Ninja Editor
Приключения, опасности, вълнуваща международна мисия… Всичко това очаква 12-годишния Круз Коронадо, след като напуска дома си в Хавай, за да постъпи в престижната Академия на изследователите заедно с още двайсет деца от целия свят. По пътя на Круз обаче дебнат опасности. Едва пристигнал, той се сблъсква със загадки от миналото, свързани с Академията и с неговите близки – загадки, които застрашават собственото му бъдеще. Докато разгадава шифри и участва във вълнуващите учебни занятия, сдобива се с нови приятели и предприема невероятни експедиции в обогатена реалност, Круз трябва да намери отговор на най-важния въпрос: Кой се опитва да го спре и защо?
„Тайната на „Небюла“ е първата стъпка от голямото приключение на National Geographic, наречено „Академия на изследователите“ (Explorer Academy), в което откривателството и реалната наука са преплетени с невероятни и вълнуващи приключения. Много от идеите в света на 12-годишния художествен герой Круз са вдъхновени от истинските експлоръри на National Geographic. Предстои в следващите няколко години да бъдат издадени още 7 книги от поредицата.
„Академия на изследователите“ е мултиплатформен, интерактивен проект на National Geographic, който се реализира в световен мащаб. Освен книжната поредица включва уеб портал с интригуващи факти и спиращи дъха видеа, забавни игри с дешифриране на кодове, допълнителни издания със занимателно съдържание, филмови и телевизионни продукции, както и изграждането на няколко специални центрове за забавление за цялото семейство в различни краища на света.
Повече за изданието можете да прочетете тук.
За Труди Труит
Тя е автор на повече от 100 книги за деца – художествена и нехудожествена литература, които се приемат еднакво добре от детската аудитория. Любовта ѝ към писането се заражда, когато Труди е едва в четвърти клас и влиза в ролята на сценограф, режисьор и главно действащо лице в първата си пиеса. По-късно Труди работи като репортер и телевизионен синоптик, но знае, че писането е нейното призвание. Живее в Еверет, щата Вашингтон. Обожава фотографията, котките си и всичко, направено от шоколад.
„Егмонт“ е водещо издателство за книги и периодика в България. Мисията на компанията е да създава качествено и иновативно съдържание, което вдъхновява, образова и забавлява. В портфолиото на издателството влизат утвърдени автори като Елиф Шафак, Дж. К. Роулинг, Рик Риърдън, Сара Дж. Маас, Джон Грийн, Вероника Рот и Стефани Майър. Сред основните му партньори са световни гиганти като Disney, Mattel, National Geographic, Hasbro, Microsoft и Mojang. Издателството е част от водещата скандинавска медийна група Egmont с дейност в 30 държави и над 6200 служители. Създадената през 1878 г. компания се развива в сфери като кино, телевизия, книги, списания, електронна търговия и дигитални услуги. Egmont е фондация, която дарява над 13 милиона евро годишно за осигуряване на по-добър живот на деца и младежи.
Повече за „Егмонт” в България: www.egmontbulgaria.com
Препоръчваме ви още:
Какво ще четем у дома тази есен
„Умножение без уморение” на издателство „Точица” предлага 11 лесни трика за усвояване на прословутата таблица.
Всеки ученик може да забрави онова, което най-прилежно е учил наизуст. Простата логика може да не само да му подскаже верния отговор, а и да го предизвика да търси свои пътища към всяко решение. Всяко правило е въведено с римувана история и илюстрирано с няколко примерни задачи.
Текстът е на Зорница Христова, а забавните и елегантни илюстрации са на художничката Миглена Папазова, оформител и на „Кратки приказки за досънуване”, която тази година излезе на книжния пазар в Русия, Беларус, Украйна и Молдова.
Препоръчваме ви още:
Принцеси. Забравени и безизвестни
Автор: Иво Иванов
Да откриваме заедно нови места и да се скитаме по улиците на непознат град е любимото ни занимание с жена ми още от гаджета. Продължаваме да го правим и сега – оставяме децата на баба им (нали все обяснява колко й било мъчно за тях и колко много искала да ги види – ами ето, има възможност да ги гледа, и то няколко дни) и отпрашваме накъдето ни видят очите.
Без да сме го планирали предварително, буквам спонтанно и за нула време резервирам евтин полет с Wizzair, евтини апартаменти през Airbnb и евтини автобусни билети Братислава-Прага-Братислава с Flixbus десетина дни преди заминаването и ето ни в дунавската красавица Братислава. Пристигаме късно вечерта и след кратко, но раздвижващо кръвта и стомаха родео в автобуса от летището до центъра (шофьорът беше от школата газ-спирачка), се ориентираме лесно и бързо откриваме апартамента. Баш в центъра е и в същото време на тиха уличка – е, много съм добър в намирането на къщи и апартаменти за почивка и екскурзии значи!
Оказва се, че ще делим кухнята с две студентки от Швейцария, които правеха трип Виена-Братислава-Будапеща. Типично тевтонски тип: руси, синеоки и едрогърди. Размотаваха се небрежно по къси панталонки из апартамента (които май си бяха бельо, ако питате жена ми) и май бяха загорели за мъж (ако питате мен). Във всеки случай определено ми се зарадваха, като ми отвориха вратата. На жена ми, която влезе след мен, по-малко й се зарадваха и даже леко посърнаха. Не знам какво успяват да видят от градовете, в които пребивават – всеки път, когато се прибирахме в апартамента, те се излежаваха по гащи върху леглата в тяхната стая (вратата им беше отворена) и разцъкваха на телефоните. Може би се разхождат виртуално? А едно време какви студентки-туристки имаше...
Апартаментът явно беше наскоро ремонтиран, защото всичко в него беше съвсем ново и безукорно чисто. Собственичката се беше представила в сайта като дизайнер и жилището изглеждаше точно като шоурум на Икеа. Ама то така с всички мебели, купени от Икеа барабар с декорациите към тях, и аз мога да бъда дизайнер!
На сутринта открихме пекарна близо до нас и след 15- минутно ахкане, въздишане и точене на лиги по току-що изпечените ароматни кифлички, кексчета, гевречета и прочие сладки и солени тестени изкушения, си излязохме с пълен плик. Закусихме обилно на пейките до един фонтан и въоръжени с карти на града, се заехме с откриването му.
Ааах, това сладостно първо потапяне в лабиринта от малки пешеходни улички и площади на непознат град, това нетърпение да видиш какво има зад ъгъла, това предвкусване на непознати миризми и гледки!
Братислава е чудесен град! Излъчва спокойствие и лекота. Аз се почувствах добре в него, по мярка ми е. Малък е, не е шумен и многолюден и всички по-интересни забележителности могат да се обходят пеша. Няма я софийската истерия в работен ден. Тук хората като че ли не бързат за никъде и животът тече с други темпове. Градът хем е модерно бизнес средище (много от големите световни корпорации имат впечатляващи офиси), хем е младежки, динамичен и кипящ от живот, както подобава на столица, хем има очарованието на малък провинциален град – много приятна комбинация. По улиците от сутрин до вечер е пълно с млади хора. Според една класация, на която попаднах, това е градът с най-младо население в Европа (средна възраст около 40 години). Освен че са млади, хората са хубави, еле пък словачките. Леле, какви словачки видяхме само – дори жена ми се обръщаше след тях на улицата! Помните ли Адриана Скленарикова – ей такива жени имаше. Жена ми отбеляза, че не би върнала и високите стройни словаци.
Имперското влияние на Австро-Унгария е видимо на всяка крачка – то е оставило трайни следи в архитектурата и градоустройството. В стария град има обаче и улици, които стават за декор на филм за Средновековието.
След разходка из симпатичните старинни улици и площади около Михалската порта, се насочваме към Братиславската крепост, кацнала на хълм над Дунав. Самата крепост е доста безлична (словаците я оприличават на обърната с краката нагоре маса), но гледката към реката и града си заслужава. Оказва се, че Словакия е на първо място в Европа по брой на замъци, крепости и дворци на глава от населението.
Die Schöne Blaue Donau ни притегля неудържимо и слизаме от хълма, за да се разходим по алеята край реката. Дунав, все пак, е една от основните забележителности - ако я нямаше реката, нямаше да го има и града. Луксозни кораби-хотели са акостирали и стоварват на брега заможни западноевропейски пенсионери. Ех, и аз искам такъв пенсионерски живот! Ще слушам Щраус на палубата с шезлонгите и ще се наливам с изстуден ризлинг, токайско и бира. (Щраус, токайското и ризлинга бързо ще ми омръзнат обаче).
Специално отиваме да видим църквата „Света Елизабет“, по-известна като „синята църква“. Построена е в стил ар нуво и е яркосиня и отвън, и отвътре. Не виждам по какво отстъпва на творенията на Гауди. Само дето няма никакво свободно пространство около нея - отвсякъде е обградена с кооперации, които направо са я „задушили“.
В ранния следобяд се изтягаме на пейките в градината на двореца Грасалкович, официално седалище на словашкия президент, за да съберем сили да атакуваме мемориалния комплекс „Славин“, извисяващ се над целия град. Паметникът е направо гигантски, посветен е на съветската армия-освободителка. Качихме се заради гледката. Кварталът на хълма под паметника е много баровски – Лозенец ряпа да яде. От един двор стърчеше смокиня и си набрахме – смокини в Централна Европа, не е за вярване!
Вечерта открихме кръчма с чудесна градина, в която ходят предимно местни хора, а не туристи – аз точно такива кръчми търся! А и чудно именце има: Pivovarská reštaurácia. Звучи обещаващо! Всяко питейно заведение с „пивовар“ в името е притегателно като магнит за мен. Поръчвам свинско коляно, мариновано в бира и билки и поднесено с хрян, горчица, туршийка, люти чушки и черен селски хляб. Знаете ли колко бира „пие“ това коляно, особено в тази топла братиславска вечер! Бирата е разкошна и цената й е по-ниска, отколкото в заведение в София. Изобщо, цените в Братислава са горе-долу като нашенските. Сервитьорката не владее много английски, но никой българин не би се затруднил със словашкия и чешкия. Фразите, които трябва да се овладеят, са: „Jedno pivo, prosím!“ и неизбежното „Ještě jedno pivo, prosím!“
След ресторацията попадаме на Craft beer festival "Salon piva" на стария пазар и веднага се „интегрираме“ сред шумната тълпа от весели подпийнали младежи. Готови сме за нови бирени предизвикателства. Ама тия хора сякаш са знаели, че ще отидем в Братислава и са се подготвили, бе!
Сутринта отпътуваме за Прага с комфортен зелен автобус на Flixbus с добър wi-fi, тоалетна и контакти за зареждане на електронни устройства. Словаците са тихи и кротки спътници, но в Бърно се качва шумна група испански туристи, които ни нарушават спокойствието. Викат си от единия до другия край на автобуса, настава суматоха и се изнервям. Ей сега още малко ще ги изтърпя и ще се изцепя „Silencio por favor!”, ако не си седнат на местата и не млъкнат. Другият неочаквано появил се дискомфорт е, че има участъци от магистралата между Бърно и Прага, в които много друса, а това ми разлива бирата, която предвидливо съм си взел, за да не се дехидратирам по време на пътуването.
През прозореца се редуват зелените хълмове и гори на Моравия, тук-таме между плодородните полета се гушат китни селца, стърчат камбанарии на църкви. Чехия комай е най-добре икономически от страните от бившия Източен блок и това ясно се вижда. Да не говорим панелните им блокове колко добре изглеждат. Само с тая друсаща магистрала се излагат. Ние какви магистрали имаме!
Около обяд пристигнахме в Прага. Златната Прага, градът на 100-те кули. След два и половина дни прекарани в чешката столица, смело мога да заявя, че това е един от най-красивите градове в Европа, вервайте ми.
Този град не е истински, той е от приказките! Ювелирно изработен шедьовър от камък, град от дантела, истинско архитектурно пиршество! Уникално съчетание на стилове от различни периоди – готика, барок, рококо, романтизъм, кубизъм. Ошашавих се, изкълчих си врата да зяпам нагоре и навсякъде. Всяка улица и площад крие нови и нови изненади. То са дворци, то са църкви, то са кули, то са мостове, то е чудо!
Само да ги нямаше тълпите от туристи и тази агресивна комерсиализация на всички по-важни туристически обекти. Но така е навсякъде по света – надушат ли местните, че могат да печелят много от туризъм и почват да скубят безскрупулно туристите. Прага е едно от най-посещаваните места в Европа и целият този международен мравуняк от туристи на мен лично ми дойде малко в повече.
Станахме рано на другата сутрин и разгледахме града на спокойствие, преди мравунякът да е плъзнал по улиците. Пражката ни квартира беше много близо до Pražský hrad (Пражкият замък или Пражката крепост). Аристократична кооперация в престижен квартал, високи тавани, огромни двойни прозорци, истинска дървена дограма, истински паркет. На 5 минути от метростанция Храдчанска. Страхотна квартална кръчма наблизо, встрани от туристическия поток. Стаята ни гледаше към тих вътрешен двор и беше много уютна, светла и просторна. На чешки ‚стая‘ е ‚pokoj’ и нашата наистина предлагаше покой. Не че много се свъртахме в нея, де. Любезната ни домакиня Яна – много симпатична млада дама – говореше много слаб английски, но чешкият е братски славянски език, така че нямахме проблеми с комуникацията. Руският не е препоръчително да се използва в Чехия, там не са русофили по ред причини. Само ще спомена Пражката пролет. Яна ни беше приготвила папка с карти и с листове с най-важната туристическа информация за града (цени на музеи и градски транспорт, работно време на обектите и т.н.).
Staré Město, Nové Město, Malá Strana, Pražský hrad, Karlův most, Václavské náměstí, Josefov, Letenské sady – харесва ми звученето на пражките топоними. Харесва ми да вървя по павираните улици, по които отеква звън на трамваи и на камбани от многото църкви, и се смесва с веселата глъчка от минувачите. Харесва ми атмосферата на Карловия мост над Вълтава с неговите улични художници и музиканти. Дори ми харесва сладкият вкус на топлите козуначени коминчета Trdelník, които се продават на всяка крачка в Стария град, въпреки че не си падам по такива неща.
При вида на величествената готическа катедрала Свети Вит, огряна от първите слънчеви лъчи, се просълзявам. Абе как мога да се разрева от някаква си църква бе, та това е само камък! Цялото това каменно величие, градено с векове, пред което си дребен като мравка, ме изпълва с възторг и преклонение, а човек понякога плаче и от възторг.
Гледката от крепостта е фантастична - червени покриви се редуват с потънали в зеленина паркове и градинки, а долу под мостовете, позлатена от слънцето се вие Вълтава, по нея плават корабчета и лодки. Под крепостните стени стар евреин с кипа на главата свири на някакъв странен музикален инструмент и пее стара еврейска песен, която те пренася в друго време.
На няколко места засичаме изящни китайски булки в бели булчински рокли, които са си организирали с младоженеца специални фотосесии на фона на катедрали и мостове. Явно това е суперхит сред китайските новобрачни – да се снимат на фона на европейски забележителности. Едната двойка даже имаше специален асистент, който хранеше лебедите по Вълтава, за да дойдат и да сформират декор за снимките.
Кръчмите и ресторантите са на всяка крачка и всичките предлагат традиционна чешка кухня. След щателен подбор и консултация с приятели, вечерта отидохме в автентична стара чешка кръчма с автентични дърти чешки пияници с мустаци, попиващи пяната от бирата. Ядох най-вкусните гриловани ребърца, а порцията беше флинтстоуновска. Абе някой знае ли как се ядат цивилизовано мариновани свински ребра в ресторант (иначе според мен е най-удачно да ги консумираш гол в банята)? Сигурно има етикет някакъв, така щото да не изглежда човек отстрани като прегладнял хищник. Извинявам се на всички вегани, които четат тези редове! Жена ми си поръча цивилизован местен специалитет – ростбиф със сметана и сладко от боровинки. Поляхме обилно всичко с бира, разбира се. Прага, и въобще Чехия, е мястото за пиене на качествена наливна бира. Не й слагат консерванти и подобрители и трябва да изпиеш голямо количество, за да се напиеш.
След кръчмата се разходихме из великолепно осветената нощна Прага и се прибрахме пеша.
Много ми легна на сърцето този град. Като цяло аз страшно много харесвам чехите и чешката култура – още от чешките филми навремето по телевизията. Имат един такъв бохемски дух (то и областта Бохемия е в Чехия), който много ми допада. Дядото на жена ми навремето е живял и работил няколко години в Прага и много ни е разказвал за този град. Сигурно сега ни е гледал от небето и ни се е радвал, че най-накрая сме се наканили и сме отишли.
Обратно в Братислава и малко време за шопинг в мола Eurovea край Дунав преди обратния полет към София. Прави впечатление, че хората в мола са облечени нормално и се държат естествено. Няма ги гъзарията и позьорството на софийските „молци“.
Братислава ни изпрати с прекрасен залез над Дунав.
Уморени сме, но доволни и щастливи. Всяко пътуване до нови места разширява хоризонтите и е празник за душата.
Na shledanou, Praha! Dovidenia, Bratislava!
Препоръчваме ви още:
Холандия: ниската земя с висок дух
Автор: Валентина Вълчева
Добре! Това е! Мисля, че е крайно време да си поговорим за един отдавна назрял проблем, който според мен е опасно неглижиран досега.
Не, нямам предвид спасяването на китовете, макар че и там нещата са на кантар от доста време. За месинджъра говоря. За фейсбук месинджър – да уточня, че не знам има ли и други видове.
Във фейсбук съм отпреди новата ера дето се вика. Много неща обаче все още не разбирам (например замисъла на функцията „сръчкай”), но може би най-непонятното за мен са… потребителите му и по-конкретно една особена порода сред тях. Често срещана. Толкова често, че вече може да бъде квалифицирана като… ами като напаст.
Именно напаст.
И така. Ще задам един простичък въпрос и от това дали ще отговорите с „да” или „не” зависи дали ще се окажете част от въпросната порода.
Когато някой приеме поканата ви за приятелство, това според вас дава ли ви основание да вярвате, че е одобрил и идеята ви да му досаждате на месинджър с опити за лафмохабети?
И ако отговорът ви е „да”… честито! Вие сте напаст.
Е, на мен ми писна да съм бяла и добра, нищо че от 2003 година съм библиотекарка. Към този тип потребители на т.нар. социална мрежа, искам да адресирам следващите си думи.
Уважаеми господа (и тук-там дами), вероятно не си личи от пръв поглед (или от първо писане), но аз всъщност НЕНАВИЖДАМ чатенето просто за лаф да става! Имам си един строго селектиран кръг от много близки хора, с които понякога (подчертавам: понякога) го правя, но като цяло не ми е приятно. Нищо лично! Ако имате да казвате/питате нещо, насреща съм, но се постарайте да е кратко, ясно и стегнато!
Не, със сигурност нямам предвид кратко ясно и стегнато като „mnogo si seksi”, „zdr kvo si pr”, „сладурано”, „кафе?” и прочее гениалности. Изгубили сте ме още преди да сте посегнали към клавиатурата в тези случаи. По едно „здравей/здрасти” или „добро утро/добър вечер”, след което застивате в очакване на реакция, също не се вместват в правилата за кратък, ясен и стегнат разговор. Вие може и да имате три живота за губене, но на мен времето ми е ценно. Не че съм се хвърлила в градене на шеметна кариера някаква – просто ако ще убивам час-два, предпочитам да го правя в разговор с мъжа си и децата си, не с някого, за когото трябва да се чудя „кой беше пък тоя сега, дявол да го вземе”. Все си мисля, че когато не реагирам след петнадесетото „добро утро/здравей/как си”, това би трябвало да е горе-долу недвусмислен намек.
Аз никога не съм била особено общителен и контактен човек. Комуникацията не ми е в Топ 50 като форми на забавно прекарване на времето. Но дори и склонен към саможивост темерут като мен е способен да схваща нюансите в общуването. Когато някой ми мълчи като пукал след три-четири опита да го вкарам зорлем в чата, прибирам знамената и бия отбой.
Криворазбраната социална мрежа
И ако все още не ме разбирате, нека ви нахвърлям един кратък речник, в който ще дам примери:
какво получавам като съобщение → какво ми минава през ума
„здрасти/здравей” - ???
„zdr kvo pr” – Ммммууу?! Не знаех, че по света все още съществуват кроманьонци.
„Много си секси” (с вариант на шльокавица) – Благодаря, знам! Мъжът ми обаче го е разбрал много преди теб.
„Добро утро” – А какво те кара да мислиш, че е добро?
„Как си?” – Зле. Винаги съм така, когато някой ми губи времето.
„Сладуранка” – Извинявай… май не си видял добре на профила ми, че съм на 41, не на 14.
„Обвързана ли си?” – К`о?! Нье. Аз тоя статус в профила си съм го изпляскала ей така – за майтапа. Също и тези има-няма 400 снимки на мъжа ми и децата. Кое те наведе на мисълта, че съм обвързана?
„Как върви?” – Ми… на дизел. Но имам и една на бензин, щото дизелът издиша при под 5°С.
„Работим ли вече?” (в 10:30 сутринта) – Всъщност не. Стоя тук и чакам някой да ми изгуби час-два.
„Спиш ли?” (в 00:48 през нощта) – Не, бе. Точа кори за баница и „тебе чекам, Йовано, Йованке” да се сетиш да ми драснеш две благи думи в това безбожно време.
„Прекрасна усмивка” – Благодаря! Ще предам на личния си стоматолог.
„Много си готина за библиотекарка!” – Божке, ще се пръсна от кеф!
„Да опитам пак” (след поне шест неуспешни предишни опита за чат) – А, опитай! От опит глава не боли… Всъщност боли. Моята. Кое точно не разбра от предишните шест опита?
Ииии…. още много знайни и незнайни проблясъци, които неизменно ме подсещат за онова прословуто парче на Ъпсурт – „С некои хора разговора ми е сложен…”. Сложен, та чак невъзможен.
Не знам как и защо някои потребители, при това далеч не само такива в бурната хормонална възраст на тийнейджърството, решават, че фейсбук (съответно месинджър) е новият Елмаз. И трудно приемат истината, че… ами не е. Някои сме тук по-скоро със служебна цел. Поне аз, де. И не мисля, че не ми личи. Месинджър ми е връзката с колегите в работно време и с близки и приятели в останалата част от денонощието. месинджър НЕ ми е панаирджийско забавление, не ми е бар „Бърза среща”, не ми е средство да си търся „забавление”, докато мъжът ми е на път.
Има и още примери и вариации, но за тези се сещам на прима виста. Дори няма да споменавам тъпите „верижни писма”, които вече са висш пилотаж в месинджър-глупостта. Сега вероятно ще шокирам някого, но ще споделя от опит, че ако просто изтриете и забравите поредната такава тъпотия, която някой ви е (пре)пратил, няма да ви сполети никакво нещастие. Няма да ви загори тиквеникът, няма да ви умре папагалът, няма да ви избяга котката, нито ще ви увехне трилистникът, няма да ви уволнят. Повярвайте ми! Няма. Или ако все пак нещо от гореизброените ви сполети, със сигурност няма да е заради тъпото писмо.
Ама, ще каже сега някой, като ти досаждат, що ги приемаш? Това е друга тема. Все пак има някаква цедка. Не е като да съм отворила границите за свободно влизане на де що се е навъдила паплач. Но от време на време все някой успява да преодолее фейсконтрола и се налага после да се чудя как аджеба да го разкарам трайно от Месинджъра си без да ставам груба.
Ето! Казах си го. Не знам дали ми олекна, но много се надявам това да го прочетат, ако не много хора, то поне някои от личния ми списък с фейсбук-приятели. Преди да съм грабнала тризъбеца и да са излетели от въпросния списък…
Прочетохте ли
Този момент, когато детето ти напуска родния дом... Той не може да се опише с думи, трябва да се изживее. Една майка ни прати писмото, което е написала на дъщеря си.
Скъпа моя,
В момента, в който спра да те виждам на терминала на летището, знай, че с теб тръгват сърцето и душата ми. Сега ще се уча да живея без тях… Идвай си винаги, когато поискаш, за да ми ги връщаш поне за малко.
Аз не съм най-добрата майка. Аз съм крещяща, врещяща, ужасна и властна. Дано са верни думите, че строгите родители възпитават добри и отговорни деца, иначе ще се окаже, че съм съвсем изперкала :)
Не съм и мечтала за дете като теб. Още като бебе, ти се събуждаше с усмивка и започваше да бърбориш своите бебешки думички, докато някой не дойде при теб. Винаги съм се гордяла с теб и се надявам, че съм ти го казвала достатъчно често.
За мен винаги ще останеш русокосото момиченце с големи очи и розови бузки, вперило питащ поглед в мен и доверчиво гушнало пухкава ръчица в ръката на мама. Малката принцеса в розова рокля, обсипана с мъниста, която нито за миг не се усъмни в думите ми, че не всички деца по конкурсите получават подаръците си на сцената, а на някои, които са много специални – като теб, ги дават лично на майките им.
Помниш ли снимката, на която стоиш сред безброй рози? А шарения бански с поличка и ужасния страх от морето? Сигурно си забравила толкова много неща от детството, но мама е за това – да помни, да се усмихва и да си поплаче.
А детската градина? Голямата сцена, кабелът на микрофона, който се е заплел и пречи да стигнеш до определеното място, но ти дърпаш с всички сили и не спираш да пееш? Никога не е имало сила, която да те спре, когато поискаш нещо!
После първи клас, спечелените безброй музикални конкурси, ужасният подготвителен клас, който стресна дори теб – моето упорито и борбено момиче. Помниш ли как мислехме, че само да мине и тази година, и после ще е по-лесно, а сетне разбрахме колко много сме грешили, но ти пак се справи. Никога не си се отказвала, никога не си търсила лесния начин, просто продължаваше напред винаги. Само ти си знаеш какво ти е коствало, но вярвам, че си е струвало.
Накрая тежкият изпит по език, задължителните матури, дългото чакане на резултати от университета. Майчиното сърце винаги знае - знаех и тогава, че ще стане така, както искаш, просто е нужно време… Но младостта е такава – буйна, кипяща и нетърпелива.
„Всеки родител дава на детето си корени и криле. Корени, за да знае къде е домът му и криле, за да лети надалеч и да прави това, на което е научено.“
И сега ти отлиташ, но знай – вратата у дома винаги е отворена за теб и мама те чака.
Знам колко ти е трудно, как се бориш със себе си и колко много се страхуваш.
- Мамо, не искам да заминавам…
- Ще се справиш, майче, не се страхувай.
Толкова исках да останеш. Плаках цяла нощ, защото аз не искам да тръгнеш на хиляди километри съвсем сама, но майките са за това – да пуснат децата си да летят, когато настъпи времето, не да ги спират.
Казваш, че всички майки на твоите съученици плачат вече цял месец, преди да ги изпратят, а аз се държа. Не съм толкова силна, майче, просто ти не виждаш кога плача. Няма да ме запомниш тъжна и разплакана. Ще те изпратя усмихната и щастлива, пък после… аз си зная.
Всеки среща трудности по пътя, но трябва сам да се справи с тях. Знаеш какво казва Чърчил: “Успехът е да се движиш от провал към провал, без да губиш ентусиазъм“. Не ти липсват нито кураж, нито ентусиазъм, пък и невинаги това, което мислим за провал, се оказва такъв.
По-силна си отколкото си мислиш, майче. Знам, че няма да е лесно, но всяко нещо си има начало и край. Целият ти живот е летящ старт и ако сега ти се струва, че рязко се приземяваш и това е краят, знай, че това е ново начало и то ще бъде прекрасно, запомнящо се, водещо към мечтите.
„Първото задължение на университета е да учи на мъдрост, а не на професия; на характер, а не на техники.“ /Чърчил/
Знаеш, че винаги съм те подкрепяла и съм ти вярвала безрезервно. Не поиска да дойда с теб да се запишеш, не поиска и да дойда, за да видя къде те оставям в тази далечна страна. Имаш ли представа колко смелост се иска, за да тръгнеш сам по пътя, който си избрал? Не знаеш, но аз знам, че притежаваш смелост, за която не подозираш.
Никой не знае дали ще ти хареса, дали ще искаш да зарежеш всичко и да побегнеш, но със сигурност знам, че каквото и да решиш, аз ще застана до теб и ще го приема с усмивка, защото това е твоят живот и само ти ще решиш как да го изживееш.
Прави всичко не заради мен или някой друг, а заради себе си! Не мисли, че ще ме разочароваш или предадеш, ако не успееш в нещо. Най-важното за мен е да чуя гласа ти, да знам, че си здрава и си добре. Най-голямото щастие за един родител е щастието на децата му. Бъди себе си и слушай сърцето си! В крайна сметка „Покажи на тия хора как се прави!“ :)
Винаги, когато ти стане тежко, помни, че пътят към щастието минава през пътя към себе си! А ти отдавна си намерила себе си, сега ти остава просто да бъдеш щастлива…
Обичам те, мама
Препоръчваме ви още:
След 3 години ще мога да те изгоня от къщи
Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си
"Непоносимите" майки и успешните им дъщери
Как една американска лекарка изрази позицията си за ползата от ваксините
Сега, предвид ситуацията с морбили и коклюш, лекарите с активна проваксинална позиция, които не се страхуват, че ще бъдат обвинени в заговор с фармацевтичните гиганти, са особено важни и нужни на всички ни. Към общността на проваксърските движения се присъединява и педиатърка от САЩ. Тя стана известна благодарение на млада майка, дошла за поредната ваксина на шестмесечната си дъщеря. Жената поискала разрешение от лекарката да снима надписа на тениската й „Ваксините са причината да има възрастни хора“ и го публикувала в Reddit. Потребителите на платформата горещо подкрепиха снимката, под която за денонощие се появиха близо 2000 коментара.
Това не е първата позиция на лекар, придобила световна известност.
Преди пет години австралийката Рейчъл Хип публикува проваксинален манифест на страницата си. Текстът веднага бе споделен от колегите й лекари заради убедителния и емоционален призив. Години по-късно майка от Колорадо, САЩ, попада на този текст в кабинета на лекаря си. Тя го снима и публикува в социалните мрежи, където е споделен над 210 хиляди пъти. Ето съдържанието му:
Отказът от ваксиниране е заплаха за здравето на децата ви.
Ако дъщеря ви се разболее от рубеола по време на бременността си, как ще й обясните, защо сте решили да я подложите на този риск?
Какво ще й кажете, когато ви позвъни и ви съобщи, че има рак на шийката на матката, защото навремето сте решили, че ваксината срещу това заболяване не й е нужна?
Какво ще отговорите на сина си, ако ви каже, че не може да има деца заради прекарана в тийнейджърска възраст заушка?
А какво ще му кажете, ако зарази баба си с грип? Как ще обясните, защо тя няма да се върне от болницата? Никога.
Ще им кажете, че не сте мислели, че тези заболявания са толкова опасни? И че сте предполагали, че прекрасната домашна органична храна може да ги защити?
Ще им кажете, че съжалявате?
Защо нагазих в дълбокото с ваксините?
Друг случай в Нова Зеландия също стана популярен в мрежата преди година.
Д-р Ланс О`Съливън, който живее и работи в град Каитаиа на Северния остров на страната, бил поканен на премиерата на филма "Vaxxed", в който ваксините са обявени за опасни. Вместо да се присъедини към зрителите и да изгледа нашумялата лента новозеландският лекар излязъл на сцената и заявил, че не възнамерява да седи и гледа как антиваксърите пропагандират тази откровена лъжа.
„Дойдох тук гневен, защото съм категорично против представената във филма позиция. Това са идеи, които убиха и продължават да убиват деца. Родители, вие, които сте се отказали от ваксините заради дезинформация основана на лъжи, запомнете – вашето присъствие днес ще предизвика смъртта на много деца в бъдеще.“
По-късно пред местни издания лекарят разказва за своя опит в работата с деца, починали от болести, които могат да бъдат предотвратени с ваксиниране.
О’Съливън е много известен лекар в Нова Зеландия. Той работи със семейства от бедните маорски общности. През 2014 година, за своята дейност е обявен за „Новозеландец на годината“.
Филмът "Vaxxed", за който става дума, е заснет от Андрю Уейкфийлд, който през 1998 година публикува изследване за връзката между ваксината срещу морбили, паротит, рубеола и аутизма при децата. Впоследствие данните бяха признати за недействителни и стана известно, че по време на изследването си той е променял историите на заболяванията на пациентите си, за да получи нужните му резултати. През 2011 година е лишен от правото да упражнява медицинска дейност.
„Обобщавайки данните получени от изследването на 1,25 милиона деца, можем да кажем, че между ваксините и аутизма няма връзка. Лансираната през 1998 година теория е позор за лекарското съсловие.“, заяви по този повод Керъл Пови, директор на Британския център за изследване на аутизма.
Въпреки реакцията на медицинските среди, Уейкфийлд продължава да представя филма си по света. Последният скандал около него е свързан с изключването му от програмата на кинофестивала Tribeca през 2016 година.
„Ваксините са причината да има възрастни хора“ – този надпис върху дрехата на една американска лекарка обикаля социалните мрежи и печели привърженици.
А вие бихте ли подкрепили своя педиатър, ако сложи тениска с такъв надпис?
Прочетохте ли
Автор: Надя Брайт
Аз съм Надя – плюя като говоря, харесвам млади момчета и съм много добра по душа. Много съм добра. Например искам всички жени на света да са щастливи, стига да са по-грозни от мен.
Дошла съм да поговоря малко за живота на 30+-годишните. Знаеш, че си на тая възраст, когато денят ти преминава между кафето и виното, когато нито децата ти, нито родителите ти те слушат (а имаш задължения и към двата лагера) и когато си въобразяваш, че си близо до 20-годишните, но когато те говорят, ти не разбираш нищо. На тая възраст имаме много приятели и често се чуваме с тях, за да им кажем кога не можем да ги видим...
Обаче възрастта си има много предимства. Например вече сме се научили да „приемаме и обичаме себе си“. Това означава, че сме започнали да приемаме коремите си. Своя собствен и този на партньора ни. Разбрали сме, че фитнесът си е фитнес, красотата помага, но яденето и пиенето са си едно ниво нагоре. А и знаете ли кое е добър заместител на плочките на корема? Регулираното осветление... На тъмно всички сме по-красиви.
Наистина запомнете това за светлината, щото и в лицето не сме вече цвете. Изглеждаме си по начина, по който изглеждахме и преди пет години, просто все едно отпреди пет години не сме спали. Малко уморенки, един вид. А то и много от нас верно не са спали от тогава...
Има няколко страхотни неща на тая възраст за жените. Първо – никога не може да си сама. Всяка жена над 30 години има или мъж, или котка, или хронична депресия. А може и трите. Аз няма да ви казвам какво имам, само ще кажа, че вечер не сипвам мусака, а гранули Роял Канин и антидепресанти. Ама ми е хубаво. Антидепресантите, не че ви ги хваля, ама дават едно настроение така...
В тая възраст разликата между жените, които се наливат с вино, защото са майки и усещането им е сякаш това, което ги прави най-щастливи, се опитва да разруши всичко познато в живота им, и жените, които се наливаме с вино, просто щото е вторник, започва много осезателно да се усеща. Наздраве!
Например в главата на всяка майка на 1-2 прекрасни дечица, освен списъка за пазар, задачите за работа, на мъжа ѝ чорапите, се чува и едно постоянно бучене на заден план. Тези, които сте майки тук – затворете очи и се заслушайте... Но не затваряйте очи за прекалено дълго, за да не заспите, ей! Та това бучене е просто звукът от пералнята, който завинаги се е вселил в главата на майката. Защото, когато си майка, пералнята върти постоянно. Законите на физиката просто.
Една от основните разлики между тези два типа жени е, че тия без децата много по-добре знаят как се гледат деца.
Да отделим няколко секунди мълчание за всяка жена която е казвала: „Аз като имам деца, няма да им викам.“ Разбира се, след като е станала майка, тази жена е открила всички възможности на гласните си струни и е покрила диапазон, на който и Марая Кери би завидяла.
Макар че има и едни други ситуации с едни много модерни майки... Например седим си в ресторант. Обръщам се към моята приятелка: „Може ли да кажеш на дъщеря си Агрипина-Дженифър (Караколева), да спре да ме ръга с вилица в крака?“ И получавам отговор: „Надя, когато някой ден най-накрая имаш собствени деца, ще разбереш, че те са най-хубавото и най-важното нещо на света и не бива да ги ограничаваш. Ние възпитаваме Агрипина-Дженифър позитивно, без да ѝ казваме „не“.“ Това го казва, докато моят крак кърви...
А това, че оня ден пред очите ми е отпраскала два шамара на Агрипинчето, щото ѝ пусна айфона на земята, е един друг клон от позитивното възпитание. Щото айфонът си е две хиляди лева. А аз имам и съседен крак.
Между другото, аз съм правила опит да се прехвърля в групата на сериозно обвързаните. Даже стигнах дотам, да отида в гражданското и да се подпиша пред тържествената леля, че завинаги ще спя само с един и същи мъж.
Ние бяхме толкова неподходяща комбинация, че като си казахме „да“, лелята каза „наистина ли“. Роднините му плакаха. Мислех, че от радост. Ама на развода видях, че си изразяват радостта по стандартния начин – като се усмихват.
Бракът ми беше толкова кратък, че всъщност току-що ви разказах цялата му история.
Но това с брака, между другото, е заблудата на нашата възраст.
Кога да го пратиш при майка му
Сега ще ви опиша хронологично как минава животът ни в заблуди. Като дете мислиш, че има дядо Коледа. Като тийнейджър - че абитуриентският бал е важен. В 20-те години си въобразяваш, че дипломата ти ще ти помогне с нещо. На нашите години вярваш в сериозните връзки. А след 40 вярваш, че второто ти семейство ще е по-успешно от първото и така...
Не знам защо, когато си в пубертета, всички те подготвят: „Спокойно, скоро ще прокървиш, но това не значи, че умираш.“ или „Скоро момчетата ще почнат да те попипват, но това не значи, че те обичат.“ Или любимото ми – “Ще ти пораснат гърди! Тялото ти се променя.“ За това, последното, аз още чакам, ама поне съм подготвена, ако вземат да пораснат.
Обаче никой не те подготвя за промените след 30. Например за това как се пълнее. „Я виж онова кексче там!“, „А, къде?“ и Оп! Вече ти е на задника. Продължавай нататък... Ще изгориш калориите, спокойно. Само ти трябват 657 часа на пътеката.
Или пък дето казват, че след 30 женското либидо се повишава. Ставаме по-сексуални, а и повече знаем какво се прави. Вярно е. Вярно е, момчета... Обаче знаете ли какво друго е вярно и не ни го казват?! Че мъжката сексуалност след 30 започва да залинява един вид. Тоест – ситуацията е – от едната страна дебелички сексуални стръвници, а от другата – едни мъже, дето са „Абеее, то сексът не е най-важното... “.
Но спокойно, момичета, светът е пълен с мъже, които кризата на средната възраст ги дърпа за единия крак и те са преоткрили половия атлет в себе си, и почват да се оглеждат за 30-годишните стръвници. С които да направят онова по-успешното семейство, сещате се...
Искам да кажа, че едно от най-хубавите неща да си над 30 е, че възможностите за мъже, с които да правиш секс резко се увеличават. Започват от 20 и стигат до... (срам ме е да кажа). Но да не бъдем гадни. Да не бъдем гадни! Вече сме достатъчно големи да знаем, че Дядо Коледа няма, но стари мъже с много подаръци - има.
С 20-годишните има само два проблема. Единият си е лично мой – не знам дали заради ръста ми или някаква лична моя карма е това, но на мен често ми се случва, като правя секс, да ми се удря главата в таблата на леглото. И когато съм с някой с повечко опит, успява, след като ми е дръннал главата, да ми я подмести деликатно... Обаче с 20- годишните е много сложно, хора... Ударите в таблата не само са по-силни, ами и са много по-начесто. Истината е, че откакто станах на 30 и открих по-младите момчета, от това блъскане в таблата, съм забравила минимум таблицата за умножение. Ама айде да сме честни – на кого му пука за умножението?!
Вторият проблем е с оргазмите. Не, не как аз да свърша... не. Проблемът е те как и най-вече – КОГА свършват, за Бога?! Казвам ви, за да се докара докрай започнатото, от жената се иска или голям талант, или голяма издръжливост. Ако не е станало ясно - аз издръжлива не съм...
Вие знаете ли как се свалят младите в наши дни? Ми откъде ше знаете... Свалят се в Snapchat. Там пращаш снимка на някого и тя изчезва до няколко секунди. И там, оказва се, момчетата пращат на момичетата снимки на най-милото си. Както чувам – до дезодорант за мащаб. Науката е безсилна да докаже защо го правят. Дори не ми се налага да измислям шега за това...
А знаете ли мен как ме свалят? Като ми пращат на имейл извлечение от устойчивия им пенсионен фонд. Допълнително осигуряване. Жестоко ме пали. Сериозна съм.
Но без значение от възрастта – всички сме в Tinder. В началото, когато го открих, се почувствах много странно. Седя си и си цъкам само с един палец отмятам кой ми харесва и кой – не. И си викам: „Аз съм като лъв, бе. Хем съм супер яка, хем съм хищник, хем страшно ме мързи и не ми се занимава и те сами ми идват“.
По-късно разбрах, че най-тъпите разговори в живота ми са тези от държавните учреждения и от Тиндър. Не е точно като голямата градска джунгла на секса... По-скоро е като зле обезопасеният зоопарк на секса.
Но не искам да казвам нищо лошо. От Тиндър съм се уредила с какви ли не срещи. Финансисти, крупни бизнесмени, режисьори, медийни звезди, един поет и, разбира се, тонове програмисти.
Казвам ви, аз работя „Подбор на кадри“ и толкова програмисти, колкото съм срещнала в Тиндър, не мога да срещна с нито една обява за работа. Което е супер – какво повече ни трябва от мъж, който си има стабилна работа и е достатъчно смотан, да не може да си намери гадже?
А като казах „подбор на кадри“ – много ми е любимо някой да ми каже: „О, значи ти можеш добре да преценяваш хората.“ И аз: „Ааа... Ами на 34 съм, сама, излязла съм точно с тебе... Може би трябва да помисля спешно да си сменя работата... “
Бързо! Къде се търсят жени, които нищо не разбират от мъже? В женските списания? При Наталия Кобилкина?
Има и друго. Понеже аз винаги им казвам, че се занимавам със стенд ъп комедия, за да съм с нещо интересна (щото иначе с какво да ги впечатля? С „Аз се мисля за лъва на тиндър“ ли?!). Та... казвам им, че се занимавам с комедия и те са: „А сега да не попадна нещо в стендъпа?“ Ама аз като те гледам, ти не си излизАл, бе... - И викам: „Няма, няма. Само поръчай по още едно уиски, да станем по-красиви.“
По мои наблюдения царете на тъпите въпроси са мъжете 30+. Тъпи въпроси се задават не само на срещи, а и в леглото. Сега ще ви кажа любимите си два въпроса:
1) „Свърши ли?“ - Ами не. Бръкнах в контакта, докато правим секс. И извиках Господ много силно.
2) „Някога симулирала ли си оргазъм?“ - А ти някога симулирал ли си, че ме слушаш като говоря?
Жените също задаваме тъпи въпроси. Например: „Дебела ли съм?“. Всички знаем, че щом пита, значи е дебела. Всички знаем, че за мъжете да отговорят на тоя въпрос е като да изчислят синус от косинус върху котангенс. Т.е. ще напрегнат цялата си интелектуална мощ и накрая ще налучкат.
По-опитните отговарят „НЕ!“. Едни други са казвали и истината, но от тоя случай насам живеят на спуснати щори и не гледат жените в очите.
Истината е, че най-добрият отговор е да кажете НЕ, да скочите, да ѝ разкъсате дрехите и да я обладаете, за да види колко много я желаете! Разкъсвате дрехите, щото може така да ги е изпълнила, че да няма събличане... И... правете го това, ако тая жена е ваше гадже. Не да е колежка някаква примерно...
Аз, като говоря така, не мислете, че не знам и аз що за стока съм и все обвинявам мъжете. Нищо подобно. Аз например си знам, че съм в тази прекрасна възраст, в която имаме и пъпки, и бръчки. Слава Богу, че медицината и козметиката напредват и срещу наистина много пари мога да добия някакъв вид.
Разбирате ли, докато мъжете над 30 давате по 8 лева за пяна за бръснене и 3 лева за оня продукт, с който се изкъпвате от горе до долу и си перете и дрехите с него, жените над 30 даваме стотици левове за лицето си. Само за да може, като излезем на среща с някой, който е вложил десет до дванадесет лева, той да каже: „Е... става мацката.“
Обаче има едно нещо, което с пари не се оправя. Това, дето плюя като говоря. Единственото спасение е да не говоря. И казвам ви, откакто не говоря – жестоко ми тръгна с мъжете.
Въпреки че то да ми тръгне, да ми тръгне... колко да ми тръгне. Аз все някога проговарям и излиза вторият ми проблем. А именно – нещата, които казвам.
Оказва се, че когато подробно обясниш на един мъж от колко време ходиш на психотерапия, на него спешно му се обаждат отнякъде и той трябва да тръгне. Което е слаб ход. Щото айде да помислим – не е ли по-добре е да си имаш работа с жена, която вече я наблюдават специалисти? Освен това психотерапията не само много е помогнала на мен, а е помогнала и на мъжете, с които се срещам (макар и те да не го знаят).
Вече 15 години ходя по срещи. Не знам останаха ли здрави пълнолетни мъже със среден до висок доход, необвързани, интелигентни и с чувство за хумор, с които не съм излизала? Искам да кажа – това наистина е въпрос – останаха ли? Ако са останали – да ми пратят извлечение от пенсионния фонд.
Прочетохте ли
Как да си намерим смислен партньор за секс
Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.
Детски роман за магията от любимия актьор и фокусник Нийл Патрик Харис
„Магията е като пицата - дори когато е кофти, е страхотна“, казва Нийл Патрик Харис. Познаваме актьора от ролята му на чаровния Казанова с голямо сърце Барни Стинсън от сериала „Как се запознах с майка ви“, но Харис се изявява в още много други роли - освен че е награждаван актьор с дългогодишен стаж в телевизията и киното, Нийл пее и танцува (на Бродуей се разписва дори като режисьор на рок мюзикъл!), а очевидно му се отдава и амплоато на водещ, защото във визитката му се мъдрят няколко гига като домакин на най-известните награди в сферата на мюзикъла, телевизията и киното: „Тони“, „Еми“ и Оскарите.
Във всичките си превъплъщения Нийл Патрик Харис винаги използва магия – не само вълшебството на таланта, а и умелата ръка на илюзионист, който мами и очарова публиката с красиви и вълнуващи фокуси. Изненада ли е тогава, че първата му детска книга e вдъхновена именно от любовта към фокусите?
„Магични мистерии“ разказва историята на Картър – умно и талантливо дете, изгубило родителите си при мистериозни обстоятелства, което живее на улицата с коварния си настойник чичо Слай. И двамата правят фокуси, но докато момчето го върши за забавление, мъжът ограбва хората с помощта на триковете си. Въпреки лошия пример на чичо си Картър е добро хлапе и никога не посяга на чуждото. Един ден той решава, че не може да понася повече скитническия живот, изпълнен с измами, и избягва, за да потърси сам късмета си. Съдбата – и един много цветен влак – го отвеждат в тихото градче Минерал Фолс, което нашепва обещания за спокойствие и истински дом. Там Картър за първи път среща приятели в лицето на трима особняци – а и фокусници! – като самия него: Лейла, Тео и Ридли. Не след дълго към малката им група се присъединяват близнаците Оли и Изи и така се ражда клубът на Особняците. Шестте хлапета се оказват въвлечени в битка срещу алчен злодей и лакеите му, чиято цел е да задигнат най-големия диамант в света – „Звездата на Африка“.
Всяка от четирите книги в поредицата на Нийл Патрик Харис ще отговаря на една от боите в колодата карти. Първата част е под знака на „каро“ – което обяснява и цялата афера с диаманта, разбира се. Освен това във всяка книга на преден план ще е историята на различен герой. Картър е в светлините на прожектора този път, но втората книга е часът на Лейла! И това е чудесно, защото всеки от особняците е различен по свой си начин: Картър е отраснал без дом и макар да е илюзионист, е изгубил вяра в магията; Лейла е осиновена в семейство с двама бащи; Тео е тъмнокож цигулар със заможни родители, вечно облечен в костюм, а Ридли е умна червенокоска с нисък толеранс за глупости, която е в инвалидна количка (и е най-безстрашният и дързък особняк от групата). Разнообразието от герои в книгата е само един от плюсовете й. Темите за приятелството, приемането на другия, самостоятелността и ползите от усилената работа са силно застъпени.
Фокусите са забавен елемент от историята, който определено ще ти допадне, дори да не си на десет, особено щом откриеш допълнителните глави, в които авторът те учи сам да изпълняваш магически трикове (така сам ставаш част от бандата на особняците). Разказвачът – докато четеш, няма как да не чуваш в главата си гласа на Нийл Патрик Харис, а и донякъде на Лемъни Сникет, – е остроумен, забавен и е като отделен персонаж в книгата. Но най-любимо от всичко в тънкото томче ни е тълкуването на магията като нещо повече от вълшебство.
Тя е обич, чувство за принадлежност, семейство. Нещата, от които се нуждае всяко хлапе, а и всеки възрастен всъщност.
***
Десет неща, които не знаеш за Нийл Патрик Харис
Нийл Патрик Харис е американски актьор, певец, илюзионист, продуцент и режисьор. Разностранната му кариера включва множество сфери от киното и театъра, до телевизията и илюзията като изкуство. Носител е на редица отличия, сред които „Златен Глобус“, „Еми“ и „Изборът на публиката“. В България е най-познат с ролята си на чаровния Казанова Барни от сериала „Как се запознах с майка ви“, но това ще се промени съвсем скоро благодарение на издателство „Софтпрес“, което публикува първия детски роман на Нийл – „Магични мистерии“.
1. Нийл обожава магията и илюзионизма.
2. Изпълнявал е магически трикове в популярни телевизионни предавания на водещи като Джони Карсън, Дейвид Летърман, Джей Лено и Елън Дедженъръс.
3. Нийл Патрик Харис използва и трите си имена, защото има друг актьор, наречен Нийл Харис. Голяма част от феновете му го наричат просто NPH.
4. Нийл не е просто актьор. Той участва в мюзикъли, продуцира, пее, танцува, водещ е на церемонии (включително и на Оскарите!), илюзионист е и e автор на няколко книги, включително детската поредица „Магични мистерии“.
5. През 2010 списание „Тайм“ включи НПХ в списъка си с най-влиятелни хора в света.
6. НПХ получава първата си роля на крехката възраст от 3 години. Играе Тото, кученцето на Дороти, в училищна постановка по „Магьосникът от Оз“.
7. Печели наградата „Еми“ за ролята си в епизод на сериала „Клуб „Веселие“ (Glee). Там Нийл играе Браян Раян - училищния враг на един от главните герои – господин Шустър.
8. Любимият му цвят е зелено.
9. Любимите му книги са „Чарли и шоколадовата фабрика“ на Роалд Дал и „Мост към Терабития“ на Катрин Патерсън.
10. Първата работа в живота му е в книжарницата в родния му град.
Препоръчваме ви
Какво ще четем у дома тази есен
- Най-популярни
- Най-нови
