Автор: Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш на блещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

*Разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е включен в учебник по литература за осми клас на прогимназиите в САЩ от началото на 2019 г.

За автора:

Здравка Евтимова е родена в Перник. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор на кратки разкази, публикувани в 30 страни от света, носител на национални и международни награди, представител на най-новата българска литература. Нейни романи са публикувани в България и САЩ. Секретар е на българския ПЕН-клуб. С творбите си печели писателски стипендии за престой в литературни колонии и семинари в Швейцария, САЩ (двукратно), Китай, Босна и Херцеговина. Печели наградата за проза на английското списание „The Text“ за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“; специалната награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“; наградата на английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“; разказът й „Vassil“ е един от десетте, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон; „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция.

След публикацията на разказа „За Сава“ (For Sava) в North American Review към Университета на Северна Айова, САЩ, българската писателка беше помолена да представи кратък текст, посветен на късите разкази в България. Написаното от Евтимова беше публикувано на 12 май 2014 г. в блога на литературното списание под заглавие "Writing Short Stories in Bulgaria" ("Да пишеш къси разкази в България“). Литературното списание „North American Review“ е най-старото литературно списание в САЩ, основано през 1815 г. в Бостън, а от 1968 г. е издавано от Университета в Северна Айова. Двукратно печели наградата „Национално литературно списание на САЩ“ – еквивалентно на наградата „Пулицър“ в сферата на литературните списания - в конкуренция с „Ню Йоркър“, „Харпър’с“ и „Атлантик Мантли“. Здравка Евтимова бе поканена от Европейския икономически и социален комитет към Европейския съюз да гостува на Комитета в рамките на културната инициатива „Déjeuneurs littéraires“. (изт. Уикипедия, offnews)

Снимки: offnews

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Добромир Банев празнува своята 50-годишнина с "Любов до синьо"

Пътуващи приказки