи с черни. Огън и жупел. Страшна ненавист. Ще си ги избодат още на първата година. Уф!

Стига с тази първа година, де. Казах ви – седемнайсeта караме...

Препоръчваме ви още:

Възпитание според зодията

Най-голямата кучка според зодиака

Как остаряват различните зодии

Автор: Траяна Кайракова

Болест ли е сега туй, краста ли е, лудост ли е? Май накрая ще излезе или последното, или и трите. Всичко се почна с един подарък – орхидея. Ма една красива, кичеста, лилава с три пръчки. После светнах, че се казвали цветоноси, ми то как да се казват, няма да е пръчки с цвят я. Подариха ми я, поседя си и викам чакай да взема да я полея. Грабвам една чаша, пускам чешмата, пълня със студена вода и я люсвам отгоре. Месецът е февруари, датата е неизвестна. Щастлива и горда от това усилие, се наспивам като къпана. Сабахлям – о, ужас! Няма и помен ни от пръчки, ни от цветоноси, ни от листа. Брех, неговата майка, хабиби! Ква стана тя? Значи много ме е яд, като собственоръчно окепазя нещо, дето на всичкото отгоре си го харесвам. Няма да я бъде тая. И като се почна едно купуване, едно поръчване за празници и делници да ми се подарява орхидея, ама не каква да е! Сакън! Пращам снимки какви имам, да се търси друг цвят (нахална съм, май даже наглост му викат на туй, ама какво да се прави, лудост женска, безхаберна), да не ми се повтори някоя, че ми се разваля кефът. И тъй, докато ги докарах до 30 броя. Цъфтят си, зеленеят си, красота ви казвам, красота! Мъжо мърмори под нос:

- Три кози да пуснеш у нас все ще се напасат, гладни няма да останат! Може ний да нямаме ядене, ама важното е цветоноси да има!

И той се изучи на орхидеени термини. Почвам да ги кисна, да ги пръскам веднъж месечно, у нас потоп. Никой не смее да припари, камо ли да диша. То туй сий цяла процедура бе! Топла водичка (туй го разбрах по-сетне, от студената умирали, затуй съм бастисала първата, още я жаля, всяка година й правя помен, лека й кора), накисване за около половин час, та да позеленеят корените, вадене, подреждане. Почистване на листата от прашоляци, укрепване с дървени пръчкорляци и т.н. Бе няма лабаво, бе. Кът ще е орхидея, да е рошава!

Щерката поломи една, само дето не я застрелях. Позакрепих я, пак взе да цъфти и това спаси живота на детето. Гледам във всички групи у Фейсо дават някакви съвети, ама аз си свиркам. Моите орхи си цъфтят кът мушката. Нит ги торя, нит им бая – голям кеф. Всичката хубава, ама… друг път! Тая година стана, квато стана. Първо почна едната да се скапва. Сбръчкаха се тия ми ти хубави като на маруля листа, сгърчиха се, взеха да съхнат. Тръгна един лепкав сок и налепи всичките. Направо като от град бити. Удар само дето не получих. Пия валериан, мента, глог, после им сменям реда, ама не би. Почвам да се ровичкам из нета, ще реанимирам, спасявам, интубирам, каквото се наложи, щото сън не ме хваща. Смесвам в едно шише, вода, веро и ракия. Първо пръскам (ама да не влизало в розетката, след петата, ми падна пердето и не гледах ни розетка, ни наметка), чакам 20 минути и изплаквам. Подсушавам, нареждам, мия саксии. Значи отпуска само дето не си взех. Уж се поочочориха и пак зачамаха. Давай следващото. Накисвам кора от банан за 24 часа, прецеждам, поя добитъка. Тц, не ще и не ще. Купувам тоз витамин, оня витамин, няма бееееей! Трипси било (животни някакви), памуклийка (пак някакъв добитък), гъбички, само шарка дето не пипнаха.

Дезинфекцирай саксии, чинии, сервизи, няма и няма. Карам следващото – накисвам чесън, прецеждам, поливам. Няма, братче. Оправям аерацията на въздуха, осветлението, само дето на нощна лампа и Моцарт не ги оставях да спят. Сетне купих някакъв препарат от аптеката, дето мирише на нафта, и с него пръсках. Сетне купих друг, той пък докарва на бензин, яко ги дрогирах. На всичкото отгоре за първа година хукнаха едни цветоноси, не ти е работа – по 2,3,4 в саксия. Половината ги поломих с толкоз реанимация и местене (оревах ги подобаващо), другата половина излизат едни гърчави, недъгави и съхнат. Тамааааан да цъфнат и на сабахлянта гледаш окапали. Казаха ми да мажа листата с бира. Имало спирт в нея и той убивал всички болести. Вий мазали ли сте 30 орхидеи с по 10 листа, отгоре и отдолу всяко листо с бира, плюс цветоносите? Не сте ли? Аз пък съм! Дископатия и пневмония хванах едновременно, ама ги намазах. Обаче не изчислих правилно времето. Мъжът ми ме свари с кенчето Хайнекен тамън на последната. Че като ревна туй двуметрово мъжище, само дет не ме издуха:

- Ти луда ли си бе, жена? Аз два пъти в година си я пазя тая бира, че е скъпа, и я пия само на празник, тя буренаците занамазвала с нея. Пари няма, децата си мажат филиите на мазнината от скарата с пържоли, дето я палихме преди три години за Нова година, че да им замирише на месце, тя бира заразливала. Ще станеш Мери Попинз.

- Що, бе?

- Щот с орхидеите ще летиш през терасата, без чадър и то!

Оттогава бирата у нас се крие. Ама ще я намеря, не съм решила, не съм я подушила.

После реших, че ще ги спасявам „на водно“. Вадиш орхата, махаш корите, почистваш изгнилите коренци (така 30 пъти) слагаш я над съд с вода и чакаш Михаля. После отново засаждаш, ако е пуснала нови листа и корени.

Сега, от какво се пооправиха листата не знам, обаче пъпките взеха да съхнат. Четох, че трябва висока влажност. На парник се обърнах. Слагам мокри кърпи около корите, саксиите, купички с вода, та да се изпарява и не на последно място – пръскам пъпките. Колкото пъти на ден мина оттам, толкова пъти пръскам. Бе то аз не се къпя толкова бе! Пък джамовете на какво замязаха, не е истина. Голяма пръскачка падна. Сетне подновявам кърпи, купички и той денят се изнизал.

Накрая другарят вдигна ръце от мене и реши, че на глава не се излиза, ами да помогне по някакъв начин, че ще си ида млада, без време, пък той даже не знае кои са ни точно децата, ако има голяма навалица, камо ли да ги отгледа без мене. Споменавала съм, че е земеделец. Е, орхидеи не гледа, но всичко останало – да! Само нас не ни научи да сме тревопасни, но има време, в тая криза всичко е възможно. Само да му напомня, та да вземе някакъв препарат. Пиша му имейл. Що имейл ли? Щото по телефон не можеш го намери. Още се чудя кога ще му дадат златен медал от мобилните оператори за безкрайно говорене по телефона по работа. Ако някой у нас умира, звъним направо на 112, после те го търсят с полиция, иначе няма шанс!

„Да не забравиш препарат за орхидеите ми!“ Тук удрям и едно мазно „Айде, хубав ден!“, че белки хване дикиш. Връща отговор: “Не съм забравил! Взех си ножиците, наточил съм ги, а чували за боклук имаме, нали?“. Направо ме блъсна глава. Слава Богу, свестен човек излезе. Носи 3 шишички с някакви течности вътре. Едното калий, другото нам-кво си, третото – аминокиселини. Него го запомних. Значи, ако искате да уморите свекърва си или в краен случай мъжа си, туй ви трябва. Мирише на мърша, не се трае, ви казвам! Просто напоете един тампон с него, притиснете към носа на избраната жертва и търсете траурна агенция :)

- Ей, жена, много си проста. Как няма да мирише на мърша, като се прави от кости на умрели животни.

Винаги се старае да ме ограмотява човекът. Сега и вий сте като мен – с едни аминокиселини по-умни. Обясни ми кое как да разтварям и… вмирисах цялата къща. Децата не са се прибирали от две седмици, нооо… ще огладнеят, ще си дойдат, таман ще се поизмирише. Чак като напръсках, се сетих да го питам дали туй ще помогне.

- Не знам, то е за пшеница, най-много да умрат.

В този момент си затърсих най-тежкия чугунен тиган. Аз да се трепя тука от 3 месеца, сън да не ме лови, той тъй да ме докара. Добре че още му имам страха, все пак срещу 2 метра и 135 килограма, не е лесно да се изправиш. Като ме изненада с тигана в ръка, взех моменталически една кърпа и усърдно го залъсках, даже виках – ху, ху, та да блести.

На сутринта, рошава и страшна, недоспала и гурлива, хукнах да видя орхите. Брех, хабиби! Цъфнали! Вас лъжа, мене истина, обаче му ударих един казачок на бос крак. Сега, дали от всичките хранителни и перилни продукти, дали от наркотичните вещества или от умрелите животни, не е ясно, но резултатът е факт! Пак извадих тигана. Довечера ще го напълня с мръвки, ще купя една скъпа биричка и ще си туря сатенената нощница. Все пак живея със спасителя в орхидеите, нали?

Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас

Ти да видиш ремонт и красота!

Да живееш при Смехулник 2

Седят две майки. Децата им играят наблизо.

По някое време едната казва на другата:

- Не видя ли, че дъщеря ти падна вече няколко пъти?

- Не, видях, че дъщеря ми се изправи вече няколко пъти.

Въпрос на гледна точка. Едната жена вижда неприятност и ако детето беше нейно, вероятно тутакси щеше да скочи. Другата жена вижда как детето й се справя само, защото го е научила да го прави.

„Това е адлерианската майка“ – коментира г-жа Оснат Харел, изпълнителен директор на Израелския Адлериански институт. С нея и с г-жа Равит Равив, мениджър предучилищно образование в същия институт, разговаряме за особеностите на възпитанието, основано на възгледите на Алфред Адлер – създателят на индивидуалната психология. Двете дами гостуваха в България по покана на Българското Общество по Индивидуална Психология и Адлериански център за деца и родители „Бобче Топче“ със серия от лекции.

Какво означава „адлерианско възпитание“?

Оснат Харел: В основата на адлерианското възпитание лежи схващането, че у децата трябва да се изгражда чувство за отговорност от най-ранна възраст. Ако например детето не си измие зъбите, не го наказваме, защото то само ще усети резултата от това, че не го прави. Идеята е да разбере, че последиците няма да са добри за него. Така се възпитават личности, които са в състояние да осъществяват самоконтрол, да вземат сами собствените си решения, а не да им ги налагат родители, учители, държава.

Равит Равив: Учим децата, че в живота всяко действие има последствия. И ако си решил да се държиш по конкретен начин, резултатът ще дойде неминуемо. Ако се забавиш в подготовката за училище и закъснееш – това е твой избор, защото не си се подготвил за необходимото време. Ти си отговорен да станеш навреме, за да не закъснееш за училище или за работа.

Свободните деца имат свободни родители

Как се възпитава отговорност в най-ранна възраст?

О. Х.: Бих отговорила с пример -  казваме на детето, че преди да си легне, трябва да почисти стаята си, защото когато на другата сутрин се събуди, лесно ще намери това, което му е необходимо, тъй като знае къде го е оставило: „Ако не оставиш играчките по местата им, утре няма да знаеш къде са.“ Това е логиката на процеса – постепенно детето разбира, че ако иска да намери играчката си, трябва да я постави на място, където би я потърсило.

Предоставяме му свобода на избора – или поставяш сам играчките си, там където би ги намерил, или ги прибира майка ти и тогава ти няма да знаеш къде да ги търсиш.

Това не е наказание, майката не е ядосана, това е логичният резултат от собствените ти действия.

Нагласата на адлерианската майка е такава.

Р.Р.: В моето семейство е прието да се храним само в кухнята. Веднъж децата ме помолиха да се нахранят в стаята за игра, за да гледат телевизия и аз се съгласих, но при едно условие – ако си почистят стаята, докато аз им приготвя вечерята. Когато отидох в стаята им с чиниите видях, че не са го направили. Тогава им казах:

- Виждам, че сте си избрали да вечерята в кухнята.

И върнах чиниите обратно. Едното от децата ми се ядоса, другото отказа да вечеря, а третото хапна в кухнята. Следващият път почистиха стаята за игра, без да им напомням. Без да избухвам и да се ядосвам, аз им предложих избор и те понесоха последствията от него. Ако искаш да отгледаш самостоятелен човек, трябва отрано да го научиш да поема отговорност.

О. Х.: Децата се учат да оперират в рамките на определени граници. Тези правила трябва да се опират на основните семейни ценности и да ги уважават. Това им дава сигурност. Кога децата стават агресивни? Когато непрекъснато им казваме: „Не прави това, не прави това, не прави това… “, без да обясняваме защо не бива да го правят. Децата не разбират ограниченията, които им поставяме.

В основата на адлеровата теория е взаимното уважение и равнопоставеността между хората. Няма значение дали аз съм изпълнителен директор или ти си чистачка, стойността ни като хора е еднаква. Да, детето е малко и безпомощно, има нужда от моята помощ, за да оцелее, но от момента на раждането си е човешко същество и трябва да бъде уважавано. Аз не осъществявам контрол над живота му. Аз съм неговият лидер. Моята роля в живота му е да му дам посоката, изборите си прави то.

Р. Р.: Знаете ли какво се случи в една детска градина? Децата бяха насядали в кръг и учителката им каза, че ще им разкаже една приказка. Едно от тях започна да се противи – да плаче, крещи. Обичайната реакция в такива случаи е да му кажем да напусне стаята или да го накажем. Но така детето чувства, че някой много силен го контролира – в случая учителят. Как бихме постъпили ние – ще дадем на детето възможност да избира:

- Можеш да плачеш, да недоволстваш, но ще трябва да го направиш другаде.

- Или може да не правиш това и тогава ще чуеш приказката.

И в двата случая резултатът е един и същ, но представят на детето реалността по различен начин. В единия случай то избира, в другия му налагаме своя избор и контролираме поведението му. Този подход дава чудесни резултати.

Защо искам да съм "ненужен" родител?

Какъв е собственият ви опит като родители? Как се прилагат тези принципи?

Р. Р.: Трябва да си наясно като родител какви ценности искаш да възпиташ у детето. Тогава решаваш как да реагираш при неприемливо поведение, което противоречи на тези ценности. Всяко семейство има собствена „кошница“ с ценности.
Много важно е и да не се сравняваме с другите семейства: „Детето на моята приятелка проходи на една година, а моето е на година и два месеца и още не е проходило.“ – не трябва да се сравняват децата.

О. Х.: Ние не гледаме вертикално на нещата. В нашите семейства всички са на една линия.

Как работи това в детските градини?

Р.Р.: На всеки два месеца ние посещаваме детските градини, които прилагат този подход. Не се намесваме в педагогическата им програма. За нас интерес представлява само програмата на ценностите. На всеки два месеца се правят обучения на екипа от възпитатели. Всяко обучение е посветено на различна ценност, която трябва да бъде изградена у децата – окуражаването, чувството за принадлежност, споделянето, грижата, уважението. Веднъж месечно посещавам детската градина в ден, в който всички деца са заедно и наблюдавам как педагозите прилагат наученото по време на обучението. Ако сме говорили за окуражаването – наблюдавам как ги окуражават. След всяко обучение изпращам информация на директорите на детските градини или училищата за това как е преминало и какви са резултатите от него; с каква ценност са били запознати децата през месеца. Те от своя страна изпращат информация на родителите, за да работят над тези ценности и вкъщи. Ние искаме да знаят какво се случва в детската градина. Ако са учили за окуражаването, родителите също да окуражават децата си вкъщи. Така всички говорим на един и същ език и споделяме еднакви ценности. Едновременно с това предлагаме и консултации по телефона. Ако родител има проблем с детето не само в детската градина, а и с по-голямото си дете, той може да позвъни и да поиска съвет как да подходи. Така се създава една общност, която винаги може да разчита на взаимопомощ.

Как се става адлерианец?

О. Х.: Това е психологически подход, който свърза личността с общността. Това, което аз правя, влияе и върху твоя живот. Ние сме взаимозависими и влияем един на друг с поведението си. В другите психологически течения се говори за респект към по-големите, за дисциплина, ние учим нашите учители и родители да отглеждат хора, които ще носят отговорност; ще уважават останалите, родителите си, ще изпитват емпатия. Това не е дисциплина.

Р. Р. Адлерианските учители са лидери. Те са различни от останалите. Те не искат да видят резултатите сега, веднага. Те акцентират върху емоционалните умения и самочувствието на детето. Резултатите могат да не се видят тази година, но ще са добра основа за развитието на децата. Те инвестират много време за възпитание на ценностите, за самочувствието им, за създаване на чувство за сигурност, социална принадлежност, емоционална интелигентност. Когато детето е ядосано, фрустрирано, често не може да го изрази с думи. Затова ги учим да говорят за чувствата си – „ядосан съм“, „тъжен съм“.

Как учите родителите?

О. Х.: Имаме училища за родители в Израел. Родителите идват в осем вечерта. Учат основите на адлеровата теория. В групите те имат възможност да изразяват своите емоции и да се учат как да правят това. Така разбират какво е чувството, когато си изразил емоциите си. Казваме им, че трябва да прилагат само нещата, които им импонират, а не всичко, което ние сме им представили. Те трябва да са сигурни, че нещата, които прилагат, отговарят на ценностната им система.

Ти можеш всичко

Случва ли ви се да претърпите неуспех понякога като родители?

О. Х.: Разбира се. Ние не сме идеални. Винаги грешим, учим се да приемаме грешките си като опит да се развиеш и да научиш нещо ново. Не бива да се ядосваме, когато детето прави грешка, човешко е – напротив – анализирай я и опитай отново. Не бива да имаме високи очаквания към детето си, защото ако то не може да им отговори, започва да се ядосва на себе си, а това акумулира агресия.

Колко важно е окуражаването?

О. Х.: Има няколко параметри на окуражаване.

Те изискват пълното приемане на човека, когото искаш да окуражиш; пълното ти уважение към него; да бъдеш позитивен; да приемеш грешката като възможност да научи нещо ново; да споделяш и консултираш. Не си давай мнението, ако не са ти го поискали. Не давай готови решения. Нека детето стигне до собственото си решение. Защото твоето решение може да не е подходящо за него. Когато само направи избор, детето ще се почувства доволно от себе си и очите му ще заблестят.

Например – синът ми се прибира и казва, че резултатът му на изпита по история е 60 %. Можех да му кажа:

- Видя ли, снощи можеше да учиш, а вместо това отиде да играеш с приятеля си.

Детето е с понижено самочувствие защото е получило само 60 %. Какво правя аз, правя всичко възможно да го понижа още повече. Как бих го окуражила:

- Знаеш ли, аз знам как се чувстваш. Сигурна съм, че ти много добре разбираш какво трябва да направиш, за да получиш по-висока оценка. Това е твое решение. Ако имаш нужда, аз съм тук и ще ти помогна.

А какво да правим, когато детето влезе в пубертета и изведнъж комуникацията с него прекъсне?

О. Х. Има добра и лоша новина. Лошата новина е, че малко сме закъснели, защото връзката с детето трябва да започне да се изгражда още с раждането.

Добрата новина е, че всичко е поправимо. За да изгради себе си като личност, тийнейджърът трябва да се еманципира от родителите си. Но въпреки всичко той има нужда да усеща, че те са винаги до него. Дори да го попиташ нещо и да не ти отговори му казваш:

- Обичам те много и ме е грижа за теб.

*Оснат Харел има богат мениджърски опит и академични познания в областта на развитието на човешките ресурси, психологията и семейното консултиране. Има трима синове и 7 внуци.

* Равит Равив е с богат опит в управлението на детски градини и в преподаване на деца в предучилищна възраст; професионален консултант и треньор на родители и семейства в групи или индивидуално. Майка на три момчета и едно момиче.

Интервюто взе Янка Петкова

Препоръчваме ви още:

Изборите, които правим за децата си

Аз съм на твоя страна

Каквото и да става, мама ви обича

Автор: Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш на блещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

*Разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е включен в учебник по литература за осми клас на прогимназиите в САЩ от началото на 2019 г.

За автора:

Здравка Евтимова е родена в Перник. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор на кратки разкази, публикувани в 30 страни от света, носител на национални и международни награди, представител на най-новата българска литература. Нейни романи са публикувани в България и САЩ. Секретар е на българския ПЕН-клуб. С творбите си печели писателски стипендии за престой в литературни колонии и семинари в Швейцария, САЩ (двукратно), Китай, Босна и Херцеговина. Печели наградата за проза на английското списание „The Text“ за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“; специалната награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“; наградата на английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“; разказът й „Vassil“ е един от десетте, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон; „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция.

След публикацията на разказа „За Сава“ (For Sava) в North American Review към Университета на Северна Айова, САЩ, българската писателка беше помолена да представи кратък текст, посветен на късите разкази в България. Написаното от Евтимова беше публикувано на 12 май 2014 г. в блога на литературното списание под заглавие "Writing Short Stories in Bulgaria" ("Да пишеш къси разкази в България“). Литературното списание „North American Review“ е най-старото литературно списание в САЩ, основано през 1815 г. в Бостън, а от 1968 г. е издавано от Университета в Северна Айова. Двукратно печели наградата „Национално литературно списание на САЩ“ – еквивалентно на наградата „Пулицър“ в сферата на литературните списания - в конкуренция с „Ню Йоркър“, „Харпър’с“ и „Атлантик Мантли“. Здравка Евтимова бе поканена от Европейския икономически и социален комитет към Европейския съюз да гостува на Комитета в рамките на културната инициатива „Déjeuneurs littéraires“. (изт. Уикипедия, offnews)

Снимки: offnews

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Добромир Банев празнува своята 50-годишнина с "Любов до синьо"

Пътуващи приказки

Автор: Анна Бикова

Разхождаме се в парка с една позната. Двете сме с децата си. Само че моите деца тичат някъде напред, събират по пътя си всякакви пръчки, висят по люлките, а нейното уютно се е свило в маминия корем. Тя сияе в очакване и с упоение разказва за подготовката си за предстоящото събитие. Вече са проучени куп сайтове, прочетени са стотици отзиви, избрана е най-добрата количка, столчето за колата, столчето за хранене. По препоръки е намерен най-добрият акушер-гинеколог, най-добрият педиатър, който посещава пациентите си по домовете им, най-добрият масажист, най-добрата школа за ранно развитие най-добрият учител по английски и треньор по тенис…. Гледам закръгления й корем и в мен назрява въпрос към обитателя му, дали ще иска да се занимава с тенис?

- Задължително ще го запиша на танци! Това е осанка, култура, способност да се презентираш! – вдъхновено и радостно завършва своя доклад познатата.

При предишната ни среща (с около една година давност) тя ми разказваше за курсовете по стратегически мениджмънт за развитие на бизнеса. Интонацията й тогава много приличаше на сегашната и това породи в мен асоциация – като че ли детето е поредният мамин бизнес проект.
Към него обаче не бива да се предприема същия подход, като в бизнес планирането. Детето идва на този свят не за да оправдава надеждите ни и да живее според нашия план. То има свои задачи в живота. Не е наше продължение, а самостоятелна личност. Амбициите какво трябва да бъде, пречат да разберем какво е детето ни всъщност.

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

Междувременно моята позната разказва, че след шест години трябва да се преместят в района на някакво престижно училище, в което учат децата на нейна приятелка. Много добро училище.

- Ти на какъв принцип избра училището на големия?

Нейният въпрос, подхвърлен по време на монолога, ме изкарва от състоянието на медитативно слушане и равновесие. За миг изпитвам вина, че подхождам толкова нехайно към бъдещето на децата си.

- На принципа на близостта до дома. Устройва ме, че се намира точно срещу двора ни и от първи клас синът ми ходи сам на училище.

- И толкова?

- И толкова.

- Но учителя му ти ли го избра?

- Не. В живота си детето ще среща различни хора. Различни учители, преподаватели, работодатели. С различни изисквания и характери. Не мога цял живот да му избирам хората, които ще бъдат до него. Моята задача е да науча сина си да установява контакт и да изгражда отношенията си с всеки човек. Освен това и най-добрият педагог, и най-доброто училище не са гаранция за успеха на конкретното дете. Всеки педагог има в класа си отличници и изоставащи.

- Тогава какво трябва да се прави, за да бъде детето отличник?

- А защо непременно трябва да бъде отличник? Лично аз съм ориентирана към емоционалното благополучие. В това училище, с тези учители, в този клас детето се чувства добре и комфортно. Ако изведнъж се почувства зле, ще помисля какво да променя. Относно училищната успеваемост съм на мнение, че тя в по-голяма степен зависи от усилията на родителите, а не на учителите.

Познатата замълчава и следа малко задава въпрос за по-ранния етап от моето родителство.

- А как избра групата за ранно развитие?

- Не сме посещавали. По-точно с Арсений посетихме пробни занимания в различни групи, но скоро разбрах, че е по-добре да не присъствам. Не можех да изключа педагога в себе си и да се наслаждавам на процеса. Неволно акцентирах върху методическите грешки на педагозите и мислех как аз бих организирала заниманието. Освен това ме мързеше да ставам рано сутрин, да будя детето, да го водя с градския транспорт с прекачвания до мястото на заниманията. По-комфортно ми беше да ставам когато си искам, да не бързам със закуската, да се приготвя за разходката в близкия парк. Синът ми започна да ходи на групови занимания след 4-тата си година, защото тогава вече не беше задължително мама да присъства и защото това беше айкидо, а по отношение на спорта мама не е професионалист.

- А защо точно айкидо?

- Защото на детето му харесваше. Започнахме с фигурно пързаляне, но след месец тренировки категорично отказа да излезе на леда.

- И ти не настоя?

- Не. Защо да уговарям детето за нещо, което не му харесва, ако може да намери това, което му е по душа. Ние така и от музикалната школа си тръгнахме след половин година занимания. Имаше и кастинг в балетна школа. Моя седемгодишен го разтягаха, извиваха му стъпалата, а после казаха, че има данни за балет. Зарадвах се сякаш са приели мен. Това е детската ми мечта. Като фигурното пързаляне. Но Арсений бързо ме приземи: „Мамо, ти искаше да отида на кастинг. Отидох. Но няма да се занимавам с балет.“ Затова пък пожела да ходи на шах.

- А Саша?

- Със Саша също ще ходим, ще пробваме, ще търсим нещо, което да му хареса.

- Незнааам - скептично провлича познатата – Моите родители настояваха да ходя в музикална школа. Завърших я с „не искам“, но сега съм им много благодарна, защото ме научиха да не се отказвам, да се преодолявам.

- Благодарността към родителите е нещо хубаво. Но да преодоляваш трудности, да покоряваш нови върхове, можеш и когато се занимаваш с нещо, което ти харесва. Тогава имаш повече сили и енергия, съвсем друга мотивация. Времето е твърде ценен ресурс, за да го губим за това, което другите искат от нас. Ти сега свириш ли?

- Не.

- Пееш ли? Вкъщи или в караоке клуб?

- Не.

- А с какво щеше да се занимаваш, ако беше напуснала музикалното?

Познатата ми се замисля. Погледът й се отнася в миналото.

Не убивайте детските мечти

- Бих отишла в художествената школа. Там тогава имаше недостиг на деца, приятелката ми се записа и ме викаше със себе си. Но беше нереално да ходя на две места едновременно. Съвпадаха и часовете. Родителите ми настояха за музикалното, аз го посещавах вече няколко години: „Не трябва да се захвърля започнатото.“

- С какво се занимаваш сега?

- Ти знаеш! Печатна реклама, сувенири.

- Знам. Просто исках сама да го кажеш и да съпоставиш. Кое е по-близо до сегашния ти бизнес – музикалната или художествената школа?

Познатата замълчава, а после ми задава провокативен въпрос, сигурно се надява да разбие теорията ми за свободния избор:

- А ти с какво се занимаваше в детството си?

Разбира се, не мога да кажа, че съм се занимавала с психология. В моето детство имаше училищен куклен театър. Ходехме с представленията по детски градини, разказвахме на малките за правилата на движение. Тогава мечтаех някога да се върна в детската градина не като майка, а като възпитател.

Кръжок по танци. Играехме по детски празници. През зимните ваканции учехме по-малките да танцуват. Това ми харесваше дори повече от изпълненията на сцена.

Художествена школа. Повече ми харесваха приложните изкуства, а не класическата живопис. Допадаше ми да усвоявам разни техники, да използвам различни материали. Това после ми беше от полза в работата с децата в оздравителния лагер и детската градина и дори в колежа, защото като студенти непрекъснато правехме някакви проекти. В процеса на обучение си изградих усет към композицията, усет към рисунката. Аз чета детските емоции по рисунките. Мога да рисувам заедно с детето в процеса на работа над неговото емоционално състояние. Разчитам колажите на възрастните, при които чрез картини се очертават проблемите, за които не говорят на глас, защото не искат или не подозират, че имат такъв проблем. Не знам дали сега щях да съм толкова влюбена в арт терапията, ако не беше художествената школа.

Някога оставих ските, защото бях най-бавна от всички. И баскетбола, защото непрекъснато се страхувах, че някой ще ме удари с топка по главата. Трябваше ли вместо да се занимавам в художествената школа да преодолявам страха си и да карам ски? Щеше ли да е по-полезно за клиентите ми днес, ако се бях научила да играя баскетбол?

Като последен аргумент разказавам на познатата за една моя възпитаничка. Нейната майка още преди раждането беше решила, че ще я прави втора Алина Кабаева. Намери най-добрия треньор. Но треньорът погледнал детето и казал, че е пълничко за гимнастика. Все пак дал надежда на майката, че може да отслабне и да дойде отново след 6 месеца и жената реши, че дъщеря й трябва да отслабне. Аз, като възпитател в групата, в която надеждата на родната гимнастика прекарваше 10 часа 5 дни в седмицата, бях длъжна да следя какво яде детето. „Нищо допълнително! Никакъв хляб! Не й давайте филии и бисквити за следобедна закуска!“ А момиченцето молеше през сълзи за хляб. Не обичаше шумните, подвижни игри. По-бавна, съзерцателна, тя рисуваше възхитителни за възрастта си картинки. След половин година не отслабна, въпреки диетата. Но това беше половин година, в която привличахме вниманието на майката върху рисунките на дъщеря й: „Вижте! В тази възраст малко деца рисуват сюжетни картини. Обикновено листът се запълва хаотично с някакви мацаници и дори не можеш да разбереш от коя страна да го гледаш. Вижте! Тя експериментира с цветовете. Сама откри, че може да ги смесва. Може да рисува от сутрин до вечер. Има ярко изразен талант за рисуване. Трябва да се развива в тази посока.“ Добре че майката ни послуша. Така детето има шанс да стане талантлива художничка, а не посредствена гимнастичка.

- Не, не е сигурно – скептично отбелязва моята позната. - Съвсем не е сигурно, че момичето ще стане талантлива художничка. Може след година да захвърли рисуването.

- Възможно е. Но през тази една година тя ще се занимава с нещо, което й харесва, което й е на сърце и за което има способности. Ще е щастлива от това че успява, няма да мисли, че е най-зле от всички, занимавайки се с гимнастика. Детето се развива по-бързо и по-хармонично, когато се занимава с нещо, което му харесва. А придобитите навици ще му останат и може да са му от полза за друга дейност.

- Не можеш цял живот да се занимаваш с това, което ти харесва!

- А не би ли искала? Нима не се стремим към това и като възрастни, когато си търсим работа, която да ни е по сърце? Ясно е, че в живота на ученика има задължително образование и задължителна програма, но поне допълнителното нека е това, което обича.

Познатата потъва в мълчание. Мълчанието е добър знак. Значи тече мисловен процес. Разбира се, тя още не е готова да се съгласи с мен и да се откаже от новия си бизнес проект „Моето дете-чудо“. От друга страна не чувам категорично отричане на личните способности и желания на детето. Значи малкият обитател на маминия корем все пак има шанс за свободен избор. Дете, нямам нищо против тениса, но само ако ти искаш.

Авторката Анна Бикова е психолог, педагог и блогър, автор на "Мързеливата майка или как да ускорим развитието на детето си" и "Самостоятелното дете или как да стана мързелива майка". Публикували сме и други нейни текстове, които може би ще ви харесат.

Препоръчваме ви още:

Аз съм мързелива майка

Детето-трофей

Удобното дете